Даниел Стийл
Дар (2)

Глава втора

Погребението бе ужасяваща агония от болка и нежност, истинско олицетворение на най-лошите кошмари на всички майки. Оставаха само два дни преди Нова година. Дойдоха всичките им приятели — деца, родители, учителките й от детската градина и яслата, съдружниците и подчинените на Джон, учителите, с които бе работила Лиз.

Уолтър Стоун също бе там. Дръпна ги настрана и тихичко им каза, че горчиво се обвинява, че не бе дошъл в дома им още когато Лиз му бе позвънила. Предположил, че става дума за грип или просто силна настинка, а не би трябвало да прави това, без да е видял пациента. Призна им също, че дори и да бе дошъл, едва ли щеше да успее да промени нещо. Статистиката сочела, че повечето случаи на менингит при малки деца завършват фатално.

Лиз и Джон искрено го помолиха да спре да се обвинява, макар че Лиз непрекъснато се винеше, че не го бе помолила да дойде през онази нощ, а Джон не можеше да си прости, че бе казал на Лиз, че Ани не може да е сериозно болна. И двамата се мразеха, задето се бяха любили, докато тя е изпадала в кома в леглото си.

И Томи, който нямаше причини да се чувства по този начин, също се обвиняваше за смъртта й. Длъжен беше да усети, че нещо не е наред.

Но никой в семейството не го бе направил.

Ани беше, както каза свещеникът, скъпоценен дар, даден им за кратко време, малък ангел, изпратен им от Бог, нежен приятел, дошъл да им донесе любов и да ги направи по-близки отпреди.

И тя го бе направила. Всички, които седяха в църквата, си спомняха дяволитата усмивка, големите сини очи, искрящото малко личице, което разсмиваше хората и ги караше да я обичат. В този момент никой не се съмняваше, че тя наистина им бе изпратена като дар на любовта. Въпросът беше как ще живеят от тук нататък без нея. Струваше им се, че смъртта на детето е обвинение и упрек за всичките им грехове, и напомняне, че човек може да изгуби всичко само в един миг. Да загуби надежда, живот, бъдеще. Да загуби любовта и топлината, всички любими и скъпи неща.

В тази изключително студена декемврийска сутрин нямаше по-самотни хора от Лиз, Джон и Томи Уитакър. Стояха премръзнали край гроба й, заобиколени от приятелите си, и не можеха да се откъснат от нея, не можеха да понесат мисълта, че трябва да я оставят в малкия, бял, покрит с цветя ковчег.

— Не мога — напрегнато прошепна Лиз след службата в църквата и Джон веднага разбра какво има предвид. Той стисна ръката й с все сила, уплашен, че може да изпадне в истерия. Вече дни наред не бяха на себе си, а в този момент Лиз изглеждаше още по-зле. — Не мога да я оставя тук… не мога… — Тя се тресеше от ридания и въпреки съпротивата й, Джон я придърпа по-близо до себе си.

— Тя не е тук, Лиз. Няма я… и вече е добре.

— Не е добре. Тя е моя… Искам си я обратно… — проплака, а приятелите им неловко се отдръпнаха, защото просто не знаеха как да й помогнат. Не можеха да кажат или да направят нищо, което да облекчи болката й, да я направи по-поносима.

А Томи ги наблюдаваше отстрани и душата му се късаше от мъка по Ани.

— Добре ли си, синко? — попита го треньорът му по хокей, който дори не се опитваше да прикрие сълзите, които се стичаха по бузите му. Томи понечи да кимне, а после рязко поклати глава и плачейки, се отпусна в силната мъжка прегръдка. — Зная… Зная… И аз изгубих сестра си, когато бях на двадесет години. Беше петнадесетгодишна… Боли… наистина много боли. Пази спомените за нея… тя беше изключително дете — промълви той, хлипайки заедно с Томи. — Скътай тези спомени в сърцето си, синко. А тя ще се връща при теб през целия ти живот. Ангелите често ни изпращат даровете и благословията си… а понякога ние дори не ги забелязваме. Но те са тук. И тя е тук. Говори й понякога, когато си сам… Тя ще те чуе… Ти ще я чуеш… и никога няма да я изгубиш…

Томи го погледна изненадано, като се чудеше дали възрастният човек не е полудял, после кимна. Баща му най-сетне бе успял да отведе майка му встрани от гроба. Тя вече едва вървеше, когато стигнаха до колата, а баща му, посивял от мъка, запали двигателя и поеха към дома. Никой не промълви нито дума през целия път.

През целия следобед се отбиваха хора, които им носеха храна. Някои просто оставяха храната или цветята на стълбите, защото не смееха да ги безпокоят, нито пък имаха сили да ги погледнат в очите. Но въпреки това потокът от хора не секна през целия ден, макар че имаше и такива, които стояха надалеч, сякаш се бояха, че ако само се приближат до семейство Уитакър, подобно нещастие можеше да сполети и тях. Сякаш ужасяващата трагедия беше заразна.

Лиз и Джон седяха във всекидневната и изглеждаха изтощени и окаменели от мъка. През целия ден се опитваха да посрещат приятелите си и изпитаха истинско облекчение, когато стана достатъчно късно, за да заключат входната врата и да престанат да вдигат телефона.

А през цялото това време Томи стоеше в стаята си съвсем сам. Няколко пъти мина край стаята на Ани, но не можеше да понесе познатата обстановка. Най-накрая се приближи и затвори вратата, за да не я вижда. В този момент можеше да мисли единствено за последните й часове — беше толкова болна, толкова бледа и безжизнена. Трудно му бе да си я представи здрава и жизнерадостна, не можеше да си спомни закачките й, не можеше да чуе смеха й. Пред очите му постоянно бе лицето й, потънало в болничното легло, спомняше си само онези последни моменти, в които им бе казала благодаря… и после бе умряла. Думите й, лицето й, причините за смъртта й, непрекъснато го преследваха. Защо бе умряла? Защо се бе случило това? Не можеше ли да умре той вместо Ани? Не каза на никого как се чувства, не искаше да говори с никого.

Всъщност, никой от семейството не разговаряше с останалите през тази седмица. Когато се наложеше, разменяха по някоя дума с приятелите си, но Томи не правеше дори и това.

Новогодишната нощ дойде и отмина като всеки друг ден от годината. Два дни по-късно той се върна на училище, но никой не го заговори за случилото се. Треньорът му по хокей беше мил с него, но повече никога не спомена нито собствената си сестра, нито Ани. Никой не говореше с Томи за нещастието и той нямаше къде да излее мъката си. Внезапно дори Емили, момичето, с което бе флиртувал непохватно месеци наред, му се струваше като оскърбление към паметта на сестра му, защото бе говорил с нея за Емили. Всичко наоколо му напомняше за огромната загуба и той просто не можеше да го понесе. Мразеше постоянната болка, ненавиждаше факта, че приятели и познати го гледат със съжаление. А може би всички те си мислеха, че той се държи странно. Томи не разговаряше с никого. Приятелите му го оставиха на мира.

И той остана сам.

Родителите му — също.

След първоначалния приток на хора те престанаха да се виждат с приятелите си. Почти спряха да се виждат и помежду си. Томи почти никога не се хранеше с тях. Не можеше да понесе мисълта, че ще седнат около кухненската маса без Ани, не можеше да се насили да се прибере следобед у дома, защото знаеше, че няма да пие мляко и да похапва сладки заедно с нея. Той просто не можеше да стои в къщата, като знаеше, че нея я няма. Затова се бавеше на тренировките колкото се може по-дълго, а после изяждаше вечерята, която майка му му бе оставила в кухнята. Най-често ядеше прав, застанал до печката и редовно изхвърляше половината си вечеря в боклука. Друг път отнасяше в стаята си чаша мляко и шепа бисквити и напълно пропускаше вечерята. Майка му сякаш вече изобщо не ядеше, а баща му се връщаше от работа все по-късно и по-късно и също никога не беше гладен. За всички тях истинските вечери останаха далеч в миналото. И тримата се бояха да останат заедно и правеха всичко възможно да го избегнат. Струваше им се, че ако се съберат заедно, отсъствието на четвъртия ще стане непоносимо болезнено. Затова се криеха, всеки поотделно, криеха се от другите и от самите себе си.

Всичко им напомняше за нея, болката им по нея пулсираше като оголен нерв. Утихваше понякога, но само за миг, а през повечето време бе просто нетърпима.

Треньорът на Томи виждаше какво става с него, а една от учителките му заговори за това точно преди пролетната ваканция. За пръв път откакто бе станал ученик, оценките му се бяха понижили, а той сякаш не се интересуваше от нищо. Не и без Ани.

— Момчето на Уитакър не е добре. — Класната наставница на Томи заговори учителката му по математика, докато обядваха в училищния стол. — Миналата седмица бях решила да се обадя на майка му и тогава изведнъж я срещнах в града. Тя изглежда по-зле и от него. Явно още не могат да се съвземат от смъртта на малкото им момиченце през зимата.

— Та как биха могли! — В гласа на учителката по математика се долавяше състрадание. Тя имаше собствени деца и не можеше да си представи, че би могла да преживее подобна трагедия. — Сериозно ли е? Да не е започнал да бяга от училище?

— Не още, но натам вървят нещата. — Другата учителка бе напълно откровена. — Той беше един от най-добрите ми ученици. А и знам, че родителите му много държат на образованието му. Баща му дори споменаваше, че са готови да го изпратят в колеж от Ivy League^[1], ако пожелае това и ако оценките му са достатъчно високи. А те съвсем определено не са.

— Може отново да се стегне. Минали са само три месеца. Дай на момчето малко време. Мисля, че трябва да ги оставим на мира — и него, и родителите му — и да изчакаме до края на учебната година. Винаги можем да им се обадим, ако той много закъса, или пропадне на изпит.

— Просто никак не ми харесва да го гледам как потъва все по-надолу…

— А може би просто няма избор. Може би точно в този момент Томи отчаяно се бори, за да преживее случилото се. И това сигурно е по-важно. Колкото и да ми е трудно да си го призная понякога, в живота има неща, далеч по-важни от обществените науки и тригонометрията. Нека да дадем на момчето възможност да си поеме дъх и да възвърне равновесието си.

— Вече минаха три месеца… — напомни другата учителка.

Преваляше и втората половина на март. Айзенхауер управляваше в Белия дом вече два месеца, ваксината против полиомиелит бе изпробвана успешно, а Люсил Бол най-сетне бе родила бебето, за което се писа толкова много. Светът бързо вървеше напред, но не и за Томи и за семейство Уитакър. Техният живот бе спрял със смъртта на Ани.

— Чуй, на мен не би ми стигнал цял живот, за да преодолея подобна скръб — тихичко рече учителката по математика.

— Зная. — Двете учителки замълчаха, замислени за собствените си семейства, а до края на обяда се споразумяха да отпуснат на Томи още малко време.

Но всички вече бяха забелязали промяната у него. Той не се интересуваше от нищо. Дори беше решил тази пролет да не играе баскетбол или бейзбол, макар треньорът му да се опитваше да го склони да опита. Стаята му у дома бе постоянно разхвърляна, никога не изпълняваше домакинските си задължения, за пръв път в живота си непрекъснато се караше с родителите си.

Те не се разбираха и помежду си. Майка му и баща му вече спореха непрекъснато, единият винаги на висок глас обвиняваше другия за нещо. Все някой бе забравил да зареди колата, да изхвърли боклука, да изведе кучето, да плати сметките, да изпрати чековете, да купи кафе, да отговори на някое писмо. Бяха все маловажни неща, но те не правеха нищо друго, освен да се карат. Баща му почти не се прибираше у дома. Майка му никога не се усмихваше. Никой не можеше да намери и една мила дума за останалите. Вече дори не изглеждаха тъжни. Бяха просто сърдити. Бяха разярени, побеснели от гняв срещу себе си, срещу света, срещу съдбата, която им бе отнела Ани по такъв жесток начин. Но никой не говореше за това. Те просто си крещяха и се оплакваха от всичко — като например от последната твърде висока сметка.

На Томи му беше много по-лесно просто да стои далеч от тях. През повечето време се мотаеше из градината, седеше на задното стълбище и мислеше. Бе започнал дори да пуши. Веднъж или дваж бе изпил по няколко бири. Понякога просто сядаше в нишата под задните стълби, наблюдаваше безкрайния дъжд, който се изливаше над града вече цял месец, пиеше бира и пушеше „Кемъл“. Това го караше да се чувства много голям и зрял и веднъж дори се усмихна, като си помисли, че Ани би била възмутена, ако можеше да го види отнякъде. Но тя не можеше да го види, а родителите му вече не ги бе грижа за него. Така че, какво значение имаше какво прави? А и освен това, той вече беше шестнадесетгодишен. Вече беше голям.

 

 

— Пет пари не давам за това, че си шестнадесетгодишна, Мерибет Робъртсън! — каза баща й в една мартенска вечер в Анауа, Айова, на около двеста и петдесет мили от града, в който Томи бавно се напиваше с бира под задното стълбище в къщата на родителите си и наблюдаваше как бурята унищожава цветята на майка му. — Няма да излезеш от дома с тази рокля, наплескана с грим, достатъчен за цял магазин. Иди да си измиеш лицето и да свалиш тази рокля.

— Татко, отивам на пролетен бал! Всички момичета носят грим и модерни рокли. — Момичето, което по-големият й брат бе завел на този бал преди две години, беше тогава на нейната възраст, а изглеждаше много по-дръзко, и баща й изобщо не бе възразил. Но тя беше приятелка на Райън, а това променяше всичко. Райън можеше да прави абсолютно всичко. Той беше мъж, а Мерибет не беше.

— Ако искаш да излезеш, ще трябва да си облечеш прилична рокля. В противен случай можеш да си останеш у дома и да слушаш радио с майка си.

Изкушението да си остане у дома бе наистина голямо, но отново си помисли, че този бал няма да се повтори никога повече. Готова бе да не отиде изобщо, особено пък ако трябваше да облече някоя рокля, в която щеше да прилича на монахиня, но никак не й се оставаше у дома.

Роклята, която бе заела от по-голямата сестра на една нейна приятелка, й беше малко голяма, но бе много красива. Беше от тафта в цвят електрик, а обувките в същия цвят й убиваха, защото бяха с един номер по-малки, но тя смяташе, че си струва да изтърпи болките. Роклята беше без презрамки и се комбинираше с леко сако в същия цвят. Деколтето обаче бе прекалено ниско изрязано и откриваше цепката между гърдите й и тя знаеше, че точно това деколте бе предизвикало възраженията на баща й.

— Татко, няма да събличам сакото. Обещавам.

— Не ме интересува дали ще бъдеш със сако или без сако. Тази рокля можеш да я носиш само у дома, пред майка си. Ако обаче искаш да отидеш на танци, по-добре облечи нещо друго. Иначе ще си останеш у дома. И да ти кажа честно, аз не бих имал нищо против. Всички момичета приличат на уличници в разголените си рокли. Не е необходимо да показваш тялото си, за да привлечеш погледа на някое момче, Мерибет. Съветвам те да научиш това веднага, иначе ще ни домъкнеш у дома някой нехранимайко. Помни ми думата!

Гласът му беше непреклонен, а по-малката й сестра Ноел изразително завъртя очи. Беше само тринадесетгодишна, но бе доста по-непокорна отколкото Мерибет някога би могла да бъде. Дори и само на тринадесет, очите й започваха да танцуват всеки път, щом някое момче подсвирнеше след нея. На шестнадесет години Мерибет бе много по-срамежлива и далеч по-покорна и предпазлива.

Най-накрая Мерибет се прибра в стаята си и разплакана се хвърли на леглото. Майка й влезе веднага след нея, за да й помогне да си избере друга рокля. Нямаше кой знае какъв избор, освен тъмносинята с бяла яка и дълги ръкави, за която Маргарет бе сигурна, че ще бъде одобрена от съпруга й. Но Мерибет се разплака още повече, като видя роклята. Беше толкова грозна.

— Мамо, ще приличам на монахиня! Всички ще ми се смеят. — Съкрушено изгледа роклята, която майка й бе избрала. Винаги бе мразила тази рокля.

— Не всички момичета ще бъдат облечени в такива рокли, Мерибет — рече майка й и посочи взетата назаем.

Не можеше да не си признае, че роклята беше красива, но тя я плашеше малко. В нея Мерибет изглеждаше като жена. На шестнадесет години дъщеря й бе благословена, или прокълната, с добре развити гърди, тесен ханш, тънка талия и дълги красиви крака. Дори и обикновените дрехи не можеха да прикрият красотата й. Беше по-висока от повечето си приятелки и бе започнала да се развива прекалено рано.

Трябваше й цял час, за да я убеди да облече роклята, а през това време баща й седеше във всекидневната и безмилостно тормозеше момчето, което бе дошло да я вземе, с нетактичните си въпроси.

Мерибет почти не се познаваше с това момче. А той бе изключително нервен, докато господин Робъртсън го разпитваше за това какво щеше да прави като завърши училище и той трябваше да си признае, че още не е решил. Бърт Робъртсън вече бе успял да му обясни, че малко тежък труд се отразява благотворно на всяко момче и че едва ли би му навредило много, ако реши да се запише в армията. Дейвид О’Конър се съгласяваше с всичко, а погледът му изразяваше все по-дълбоко отчаяние, когато Мерибет най-сетне неохотно влезе в стаята, облечена в омразната рокля, която се бе опитала да поосвежи с перлите на майка си. Вместо обувките с високи токове бе обула ниски сини обувки. Но тъй като и без друго стърчеше доста над Дейвид, тя се опита да убеди сама себе си, че това не е чак толкова важно. Знаеше, че изглежда ужасно. Тъмната рокля контрастираше рязко с огнените пламъци на червената й коса, а това я караше да се чувства още по-недодялана и смешна. Поздрави Дейвид с ясното съзнание, че никога не е изглеждала по-грозна.

— Изглеждаш наистина чудесно — неубедително изрече Дейвид.

Самият той бе облечен с тъмния костюм на по-големия си брат, който му беше с няколко номера по-голям. Подаде й малко букетче цветя, но ръцете му трепереха твърде силно и майка й трябваше да му помогне да ги забоде на роклята й.

— Приятно прекарване — ласкаво им пожела майка й, която в този момент изпитваше съжаление към дъщеря си.

Мислеше си, че може би все пак трябваше да й позволят да облече онази рокля. Мерибет изглеждаше толкова красива и пораснала в нея!

Но Маргарет знаеше, че е напълно безсмислено да се спори с Бърт. Познаваше силната му загриженост за дъщерите им.

Две от сестрите му са били принудени да се омъжат насила преди години и той винаги бе повтарял на Маргарет, че няма да позволи подобно нещо да се случи с дъщерите му, каквото и да му струва това. Те щяха да станат добри момичета и да се омъжат за свестни момчета. Нямаше да допусне леки жени в къщата си. Никакъв незаконен секс, никакви гуляи и разюзданост. Беше абсолютно непреклонен.

Само Райън можеше да върши всичко, което си пожелае. Та той беше мъж, в края на краищата! Вече беше осемнадесетгодишен и работеше заедно с Бърт.

Бърт Робъртсън притежаваше най-добрия в Анауа гараж за поправка и продажба на стари коли, печелеше по три долара на час, бизнесът му процъфтяваше и той се гордееше с него дяволски много.

На Райън му харесваше да работи при него и той твърдеше, че е толкова добър механик, колкото и баща му. Разбираха се добре и понякога, през уикендите, ходеха заедно на лов или за риба, а Маргарет оставаше у дома с момичетата, водеше ги на кино, или гледаше да навакса с шиенето. Никога не бе работила и Бърт много се гордееше с това. В никакъв случай не беше богат човек, но можеше да върви из града с гордо вдигната глава и нямаше да позволи на дъщеря си да промени това, като отиде на танци с чужда рокля, нашарена по лицето като паун в любовен период. Дъщеря му беше красиво момиче, но това бе само още едно основание да я държи по-изкъсо, за да не направи някоя щуротия като сестрите му.

Той се беше оженил за едно съвсем обикновено и невзрачно момиче. Преди да го срещне, Маргарет О’Брайън бе решила, че иска да стане монахиня. А през изминалите почти двадесет години му беше вярна и предана съпруга. Но той никога не би се оженил за нея, ако тя се контеше така както Мерибет се бе опитала преди малко, или пък ако спореше с него така, както постоянно правеше Ноел. Още преди години бе стигнал до заключението, че синът се гледа много по-лесно от дъщерите, макар че Мерибет никога до този момент не му бе създавала неприятности. Но тя имаше много странни идеи за жените и за всичко, което те можеха, или не можеха да правят, искаше да ходи на училище, говореше дори за колеж. Учителите й й бяха завъртели главата, като й повтаряха непрекъснато, че е много умна. Според Бърт, нямаше нищо лошо в това едно момиче да получи добро образование, стига да знае кога да спре и за какво да го използва. Бърт често повтаряше, че не е необходимо една жена да посещава колеж, за да се научи как се сменят пелени. Но малко обучение, което да й позволи да му помага в бизнеса, бе напълно допустимо. Той не би имал нищо против тя да учи счетоводство, за да може след това да поддържа документацията им, но някои от идеите й наистина бяха твърде налудничави и неприемливи. Жени лекарки, жени инженери и адвокати, та дори и медицински сестри! Всичко това изглеждаше твърде пресилено за Бърт. За какво, по дяволите, му говореше тя! Понякога наистина й се чудеше. Момичетата трябва само да се държат прилично, за да не съсипят живота си, както и този на околните, а после от тях се очаква да се омъжат, да имат деца — толкова, колкото съпрузите им могат да си позволят или желаят. След това трябва да се грижат за мъжете и децата си, за дома им и да се стараят да не създават проблеми.

Беше говорил с Райън за това и го бе предупредил да внимава да не се ожени за непокорно момиче и да не направи бебе на някоя, за която не иска да се ожени.

Но с момичетата беше различно. От тях се очакваше само да се държат прилично… да не ходят на танци полуголи или да подлудяват семействата си с налудничавите си идеи за жените.

Понякога се чудеше дали те не черпеха идеите си от филмите, на които ги водеше Маргарет. Във всеки случай, не ги научаваха от Маргарет. Тя беше тиха и покорна жена, която никога не му бе създавала проблеми.

Но Мерибет беше съвсем различна! Беше добро момиче, но Бърт винаги бе смятал, че модерните й идеи един ден ще й създадат много проблеми.

Мерибет и Дейвид пристигнаха на бала с повече от час закъснение. Всички останали се забавляваха добре и без тях. Въпреки че алкохолът не бе позволен, някои от момчетата от класа й вече изглеждаха пияни, а също и някои от момичетата. Мерибет забеляза и няколко двойки в паркираните отвън коли, но се опита да не им обръща внимание. Беше смутена, че трябваше да види това заедно с Дейвид. Тя почти не го познаваше, но никой друг не я бе поканил на танци. А тя искаше да отиде и сама да види какво представлява един такъв бал. Беше й писнало да стои встрани от всичко. Никога не бе като другите. Винаги бе по-различна. В продължение на години бе първенец на класа и някои от децата я мразеха заради това. Други просто я пренебрегваха.

А родителите й я засрамваха винаги когато дойдеха в училище. Майка й се държеше като уплашена мишка, а баща й беше прекалено шумен и постоянно нареждаше на останалите какво да правят. И най-вече на майка й.

Тя никога не му противоречеше. Подчиняваше му се и се съгласяваше с онова, което й казваше, дори и когато за всички бе очевидно, че той греши. А той непрекъснато парадираше с мненията си — а такива имаше поне няколко милиона — и то все за жените, за ролята им в живота, за това, че мъжете се нуждаеха от тях, а те самите нямаха нужда от образование. Винаги даваше себе си за пример.

Беше сирак от Бъфало и беше успял в живота, макар че бе учил само до шести клас. Според него на никой не му трябваше по-високо образование и това, че брат й си бе направил труда да завърши училище, за нея бе истинско чудо.

Той беше ужасен ученик и постоянно го отстраняваха от училище за лошо поведение. Но тъй като ставаше дума за Райън, а не за момичетата, баща им намираше това за много забавно. Райън може би вече щеше да е във флота, или дори в Корея, но го бяха признали негоден за военна служба, защото имаше плоски ходила, а едното му коляно бе чупено по време на футболен мач.

Тя и Райън почти нямаше какво да си кажат. Винаги й бе трудно да си представи, че произхождат от едно и също семейство и че са родени на една и съща планета.

Той беше симпатичен на вид и арогантен, не беше особено умен и бе трудно да се предположи дори, че двамата с Мерибет са роднини.

— Какво е важно за теб? — попита го тя един ден, опитвайки се да разбере що за човек е той, а може би и да осъзнае какви точно са най-близките й хора.

Той я погледна с изумление, зачуден защо въобще му бе задала подобен въпрос.

— Момичетата, колите… бирата… хубавите забавления… Татко през цялото време говори за работа. Това е добре, предполагам… щом ще бачкам по колите и няма да ми се наложи да работя в банка, застрахователна компания или нещо подобно. Предполагам, че съм голям късметлия, че мога да работя при татко.

— Сигурно — тихо изрече тя и кимна. Погледна го с големите си, любознателни зелени очи като се опитваше да го уважава поне малко. — Никога ли не си искал да станеш нещо повече?

— Какъв например? — Изглеждаше озадачен от въпроса.

— Всякакъв. Нещо повече от това просто да работиш за татко. Като например да отидеш до Чикаго или в Ню Йорк, или да си намериш по-добра работа… Или пък да се запишеш в колеж…

Това бяха нейните мечти. Искаше толкова много, а нямаше с кого да сподели мечтите си. Дори и момичетата от класа й бяха по-различни от нея. Никой никога не успя да разбере защо тя толкова се вълнува от оценките и обучението си. Какво значение имаха те? На кого му пукаше за училището? На нея. Но в резултат на това нямаше никакви приятели и трябваше да ходи на танци с момчета като Дейвид.

Но тя продължаваше да пази мечтите си. Никой не можеше да й ги отнеме. Дори и баща й. Мерибет искаше собствена кариера, по-интересен град, в който да живее, вълнуваща работа, образование, ако можеше да си го позволи, и евентуално съпруг, когото да обича и уважава. Не можеше да си представи, че би могла да живее с човек, на когото не се възхищава. Не можеше да си представи живот като този на майка си. Омъжила се бе за човек, който не й обръщаше никакво внимание, никога не я питаше за мнението й, изобщо не се интересуваше от мислите и желанията й.

Мерибет искаше много повече. Имаше толкова много мечти, толкова много идеи, че всички наоколо я смятаха за луда, с изключение на учителите й, които осъзнаваха, че е удивително момиче и искаха да й помогнат да се освободи от оковите си. Само те разбираха колко е важно за нея да получи добро образование. А тя можеше да си излее душата само докато пишеше съчинения в училище, а после винаги получаваше похвала за интересните си идеи…

— Искаш ли пунш? — попита я Дейвид.

— А? — Мислите й се рееха на милиони мили от тук. — Извинявай… Бях се замислила за нещо друго… Съжалявам, че баща ми ти мля сол на главата тази вечер. Скарахме се заради роклята ми и трябваше да се преоблека. — Докато произнасяше тези думи се чувстваше по-грозна и неугледна от всякога.

— Много е хубава — нервно изрече той и очевидно излъга.

Роклята беше всичко друго, но не и хубава и тя го знаеше. Тоалетът й беше толкова безличен и обикновен, че се искаше доста смелост, за да бъде облечен. Но тя бе свикнала да бъде различна и осмивана. Или поне би трябвало да е свикнала.

Винаги е била особнячка. Излишна и ненужна. Точно затова Дейвид О’Конър бе съвсем спокоен, когато я покани да го придружи на танците. Знаеше, че никой друг няма да го направи. Беше хубавица, но се държеше твърде странно и всичко го знаеха. Беше доста висока, имаше искряща червена коса и страхотна фигура, но мислеше единствено за училище и никога не излизаше с момчета. Никой не я канеше. Той предполагаше, че тя ще приеме поканата му и се оказа прав.

Дейвид не спортуваше, беше нисък и имаше ужасни проблеми с акнето. Коя друга би могъл да покани, освен Мерибет Робъртсън? Тя беше единственият му избор, като се изключеха, разбира се, няколкото наистина много грозни момичета, с които не искаше да има нищо общо.

Всъщност, той харесваше Мерибет. Но никак не си падаше по баща й. Старецът наистина го бе накарал да се поизпоти, докато чакаше дъщеря му. Тъкмо се чудеше дали това изтезание няма да продължи цяла нощ, и тя най-сетне се появи, облечена в тъмносиня рокля с бяла яка. Изглеждаше добре. Страхотната й фигура се забелязваше дори и под грозната рокля. А и какво значение имаше дрехата, в края на краищата? Той беше развълнуван, че ще танцува с нея и ще усети тялото й до своето. Възбуждаше се само при мисълта за това.

— Искаш ли малко пунш? — отново я попита и тя кимна.

Не искаше, но не знаеше какво друго да му каже. Вече съжаляваше, че бе дошла. Дейвид беше такова мекотело, а тя изглеждаше толкова глупаво в синята рокля, че бе сигурно, че никой друг няма да я покани да танцуват. Трябваше да си остане у дома и да слуша радио с майка си… Точно както бе наредил баща й.

— Ей сега се връщам — увери я Дейвид и изчезна, а тя се загледа в танцуващите двойки.

Повечето от момичетата й се струваха красиви. Роклите им бяха в ярки цветове, с широки поли и леки сака, също като онази, която не й позволиха да облече.

Стори й се, че мина цяла вечност, преди Дейвид да се върне, а когато все пак се появи, той вече се усмихваше широко. Изглеждаше така, сякаш е научил вълнуваща тайна и веднага щом опита пунша, тя разбра защо е толкова щастлив. Напитката имаше странен вкус и Мерибет предположи, че някой е сипал алкохол в чашата й.

— Какво е това? — попита тя, подуши течността и отпи малка глътка, която затвърди съмненията й. Беше опитвала алкохол само няколко пъти, но беше повече от сигурна, че в пунша има нещо.

— Само малко от сока на радостта — захили се той.

Внезапно й се стори по-нисък и много по-грозен. Беше истински досадник, а начинът, по който й се хилеше, бе просто отвратителен.

— Не искам да се напивам — сухо заяви тя.

Съжаляваше, че бе дошла, особено пък с него. Както всеки път, и сега бе започнала да се чувства като риба на сухо.

— Хайде, Мерибет, не се плаши. Няма да се напиеш. Само няколко глътчици. Ще те накара да се чувстваш по-добре.

Тя го погледна по-внимателно и разбра, че е пил докато беше навън.

— Ти колко изпи?

— Първокурсниците са донесли няколко бутилки ром, а Кънингам има пинта^[2] водка.

— Чудесно! Страхотно!

— Да, нали? — Усмихна се щастливо, доволен, че тя бе съгласна с него, без изобщо да забележи презрителния й тон.

Мерибет го гледаше с истинско отвращение, но той не забеляза и това.

— Ей сега се връщам — студено рече тя.

Изглеждаше много по-голяма и зряла от него. Ръстът и маниерите й я караха да се чувства по-голяма през повечето време, но край него изглеждаше като гигант, макар да беше само пет и половина фута^[3]. Дейвид обаче, беше с цели четири или пет инча по-нисък.

— Къде отиваш? — Изглеждаше обезпокоен. Още не бяха танцували.

— В тоалетната — хладно го уведоми тя.

— Чувам, че и там раздавали алкохол.

— Ще ти донеса — рече и изчезна сред тълпата.

Съставът свиреше „В хладната, хладната вечер“, децата танцуваха, допрели лицата си, а тя изпитваше безгранична тъга. Бавно излезе от салона и мина край група момчета, които очевидно се опитваха да скрият някаква бутилка. Само че нямаше как да скрият последиците от алкохола и едва на няколко метра от тях тя видя още две момчета, които повръщаха до стената. Твърде често бе наблюдавала брат си да повръща и бе свикнала с подобни сцени. Мина край тях колкото бе възможно по-бързо и седна на една пейка от другата страна на салона, за да дойде на себе си и да убие малко време, преди отново да се върне при Дейвид. Той очевидно щеше да се напие, а тя нямаше да се забавлява изобщо. Може би просто трябваше да се прибере у дома и да забрави за всичко. Дълбоко се съмняваше, че след още няколко питиета Дейвид ще е в състояние да забележи отсъствието й.

Остана на пейката дълго време. Нощният въздух бе доста хладен, но тя не мислеше за това. Хубаво й бе да си седи там, далеч от всички тях — от Дейвид, от съучениците й, от другите, които не познаваше, от онези, които пиеха и повръщаха. Добре й беше да е далеч и от родителите си. В един момент й се прииска да остане там завинаги. Облегна глава на пейката и затвори очи, протегна краката си напред и се понесе в мислите си.

— Твърде много пиене, а? — Един тих глас внезапно се обади до нея и тя подскочи от изненада.

Вдигна поглед и видя познато лице.

Беше момче от последния клас — много известен, футболна звезда. И очевидно нямаше никаква представа коя е тя. Мерибет не можеше да си представи нито какво прави той тук, нито защо въобще си прави труда да разговаря с нея. Може би я бе помислил за някоя друга. Тя изправи гръб и отрицателно поклати глава, като очакваше той всеки момент да си тръгне и да я остави на пейката.

— Не. Просто твърде много хора. Май всичко ми дойде твърде много.

— Да. На мен също. — Без да чака покана, той седна до нея и дори и на лунната светлина, тя не можеше да не забележи, че е изключително красив. — Мразя тълпите.

— Малко ми е трудно да го повярвам. — Мерибет изведнъж се развесели. Чувстваше се странно спокойна с него, макар той да беше героят на училището. Но всичко беше толкова нереално — пейката, тъмнината, разговорът им. — Винаги си заобиколен от хора.

— А ти? Откъде ме познаваш? — В гласа му се долавяше интерес, а видът му бе страхотен. — Коя си ти?

— Аз съм Пепеляшка. Буикът ми току-що се превърна в тиква, кавалерът ми — в пияница, а аз излязох навън, за да си потърся стъклената пантофка. Да си я виждал?

— Възможно е. Опиши я. Как мога да съм сигурен, че си истинската Пепеляшка? — Беше му приятно с нея и непрекъснато се питаше защо не я бе забелязал преди. Облечена беше в грозна рокля, но имаше красиво лице, изключителна фигура и добро чувство за хумор. — В последния клас ли си? — Внезапно прояви интерес към нея, макар всички в училището да знаеха, че излиза с Деби Флауърз още от втори курс. Говореше се дори, че ще се женят веднага щом завършат училище.

— Второкурсничка съм — усмихна се тя.

Беше изненадващо откровена, независимо че разговаряше с Красивия принц.

— Може би затова не съм те забелязал — честно си призна той. — Но изглеждаш по-голяма.

— Е, благодаря. — Усмихна му се, като си мислеше, че трябва или да се върне при Дейвид, или да си тръгне за дома. Не беше редно да стои тук с него, съвсем сама. Но кой знае защо се чувстваше в безопасност.

— Казвам се Пол Браун. А ти, Пепеляшке?

— Мерибет Робъртсън. — Отново се усмихна и се изправи.

— Къде отиваш? — Беше висок, с тъмна коса и ослепителна усмивка.

И изглеждаше разочарован.

— Тъкмо си тръгвах за вкъщи.

— Сама? — Тя кимна. — Искаш ли да те закарам?

— Не, благодаря. — Не можеше да повярва, че отхвърли предложението на Пол Браун, на звездата в горния курс. А и как би могла? Какво постижение, помисли си тя.

— Хайде, нека поне да те придружа до салона. Няма ли да се обадиш на кавалера си, че тръгваш?

— Предполагам, че ще трябва.

Двамата се отправиха към главния вход на салона като стари приятели и веднага щом се приближиха, видяха Дейвид, вече безнадеждно пиян, несигурно да си поделя бутилката с още половин дузина приятели. Вътре в салона имаше учители, но хлапетата очевидно правеха каквото си искат.

— Не мисля, че е необходимо да му казвам каквото и да било — дискретно рече Мерибет и спря, преди да стигнат до него. После се усмихна и погледна към Пол, който беше доста по-висок от нея. — Благодаря ти за компанията. А сега ще се прибирам.

Цялата й вечер бе провалена. Бе прекарала ужасно, като се изключи разговорът й с Пол Браун.

— Не мога да те пусна да си ходиш сама. Хайде, нека те откарам. Или се боиш, че и моят шевролет ще се превърне в тиква?

— Не мисля. Ти не си ли Красивият принц? — закачливо попита тя, но после изведнъж се смути.

Той наистина бе Красивия принц и тя не биваше да казва това.

— А дали наистина не съм? — Той я погледна заядливо.

Изглеждаше невероятно красив и възпитан. Помогна й да се качи в колата. Беше безупречно поддържана „Бел Еър“, модел 1951, блестяща от хром и ухаеща на истинска кожа.

— Харесва ми твоята тиква, Пол — подразни го тя, а той се разсмя.

Мерибет му каза адреса си, но той предложи да отидат да хапнат по хамбургер и да изпият по един млечен шейк.

— Едва ли си се забавлявала много. Кавалерът ти ми се стори истинско влечуго… Извинявай, може би не трябваше да казвам това… но той не направи нищо за теб тази вечер. Обзалагам се, че дори не си танцувала. Защо не се позабавляваш малко на път за вкъщи? Какво ще кажеш? Рано е още.

Наистина беше рано, а и у дома нямаше да я очакват преди полунощ.

— Добре — предпазливо изрече тя. Искаше да бъде с него. Беше й направил много по-силно впечатление, отколкото бе готова да си признае. — Ти тази вечер сам ли си? — Погледна го, като се питаше какво се бе случило с Деби.

— Да, сам съм. Вече отново съм свободен. — От начина, по който Мерибет бе задала въпроса си, той се бе досетил, че знае за Деби.

Всички в училище знаеха за тях. Бяха се скарали преди два дни, защото Деби бе узнала, че е излизал с друго момиче през коледната ваканция. Само че той не смяташе за необходимо да обяснява на Мерибет всичко това.

— Предполагам, че съм истински късметлия, а, Мерибет? — Усмихна й се обезоръжаващо и започна да я разпитва за живота й докато пътуваха към заведението на Уили — мястото, където и денем, и нощем киснеха най-нахаканите младежи в града.

Когато пристигнаха, музиката гърмеше, а заведението беше претъпкано. Тук имаше повече деца, отколкото на танците и тя внезапно се притесни, по-силно от всякога, от грозната рокля, която родителите й я бяха накарали да облече и от самата себе си. Внезапно се почувства точно на шестнадесет години и нито ден повече. А Пол беше почти осемнадесетгодишен. Но той, сякаш почувствал свенливостта й, побърза да я запознае с всичките си приятели. Някои от тях въпросително повдигаха вежди, опитвайки се да разберат коя е тя, но никой не се противопостави на присъствието й. Бяха изненадващо мили с нея, а тя се забавляваше наистина добре, смееше се и говореше през цялото време.

Двамата с Пол си поделиха един чийзбургер и един млечен шейк. Танцуваха няколко пъти, включително и няколко блуса. Пол я държеше толкова близо до себе си, че дъхът й чак спираше, а той пък се вълнуваше от гърдите й, притиснати към тялото му. Тя непрекъснато усещаше въздействието, което оказваше върху него, и това я объркваше и смущаваше, но той не й позволяваше да се отдръпне, притискаше я все по-близо до себе си, а след това погледна надолу към нея и нежно й се усмихна.

— Къде беше през последните четири години, малко момиченце? — Гласът му прозвуча дрезгаво и напрегнато, и тя му се усмихна в отговор.

— Мисля, че през всичките тези години беше прекалено зает, за да ме забележиш — тихичко отвърна тя и абсолютната й откровеност много му допадна.

— Мисля, че си права. Бил съм истински глупак. Това трябва да е моята щастлива нощ…

Отново я притисна към себе си, а устните му докоснаха косата й. Това момиче притежаваше нещо, което силно го вълнуваше. Не бе просто тялото й, или пък твърдите гърди, които бе усетил да се опират в него, докато танцуваха. Привличаше го нещо в начина, по който го гледаше и му отговаряше. Тя излъчваше някаква дръзка смелост и самоувереност. Изглеждаше така, сякаш не се бои от нищо. Знаеше, че е още дете и като второкурсничка би трябвало да изпитва известно страхопочитание пред него. Но не и тя. Мерибет не се боеше от него, не се страхуваше да каже какво мисли, а това много му харесваше. Разривът с Деби бе наранил самолюбието му, а Мерибет беше точно балсама, от който имаше нужда, за да облекчи болката си.

Когато се върнаха в колата му, той се обърна и я погледна. Не искаше да я води у тях. Приятно му бе да са заедно. Харесваше всичко у нея. А за Мерибет това бе най-вълнуващото, най-главозамайващото преживяване в живота й.

— Искаш ли да се поразходим малко с колата? Часът е само единадесет. — Бяха си тръгнали от бала твърде рано и имаха достатъчно време, за да поговорят и да потанцуват в заведението на Уили.

— Може би трябва вече да се прибирам у дома — предпазливо изрече тя, но той запали колата и вместо към къщата им, пое към парка.

Мерибет не се притесни особено, макар че не искаше да закъснява прекалено много. С него се чувстваше в пълна безопасност. През цялата вечер се бе държал като истински джентълмен. Беше много по-внимателен и изискан от Дейвид.

— Само едно кръгче и ще те закарам у вас, обещавам. Просто не искам тази нощ да свърши. За мен тя бе много специална — многозначително заяви той, а тя усети, че й се вие свят от вълнение… Пол Браун! Реално ли беше всичко, което ставаше между тях? Ами ако той пожелаеше да излиза с нея вместо с Деби Флауърз? Не можеше да повярва, че това се случва в действителност.

— Прекарах страхотно, Мерибет…

— Аз също. Много по-приятно, отколкото на бала.

Тя се разсмя. Побъбриха непринудено още няколко минути, докато той стигна до едно усамотено място край езерото, спря колата и се обърна към нея.

— Ти си много специално момиче — заяви Пол и Мерибет нито за миг не се усъмни, че той говори напълно сериозно. Пол отвори жабката на колата, извади бутилка джин и й предложи. — Искаш ли да пийнеш малко?

— Не, благодаря. Не пия алкохол.

— Как така? — Изглеждаше изненадан.

— Просто не ми харесва.

Това му се стори странно и той отново я подкани да опита. Мерибет понечи да откаже, но той бе толкова настоятелен, че тя отпи една малка глътка, за да не го обиди. Бистрата течност опари гърлото й и очите й се напълниха със сълзи. Устата й пламна и тя цялата се изчерви, когато той се наведе към нея, взе я в прегръдките си и я целуна.

— Това повече ли ти харесва от джина? — нежно я попита той, след като я целуна отново, а тя се усмихна и кимна. Чувстваше се толкова пораснала и развълнувана, та дори и малко порочна. Той беше невероятно вълнуващ, неземно красив. — На мен също — промърмори Пол и отново я целуна, като този път успя да разкопчее копчетата на строгата рокля.

Мерибет се опита отново да ги закопчее, но неговите пръсти бяха по-сръчни, а и по-опитни, и само след секунда той държеше гърдите й, милваше ги и задъхан я целуваше, а тя изобщо не знаеше как да го спре.

— Пол, недей… моля те… — тихичко рече тя, макар да осъзнаваше, че е крайно неубедителна. Чудесно знаеше какво трябва да направи, но й беше толкова трудно да не го желае.

Той се наведе и целуна гърдите й и внезапно сутиенът й се оказа разкопчан, а роклята й бе напълно отворена. Устните му намериха нейните, а пръстите му нежно погалиха зърната на гърдите й. А когато пъхна ръка под полата й, Мерибет простена въпреки задръжките си, и колкото и да се опитваше да държи краката си събрани, той веднага намери центъра на женствеността й. Започна непрекъснато да си повтаря, че всъщност не желае ласките му. Искаше й се да се стресне, да се отдръпне, но нищо от онова, което той правеше, не можеше да я изплаши. Ласките му бяха възбуждащи и нежни, но тя знаеше, че трябва да спре и най-накрая, задъхана, успя да се отскубне от него. Погледна го със съжаление и поклати глава и той я разбра.

— Не мога. Съжалявам, Пол. — Беше зашеметена от чувствата, които бе пробудил в душата й. Главата й се въртеше.

— Няма нищо — нежно каза той. — Зная… Не трябваше… Наистина съжалявам…

Докато произнасяше тези думи, я целуна отново и всичко започна отначало. Само че този път им беше още по-трудно да спрат. И двамата бяха зачервени и разрошени и когато все пак успя да се отдръпне от него, тя шокирана забеляза, че панталонът му е разкопчан. Тогава Пол придърпа ръката й към него и макар че се опита да му се противопостави, тя бе запленена и очарована от новите преживявания. Точно за това я бяха предупреждавали, точно това й бяха казвали да не прави, никога, но всичко бе толкова зашеметяващо, че тя не можеше да възпре нито себе си, нито него. Бе възбуден до крайност и целият трепереше докато притискаше ръцете й към ципа си, а тя изведнъж осъзна, че е започнала да го гали, да го милва…

Той я целуна и я положи да легне на седалката, а после се отпусна отгоре й, пулсиращ от желание и възбуда.

— О, боже, Мерибет, толкова силно те желая… О, бебчо… обичам те… — После повдигна полата й, бързо смъкна панталона си с едно-единствено движение и тя го усети да се притиска към нея, да я търси, разлюлян от отчаяна нужда и желание, не по-слаби от нейните.

Само с един-единствен тласък, съпроводен с болка и удоволствие, той проникна в нея и едва направил няколко движения, потръпна неконтролируемо и само след миг свърши.

— О, боже… О, боже… О, Мерибет… — После бавно се върна на земята, вгледа се в разширените й от шока очи и усетил неспособността й да повярва в случилото се, нежно докосна лицето й. — О, боже, Мерибет, съжалявам… Ти беше девствена… Не можах да се въздържа… Ти си толкова красива, а аз те желаех така отчаяно… Съжалявам, скъпа…

— Няма нищо, всичко е наред.

Тя започна да го успокоява, докато все още беше в нея. После Пол бавно се оттегли, готов да се възбуди отново, но не се осмели да опита още веднъж. Като по чудо измъкна една хавлия изпод седалката и се опита да й помогне да се почисти, докато тя отчаяно се опитваше да се държи спокойно и да запази самообладание.

Той отпи голяма глътка джин и предложи и на нея — и този път тя веднага прие, като се питаше дали алкохолът й бе помогнал да му се отдаде, чудеше се дали е влюбена в него, не знаеше дали той я обича и дали случилото се между тях означава, че тя е вече неговото момиче.

— Ти си невероятна! — Той я целуна отново и я придърпа към себе си. — Съжалявам, че се случи тук и точно по този начин. Следващият път ще бъде по-приятно, обещавам. Родителите ми ще пътуват извън града след две седмици и ще можеш да дойдеш у дома.

Дори и за миг не му минаваше през ума, че Мерибет може да не пожелае да продължат връзката им. Бе решил, че тя иска още и не бе далеч от истината, но точно в този момент Мерибет изобщо не бе сигурна какво точно изпитва. Само за няколко минути целият й свят се бе обърнал с краката нагоре.

— Вие… ти и Деби… — Още преди да изрече думите, знаеше, че е задала много глупав въпрос, а той й се усмихна и за момент заприлича на по-мъдър и по-голям брат.

— Ти не си толкова малка, нали? На колко години си все пак?

— Навърших шестнадесет преди две седмици.

— Е, вече си голямо момиче… — Пол свали сакото си и го наметна на раменете й, като забеляза, че трепери.

Мерибет беше изпаднала в шок от случилото се, а после изведнъж се сети, че трябва да го попита нещо.

— Мога ли да забременея сега? — Самата мисъл за това я ужасяваше, но той изглеждаше спокоен и напълно сериозен. А тя наистина не можеше да прецени колко голям риск бе поела.

— Не мисля. Не и от първия път. Искам да кажа, че е възможно… но няма да забременееш, Мерибет. А следващия път ще бъда по-внимателен.

Тя не беше сигурна какво точно означаваше това, но знаеше, че ако някога го направи отново, а това може би щеше да стане, ако продължат да се срещат… ако го е правил с Деби и ако това е, което очаква от нея… то тя ще настоява той наистина да внимава. Единственото нещо, което не желаеше в този момент, бе да забременее. Дори и най-минималната възможност за това я караше да трепери от ужас. Не искаше да я принудят да се омъжи като двете си лели. Тя внезапно си припомни всичките злостни приказки на баща си.

— Как ще разбера дали съм бременна? — Попита го направо, а той се извърна към нея и я погледна с изумление, учуден от наивността и невинността й. По-рано вечерта му се бе сторила толкова голяма.

— Не знаеш ли? — попита той, искрено смутен и тя отрицателно поклати глава, честна както винаги. — Просто ще пропуснеш месечния си цикъл.

Тя се смути от думите му и кимна с разбиране. Но все още не беше съвсем наясно. Само че не искаше да му задава повече въпроси, защото се боеше да не я помисли за невероятно глупава.

Той почти не говореше, докато я караше към дома й, а когато спряха пред къщата й, се огледа, а после се обърна към нея и я целуна.

— Благодаря ти, Мерибет. Прекарах чудесна вечер.

Тя кой знае защо очакваше загубата на девствеността й да означава много повече от една просто чудесна вечер, но в същото време знаеше, че няма право да иска от него нещо повече. Бе сгрешила, като му бе позволила да го направи още при първата им среща и щеше да е голяма късметлийка, ако този случаен флирт прераснеше в нещо по-сериозно. Но нали той вече й бе казал, че я обича!

— И аз прекарах чудесно. — Думите й бяха учтиви и внимателно подбрани. — Ще се видим в училище — добави с надежда.

Върна му сакото и забърза към дома.

Входната врата беше отключена. Оставаха още две минути до полунощ. Мерибет изпита истинско облекчение, че всички вече са си легнали. Не й се налагаше да обяснява нищо, нито пък да отговаря на въпросите им. Изми се внимателно, благодарна, че е сама и няма кой да я види, накисна роклята във вода и я простря, опитвайки се да не плаче. После можеше да им каже, че някой е разлял пунш върху нея или пък е повърнал.

Облече нощницата си като се тресеше от главата до петите и набързо се пъхна в леглото. Гадеше й се. Остана да лежи в тъмнината, в една стая с Ноел, замислена за всичко, което се бе случило. Може би това бе началото на най-важната връзка в живота й, опитваше се да се успокои тя. Но изобщо не бе сигурна в това и непрекъснато се питаше доколко са сериозни намеренията на Пол Браун. След дългите размишления започна да се чуди дали всичко онова, което й бе казал, имаше някакво значение. Надяваше се да е така, но бе чувала много истории за момичета, които са били изоставени от момчетата, отнели девствеността им. Но Пол не я бе принудил да го направи. И точно това я плашеше най-много. Тя бе пожелала да се люби с него. Колкото и да бе шокиращо и неочаквано, тя наистина бе поискала да го направи. Бе го пожелала в момента, в който бе започнал да я гали. А в този момент дори и не съжаляваше за това. Беше само изплашена. Обхваната от ужас, лежеше в леглото си и се молеше да не забременее.

По време на закуската на следващата сутрин майка й я попита дали се е забавлявала добре и Мерибет отговори утвърдително. Най-смешното беше, че никой сякаш не подозираше нищо. А Мерибет очакваше, че само по вида й всички ще разберат, че вече е съвсем различен човек. Беше пораснала. Вече беше жена. Беше го направила. И беше влюбена в най-красивото момче в цялото училище. Струваше й се абсолютно необяснимо, че никой не забеляза промяната.

Райън беше в лошо настроение, Ноел се караше с майка си за нещо, което бе направила предишната вечер. Баща й бе вече в гаража, макар че беше събота, а майка й обяви, че я боли глава. Всички те си имаха свой собствен живот и никой не забеляза, че Мерибет се бе преобразила от гъсеница в прекрасна пеперуда, че Пепеляшка бе намерила своя Красив принц.

През целия уикенд сякаш се носеше из въздуха от щастие, но в понеделник с болезнен трясък отново се озова на земята. Веднага забеляза Пол Браун, който влизаше в училище, прегърнал с ръка Деби Флауърз. А по обяд всички вече разнасяха клюката. Двамата с Деби се скарали, защото някой й казал, че през уикенда той излизал с друго момиче и тя не могла да го понесе. Никой не знаеше за кое момиче става дума, но всички говореха, че Деби била бясна. До неделя обаче успели да изгладят взаимоотношенията си и сега всичко било както преди.

Мерибет имаше чувството, че сърцето й се е разпаднало на хиляди парчета, а до сряда изобщо не можа да го види. Когато все пак се срещнаха, той се държа много мило и се спря до нея, но тя му обърна гръб и се направи, че прибира нещо в шкафчето си. Надяваше се, че Пол ще я отмине, но той я търсеше вече дни наред и се радваше, че най-сетне я откри.

— Не можем ли да отидем да поговорим някъде? — шепнешком я попита той, а цялото му същество излъчваше първична чувственост и сексуалност.

— Не мога… съжалявам… закъснявам за час по физическо. Може би по-късно.

— Не на мен тия! — Той леко я стисна за ръката. — Виж, съжалявам за случилото се… Тогава говорех сериозно… наистина… Никога не бих го направил, ако не смятах… Съжалявам… Тя е луда, но ние сме заедно от много време. Аз… не исках да те нараня.

Мерибет едва не се разплака, осъзнала, че той наистина говори сериозно. Защо му трябваше да се прави на добро момче? Но в противен случай, тя би се чувствала още по-зле.

— Не се безпокой за мен. Добре съм.

— Не, не си — нещастно измърмори той.

Чувстваше се по-виновен от всякога.

— Добре съм — настоя тя.

Очите й внезапно се напълниха със сълзи. Искаше й се нещата да се бяха подредили по-иначе.

— Искам само да помниш, че аз ще съм тук, ако имаш нужда от мен.

Мерибет се чудеше защо й бе казал това, а следващия месец прекара, опитвайки се да го забрави. Непрекъснато го срещаше из училище — по коридорите, пред салона. Каквото и да правеше, не можеше да се скрие от него. А после, в началото на май, шест седмици след като Мерибет и Пол се бяха любили, той и Деби обявиха годежа си. Сватбата щеше да бъде през юли, след дипломирането им.

В същия ден Мерибет установи, че е бременна.

Мензисът й закъсняваше само с две седмици, но тя повръщаше постоянно, а тялото й сякаш непрекъснато се променяше. Гърдите й изведнъж станаха огромни и мъчително болезнени, талията й сякаш се разшири за една нощ, по всяко време на деня се чувстваше замаяна и непрекъснато й се гадеше. Не можеше да повярва, че тялото й така изведнъж се промени толкова драстично.

Но всяка сутрин, докато си почиваше на пода на банята след поредното повръщане и се молеше да не са я чули, тя все по-ясно разбираше, че не може вечно да прикрива бременността си. Не знаеше какво да прави, на кого да каже, към кого да се обърне, а не искаше да говори с Пол. Най-накрая, в края на май, Мерибет отиде при лекаря на майка си, умолявайки го да не казва на родителите й. Плака толкова много, че той най-накрая неохотно се съгласи. После потвърди бременността й. Беше точно на два месеца и това бе напълно обяснимо. А Пол бе сгрешил. Със сигурност можеше да се забременее от първия път. Зачуди се дали нарочно я бе излъгал или и той не бе много наясно с тези неща. Може би и двете. Е, такъв й бил късметът. Тя седна на масата за прегледи, обвила тялото си с чаршафа, а от очите й се затъркаляха сълзи, когато лекарят я попита какво смята да прави.

— Знаеш ли кой е бащата на бебето? — продължи да разпитва той, а Мерибет остана шокирана и още по-унизена от въпроса.

— Разбира се. — Изглеждаше измъчена и уплашена. Не съществуваше лесен изход от тази ситуация.

— Ще се ожени ли за теб?

Тя поклати отрицателно глава.

Червената й коса приличаше на огнен пламък, очите й — на бездънни зелени океани. Все още не бе осъзнала напълно значимостта на случилото се, макар да се изкушаваше от възможността да принуди Пол да се ожени за нея.

— Той е сгоден за друга — дрезгаво изрече тя и лекарят кимна.

— При дадените обстоятелства може да промени намеренията си. Мъжете често го правят. — Той се усмихна тъжно. Изпитваше съжаление към нея. Беше хубаво момиче, а тази бременност неизбежно щеше да промени живота й завинаги.

— Той няма да промени плановете си — отрони тихо Мерибет.

Тя беше класическата свалка за една нощ, момиче, което той дори не познаваше, макар да й бе казал, че ще бъде до нея, ако има нужда от нещо. Е, точно такъв беше случаят. Но той едва ли бе искал да каже, че ще се ожени за нея, само защото е бременна.

— Какво ще кажеш на родителите си, Мерибет? — мрачно я попита лекарят и тя затвори очи, обхваната от ужас.

Умираше от страх само при мисълта, че трябва да каже на баща си.

— Все още не зная.

— Искаш ли да поговоря с тях?

Много мило предложение, но тя не можеше да си представи, че той ще им каже вместо нея. Знаеше, че рано или късно, ще трябва да го направи сама.

— Ами… ако се отърва от него? — смело попита тя.

Не беше съвсем сигурна как точно става това. Беше чувала само, че някои жени махат нежеланите бебета. Беше чула майка си и леля си веднъж да говорят за това и думата, която използваха, беше аборт. Майка й бе споменала, че жената едва не умряла, но Мерибет предпочиташе това пред разговора с баща си.

Но лекарят веднага се намръщи.

— Много е скъпо, опасно и незаконно. И аз не искам да чуя нито дума повече за това, млада госпожице. На твоята възраст най-лесното разрешение е да дадеш бебето за осиновяване. Така постъпват повечето момичета. Бебето ще се роди през декември. Веднага щом започне да ти личи, можеш да отидеш при монахините в манастира и да останеш там, докато родиш.

— Искате да кажете, че ще дам бебето на някой друг? — Според думите му всичко изглеждаше съвсем просто, но тя подозираше, че нещата са доста по-сложни и че той не й казва цялата истина.

— Точно така. — Лекарят отново изпита силно съжаление към нея. Беше толкова млада, толкова наивна. Но имаше тяло на жена и точно то я бе вкарало в беля. — Известно време няма да ти се налага да се криеш. Ще започне да ти личи чак през юли или август, а може и по-късно. Но трябва да кажеш на родителите си.

Мерибет кимна. Но какво можеше да им каже? Че се е любила с момче, което не познава, на предната седалка на колата му в нощта на пролетния бал? И че той не иска да се ожени за нея? Може би майка й дори ще пожелае да задържат бебето. Докато се обличаше в кабинета на лекаря, непрестанно мислеше за това, но просто не можеше да си представи, че би могла да им каже подобно нещо. Лекарят й обеща, че няма да говори с тях, докато тя не го стори сама и Мерибет му повярва.

Късно следобед потърси Пол в училище. Дипломирането му беше само след две седмици и тя съзнаваше, че не бива да го натоварва допълнително. Вината за случилото се беше колкото негова, толкова и нейна — тя поне мислеше така — но Мерибет помнеше думите му да се обърне към него в случай на нужда.

Поразходиха се из двора и накрая седнаха на пейката зад салона. Същата онази пейка, на която се бяха срещнали в нощта на бала. Мерибет му го каза направо.

— О, по дяволите! Не може да бъде…

Той изпусна дълга въздишка. Изглеждаше нещастен и отчаян.

— Истина е. Съжалявам, Пол. Не зная дори защо ти го казвам. Просто сметнах, че трябва да знаеш.

Той кимна, неспособен да произнесе каквото и да било в този момент.

— Женя се след шест седмици. Деби ще ме убие, ако разбере. Казах й, че всичко, което е чула, са само лъжи и измислици.

— Какво е чула? — Мерибет изглеждаше заинтригувана. Любопитна бе дали Деби е разбрала нещо за нея.

— Че съм бил с теб през оная нощ. Всички, които ни видяха в заведението на Уили, са й казали. Тогава бяхме скарани. Поведението ми бе напълно обяснимо. Казах й, че между нас не е имало нищо сериозно и че срещата ни не означава нищо за мен.

Мерибет изпита остра болка от думите му. Деби бе тая, която имаше значение за него. Не тя.

— А означаваше ли все пак? — многозначително попита Мерибет.

Искаше да знае. Имаше право да знае. Та тя щеше да роди бебето му.

Той я погледна замислено за момент, а после кимна.

— Тогава означаваше. Може би не толкова, колкото е необходимо, но… Мислех, че си страхотна. Но след това Деби започна да ме преследва през уикенда. Плака толкова много. Постоянно повтаряше, че се отнасям с нея като с нищожество, че я мамя и че й дължа нещо повече след тези три години, през които бяхме заедно. Така че аз й казах, че ще се оженя за нея, след като завършим.

— Ти това ли искаш? — попита го Мерибет като не спираше да се чуди кой беше той и какво искаше в действителност. Тя не беше съвсем убедена, че Деби е това, към което се стреми, и се питаше дали и той го осъзнава.

— Не зная. Но това, което зная със сигурност, е, че не искам бебе.

— Нито пък аз.

Беше сигурна в това. Изобщо не знаеше дали някога щеше да пожелае да има дете, но във всеки случай не и в този момент, не и от него. Без значение колко красив беше, за нея беше очевидно, че не я обича. Не искаше да го принуждава да се жени за нея, дори и да мислеше, че ще успее да го склони, а тя бе сигурна, че той няма да приеме. Но тя не искаше до себе си мъж, който крие познанството си с нея. Желаеше мъж, който да е горд, че я обича и да е готов с радост да приеме бебето й. А не някой, когото ще вържат насила с набързо обявен годеж.

— Защо не се отървеш от него? — тихичко попита той и Мерибет го погледна с тъга.

— Да го дам за осиновяване ли? Това ли искаш да кажеш? — Точно такова разрешение на проблема бе предложил лекаря и тя смяташе да го изпълни.

— Не. Говоря ти за аборт. Познавам едно момиче, което абортира миналата година. Мога да поразпитам наоколо. Може би ще мога да събера и малко пари. Наистина е много скъпо.

— Не, не искам, Пол.

Лекарят й бе казал достатъчно, за да я накара да се откаже от подобни намерения. А и колкото и малко да знаеше по въпроса, тя се досещаше, че става дума за истинско убийство.

— Ще го задържиш ли? — В гласа му се долавяше паника.

Как ли щеше да реагира Деби? Сигурно щеше да го убие.

— Не, ще го дам за осиновяване. — Беше мислила много по въпроса. Струваше й се, че това е единственото решение. — Лекарят ми каза, че мога да отида при монахините, когато започне да ми личи и да оставя бебето при тях. Те ще му намерят семейство. — После се обърна към него и му зададе един твърде странен въпрос. — Ще искаш ли да го видиш?

Той отрицателно поклати глава и се извърна настрани. Мерибет го караше да се чувства непочтен, уплашен и сърдит, а това никак не му харесваше. Знаеше, че не постъпва както трябва с нея. Но нямаше достатъчно кураж, за да застане до нея. А и не искаше да изгуби Деби.

— Съжалявам, Мерибет. Чувствам се истински мръсник…

Искаше й се да му каже, че е точно такъв, но не можеше. Искаше й се да му каже, че разбира всичко, но не можеше да направи и това, защото всъщност нищо не разбираше. Не осъзнаваше какво точно се бе случило с тях, не разбираше защо го бяха направили, защо бе забременяла, защо той щеше да се ожени за Деби, а не за нея, защо тя трябваше да се крие при монахините, за да роди бебето му.

Всичко бе толкова заплетено и объркано.

Поседяха още малко заедно, потънали в мълчание, а после той си тръгна, а тя вече знаеше, че никога няма да разговаря с него отново. Видя го още само веднъж в деня на дипломирането му, но той не й каза нито дума. Просто я погледна, а после се извърна настрана. Тя продължи сама, с окъпано в сълзи лице. Не искаше да ражда бебето му. Беше толкова нечестно! А от ден на ден й се гадеше все повече и повече.

Една седмица след като завърши учебната година, тя повръщаше клекнала в тоалетната, когато брат й внезапно влезе и я видя. Беше забравила да заключи вратата.

— Извинявай, сест… О, боже… лошо ли ти е? — Райън се обезпокои в началото, но в следващия миг сякаш го озари прозрение. Стоеше и я гледаше как повръща и всичко му стана ясно. — По дяволите, ти си бременна!

Това беше изявление, а не въпрос.

Тя остана на мястото си, подпряла глава на тоалетната чиния. Когато най-сетне се изправи, срещна втренчения му поглед. Лицето му не изразяваше никакво състрадание, очите му бяха студени, погледът — обвинителен.

— Татко ще те убие!

— Защо си толкова сигурен, че съм бременна? — Опита се да се държи дръзко и предизвикателно, но той я познаваше прекалено добре.

— Кое е момчето?

— Не е твоя работа — отвърна тя и усети, че отново й се гади, но този път от нерви и от страх.

— По-добре му кажи да си приготви новия костюм и да се стяга за сватба. Татко ще го убие, ако не те вземе.

— Благодаря за съвета — рече тя и бавно излезе от банята.

Знаеше, че дните й са преброени. И се оказа права.

Райън каза на баща й още същия ден. Той се прибра у дома побеснял от ярост и едва не изкърти вратата на спалнята й. Мерибет лежеше на леглото си, а Ноел слушаше плочи и си лакираше ноктите. Той сграби Мерибет и я издърпа във всекидневната като не спираше да крещи. Мерибет напразно се бе опитвала да измисли начин да им каже новината, но сега вече не й се налагаше. Райън го бе направил вместо нея.

Майка й плачеше, когато излезе от стаята си, а Райън я гледаше намръщено, сякаш и той бе засегнат от постъпката й. Баща й бе накарал Ноел да си остане в стаята. Той обикаляше из всекидневната като разярен бик и не спираше да повтаря, че Мерибет е същата като лелите си, че се е държала като уличница и е опозорила цялото семейство. След това поиска да узнае името на момчето.

Но тя бе подготвена за това. Не я интересуваше какво ще й направи. Нямаше да му каже името.

Смяташе, че Пол е красив и вълнуващ и би била много щастлива, ако той я обичаше и я искаше. Но той обичаше друго момиче, за което щеше да се ожени. А и Мерибет не искаше на шестнадесет години да провали целия си живот с един прибързан брак. Предпочиташе да роди бебето и да го даде за осиновяване. И никой не можеше да я принуди да каже кой е бащата.

— Кой е той? — Баща й не спираше да крещи. — Няма да те пусна да излезеш от тази стая, докато не ми кажеш.

— Тогава ще трябва да останем тук доста дълго… — тихичко заяви тя.

Беше мислила и премисляла всичко дни наред и вече не се боеше дори и от баща си. А и най-лошото вече се бе случило. Тя бе бременна. И те знаеха. Какво повече можеха да й причинят?

— Защо не искаш да ни кажеш кой е? Да не е учител? Някое хлапе? Женен мъж? Свещеник? Някой от приятелите на брат ти? Кой е?

— Няма значение. Той няма да се ожени за мен — спокойно рече тя, изненадана от собствената си смелост пред лицето на обезумелия си баща.

— И защо? — яростно викна той.

— Защото не ме обича. А и аз не го обичам. От просто, по-просто.

— А на мен изобщо не ми се струва просто. — Баща й се гневеше все повече, а майка й кършеше ръце и не спираше да плаче. Мерибет се чувстваше ужасно като я гледаше. Мразеше да наранява майка си. — Значи си спала с някакъв тип, без дори да го обичаш? По-лошо не може и да бъде. Дори лелите ти обичаха мъжете, с които спяха. И се омъжиха за тях. Сега живеят прилично, децата им са законно родени. А ти какво ще правиш с това бебе?

— Не зная, татко. Мислех да го дам за осиновяване. Освен ако…

— Освен ако какво? Да не мислиш, че ще можеш да го задържиш тук и да опозориш и себе си и нас? Само през труповете ни — моя и на майката ти.

Майка й я изгледа умолително, сякаш я призоваваше да промени нещо, но нищо вече не можеше да бъде променено.

— Не искам да задържа бебето, татко — тъжно рече Мерибет и очите й се напълниха със сълзи. — Аз съм само на шестнадесет. Не мога да му дам нищо. А и аз искам да живея. Не мога да се откажа от живота си. И бебето, и аз имаме право на много повече.

— Колко благородно от твоя страна! — Яростта му не знаеше граници. — Щеше да е много по-добре, ако се беше сетила за това, преди да си смъкнеш гащите. Виж брат си! Той се забавлява с много момичета. Но нито една от тях не е бременна. Виж се! Само на шестнадесет си, а целият ти живот е вече на боклука.

— Не е необходимо да става точно така, татко. Мога да уча при монахините, докато съм при тях, а след като родя бебето през декември, ще се върна на училище. Може би след коледната ваканция. На другите ще кажем, че съм била болна.

— Така ли? И кой ще ти повярва? Мислиш си, че хората няма да говорят? Всички ще разберат! Ти ще бъдеш опозорена. Ние също. Ти си срам и позор за цялото ни семейство!…

— Тогава какво искаш да направя, татко? — нещастно попита тя. Сълзите вече свободно се стичаха по лицето й. Оказа се много по-трудно, отколкото бе очаквала. Не съществуваше лесно разрешение на проблема. — Какво искаш да направя? Да умра? Не мога да променя стореното. Не зная какво да правя. Не зная друг начин, по който да оправя нещата.

Тя цялата се тресеше от ридания, но той изобщо не се трогна. Гледаше я с ледено презрение и възмущение.

— Ще трябва да родиш бебето и да го оставиш за осиновяване.

— Искаш ли да отида при монахините? — попита тя, като се надяваше, че той може да й позволи да си остане у дома.

Животът в манастира, далеч от родителите й, я ужасяваше… Но ако баща й й кажеше да си тръгне, тя просто нямаше къде другаде да иде.

— Не можеш да останеш тук — твърдо заяви баща й. — Иди при монахините. Тук можеш да се върнеш едва след като родиш бебето. — А после й нанесе последния удар. — Не искам да те виждам дотогава. Не искам да се срещаш с майка си или със сестра си. — За момент Мерибет си помисли, че думите му ще я убият. — С безотговорното си поведение обиждаш както себе си, така и нас. Нарани не само твоето достойнство, но и нашето. Изгуби доверието ни. Опозори ни, Мерибет. И себе си, и нас! Никога не го забравяй!

— Какво толкова ужасно съм направила? Никога не съм ви лъгала! Никога не съм ви наранявала. Никога не съм ви предавала. Просто бях много глупава. И то само веднъж. А сега виж какво ми се струпа на главата заради това… Не мислиш ли, че и то ми е достатъчно? Не мога да променя нищо. Ще трябва да продължа да живея така. Ще трябва да се откажа от бебето си. Това не е ли достатъчно за теб? Колко още трябва да ме наказваш?

Тя окаяно ридаеше, сърцето й се късаше от мъка, но той беше неумолим.

— Това си е между теб и Бог. Не те наказвам аз. Той те наказва.

— Ти си ми баща! А ме изпращаш далеч от дома. Казваш ми, че не искаш да ме видиш отново, докато не се отърва от бебето… забраняваш ми да се срещам с майка ми и сестра ми…

Мерибет знаеше, че майка й щеше да му се подчини. Знаеше, че тя е слаба и безволева, неспособна да отстоява собствените си решения, напълно зависима от него. И те, подобно на Пол, й затваряха вратата към себе си. Тя вече беше абсолютно сама.

— Майка ти е свободна да прави каквото пожелае — неубедително рече той.

— Тя прави само онова, което желаеш ти — предизвикателно заяви Мерибет и той се ядоса още повече. — И ти го знаеш чудесно.

— Зная единствено, че ти опозори всички ни. Не очаквай, че ще ти позволя да ми крещиш, нито пък, че ще допусна да ни позориш повече и да доведеш копелето си тук. Не очаквай нищо от мен, Мерибет! Не и преди да си си платила за греховете. Щом няма да се ожениш за онова момче, то аз не мога да направя нищо за теб.

Той се завъртя на пета и излезе от стаята, за да се върне само след пет минути. Тя дори не бе събрала още достатъчно сили, за да се прибере в стаята си. Беше успял да проведе два телефонни разговора — един с лекаря и един с манастира. Осемстотин долара щяха да са необходими, за да платят храната и стаята й при монахините за шест месеца, както и разходите й по раждането. Монахините убедили господин Робъртсън, че раждането ще се извърши в техния лазарет от лекар и акушерка. Бебето ще бъде дадено на добри и грижовни хора, а дъщеря му ще се върне у дома една седмица след раждането, в случай че не се появят някакви усложнения.

Той вече бе дал съгласието си да я изпрати при тях, а парите — в съвсем нови банкноти — бе поставил в бял плик, който й връчи с каменно изражение на лицето си. Майка й, цялата обляна в сълзи, вече се бе оттеглила в собствената си спалня.

— Постъпката ти ужасно разстрои майка ти — обвинително й заяви той. И през ум не му минаваше, че и той може да е допринесъл за тревогите й. — Не искам да казваш нищо на Ноел. Заминаваш от тази къща и толкова. Не й е необходимо да знае нищо повече. Ще се върнеш след шест месеца. Утре сутринта аз лично ще те закарам в манастира. Опаковай багажа си, Мерибет.

Говореше й отчуждено и делово и тя усети как кръвта замръзва във вените й. Въпреки всичките й разправии с него, това все пак беше нейният дом, нейното семейство. Тук живееха родителите й, а сега те я прогонваха далеч от себе си. Никой не искаше да й помогне да преживее това премеждие. За миг се зачуди дали не трябваше да вдигне скандал на Пол. Може би тогава той щеше да й помогне… или може би щеше да се ожени за нея, а не за Деби. Но вече бе твърде късно за подобни размишления. Баща й я принуждаваше да напусне дома му. Утре сутринта трябваше да се махне от къщата.

— И какво точно да кажа на Ноел? — Мерибет едва успя да произнесе думите. Задъхваше се от болка и мъка по малката си сестричка.

— Кажи й, че отиваш на училище. Измисли нещо. Всичко друго, но не и истината. Тя е прекалено малка, за да чуе всичко това.

Мерибет кимна, вцепенена от ужас. Беше твърде разстроена, за да му отговори.

После се върна в стаята си и като избягваше погледа на Ноел, се зае да подрежда единствената чанта, която притежаваше. Взе съвсем малко дрехи — няколко ризи, няколко панталона, една-две рокли, които щяха да й стават още известно време. Надяваше се, че по-нататък монахините ще й дадат някакви други дрехи. Само след месец-два нищо от нейния гардероб няма да й става.

— Какво правиш? — Ноел изглеждаше паникьосана.

Беше се опитала да подслушва, но не можа да разбере нищо от спора им. Мерибет обаче имаше вид на човек, който току-що бе видял мъртвец. Обърна се разтреперана и погледна малката си сестричка.

— Заминавам за известно време — рече й тъжно.

Искаше й се да измисли някаква убедителна лъжа, но случилото се бе твърде тежко, твърде мъчително… твърде внезапно. Не можеше да понесе мисълта, че трябва да се сбогува с дома си, не можеше да понесе въпросите, с които я обсипа Ноел. Най-накрая й каза, че отива в някакво специално училище, защото тази година оценките й са по-ниски от обикновено, но Ноел се вкопчи в нея и се разплака, ужасена от мисълта, че ще изгуби единствената си сестра.

— Моля те, не отивай… не му позволявай да те отпрати надалеч… Каквото и да си направила, не може да е чак толкова ужасно… каквото и да е то, Мерибет, аз ти прощавам… Аз те обичам… Не заминавай, моля те…

Мерибет бе единственият човек, с когото Ноел можеше да поговори. Майка й беше прекалено слаба и безхарактерна, баща й — прекалено инатлив, за да я изслуша дори, а брат й — твърде егоцентричен и глупав. Само Мерибет се вслушваше в проблемите й, а сега щеше да изгуби и нея. Бедната малка Ноел изглеждаше съсипана от мъка.

Двете сестри плакаха през цялата нощ и си легнаха в едно легло, притиснати една в друга. А утрото дойде твърде бързо.

В девет часа баща й сложи чантата й в пикапа, а Мерибет стоеше и се взираше в майка си и кой знае защо се надяваше, че тя ще събере сили да го помоли да не прави това. Но майка й никога не бе оспорвала решенията му и Мерибет го знаеше. Прегърна майка си и я притисна към себе си. Искаше й се да можеше да си остане у дома, проклинаше глупостта и лошия си късмет.

— Обичам те, мамо — сподавено изрече тя, а майка й я притисна още по-силно.

— Ще дойда да те видя, Мерибет. Обещавам.

Мерибет можа само да кимне с глава, неспособна да проговори от задавилите я сълзи. Прегърна Ноел, която плачеше на глас и я умоляваше да не тръгва.

— Шшт… престани… — Мерибет се опитваше да бъде храбра, макар че и тя вече плачеше. — Нима да отсъствам дълго. За Коледа ще си бъда у дома.

— Обичам те, Мерибет — изкрещя Ноел след отдалечаващата се кола.

Райън също бе излязъл да я изпрати. Но не й каза нито дума. Само й махна с ръка, докато баща й я отвеждаше към новия й дом в другия край на града.

Манастирът й се стори зловещ, когато застана на стълбите пред него, стиснала в ръка малкия си куфар.

— Грижи се за себе си, Мерибет.

Не искаше да му благодари за това, което беше направил. Всичко можеше да мине много по-спокойно. Той можеше да се опита да я разбере, да си припомни какво означава да си млад, да проумее колко е страшно човек да допусне такава съдбоносна грешка. Само че той не бе способен да направи това. Той никога нямаше да надрасне себе си и консервативните си, крайно ограничени възгледи.

— Ще ви пиша, татко.

Известно време не й каза нищо, а после кимна с глава.

— Добре е майка ти да знае как се чувстваш. Ще се тревожи за теб.

Искаше й се да го попита дали и той ще се тревожи, но не се осмели да му задава повече въпроси.

— Обичам те — тихичко продума тя, докато баща й бързаше надолу по стълбите, но той изобщо не се обърна да я погледне. Само вдигна едната си ръка, докато се отдалечаваше с колата и нито веднъж не се обърна назад.

Мерибет го изпрати с поглед и натисна звънеца на манастира.

Чакането отвън й се стори толкова дълго, че й се прииска да се втурне надолу по стълбите и да се прибере у дома. Само че точно в този момент за нея нямаше друг дом. Знаеше, че те няма да я приемат обратно докато не роди бебето.

Най-накрая се появи една млада монахиня и я пусна да влезе. Мерибет й каза името си, а монахинята само кимна с глава, взе чантата й и затвори тежката желязна врата зад гърба й.