Дейвид Никълс
Винаги в същия ден (7)

Седма глава
Добро чувство за хумор^[1]

Втора част — Историята на Ема

Четвъртък, 15 юли 1993

Ковънт Гардън и Кингс Крос

Йън Уайтхед седеше на масата за двама във „Форелис“ в Ковънт Гардън и си поглеждаше часовника — петнайсет минути закъснение. Успокои се обаче, че това е част от изтънчената игра на котка и мишка, тоест — от репертоара на ухажването. Е, нека играта започне! Потопи чабатата^[2] в купичката със зехтин, сякаш е четка за боя, разтвори менюто и разгледа какво му е по джоба.

Кариерата на комик все още не му беше донесла предвкусваното богатство и мечтаните телевизионни изяви. Неделните вестници ежеседмично тръбяха, че комедията е новият рокендрол, но незнайно защо, той все още се домогваше до вторничната отворена сцена в „Сър Лафалотс“. Беше осъвременил репертоара си в унисон с новите тенденции, включваше политически и наболели теми, пробваше ролева комедия, сюрреализъм, комични песни и скечове. Нищичко не предизвикваше смях. Веднъж кривна към по-саркастичен стил и си спечели юмруци и ритници, а участието му в неделната трупа за импровизирани комедийни представления доказа само, че не е смешен, и то по напълно интуитивен, спонтанен начин. Но той продължаваше да се бори и да кръстосва периферните квартали в търсене на бурни аплодисменти.

Навярно нещо в името „Йън Уайтхед“ не позволяваше да го изписват със светещи букви. Обмисляше дори да го смени с нещо по-предизвикателно, по-енергично и едносрично — Бен, Джак или Мат — но преди да уточни комичния си персонаж, си намери работа в „Соникотроникс“, магазин за електроника на Тотнъм Корт Роуд, където болнави на вид младежи в тениски продаваха компютърна памет и графични карти на болнави на вид младежи в тениски. Парите не бяха много, но вечерите му бяха свободни за сценични изяви и той често изпробваше новите си реплики пред колегите.

Но най-хубавото, ненадминатото предимство на „Соникотроникс“ беше, че по време на обедната почивка се натъкна на Ема Морли. Стоеше пред офиса на Църквата по сциентология, чудейки се дали да не се подложи на личностния тест, когато я видя полускрита зад огромния ратанов кош за пране, и щом я прегърна, Тотнъм Корт Роуд засия и се превърна в улицата на мечтите.

Среща номер две — в лъскав италиански ресторант до Ковънт Гардън. Собствените му вкусове клоняха към лютивото, соленото и пърженото и би избрал къри за вечеря. Но вече поназнайваше достатъчно за приумиците на женското съсловие и разбираше, че тя ще предпочете пресни зеленчуци. Погледна отново часовника си — двайсет минути закъснение — и усети как стомахът ми се присвива мечтателно: отчасти от глад, отчасти от любов. От години сърцето и стомахът му бяха препълнени с копнеж по Ема Морли — не само платоничен, но и плътски. И досега пазеше спомена — щеше да го пази до живот — за деня, когато я зърна в разностилни бикини и сутиен в служебната стая в „Локо Калиенте“, осветена от следобедното слънце като в катедрала, а тя му се разкрещя да излезе и да затвори проклетата врата.

В неведение, че мисли за бельото й, Ема Морли го наблюдаваше, застанала до салонния управител. Отбеляза, че той определено изглежда по-добре напоследък. Ореолът от ситни руси къдрици беше изчезнал, подкъсен и пригладен леко с гел. Вече не приличаше на новодошъл в града. Всъщност, ако изключим ужасните дрехи и вечно отворената уста, Йън би могъл да мине за привлекателен.

Макар обстановката да бе необичайна за нея, тя определи ресторанта като класическо място за среща — достатъчно скъп, не твърде осветен, не и особено претенциозен, но не и безвкусен, място, където подправят пиците със свеж риган и босилек. Изглеждаше изискано, но не прекалено, и поне не предлагаха къри или, не дай си Боже, рибено бурито. Имаше палми и свещи, а в съседната зала позастарял мъж свиреше Гершуин на голямо пиано — „Надявам се да бди над мен“.

— С някого ли сте? — попита салонният управител.

— С онзи мъж там.

На първата им среща Йън я заведе да гледат „Зли и мъртви: Средновековие“ и „Одеон“ на Холоуей Роуд. Ема не беше придирчив сноб и за разлика от повечето жени и харесваше филми на ужасите, но въпреки това изборът й се стори странен, любопитно самонадеян. В „Евриман“ даваха „Три цвята: Синьо“, но на екрана в „Одеон“ един мъж размахваше трион вместо ръка и тя намираше гледката за непонятно освежителна. Вярна на традицията, очакваше после да бъде поканена на ресторант, но Йън очевидно смиташе, че е престъпление да пропуснат обилната вечеря, включена в цената на билетите. Той огледа съсредоточено менюто с отстъпка, сякаш се колебае кой кулинарен шедьовър да избере, и накрай се спря на начос за ордьовър, хот-дог за основно ястие и понички за десерт, които прокарваше с кофа „Лилт“ с лед с размерите на човешки торс, та после озвучаваше малкото съзерцателни сцени в „Зли и мъртви: Средновековие“ с дискретни оригвания в шепи, разнасящи топъл тропически аромат.

И въпреки това — влечението към свръхнасилие и солени храни, горчицата по брадичката му — Ема прекара по-приятно, отколкото очакваше. По пътя към бара той митна от външната страна на тротоара, да не би да я блъсне заблуден автобус — тя за пръв път виждаше на живо този странно старомоден жест — докато обсъждаха специалните ефекти, обезглавяванията и изкормванията. След известен размисъл Йън обяви „Зли и мъртви: Средновековие“ за най-добрия от трилогията. Трилогиите и касовите хитове, комедиите и ужасите заемаха централно място в културния живот на Йън и в бара те проведоха интересен дебат дали комиксите се отличават с дълбочината и посланието на, да речем, „Нежна е нощта“. Покровителствен и грижовен, той беше като по-голям брат, от когото научава много любопитни неща, с тази дребна разлика, че иска да спи с нея. Толкова напрегнато, толкова многозначително я гледаше, че тя непрекъснато опипваше лицето си, да не би нещо да е полепнало по него.

Сега, в ресторанта, също й се усмихна широко и скочи тъй въодушевено, че удари масата с хълбок и разсипа водата върху маслините.

— Да донеса ли кърпа? — попита тя.

— Не, няма проблем, ще го попия със сакото си.

— Не! Недей! Вземи моята салфетка.

— Е, прецаках маслините. Не буквално, бързам да добавя.

— О. Няма нищо.

— Шегичка! — изкрещя той, сякаш викаше: „Пожар!“.

Не се беше чувствал толкова нервен от последната катастрофална вечер с трупата импровизатори. Скастри се наум да се успокои и продължи да потупва покривката за маса. Вдигна поглед и видя как Ема съблича лятното си сако, изопнала рамене и гърди, както правят обикновено жените, без да съзнават какви терзания причиняват. Ето го — втория за тази вечер изблик на желание и любов към Ема Морли.

— Изглеждаш прекрасно — изстреля той, неспособен да се овладее.

— Благодаря! Ти също — отвърна механично тя.

Облечен беше в комедийния си костюм — омачкано ленено сако над черна тениска. В чест на Ема нямаше имена на групи или иронични надписи — тоест стопроцентов шик.

— Харесвам го — посочи тя сакото. — Добре ти стои.

Йън потърка ревера с палец и показалец с изражение:

„Нима? Тази дрипа?“.

— Да взема ли сакото ви? — попита сервитьорът, любезен и представителен.

— Да, благодаря.

Ема го подаде и Йън се сепна, че после ще се наложи да му даде бакшиш. Няма значение. Тя заслужава.

— Нещо за пиене? — попита сервитьорът.

— Бих желала водка с тоник.

— Двойна? — подтикна я сервитьорът към разточителство.

Тя погледна към Йън и забеляза искрицата паника, блеснала върху лицето му.

— Неразумно ли е?

— Не, не.

— Добре. Двойна!

— Вие, сър?

— Аз ще изчакам виното, благодаря.

— Минерална вода?

— Чешмяна! — изкрещя той, после по-спокойно: — Чешмяна, ако обичате, освен ако…

— Както желаеш — обажда се Ема окуражително. — Сервитьорът се отдалечава. — И между другото, тази вечер си делим сметката. Никакви възражения. 1993-та е.

Йън се влюбва още повече в нея. Но решава да поспори в името на доброто впечатление.

— Но ти си студентка, Ем!

— Вече не. Вече съм квалифициран учител. Днес беше първото ми интервю за работа.

— Как мина?

— Много, много добре.

— Поздравления, Ем, чудесно!

Той се хвърли напред през масата да я целуне по бузата, не, по двете бузи, не, почакай, само по едната, не, май все пак по двете.

Подготвил бе предварително иронични забележки за менюто и докато Ема се опитваше да се съсредоточи, пусна в ход няколко хитроумни каламбура — торта „Гараш“ за грош и прочее. Дали стейкът „алангле“ е наистина английски, след като се произнася а ла френски? И от къде на къде добрата стара говежда пържола се е превърнала в „рагу“ в наши дни? Какво, дивеше се той, наричат „алфа-бети спагети“? Мокри набъбнали буквички в червен сос? Или?

С всяка следваща фраза надеждите на Ема за вечерта избледняваха. „Опитва се да ме вкара в леглото с изтъркани смешки — мислеше си тя, — а всъщност ще ме отведе с метрото до вкъщи“. В киното поничките и насилието поне му отвличаха вниманието, но тук, лице в лице, оставаше само манията по заучени реплики. Често й се случваше. Всички момчета в курса по педагогика си падаха по американски хумор, особено след няколко халби бира, и макар да я влудяваха, разбираше, че донякъде ги насърчава — широко ухилени, момичетата ги наблюдаваха как показват номера с кибритени клечки, фокуси от детските програми и скечове от 70-те. Натрапчива кабаретна болест, срещу която нямаше лек.

Изгълта водката на един дъх. Йън вече държеше менюто с вината и разиграваше сценки на тема „виното е снобска напитка“: чувствен повей на пушек от горски огън, съчетан с аромат на карамелизирана ябълка, и така нататък. Мажорната аматьорска комедия сякаш нямаше край и Ема си представи въображаем, фантастичен мъж, който спокойно преглежда списъка с вината и просто поръчва, непретенциозно, но авторитетно.

— … оттенък на пушен бекон… и прочее и прочее… със сочен привкус на жирафско месо…

„Ще ме докара до ступор — помисли си тя. — Дали да го прекъсна, или да го замеря с препечена филийка, но пък той ги изяде…“ Озърна се към съседните маси — и там се разиграваха роли и за какво в крайна сметка? Нима романтичната любов е шоу за скрити таланти? Изяж си порцията, после отиваме в леглото, влюбваш се в мен и аз ти обещавам още дълги години първокласни спектакли?

— … представи си да описват така бирата. — Глазгоуски акцент. — Нашето специално пиво глези небцето със силен полъх на краен квартал, раздрънкана пазарска количка и градско падение. Върви прекрасно с домашно насилие!

Ема се запита откъде произтича заблудата, че забавните мъже са неустоими; Кати не копнее за Хийтклиф, понеже е голям смешник, и най-непоносимото на този артилерийски обстрел е, че тя всъщност харесва искрено Йън, беше тръгнала за срещата развълнувана и обнадеждена, но той продължаваше да бърбори…

— … нашият портокалов сок е портокалов с натрапчив вкус на портокали…

„Е, стига толкова“.

— … изстискано, не, нежно оцедено от кравешко виме, фермерското мляко от 1988-а се отличава със забележително млечен вкус…

— Йън?

— Какво?

— Млъкни, моля те!

Възцари се тишина, по лицето на Йън се изписа дълбоко страдание, а Ема се почувства неловко. Набеди двойната водка. За да разведри обстановката, каза на висок глас:

— Да поръчаме ли валполичела?

Той погледна менюто.

— Боровинки и ванилия. Така пише.

— Пише го сигурно защото виното е с привкус на боровинки и ванилия.

— Харесваш ли боровинки и ванилия?

— Обожавам ги.

Очите му се стрелнаха към цената.

— Тогава да поръчаме!

След това, слава Богу, положението започна леко да се подобрява.

 

 

„Здрасти, Ем. Пак съм аз. Знам, че си на вечеря със Смешника, но просто исках да ти кажа, че когато се прибереш, ако се прибереш сама, разбира се, реших изобщо да не ходя на премиерата. Цяла нощ съм си вкъщи, ако поискаш да се отбиеш. Искам да кажа… много бих се радвал. Ще ти платя таксито, можеш да останеш да преспиш. Та така… Когато и да се прибереш, просто ми се обади и вземай такси. Това е. Надявам се да се видим по-късно. Чао, Ем. Чао.“

 

 

Обсъдиха старите времена. Три години по-рано. Ема си избра супа и риба, а Йън предпочете коктейл от въглехидрати, започвайки с огромна купа с месна паста, погребана под преспи пармезан. Обилната порция и червеното вино го поукротиха малко и Ема също се поуспокои. Всъщност се напиваше все по-решително. И защо не? Нима не го е заслужила? Десет месеца се беше трудила усърдно за кауза, в която вярваше, и макар някои от местата, където стажуваше за преподавател, да бяха неподправено ужасни, тя съзнаваше ясно, че тази професия й приляга. На интервюто този следобед събеседниците й явно усетиха същото. Директорът кимаше и се усмихваше одобрително и макар да не смееше да го изрече гласно, знаеше, че работата й е в кърпа вързана.

Защо да не го отпразнува с Йън? Докато говореше, тя го огледа изпитателно и реши, че определено е по-привлекателен от преди: лицето му вече не й навяваше мисли за трактори. Не че беше деликатен или изтънчен; ако избират герои за военен филм, той щеше да е редовият куражлия Томи, който пише писма на майка си, а Декстър щеше да е — какъв? Безочлив нацист. Въпреки това й харесваше как я гледа. Обичливо, ето я думата. Обичливо и пиянски и тя също усещаше как крайниците й натежават и се стоплят и как обичливостта му я заразява.

Той сина последното вино в чашата й.

— Виждаш ли се със старите приятелчета?

— Не. Веднъж налетях на Скот в „О, Цезар!“, ужасният италиански ресторант. Добре изглеждаше, все така гневен. Но иначе се старая да ги отбягвам. Като затворниците — излезеш ли на свобода, най-добре забрави за съкилийниците. Освен теб, разбира се.

— Не беше чак толкова зле, нали?

— Две години от животи ми, които няма как да върна. — Изречено гласно, наблюдението я стъписа, но тя сви рамене. — Не знам, не се чувствах особено щастлива, това е.

Той се усмихна тъжно и побутна ръката й.

— Защо тогава не отговаряше на съобщенията ми?

— Не отговарях ли? Не знам… — Вдигна чашата към устата си. — Нали сме тук сега? Да сменим темата. Как върни комедийната ти кариера?

— О, добре. Участвам в импровизирано шоу, много напрегнато, много непредвидимо. Понякога не съм никак смешен! Но това е част от насладата при импровизациите, нали? — Ема не беше много сигурна, но все пак кимна. — А във вторник вечер изнасям програма в „Мистър Чакълс“ в Кенсингтън. По-саркастична, по-алегорична. Представям скеча на Бил Хикс за рекламата. Вземам на подбив глупавите реклами по телевизията.

Той се плъзна в комедийната плоскост и лицето на Ема застина в усмихната маска. Признанието би го сразило, но откакто го познаваше, Йън я беше разсмивал два пъти: първия път — когато падна по стълбите в мазето. Притежаваше добро чувство за хумор и същевременно не беше ни най-малко забавен. За разлика от Декстър. Декстър не си падаше изобщо по шегите, смяташе чувството за хумор — като политическата съвест — за злепоставящо и плебейско явление, но с Декстър тя се смееше непрекъснато, истерично понякога, друг път искрено, до полуда. На екскурзията в Гърция се смяха цели десет дни, след като разрешиха онова дребно недоразумение. Почуди се къде ли е Декстър сега.

— Гледаш ли го по телевизията? — попита Йън.

Ема трепна, сякаш са я спипали на местопрестъплението.

— Кого?

— Приятелят ти Декстър. Онази глупава програма.

— Понякога. Така де… ако случайно съм включила телевизора.

— И как е той?

— О, нормално, както винаги. Е, малко объркан, честно казано, малко излязъл от релсите. Майка му е болна и… той не го понася много добре.

— Жалко. — Йън се намръщи загрижено и се помъчи да измисли начин да смели темата. Не грубо, но просто не искаше някой заболял непознат да му помрачи вечерта. — Често ли си говорите?

— С Декс? Почти всеки ден. Виждам го по-рядко обаче заради работата и приятелките му.

— С кого излиза сега?

— Нямам представа. Като златни рибки са; безсмислено е да ги кръщаваш, след като и без това са еднодневки. — Беше използвала тази реплика и преди и се надяваше Йън да я хареса, но той се мръщеше. — Защо гледаш така?

— Сигурно защото не го харесвам.

— О, помня.

— Постарах се.

— Е, не го приемай лично. Не го бива с мъжете, намира ги за излишно племе.

— Всъщност винаги съм смятал…

— Какво?

— Че те приема за даденост. Това е.

 

 

„Пак съм аз! Просто проверявам. Малко съм пийнал, честно казано. В сантиментално настроение. Ти си великолепна, Ема Морли. Ще се радвам да те видя. Обади се, когато прибереш. Какво друго исках да кажи? Нищо, само че си великолепна, неотразима. Та така. Когато се прибереш. Ми се обади. И ела.“

 

 

Когато сервираха вторите чаши с бренди, те вече бяха несъмнено пияни. Всички в ресторанта изглеждаха пияни, дири среброкосият пианист, който свиреше тромаво „Ти ме въздигаш“ и помпаше педала, сякаш е развалена спирачка. Принудена да повиши глас, Ема го чуваше как отеква в главата й, докато въодушевено и пламенно разказваше за новата си кариера:

— Голяма гимназия в северен Лондон. Ще преподавам английски и малко драматургия. Хубаво училище, децата са с разнороден произход, не е като уютните гнезденца в предградията, пълни с кротки агънца. Децата са предизвикателство, но какво толкова? Те трябва да бъдат такива. Ще го кажа все пак… Сигурно ще ме изядат жива тези нехранимайковци. — Тя разклати брендито в чашата, както правеха във филмите. — Представям си как съм седнала на ръба на бюрото, обяснявам как Шекспир е бил първият рапър или нещо такова и хлапетата ме слушат ококорени като… като хипнотизирани. Представям си как се нося върху вдъхновени младежки рамене. Така ще обикалям училището, паркинга, стола — върху раменете на боготворящи ме ученици. Като в „Общество на мъртвите поети“ — carpe diem учител.

— Моля? Какъв учител?

— Carpe diem.

— Карпе…?

— Улови мига!

— Това ли означава? Мислех, че е улови кърпата!

Ема изхихика любезно и Йън се задейства като при стартов сигнал.

— Точно там ми е грешката! О, ученическите ми години щяха да са съвсем различни, стига да знаех! Толкова пропилени мигове…

Достатъчно!

— Йън, стига! — рязко възкликва тя.

— Какво?

— Стига роли! Не се налага… — Той се натъжи и тя съжали за грубия тон, приведе се напред и го улови за ръката. — Не е необходимо през цялото време да остроумничиш, да съчиняваш каламбури и смешки. Това не е импровизирано шоу, Йън, а просто… говорене и изслушване.

— Съжалявам, аз…

— О, не си само ти, всички мъже са такива… непрекъснато изпълняват номера си. Божичко, какво не бих дала за някои, който просто разговаря и изслушва! — Усещаше, че казва твърде много, но инерцията я повлече. — Недоумявам какво го налага. Не си на прослушване.

— Но всъщност съм. Донякъде?

— Не и с мен. Не бива да е така.

— Съжалявам.

— И престани да се извиняваш.

— О. Добре.

Йън помълча малко и сега на Ема и се прииска да се извини. Не биваше да споделя мислите си; откровенията не водят до нищо добро. Понечи да се извини. Но Йън въздъхна и подпря буза с длан.

— Ето как смятам, че стоят нещата… Когато в училище не си особено умен, не изглеждаш добре и нямаш много приятели, но един ден казваш нещо и някой се засмива, е… улавяш се за това като удавник за сламка, нали? Подиграват ми се, казваш си, имам глупаво едро лице и дебели крака и никой не ме харесва, но поне мога да разсмивам хората. И чувството е толкова приятно — да разсмееш някого, че залагаш всичко на това. Казваш си, ако не съм смешен, значи съм… нищо. — Той се взираше в покривката за маса и редеше малка пирамида с трохите. След миг добави: — Мислех си всъщност, че знаеш как е.

Ръката на Ема отскочи към гърдите.

— Аз?

— Знаеш какво е да играеш роля.

— Не играя роли…

— Онова за златните рибки. И преди си го казвала.

— Не, аз… и какво от това?

— Просто мисля, че си приличаме. Ти и аз. Понякога.

Първо се почувства засегната. „Не си прав“, прииска й се да възрази, „що за нелепа идея“, но той й се усмихваше толкова — как беше думата, да, обичливо — а и тя се държа малко грубо с него. Накрая сви рамене.

— Не ти вярвам обаче.

— За какво?

— Че никой не те е харесвал.

Той заговори с присмехулен носов глас:

— Е, документалните свидетелства доказват противното.

— Аз съм тук, нали? — Настана мълчание; наистина бе прекалила с пиенето и сега беше неин ред да човърка трохите по масата. — Всъщност си мислех колко по-добре изглеждаш напоследък.

Той постави длани върху корема си.

— Е, тези дни тренирам.

Тя се засмя, съвсем непресторено, погледна го и реши, че в крайна сметка лицето му не е чак толкова неприятно. Не е лице на глупав изнежен младок, а на благопристоен, почтен мъж. Знаеше, че след като платят сметката, ще се опита да я целуне и този път тя ще му позволи.

— Трябва да вървим — каза.

— Ще поискам сметката. — Той се обърна към сервитьора и драсна във въздуха. — Странна е, нали, тази дребна мимика, която всички използват? Чудя се на кого ли е хрумнала за пръв път?

— Йън?

— Какво? Съжалявам, Съжалявам.

Разделиха си сметката, както се бяха уговорили, и когато отваряше вратата, Йън отметна глава назад, сякаш го е ударила по носа.

— Малко пантомимична комедия…

По небето се стелеше тежка завеса от черни и пурпурни облаци. Топлият вятър ухаеше на нажежен метал, предвещавайки буря. Тръгнаха на север през площада. Ема се чувстваше приятно замаяна от брендито. Открай време мразеше Ковънт Гардън с перуанските му музиканти, жонгльорите и пресиленото веселие, но тази вечер всичко й се струваше нормално. Естествено и нормално се чувстваше и хванала под ръка този мъж, който винаги бе проявявал мил интерес към нея, нищо че носеше сакото си метнато през рамо, пъхнал пръст в малката примка под яката. Вдигна очи и забеляза, че се е намръщил.

— Какво има? — попита и притисна ръката му с лакът.

— Просто… май прецаках малко вечерта. Нервничех, преигравах, засипах те с глупави забележки. Знаеш ли кое притеснява най-много комедиантите?

— Дрехите?

— Че хората винаги очакват да ги забавляват. А те се стремят да ги разсмиват…

Отчасти за да смени темата, тя постави ръце върху раменете му, за да не изгуби равновесие, надигна се на пръсти и го целуна. Устните му бяха влажни, но топли. „Боровинки и ванилия“, промърмори тя, без да отлепя устни от неговите, макар всъщност да усещаше вкус на пармезан и спирт.

Няма значение. Той се засмя и тя отстъпи назад, улови лицето му в длани и срещна очите му. Стори й се, че Йън ще се разплаче от благодарност, и се почувства доволна, че го е целунала.

— Ема Морли, искам само да кажа… — Той я изгледа тържествено. — Мисля, че си абсолютно ненадмината.

— Ах, какъв ласкател! — каза тя. — Да се прибираме в апартамента ти. Скоро ще завали.

 

 

„Познай кой е? Единайсет и половина е вече. Къде си, малка мръснице? Е, добре. Обади ми се. Когато и да е. Тук съм, никъде няма да ходя. Чао. Чао.“

 

 

Само луминесцентните улични лампи и фаровете на преминаващите автобуси осветяваха сутеренния едностаен апартамент на Йън на Кали Роуд. По няколко пъти в минута цялата стая започваше да вибрира, разтърсена от една или повече мотриси по Северната линия, Пикадили или Виктория или от автобуси 30, 10, 46, 214 и 390. От гледна точка на обществения транспорт апартаментът бе вероятно най-стратегически разположеният в цял Лондон, но само от тази гледна точка. Грохотът отекваше в гърба на Ема, легнала върху сгъваемото легло със свлечен до средата на бедрата чорапогащник.

— Кой беше този?

Йън се заслуша в громоленето.

— Пикадили.

— Как го търпиш, Йън?

— Свиква се. А имам и… — посочи двете дебели сиви восъчни ларви на перваза на прозореца — еластични восъчни тапи за уши.

— О, чудесно!

— Само дето онзи ден забравих да си ги сваля. Помислих, че имам тумор в мозъка… Но се разминах с по-малката злина.

Ема се засмя, но простена при звука на поредния въздушен мехур, уталожил пристъпа на гадене. Той я улови за ръката.

— Олекна ли ти?

— Добре ми е, стига да не затварям очи.

Тя се обърна към него и смъкна завивките надолу да открие лицето му. С лека погнуса забеляза, че юрганът не е пъхнат в калъф и е с цвят на гъбена супа. Стаята миришеше на магазин за дрехи втора ръка — типично за мъж, който живее сам.

— Мисля, че е заради второто бренди. — Той се усмихна, но белият лъч от преминаващия автобус прекоси стаята и тя забеляза, че изглежда притеснен. — Сърдиш ли ми се?

— Не, разбира се. Просто… целуваш момиче, а на него му се повръща…

— Казах ти, от алкохола е. Чувствам се прекрасно. Наистина. Просто исках да си поема дъх. Ела чук… — Понечила го целуне, но най-хубавият й сутиен се бе изкривил и телчетата се забиха под мишницата й. — Ох! Ох!

Намести го и отпусна глава между коленете си. Той й заразтърква гърба като медицинска сестра и тя се почувства виновна, задето е провалила всичко.

— Май е най-добре да си тръгвам.

Заслушаха се в свистенето на гумите по влажната улица. Белите лъчи неспирно сновяха из стаята.

— Този?

— Номер 30.

Тя си вдигна чорапогащника, изправи се несигурно и си намести полата.

— Прекарах чудесно!

— Аз също…

— Просто прекалих с алкохола.

— Аз също.

— Ще се прибера да изтрезнея…

— Разбирам. Все пак. Жалко.

Тя си погледна часовника. 11,52 преди полунощ. Под краката и изгромоли мотриса, припомняйки й, че стои в идеалния център на забележителен транспортен възел. Пет минути пеш до Кингс Крос, линията към Пикадили — и си е вкъщи до 12,30. Прозорецът бе осеян с дъждовни капки, но не много.

Представи си обаче разходката в другия край, тишината на празния апартамент, боричкането с връзката ключове, мокрите дрехи, полепнали по гърба й. Представи си как лежи сама в леглото, таванът се върти, „Таити“ се люлее под нея, гади й се, разкайва се. Толкова ли ще е зле да остане тук, да се порадва на малко топлина, нежност, близост? Или предпочита да е като онези момичета в празнични нощни рокли, които понякога вижда в метрото — пияни, бледи, умислени? Дъждовна пелена обсипа прозореца — по-силно този път.

— Искаш ли да те изпратя до станцията? — попита Йън и си навлече тениската. — Или…

— Какво?

— Защо не останеш да пренощуваш тук? Просто… ще се погушкаме.

— Гушкане.

— Гушкане. Прегръдки. Или пък ще лежим смутено един до друг.

Тя се усмихна и той се усмихна обнадеждено в отговор.

— Разтвор за контактни лещи — каза тя. — Нямам.

— Аз имам.

— Не знаех, че носиш контактни лещи.

— Е, открихме още една прилика. — Той се усмихна и тя му се усмихна. — Ако извадиш късмет, нищо чудно да открия и резервни тапи за уши.

— Йън Уайтхед. Ах, ти, хитрецо!

 

 

… вдигни, вдигни, вдигни. Почти полунощ е. Удари ли дванайсет, ще се превърна в… какво?… Не знам, в идиот сигурно. Та както и да е… ако чуеш това…

— Ало? Ало?

— Там си!

— Здрасти, Декстър.

— Не те събудих, нали?

— Тъкмо се прибирам. Добре ли си, Декстър?

— О, напълно.

— Защото звучиш доста смахнато.

— О, организирал съм парти. За себе си. Малко частно парти.

— Намали музиката, моля те.

— Всъщност се питах… чакай да намаля музиката… дали не би желала да се отбиеш. Има шампанско, има музика, нищо чудно да се намерят и наркотици. Ало? Ало? Там ли си?

— Нали решихме, че това не е добра идея?

— Нима? Защото аз смятам, че е прекрасна идея.

— Не може да ми се обаждаш изневиделица и да очакваш да…?

— О, хайде, Наоми, моля те. Искам ля те видя.

— Не!

— За половин час ще си тук.

— Не. Вали като из ведро.

— Нямам предвид пеш. Вземи такси, аз плащам.

— Казах не!

— Наистина трябва да се видя с някого, Наоми.

— Обади се на Ема!

— Няма я. И не се нуждая от такава компания. Знаеш какво искам да кажа. Всъщност не докосна ли човешко същество тази нощ, може наистина да умра.

— …

— Знам, че си там. Чувам как дишаш.

— Добре.

— Добре?

— Ще дойда след половин час. Спри да пиеш. Чакай ме.

— Наоми? Наоми? Разбираш ли?

— Какво?

— Разбираш ли, че ми спасяваш живота?