Дейвид Никълс
Винаги в същия ден (13)

Тринайсета глава
Третата вълна

Четвъртък, 15 юли 1999

Съмърсет

Започнаха да пристигат. Безкраен водопад от луксозно гланцирани пликове, леещ се върху изтривалката й. Сватбени покани.

Не бяха първата вълна. Част от връстниците им се бяха оженили още в университета, но по преднамерено небрежен начин — ексцентрични пародии на сватби като комичните студентски „вечерни партита“, когато в официални рокли похапваха консерви с риба тон. Студентските сватбени тържества бяха пикници в местния парк, а гостите носеха костюми и бални рокли втора ръка. После отиваха в кръчмата. На сватбените снимки младоженците вдигаха халби бира пред камерата, начервените устни на булката стискаха цигара, а подаръците бяха скромни — собственоръчно записана касета с хитовете на деня, фотоколаж, прикрепен с кламери, кутия свещи. Да се ожениш в университета беше удивителна дързост, безобиден бунтарски акт — все едно да си направиш миниатюрна татуировка на невидимо място или да си обръснеш главата с благотворителна цел.

При втората вълна — сватбите в средата на двайсетте — все още се усещаше полъхът на шеговитостта, на импровизацията. Тържествата се провеждаха в общински зали или в дворовете на родителите, обетите бяха съчинени лично в строго светски дух и някои винаги прочиташе поемата за нежните ръце на дъжда. После обаче надвисна сянката на студения професионализъм. Идеята за безупречна организация надигна глава.

В някой бъдещ момент се очакваше и четвърта вълна — вторите сватби. Горчиво-сладки, със смътно извинителен привкус, те приключват преди девет и половина заради децата. „Не е кой знае какво — повтарят домакините, — просто повод за парти“. Но засега тази година е годината на третата вълна и именно третата вълна е най-могъща, най-пищна, най-изтощителна — сватбите на подминалите трийсетте — и никой вече не се смее.

Третата вълна е като потоп. Всяка седмица донася нов луксозен плик в кремаво, дебел като писмо бомба с изчерпателна информация — триумф на хартиеното инженерство — и обилна доза телефонни номера, имейл адреси, уебсайтове, как да стигнем дотам, как да сме облечени, откъде да купим подаръците. Резервират се цели провинциални хотели, сервират се цели пасажи сьомга, огромни тенти изникват за една нощ като бедуински градове. Наемат се копринени сиви костюми и цилиндри, които се носят с подобаваща сериозност. Настават златни времена за цветари, ресторантьори, струйни квартети, ваятели на ледени скулптури, производители на фотоапарати за еднократна употреба. Прилични музикални групи с богат репертоар от американски кавъри свирят до припадък. Църквите отново са на мода и щастливите двойки изминават краткото разстояние от храма до мястото, където се провежда тържеството, в автобуси с открити покриви, в балони с нагорещен въздух или върху гърбовете на еднакви бели жребци. Сватбата изисква огромни запаси любов, всеотдайност и свободно време не само от младоженците, но и от гостите. Конфетите струват по осем лири кутията. Чувалче ориз от бакалията на ъгъла вече не върши работа.

 

 

Госпожа и господин Антъни Килик канят Ема Морли и придружител на сватбата на дъщеря си Тили Килик и Малкълм Тайдуел.

На отбивката на магистралата Ема седеше в новата си кола, в първата си кола — „Фиат Панда“ четвърта ръка — и се взираше в поканата, предричайки със сигурност, че на сватбата ще има мъже с пури и англичани в шотландски полички.

Ема Морли и придружител.

Пътният й атлас беше древно издание с няколко липсващи квадранта. Тя го завъртя на сто и осемдесет градуса, после обратно на деветдесет, но все едно се опитваше да навигира с карта от епохата на Вилхелм Завоевателя и тя го плесна върху съседната седалка — мястото на въображаемия й придружител.

Ема беше шокиращ шофьор — едновременно нехаен и вцепенен от страх — и през първите петдесет мили беше карала разсеяно с очилата, плюс контактните лещи, и другите коли изскачаха заплашително от нищото като неидентифицирани летящи обекти. Често се налагаше да спира, за да нормализира кръвното си налягане и да попива потта над горната си устна. Взря се в огледалото, за да провери грима си, мъчейки се да прецени критично ефекта. Червилото беше възчервено и възярко, а малкото пудра, която бе нанесла върху скулите си, й придаваше крещящ и абсурден вид на актриса в комедия от Реставрацията. „Защо — удиви се тя, — винаги изглеждам като момиченце, експериментирало с грима на майка си?“ На всичкото отгоре беше допуснала елементарната грешка да се подстриже, не — да се коафира — предния ден и косата й приличаше на каскада старателно пригладени пластове и вълнички. Майка й би го нарекла „прическа“.

Тя придърпа трескаво края на роклята си в китайски стил — наситеносиня, копринена или от някакъв заместител на коприната — с която напомняше закръглена недоволна сервитьорка в „Златния дракон — храна за дома“. В седнало положение материята се издуваше и разтягаше и съчетанието от нещо в „коприната“ и изтръпването от дългото пътуване я караше да се поти обилно. Климатикът на колата работеше на две степени — ледена вихрушка и сауна, и цялата й елегантност се бе изпарила някъде след Мейдънхед, заменена от два тъмни мокри полумесеца под мишниците. Тя вдигна лакти нагоре и надникна към полукръговете. Запита се дали да не завие в обратната посока, да се върне вкъщи и да се преоблече. Или просто да завие в обратната посока. Да се прибере вкъщи, да си остане вкъщи и да попише. Все пак с Тили вече не бяха първи приятелки. Мрачните времена, когато Тили й беше хазяйка в миниатюрния апартамент и Клаптън, хвърляха дълга сянка и те така и не уредиха спорния въпрос за неосъщественото връщане на възвратимия депозит. Как да поднесе искрени благопожелания на младоженците, след като младоженката й дължи петстотин лири.

От друга страна, щеше да се срещне с много стари приятели. Сара Си, Каръл, Сита, близнаците Уотсън, Боб, Дългокосата Мери, Стефани Шоу от издателството й, Калъм О’Ннйл — сандвичевият милионер. Декстър щеше да дойде. С приятелката си.

Точно в този момент, докато тя сушеше подмишниците си пред вентилатора и се чудеше какво да прави, Декстър я подмина незабелязано в спортната си „Мазда“, придружен от Силви Коуп на съседната седалка.

— Кой ще присъства? — попита Силви, намалявайки стереото. „Травис“ — неин избор този път. Силви не проявяваше интерес към музиката, но за „Травис“ правеше изключение.

— Много колеги от университета. Пол, Сам, Стив О’Ди, Питър и Сара, близнаците Уотсън. И Калъм.

— Калъм. Добре. Калъм ми харесва.

— Дългокосата Мери, Боб. Божичко, не съм ги виждал от години. Старата ми приятелка Ема.

— Поредната бивша?

— Не, не е бивша…

— Забежка?

— Не, просто стара, стара приятелка.

— Учителката по английски?

— Беше учителка по английски. Сега с писател. Разговаря с нея на сватбата на Боб и Мери, помпиш ли? В Чешър.

— Смътно. Доста привлекателна.

— Предполагам — сви енергично рамене Декстър. — Посдърпахме се малко. Разказвал съм ти. Не помниш ли?

— Всички ми се сливат. — Тя се обърна към прозореца.

— И успя ли да я вкараш в леглото?

— Не, не съм.

— А младоженката?

— Тили? Какво Тили?

— Правил ли си секс с младоженката?

Декември 1992-ра. Онзи ужасен апартамент в Клаптън, които винаги миришеше на пържен лук. Масажът на стъпалата, излязъл от контрол, докато Ема пазаруваше в „Улуъртс“.

— Не, разбира се. За какъв ме мислиш?

— Струва ми се, че всяка седмица сме на сватба в компанията на цяла каруца хора, с които си спал…

— Не е вярно.

— Вярно е.

— Хей, сега няма друга, освен теб.

Стиснал волана с едната ръка, той се протегна и постави другата върху корема на Силви — все още плосък пол прасковения сатен на късата й рокля — и после я отпусна върху голото й коляно.

— Не ме оставяй да разговарям с непознати — каза Силви и увеличи звука на стереото.

 

 

Денят преваляше, когато Ема — закъсняла и изтощена — се озова пред портите на внушителното имение, питайки се дали охраната ще я пусне да влезе. Предприемчиви инвеститори бяха превърнали просторния Мортън Менър Парк в Съмърсет в нещо като „всичко в едно за сватбения ден“, включително параклис, банкета зала, лабиринт, СПА, стаи за гости с модерни бани, заградени от висока стена, обрамчена с бодлива тел — сватбен лагер. С ненужни пристройки, изкуствени пещери, ровове и арки, замък и надуваем замък мястото напомняше младоженски Дисниленд, предоставян на щастливите двойки срещу главозамайваща сума. Необичаен избор за бивш член на Партията на социалистическите работници. Ема напредваше по просторната алея, зашеметена и паднала духом.

Пред параклиса мъж с буйна перука и в лакейски редингот застана пред нея, помаха й с развети ръкавели и надникна през стъклото на колата.

— Проблем ли има? — попита тя, едвам сдържайки се да добави „господин полицай“.

— Трябват ми ключовете, мадам.

— Ключовете?

— За да паркирам колата.

— О, божичко, наистина ли? — възкликна тя, смутено оглеждайки плесенясалите гумени уплътнения и купищата вафлени станиоли и празни пластмасови шишета по пода.

— Добре… добре… Вратите не се заключват, затварят се с тази отвертка, няма ръчна спирачка, така че я паркирай на равно място, срещу дърво или я остави на скорост. Ясно?

Лакеят стисна ключовете между върховете на палеца и показалеца си, сякаш му подаваха умрял плъх.

Шофирала беше на бос крак и едва натъпка подутите си стъпала в обувките — като грозната сестра на Пепеляшка. Церемонията беше започнала. От параклиса долиташе „Савската кралица пристигна“, изпълнена от четири или пет ръце в ръкавици. Запрепъва се по чакъла към параклиса, вдигнала лакти да изпари част от потта като дете, преструващо се, че е самолет. Накрая подръпна за последно края на роклята, промъкна се дискретно през голямата дъбова врата и се шмугна зад плътното множество. Хористите пееха, щракайки маниакално с пръсти, а щастливите младоженци се усмихваха широко с овлажнели очи. Ема виждаше за пръв път младоженеца — тип ръгби играч, представителен, с бледосив костюм и с червени резки от самобръсначка по бузите. Той движеше лицето си срещу Тили с изражение, изобразяващо различни варианти на „най-щастливия ми миг“. Ема установи с изненада, че младоженката се е спряла на стил Мария-Антоанета — розова коприна и дантели, кринолин, коса, вдигната високо в пищна прическа, изкуствена бенка. Зачуди се дали преподавателите на Тили по история и френски не са се отнесли твърде щедро с нея. Тили обаче изглеждаше много щастлива, той изглеждаше много щастлив и цялото множество изглеждаше много, много щастливо.

Редуваха се песен и скеч, скеч и песен и сватбата заприлича на мюзикъл, а Декстър усети как съзнанието му се зарейва надалеч. Розовобузата племенница на Тили четеше някакъв сонет, нещо за брак между две съзнания, които не признават пречки, каквото, по дяволите, и да означаваше това. Той се постара да се съсредоточи върху логиката на сонета и да приложи романтичното внушение към собствените си чувства към Силви, после насочи вниманието си към въпроса с колко от присъстващите е спал. Не злорадо, а съвсем, а по-скоро носталгично. „Любовта не се мени си кратките му часове и дни…“, прочете племенницата на младоженката, когато Декстър стигна до пет. Пет бивши любовници в един тесен параклис. Дали е своего рода рекорд? Дали да добави допълнителни точки за булката? Никаква следа от Ема Морли засега. С Ема — пет и половина.

От ъгъла на параклиса Ема наблюдаваше как Декстър брои на пръсти и се чудеше какво всъщност прави. Носеше черен костюм с тънка черна вратовръзка; като всички младежи напоследък се опитваше да заприлича на гангстер. В профил личеше, че брадичката му започва да увисва, но все още изглеждаше красив. Отвратително красив, впрочем, и не толкова сивкав и подпухнал, както преди да срещне Силви. Откакто се бяха скарали, Ема го беше виждала три пъти, винаги на сватби. Всеки път той я прегръщаше и я целуваше, сякаш нищо не се е променило, и казваше „трябва да поговорим, трябва да поговорим“, но така и не поговориха. Той беше винаги със Силви и двамата бяха изключително заети да изглеждат красиви. Ето я и нея — отпуснала собственически длан върху коляното му, озърта се бдително наоколо, въртейки глава и врат като дългостеблено цвете.

Дойде ред на обетите. Ема погледна към тях тъкмо когато Силви улови Декстър за ръката и стисна петте му пръста, сякаш в знак на съпричастие с щастливата двойка. Прошепна му нещо и Декстър й се усмихна широко и леко сконфузено. От говори й тихо и макар да не четеше много умело по устни, Ема си помисли, че най-вероятно й казва. „И аз те обичам“. Той отклони смутено очи от Силви, срещна погледа на Ема и се ухили като заловен на местопрестъпление.

Кабарето приключи с нестройна версия на „Всичко, от което се нуждаеш, е любов“ и гостите последваха щастливата двойка навън, където срещата на старите приятели се разгоря с пълни сили. Декстър и Ема се търсеха сред тълпата прегръщащи се, подвикващи и ръкуващи се хора, докато ненадейно се озоваха един до друг.

— Е? — каза той.

— Е?

— Познавам ли те отнякъде?

— Лицето ти определено ми говори нещо.

— И твоето. Но си някак променена.

— Да, аз съм единствената жена тук, обляна в пот — отвърна Ема, подръпвайки материята под мишниците си.

— Имаш предвид росни капчици.

— Не, имам предвид пот. Все едно са ме извадили от езеро. Естествена коприна, друг път!

— Ориенталска тема?

— Наричам го стил „Сайгонски водопад“. Китайски всъщност. Основният недостатък на тези рокли, разбира се, е, че след половин час ти се приисква да ги смениш — каза тя и още по средата на и изречението почувства, че не е трябвало да го подхваща. Дали й се стори, или той наистина прибели леко очи. — Моля?

— Нищо. Роклята ми харесва. Всъщност от самото начало ми хвана окото.

Сега тя прибели очи.

— Е, вече сме квит.

— Исках да кажа, че изглеждаш добре. — Той се втренчи в темето й. — Да не би това да е…?

— Какво?

— Стил „Рашел“?

— Не рискувай с предположенията, Декс — отвърна тя и припряно заразрошва косата си с върховете на пръстите. Погледна към Тили и чисто новия й съпруг, които позираха за снимки. Тили кокетно размахваше ветрило пред лицето си. — За жалост не съм разбрала, че модната тема е френската революция.

— Мария-Антоанета? Е, знаем поне, че ще има пасти.

— Пътуват към нас с двуколка.

— Какво е двуколка?

Погледите им се срещнаха.

— Не си се променил, а?

Декстър подритна чакъла.

— Е… малко.

— Заинтригува ме.

— По-късно ще ти разкажа. Виж…

Тили стоеше права в открития сребрист „Ролс-Ройс“, с който младоженците щяха да изминат стоте метра до мястото на приема, и стискаше букета си с две ръце над главата, все едно се кани да хвърля тояга.

— Ще отидеш ли да си пробваш късмета, Ем?

— Не ме бива в улавянето — отвърна тя и прибра ръцете си зад гърба точно когато букетът полетя към множеството и улучи възрастна болнава леля, което незнайно защо разгневи тълпата, сякаш нечий последен шанс за бъдещо благополучие се разби на пух и прах. Ема кимна към смутената леля и олюляващия се унило в дланта й букет.

— Това съм аз след четирийсет години — каза тя.

— Нима? След четирийсет? — каза Декстър И Ема то настъпи с токчето. Над рамото й той виждаше Силви, която го търсеше с поглед. — Ще тръгвам. Силви не познава никого. Изрично ми е наредено да не се отдалечавам. Ще дойдеш ли да кажеш „здрасти“?

— По-късно. Сега ще отида да поздравя щастливата младоженка.

— Попитай я за депозита, който ти дължи.

— Мислиш ли? Днес?

— Ще се видим после. Може би ще сме на една маса.

Той кръстоса пръсти и тя кръстоса своите в отговор.

Мрачното утро се бе преродило в прекрасен следобед. Високи облаци се търкаляха по необятното синьо небе над шествието от гости, следващо сребристия „Ролс-Ройс“ към голямата морава за шампанско и леки сандвичи. Там Тили най-сетне отбеляза със силен крясък, че е забелязала Ема, и те се прегърнаха, доколкото успяха, през пищния кринолин на булчинската рокля.

— Толкова се радвам, че дойде, Ем!

— И аз, Тили! Изглеждаш невероятно.

Тили размаха ветрило.

— Нали не мислиш, че съм прекалила?

— Никак. Ослепителна си. — Погледът й неволно се стрелна към изкуствената бенка, която приличаше на капнала върху устната й муха. — Церемонията също беше прекрасна.

— ООО, така ли? — Припомни си стария навик на Тили да започва всяко изречение със съчувствено „ооо“, сякаш Ема е котенце, наранило миниатюрната си лапичка. — Плака ли?

— Като сиротно дете…

— ООО! Толкова, толкова се радвам, че дойде. — Тили я потупа царствено с ветрилото по рамото. — Очаквам с нетърпение да ме запознаеш с приятеля си.

— Е, аз също, но за жалост нямам такъв.

— ООО! Нима?

— Да. От известно време.

— Наистина ли? Сигурна ли си?

— Иначе щях да забележа, Тили.

— ООО? Много съжалявам. Е, намери си тогава. БЪРЗО! Не, сериозно, момчетата са страхотни. Съпрузите — още подобри. Трябва да ти намерим съпруг! — заключи тя. — Тази вечер! Ще те уредим! — И Ема усети как буквално я потупва по главата. — Ооо. А видя ли се с Декстър?

— За кратко.

— Познаваш ли приятелката му? С косматото чело? Красива е, нали? Като Одри Хепбърн. Или Катрин? Вечно ги бъркам.

— Одри. Тя определено е Одри.

 

 

Шампанското се лееше и над голямата морава се стелеше носталгия. Старите приятели наваксваха пропуснатото време и споделяха колко печелят и колко килограма са наддали.

— Сандвичи. Бъдещето е в сандвичите — констатира Калъм О’Нийл, който печелеше и тежеше доста повече от преди. — Висококачествена, етично ориентирана храна за всякакви случаи, това е! Храната е новият рокендрол!

— Мислех, че комедията е новият рокендрол.

— Беше, а сега е храната. Движи се в крак с времето, Декс!

Бившият съквартирант на Декстър се бе променил почти до неузнаваемост през последните няколко години. Преуспял, наедрял и динамичен, той беше продал компанията за поддръжка на компютри с огромна печалба и бе основал верига за сандвичи „Природно препитание“. Сега, със спретнатата си козя брадичка и ниско подрязана коса, Калъм беше образец на добре поддържан, самоуверен млад предприемач. Калъм подръпна ръкавелите на съвършено скроения си костюм и Декстър се запита възможно ли е това да е съшия кльощав ирландец, който три години бе ходил с едни и същи панталони.

— Всичко е природосъобразно, свежо, правим сокове от пресни плодове по поръчка, купуваме кафе направо от производителите. Имаме четири клона. Пълни са непрекъснато, сериозно, непрекъснато. Налага се да затваряме в три следобед, понеже ни свършват продуктите. Казвам ти, Декс, хранителната култура в тази страна се променя, хората търсят качество. Не се задоволяват с рибни консерви и пакет чипс. Искат сандвичи с аспержи, сок от папая, раци…

— Раци?

— С черен хляб и босилек. Сериозно, раците са като яйцата по наше време, босилекът — като марулята. Раците се развъждат лесно, размножават се като мишки, вкусни са, те са омарите на бедняка! Хей, ела някои ден да го обсъдим.

— Кое? Размножаването на раците?

— Не, бизнесът. Мисли, че ще откриеш възможност за изява.

Декстър заора в моравата с върха на обувката си.

— Работа ли ми предлагаш, Калъм?

— Не, казвам просто да дойдеш и…

— Не мога да повярвам, че приятел ми предлага работа.

— Да дойдеш да обядваме! Не раци, разбира се! В приличен ресторант! Аз черпя. — Той положи огромната си длан върху рамото на Декстър и прошепна: — Напоследък не те виждам много по телевизията.

— Защото не гледаш кабелни и сателитни програми. Ориентирал съм се натам.

— И какво по-точно правиш?

— Новото шоу „Екстремен спорт“. Екстремен с „Х“ — Хтремен. Интервюта със сърфисти, сноубордисти… Така де… От цял свят.

— Значи пътуваш много?

— Само представям репортажите. Студиото е в Мордън. Та така… пътувам много, но само до Мордън.

— Е както казах, ако ти се прииска да смениш професията… Разбираш от храна и напитки, общуваш добре с хората, стига да решиш. Бизнесът е общуване. Мислех си, че може да ти хареса. Това е.

Декстър изсумтя тихо, огледа стария си приятел и се помъчи да го подразни:

— Кал, забрави ли как три години не свали един чифт панталони?

— Отдавна беше.

— Цял семестър вечеряше с консерви кълцано свинско.

— Какво да ти кажа! Хората се променят! Та какво решаваш?

— Добре де. Ще ме почерпиш един обяд. Но те предупреждавам, че не разбирам нищо от бизнес.

— Няма значение. Просто ще си побъбрим. — Той потупа почти заплашително ръката на Декстър. — Не си се обаждал от много време.

— Така ли? Бях зает.

— Не чак толкова.

— Хей! Защо не ми се обади ти?

— Обаждах се. Често. Не вдигаше.

— Така ли? Съжалявам. Изживях труден период.

— Чух за майка ти. — Той се втренчи в чашата си — Съжалявам. Прекрасна дама беше. Майка ти.

— Няма проблем. Вече съм го преодолял.

За момент се възцари мълчание — спокойно и мило — докато двамата оглеждаха как по моравата старите им приятели разговарят и се смеят под лъчите на залязващото слънце. Наблизо новата приятелка на Калъм — миниатюрна ослепителна испанка, танцьорка в хип-хоп видеоклипове, обясняваше нещо на Силви, която се бе привела да я чува по-добре.

— С удоволствие ще си поговоря пак с Луиза — каза Декстър.

— Не се престаравай — сви рамене Калъм. — Луиза е в началото на края.

— Някои неща не се променят значи. — Симпатична сервитьорка с боне приближи да им долее шампанско. И двамата й се усмихнаха широко и чукнаха чаши.

— Единайсет години от завършването — поклати невярващо глава Декстър. — Единайсет! Как, по дяволите, е възможно?

— Виждам, че Ема Морли е тук — вметна Калъм ни в клин, ни в ръкав.

— Знам.

Озърнаха се и забелязаха, че тя разговаря с Мифи Бюканън — отколешен кръвен враг. Дори отдалеч личеше, че Ема скърца със зъби.

— Дочух, че сте се скарали.

— Да.

— Но вече се сдобрихте?

— Не съм сигурен. Ще видим.

— Страхотно момиче е Ема.

— Да.

— Много се е разхубавила напоследък.

— Да, да.

— Някога…?

— Не. Почти. Веднъж-дваж.

— Почти? — подсмръкна хапливо Калъм. — Това пък какво ще рече?

Декстър смени темата.

— Ти си добре, нали?

Калъм отпи от шампанското.

— Декс, на трийсет и четири съм, имам красива приятелка, собствена къща, собствен бизнес. Работя здраво и това ми харесва, печеля достатъчно. — Облегна ръка върху рамото на Декстър. — А ти, ти водиш среднощно телевизионно шоу! Съдбата е щедра към нас!

И отчасти от накърнена гордост, отчасти от съживено чувство за съперничество, Декстър реши да му каже.

— Искаш ли да чуеш нещо забавно?

 

 

Ема чу възторжения вик на Калъм О’Нийл от другата страна на моравата и видя как сключва ръка около врата на Декстър и трие с кокалчета скалпа му. Усмихна се и се зае отново да мрази с всички сили Мифи Бюканън.

— Разбрах, че си безработна — казваше тя.

— Е, аз предпочитам да се възприемам като самонаета.

— Като писателка?

— За година-две. Творчески отпуск.

— Но всъщност не см публикувала нищо?

— Още не. Но получих малък аванс за…

— Хмм… — прекъсна я скептично Мифи. — Хариет Боуен вече публикува три романа.

— Да, споменавали са ми. Няколко пъти.

— И има три деца.

— О. Виж ти.

— Виждала ли си моите две? — Наблизо две огромни хлапета в костюми с жилетки см триеха сандвичи по лицата — Айвън! Не хапи брат си!

— Прекрасни момченца!

— Нали? Ти имаш ли деца? — попита Мифи, сякаш положението е „или-или“: романи или деца.

— Не…

— Излизаш ли с някого?

— Не…

— С никого?

— Да.

— Някой на хоризонта?

— Не.

— Е, въпреки това изглеждаш по-добре от преди. — Мифи я огледа изпитателно от главата до петите, все едно обмисля да я купи на търг. — Ти си сред малцината тук, които са отслабнали! Искам да кажа… никога не си била кой знае колко дебеля, само пухкава, но вече не си.

Ема усети как пръстите й се сключват по-плътно около чашата с шампанско.

— Е, радвам се, че не съм пропиляла последните единайсет години.

— И навремето имаше много силен северняшки акцент, а сега говориш като всички останали.

— Нима? — изненада се Ема. — Колко жалко! Е, не съм го изгубила нарочно.

— Честно казано, винаги съм смятала, че маниерничиш, че се преструваш.

— Моля?

— Акцентът ти. Гват-ей-мала това, Гват-ей-мала онова… дрън-дрън-дрън. Все едно ни го натриваш в носовете. Но сега вече говориш нормално.

Откакто се помнеше, Ема завиждаше на хората, които винаги казват това, което мислят и чувстват, без да ги е грижа какво впечатление оставят. Тя не владееше това умение, но сега усети как устните и оформят едно „М“.

— … и постоянно беше разгневена…

— О, аз все още се гневя, Мифи…

— За бога! Декстър Мейхю е тук! — Сега Мифи шепнеше в ухото на Ема, стиснала с една ръка рамото й. — Знаеш ли, че веднъж се понатиснахме?

— Да, споменавала си ми. Много, много пъти.

— Все още изглежда великолепно! Нали изглежда великолепно? — въздъхна мечтателно тя. — Как така не успяхте да се сближите?

— Не знам — заради акцента ми, или защото бях твърде пухкава?

— Не беше чак толкова зле. Хей! Виждала ли си приятелката му? Красива е, нали? Какво изящество!

Мифи се обърна да чуе отговора, но с изненада установи, че Ема е изчезнала.

Гостите вече се тълпяха край тентата, скупчени трескаво около списъка за настаняване по масите, сякаш проверяват изпитни резултати. Декстър и Ема се откриха в тълпата.

— Пета маса — каза Декстър.

— Аз съм на двайсет и четвърта — каза Ема. — Пета маса е съвсем близо до младоженката. Двайсет и четвърта е в ъгъла до химическата тоалетна.

— Не го приемай лично.

— Какво е основното ястие?

— Носят се слухове, че е сьомга.

— Сьомга, сьомга, сьомга, сьомга. Ям толкова много сьомга, че два пъти годишно усещам порив да заплувам по течението.

— Ела на пета маса. Ще разменим картичките с имената.

— Да фалшифицираме плана за настаняване на гостите? За такива неща наказват с разстрел. В градината има гилотина.

Декстър се засмя.

— Ще поговорим после?

— Ела при мен.

— Или ти — при мен.

— Или ти — при мен.

— Или ти.

Като наказание за старо прегрешение Ема бе настанена между възрастните леля и чичо на младоженеца от Нова Зеландия и фразите „прекрасна природа“ и „чудесен начин на живот“ се въртяха цели три часа. От време на време гръмогласен смях откъм пета маса прекъсваше мислите й — Декстър и Силви, Калъм и Луиза — масата на красавците. Ема си наля нова чаша с вино и попита отново за природата, за начина на живот. Китове? Виждали ли са истински китове, попита после и погледна завистливо към пета маса.

На пета маса Декстър погледна завистливо към двайсет и четвърта маса. Силви беше изобретила нов план — закриваше с длан чашата на Декстър, щом го видеше да посяга към бутилката — който превърна дългата вечеря в неумолимо изпитание за рефлексите му. „По-умерено, моля те“, прошепна му тя, когато Декстър успя да отбележи точка, и той я увери, че ще внимава, но в резултат го налегна скука и нарастваща завист от влудяващата самоувереност на Калъм. На двайсет и четвърта маса виждаше как Ема разговаря любезно и откровено с двама старци със загорели лица, забелязваше колко внимателно ги изслушва, как се смее на шегите на възрастния мъж, потупвайки го по ръката, как ги снима с фотоапарата за еднократна употреба, как се обляга назад, за да я снимат. Декстър огледа синята рокля — преди десет години не би облякла никога такава дреха — и забеляза също, че ципът на гърба не е вдигнат докрай, а ръбът на роклята се е набрал до средата на бедрото и в ума му изплува мимолетен, но ярък спомен — Ема в стаята на Ранкейлър Стрийт в Единбург. Утринната светлина, струяща през завесите, ниското единично легло, усуканата около кръста й пола, отпуснатите над главата ръце. Какво се бе променило оттогава? Не много. Същите трапчинки се образуваха около устните й, когато се засмее, само че малко по-дълбоки. Очите бяха същите — искрящи и проницателни — и тя все още се смееше, без да разтваря плътните си устни, сякаш крие тайна. В много отношения изглеждаше по-привлекателна, отколкото на двайсет и две. Вече не си подстригваше сама косата например, библиотечната бледност бе изчезнала, изчезнали бяха раздразнителността и избухливостта. „Как бих се почувствал — запита се той, — ако виждах за пръв път това лице?“ Ако беше разпределен на двайсет и четвърта маса, ако седнеше там и й се представеше. Помисли си, че от всички хора тук иска да говори само с нея. Взе си чашата и бутна стола назад.

Но някой чукаше с нож да привлече внимание. Речите Както повелява традицията, бащата на младоженката беше пиян и се държеше просташки, кумът беше пиян и досаден и също забрави да спомене младоженката. Ема усещаше как с всяка чаша силите й се изчерпват. Представяше си хотелската стая в главната сграда, чистия бял халат, леглото с балдахин. Ще има масажна вана, по която напоследък всички са полудели, и твърде много хавлии за един човек. Сякаш да затвърди решимостта й, оркестърът задърпа струни, а басистът подхвана ритъма на „Още един падна убит“. Ема прецени, че е време да се оттегли, да си вземе парчето от сватбената торта, опаковано в специална кадифена торбичка с шнурчета, да се качи в стаята си и да проспи остатъка от сватбата.

— Извинете, познавам ли ви отнякъде?

Длан върху ръката й, глас изотзад. Приведен над нея, Декстър се усмихваше замаяно, стиснал бутилка шампанско.

Ема вдигна чаша.

— Възможно е, предполагам.

Тонколоните засвистяха, оркестърът засвири и цялото внимание се насочи към дансинга, където Малкълм и Тили се полюшваха на фона на специалния поздрав — „Кафявооко момиче“, клатеха ревматично хълбоци с изпружени нагоре палци.

— За бога! Кога започнахме да танцуваме като старци?

— Не говори в множествено число — каза Декстър и седна.

— Можеш ли да танцуваш?

— Не помниш ли?

Ема поклати глава.

— Нямам предвид на подиум със свирка и без риза. Имам предвид истински танц.

— Мога, разбира се. — Той я улови за ръката. — Искаш ли да ти докажа?

— По-късно може би. — Вече се налагаше да крещят. Декстър стана и я дръпна за ръката. — Да отидем някъде. Ти и аз.

— Къде?

— Не знам. Но има лабиринт.

— Лабиринт? — След миг ти стана. — Защо ми казваш чак сега?

 

 

Взеха две чаши и тихомълком излязоха в нощта. Беше още топло, прилепите се стрелката и мастиленото лятно небе, докато те крачеха ръка за ръка през розовата градина към лабиринта.

— Е, какво е усещането? — попита Ема. — Да гледаш стара тръпка в ръцете на друг.

— Тили Килик не ми е стара тръпка.

— О, Декстър… — Ема поклати бавно глава. — Кога ще помъдрееш?

— Не знам за какво говориш?

— Трябва да е било… нека помисля… декември 1992-ра, в онзи апартамент в Клаптън. Дето миришеше на пържен лук.

Декстър трепна.

— Откъде знаеш?

— Е, когато тръгнах за „Улуъртс“, вие си масажирахте стъпалата с най-хубавия ми зехтин, а когато се върнах от „Улуъртс“, тя плачеше и по най-хубавия ми килим личаха мазни стъпки, както и върху канапето, върху кухненската маса и по стената, доколкото си спомням. Анализирах внимателно уликите и стигнах до съответното заключение. О, освен това ти беше хвърлил средството си за контрол на раждаемостта най-отгоре в кофата за отпадъци. Мил жест, несъмнено.

— Така ли? Съжалявам.

— Освен това тя ми каза.

— Така ли? — Той поклати разочаровано глава. — Обещахме си да го пазим в тайна!

— Жените обожават да обсъждат тези неща. Безсмислено е да ги увещаваш, в крайна сметка истината винаги излиза наяве.

— Ще го запомня за в бъдеще.

Застанаха пред входа на лабиринта — висок пет стъпки, старателно подрязан жив плет, сред който се влизаше през тежка дървена врата. Ема спря с ръка върху желязната дръжка.

— Дали е добра идея?

— Че защо не?

— Ами ако се изгубим?

— Ще се ориентираме по звездите или нещо такова. — Вратата се отвори с проскърцване. — Дясно или ляно?

— Дясно — каза Ема и те пристъпиха в лабиринта. Високите храсти бяха осветени отдолу с разноцветни лампички, из въздуха витаеше летен аромат, плътен и упойващ, почти материален, на топли листа. — Къде е Силви?

— Няма проблем. Калъм я омайва. Калъм — душата на компанията, най-очарователният ирландски милионер. Реших да ги оставя на спокойствие. Вече не мога да се съревновавам с него. Твърде е изморително.

— Той се справя много добре.

— Всички казват така.

— Благодарение на раците.

— Знам. Преди малко ми предложи работа.

— Ловец на раци?

— Не знам още. Иска да обсъдим „възможностите“. Твърди, че бизнесът е общуване. Каквото и да означава това.

— Ами „Екстремен спорт“?

— Ах! — засмя се Декстър и прокара ръка през косата си. — Гледала си го значи?

— Не съм пропускала епизод. Познаваш ме, обожавам да гледам сноуборд в ранните утринни часове. Най-освежителни са моментите, когато казваш, че нещо е „жестоко“…

— Карат ме да го казвам.

— „Жестоко“ и „яко“. „Забележете тези яки техники — истинска стара школа“…

— Е, мислех, че минавам между капките…

— Невинаги, братко. Ляво или дясно?

— Ляво може би. — Походиха мълчаливо, заслушани в приглушеното бумтене на оркестъра, които изпълняваше „Предразсъдък“. — Как върви писането?

— О, добре, когато се захвана. През повечето време се помайвам и ям бисквити.

— Стефани Шоу каза, че са ти платили аванс.

— Не много, колкото да изкарам до Коледа. После ще видим. Пак ще стана учителка, предполагам.

— За какво е книгата?

— Не съм сигурна още.

— За мен е, нали?

— Да, Декстър, цялата дебела книга е за теб. Заглавието е „Декстър Декстър Декстър Декстър“. Дясно или ляво?

— Да пробваме ляво.

— Всъщност е книга за деца. За тийнейджъри. Момчета, любов и прочее. За училищна пиеса, онова представление „Оливър“, което подготвих преди години. Комедия.

— Е, явно ти се отразява добре.

— Така ли?

— Абсолютно. Някои изглеждат по-добре, други — по-зле. Ти определено си се разхубавила.

— Мифи Бюканън ми каза, че вече не съм пухкава.

— Ревнува. Изглеждаш великолепно.

— Благодаря. Искаш ли да кажа, че и ти изглеждаш по-добре?

— Ако ти се откъсне от сърцето.

— Е, изглеждаш. Ляво?

— Ляво.

— По-добре от рокендрол годините ти. Когато живееше с размах, или каквото там правеше. — Помълчаха; после Ема проговори отново: — Тревожех се за теб.

— Така ли?

— Всички се тревожехме.

— Просто фаза. Всички преживяват разюздани фази.

— Нима? Не и аз. Хей, надявам се, че вече не носиш онова таке.

— Не съм слагал шапка от години.

— Радвам се да го чуя. Обмисляхме да организираме атентат срещу шапките ти.

— Знаеш как е… Купуваш си филцова шапка просто за разнообразие, после продължаваш — кепета, такета, бомбета…

Поредният кръстопът.

— Дясно или ляво? — попита тя.

— Нямам представа.

Надзърнаха в двете посоки.

— Удивително, нали, колко бързо доскучава?

— Да поседнем, а? Ей там.

Сред храстите имаше малка мраморна пейка, осветена отдолу от синя флуоресцентна лампа. Седнаха върху студения камък, напълниха си чашите, чукнаха ги и опряха рамене.

— Божичко, без малко да забравя… — Декстър бръкна в джоба на панталона си, много внимателно извади сгъната салфетка, положи я върху дланта си като фокусник и я разгъна — крайче по крайче. Сгушени в салфетката като лястовичи яйца, лежаха две смачкани цигари.

— От Кал — прошепна той благоговейно. — Искаш ли?

— Не, благодаря. Не съм докосвала цигара от години.

— Браво на теб. И аз съм ги отказал. Официално. Но тук съм в безопасност… — Той запали контрабандата с театрално разтреперени ръце. — Ема се засмя. Шампанското и самотата приповдигнаха духа им и сега и двамата се почувстваха сантиментално, носталгично, точно както се полага на сватбена церемония. Усмихнаха се през цигарения дим. — Калъм твърди, че сме поколението на „Марлборо Лайтс“.

— За бога, колко потискащо! — изсумтя Ема. — Цяло поколение, сведено до марка цигари. Надявах се на повече. — Тя се усмихна и се обърна към Декстър. — Е? Как си ти?

— Добре. По-разумен.

— Сексът в тоалетните изгуби горчиво-сладкия си чар?

Той се засмя и заоглежда върха на цигарата.

— Просто трябваше да преработя системата си.

— И го постигна?

— Така мисля, до известна степен.

— Защото те озари истинската любов?

— Отчасти. И защото вече съм на трийсет и четири. На трийсет и четири оправданията се изчерпват.

— Оправдания?

— Е, ако си на двайсет и две и се прецакваш, можеш да кажеш: „Е, няма проблем, на двайсет и две съм само“. На двайсет и пет, на двайсет и осем. Но „На трийсет и четири съм все пак“? — Той отпи от чашата и се облегна на живия плет. — В живота на всеки има дилема. Моята беше — възможно ли е да поддържам зряла, всеотдайна любовна връзка и пак да ме канят за тройки.

— И какъв е отговорът, Декс? — тържествено попита тя.

— Отговорът е: не, невъзможно е. Разбереш ли го, всичко изглежда по-лесно.

— Вярно е, оргията не те топли нощем.

— Оргията ще те изостави, когато остарееш. — Той отпи отново. — Както и да е… и без това никога не са ме канили за тройка. Само ставах за посмешище, прецаквах всичко. Прецаках си кариерата, разочаровах мама…

— … Е, последното не е вярно…

— … Разочаровах приятелите си — Декстър се облегна на рамото й за ефект. — Реших, че е време да направя нещо както трябва. Срещнах Силви, тя е страхотна, наистина, и ме държи в правия път.

— Прекрасно момиче.

— Да. Да.

— Много красива. Разумна.

— Малко страшна понякога.

— Излъчва топлота. Напомня ми на Лени Рифенщал^[1].

— Лени коя?

— Няма значение.

— Няма никакво чувство за хумор, разбира се.

— Е, какво облекчение! Чувството за хумор не е най-важното — каза Ема. — Досадно е непрекъснато да се държиш като шут. Като Йън. Само дето той не беше забавен. Не, по-добре да си с човек, от когото наистина се възхищаваш, човек, който ще разтрие с мехлем изранените ти стъпала.

Той се опита и не успя да си представи как Силви докосва краката му.

— Каза ми веднъж, че не се смее, защото смехът не се отразява добре на лицето й.

Ема се изкикоти тихичко. Съумя да отговори само: „Оу!“

— Оу! Но ти я обичаш, нали?

— Обожавам я.

— Обожавам. Е, „обожавам“ е още по-добре.

— Тя е неотразима.

— Да.

— И наистина ме изправи на крака. Вече не вземам наркотици, не пия и не пуша. — Тя погледна към бутилката в ръката му, към цигарата в устата. Той се усмихна. — Специален повод.

— Значи истинската любов най-сетне те откри.

— Нещо такова. — Той й напълни чашата. — А как е при теб?

— Е, аз съм добре. Добре. — Тя стана, за да смени темата. — Да повървим, а? Ляво или дясно?

— Дясно. — Той се изправи с въздишка. — Виждаш ли се още с Йън?

— От години не съм го виждала.

— Някой друг на хоризонта?

— Не започвай, Декстър.

— Какво?

— Да съчувстваш на старата мома. Доволна съм от живота си, благодаря. И отказвам да се самоопределям чрез мъжа до себе си. Или липсата на такъв. — В гласа й се прокрадна истински плам. — Загърбиш ли тревогите дали ще срещнеш подходящия човек, любовта и прочее, си свободен да живееш истински. Обичам си работата например. Отредила съм си една година да опитам да пробия. Парите са малко, но съм свободна. Следобед ходя на кино. — Тя млъкна рязко. — Плуване! Плувам много. Плувам и плувам и плувам, миля след миля. За бога, мразя плуването до дъното на душата си. Да свием наляво.

— Знаеш ли… и аз се чувствам така. Нямам предвид плуването, а необходимостта да ходя на срещи. Откакто съм със Силви, спестявам огромни количества време и физическа и умствена енергия.

— И как оползотворяваш свободните пространства?

— Играя „Тум Рейдър“ предимно.

Ема се засмя. Повървяха мълчаливо. Тя се притесни, че не оставя желаното впечатление за уравновесена и силна жена.

— Не съм чак толкова… хмм… скучна и непривлекателна. И аз се радвам на светли мигове. Излизах с един мъж, Крис. Твърдеше, че е зъболекар, но всъщност беше хигиенист.

— Какво стана с него?

— Изпари се. И по-добре. Бях убедена, че непрекъснато ми оглежда зъбите. Все ми натякваше да си ги почиствам с конец: използвай конец. Ема, използвай конец. Срещите ни протичаха като профилактични прегледи. Много напрегнато. А преди това беше господин Годалминг. — Тя потръпна. — Господин Годалминг. Какво бедствие!

— Кой беше господин Годалминг?

— Друг път ще ти разкажа. Ляво или дясно?

— Ляво.

— Както и да е… ако се отчая съвсем, ще разчитам на твоето предложение.

Декстър се закова на място.

— Какво предложение?

— Не помниш ли? Нали каза, че ако на четирийсет съм сама, ще се ожениш за мен?

— Така ли казах? — Той сбърчи чело. — Малко снизходително звучи.

— И на мен ми се стори така навремето. Но не се бой, не мисля, че е обвързващо или нещо подобно, няма да те държа отговорен за думите ти. Освен това остават още седем години. Много време…

Тя тръгна от ново, но Декстър изостана, почесвайки глава като момче, което се кани да си признае, че е счупило най-хубавата ваза.

— Опасявам се, че трябва да оттегля предложението.

Тя спря и се обърна.

— Нима? Защо? — попита, но дълбоко в себе си вече знаеше отговора.

— Сгодих се.

Ема примигна; много бавно.

— С какво се сдоби?

— Не, сгодих се. За Силви. Ще се женим.

Отмина миг, навярно една секунда, през която лицата им издадоха какво чувстват, и после Ема се усмихна, засмя се и го прегърна.

— О, Декстър! Чудесно! Поздравления!

Понечи да го целуне по бузата точно когато той извърна глава. Устните им се докоснаха и те усетиха вкуса на шампанско по тях.

— Радваш ли се?

— Да се радвам? Съсипана съм. Но наистина, сериозно, чудесна новина!

— Мислиш ли?

— Повече от чудесна, това е… това е… жестока новина! Жестока и яка! Стара школа!

Той отстъпи назад и бръкна във вътрешния джоб на сакото.

— Всъщност затова те доведох тук. Исках да ти го дам лично…

Дебел плик от плътна лилава хартия. Ема го пое внимателно и надникна вътре. Пликът беше облицован отвътре с оризова хартия, а поканата приличаше на папирус или на пергамент.

— Е! — Ема я вдигна като поднос върху петте си пръста. — На това му се казва сватбена покана!

— Харесвали ти?

— Изящен стил!

— Осем лири всяка.

— По-скъпи са от колата ми.

— Помириши я.

— Да я помириша? — Тя я поднесе предпазливо към носа си. — Ароматизирана е! Сватбените ти покани са ароматични?

— Предполага се, че мирише на лавандула.

— Не, Декстър, мирише на пари! — Тя разтвори внимателно картичката и той я проследи как я чете, припомняйки си как отмята бретон с връхчетата на пръстите. — „Господин и госпожа Лайънъл Коуп ви канят на сватбата на дъщеря си Силви и господин Декстър Мейхю“… Не мога да повярвам, че го виждам черно на бяло. „Събота, 14 септември“… Чакай, това е само след…

— Седем седмици…

Той не отлепяше поглед от лицето й, от това вълшебно лице, за да види как ще се промени, когато разбере.

— Седем седмици? Мислех, че организацията отнема години!

— Е, обикновено, но нашата сватба е от спешните.

Ема се намръщи. Все още недоумяваше.

— С триста и петдесет гости…

— Тоест?

— Силви май е бременна. Е, не „май“. Бременна е. Наистина. С истинско бебе.

— О, Декстър! — За втори път долепи лице до неговото.

— А кой е бащата? Шегувам се! Поздравления, Декс! За бога, трябва да хвърляш бомбите една по една, а не да ги мяташ наведнъж! — Тя обгърна лицето му с длани и се взря в очите му. — Жениш се?

— Да!

— И ще ставаш баща?

— Знам! Мамка му — баща!

— Позволено ли е? Искам да кажа… ще ти разрешат ли?

— Очевидно.

— Още ли е у теб онази цигара? — Той бръкна в джоба си. — Как се чувства Силви?

— Щастлива е! Е, притеснява се, че ще надебелее.

— Е, възможно е, предполагам…

Той й запали цигарата.

— … Но го иска — да се омъжи, да има деца, свое семейство. Не иска да преполови трийсетте сам-самичка.

— Като МЕН!!!

— Точно така. Не иска да е като теб! — Той я улови за ръката. — Нямах предвид това, разбира се.

— Знам. Шегувам се. Поздравления, Декстър!

— Благодаря. Благодаря. — Кратко мълчание. — Остави ми малко — каза той, издърпа последната цигара от устата й и я сложи между своите устни. — Гледай!

Извади от портфейла см късче износена хартия, разгъна го и го поднесе под неоновата светлина.

— Това е скенер на дванайсет седмици. Невероятно, нали?

Ема взе хартийката и я огледа съвестно. Красотата на ултразвуковите снимки въздейства само на родителите, но на Ема не й беше за пръв път и знаеше какво се изисква от нея.

— Прекрасно! — въздъхна тя, макар всъщност да й приличаше на полароидна снимка на подплатата на джоба му.

— Виж! Това е гръбнакът!

— Великолепен гръбнак.

— Виждат се дори миниатюрните пръстчета.

— Ооо! Момче или момиче?

— Момиче, надявам се. Или момче. Няма значение. Харесва ли ти наистина?

— Абсолютно. Чудесно е! По дяволите, Декс, ще се обърна за минутка…!

След миг тя го прегърна отново, обвила с длани врата му. Чувстваше се пияна, изпълнена с обич и малко тъга, сякаш нещо свършва. Прииска й се да каже нещо в този смисъл, но реши, че е най-добре да се пошегува.

— Е, ти унищожи всичките ми шансове за бъдещо щастие, но се радвам за теб, наистина!

Той приведе глава да я погледне и внезапно нещо се раздвижи между тях, нещо живо и вибриращо в гърдите му.

Ема постави ръка върху тях.

— Сърцето ти ли е това?

— Мобилният ми телефон.

Тя отстъпи назад. Той извади телефона от вътрешния си джоб и погледна екрана, разтърси отрезвително глава и подаде виновно цигарата на Ема, сякаш е димяща пушка.

Зарецитира бързо: „Не се издавай, че си пиян, не се издавай, че си пиян“, надяна си рекламна усмивка и натисна зеления бутон.

— Привет, любов моя!

Ема чуваше гласа на Силви.

— Къде си?

— Поизгубих се.

— Изгуби се? Как така?

— Е, в лабиринт съм и…

— Лабиринт? Какво правиш в лабиринт?

— Просто… размотавам се. Решихме, че ще е забавно.

— Е, ти се забавляваш Декс. А аз слушам как някакъв старец възпява Нова Зеландия…

— Знам, знам… опитвам се да се измъкна, но… така де, оплел съм се в лабиринта! — Той се разкикоти, но телефонът мълчеше. — Ехо! Там ли си? Чуваш ли ме?

— С някого ли си, Декстър? — сниши глас Силви.

Той погледна към Ема, която се преструваше, че продължава да се диви на ултразвуковата снимка. Позамисли се, застана с гръб към нея и излъга.

— Цяла банда сме. Ще изчакаме още петнайсет минути после ще прокопаем тунел. Ако и това не проработи, ще изядем някого.

— Слава Богу, ето го Калъм! Ще поговоря с Калъм. Побързай, моля те!

— Добре. Идвам, идвам. Чао, скъпа, чао! — Той прекъсна връзката. — Личеше ли ми, че съм пиян?

— Ни най-малко.

— Трябва да излизаме.

— Да, разбира се. — Тя се озърна безпомощно в двете посоки. — Трябваше да оставим диря от трошички.

Сякаш в отговор на думите й, нещо изжужа, зацъка и лампите, осветяващи лабиринта, се заизключваха една по една, потапяйки ги в мрак.

— Много услужливо — вметна Декстър.

Застинаха за миг, докато очите им се приспособят към тъмнината. Оркестърът изпълняваше „Валят мъже“ и те се заслушаха внимателно в приглушената мелодия, сякаш да ги ориентира къде се намират.

— Трябва да се връщаме — обади се Ема, — преди да завалят мъжете.

— Добра идея.

— Имаше някакъв трик, нали? — каза Ема. — Доколкото си спомням, опираш лявата си ръка върху стената, вървиш напред и в крайна сметка намираш изхода.

— Да го направим тогава!

Той наля последните две чаши шампанско и остави празната бутилка върху тревата. Ема си свали обувките, протегна пръсти към живия плет и отначало плахо, те поеха през тъмния коридор от листа.

— Ще дойдеш ли? На сватбата ми?

— Разбира се. Но не мога да обещая, че няма да се разкрещя по време на службата.

— Тази чест трябваше да се падне на мен!

И двамата се усмихнаха в мрака и продължиха напред.

— Всъщност исках да те помоля за услуга.

— Само не настоявай да ти стана кум, Декс!

— Няма. Но от цяла вечност се мъча да напиша реч и се чудех дали не би могла да ми помогнеш?

— Не! — засмя се Ема.

— Защо не?

— Ще помрача емоционалната й стойност. Просто опиши искрено какво чувстваш.

— Е, не съм сигурен, че съветът ти е много добър. „Благодаря на организаторите и между другото, умирам от страх“. — Той присви очи в тъмнината. — Мислиш ли, че се получава? Струва ми се, че навлизаме все по-навътре.

— Довери ми се.

— Не искам да пишеш цялата реч, само да я поизгладиш…

— Съжалявам, ще трябва да се оправяш сам.

Спряха на кръстопът.

— Определено сме минавали оттук.

— Просто ми се довери. Продължаваме.

Повървяха мълчаливо. Наблизо оркестърът подхвана „1999“ на Принс под въодушевените възгласи на гостите.

— Когато за пръв път чух тази песен — обади се Ема, — ми прозвуча като научна фантастика. 1999-а. Въздушни коли, храна на таблетки и екскурзии до луната. Сега е 1999-а и аз карам „Фиат-противна-Панда“. Нищо не се е променило.

— Само дето аз вече съм семеен мъж.

— Семеен. Божичко, не се ли страхуваш?

— Понякога. Но после си спомням какви идиоти успяват да отгледат деца. Казвам си, че щом Мифи Бюканън го може, значи е фасулска работа.

— В коктейл-баровете не пускат бебета, нали знаеш? Много навътре го вземат.

— Няма проблем. Ще се науча да си стоя у дома.

— Но си щастлив?

— Да? Мисля, че съм. А ти?

— По-щастлива. Горе-долу щастлива.

— Горе-долу… Е, не звучи зле.

— На повече не мога да се надявам.

Върховете на пръстите й докоснаха твърда повърхност, която й се стори позната, и тя разбра точно къде се намират. Свиеха ли вдясно и после наляво, щяха да излязат в розовата градина, да се върнат при гостите, при годеницата му и приятелите им и нямаше да остане време за разговори. Внезапно я обзе непреодолима тъга и тя спря, обърна се и улови Декстър за ръцете.

— Може ли да кажа нещо? Преди да се върнем при другите?

— Да.

— Малко съм пияна.

— Аз също. Няма проблем.

— Просто… липсваше ми. Наистина.

— И ти на мен.

— Но ти ми липсваше много, много, Декстър. За толкова неща исках да си поговорим, а теб те нямаше…

— И аз също.

— И се чувствам виновна, задето изчезнах така…

— Недей. Не ти се сърдя. По онова време бях малко… противен.

— Повече от малко. Беше ужасно отвратителен…

— Знам…

— Досаден, самодоволен егоист…

— Да, казвала си ми го.

— Но въпреки това. Трябваше да проявя разбиране… заради майка ти и…

— Това не е оправдание.

— Не е, но ти го преживя много тежко.

— Още пазя писмото ти. Красиво писмо. Оценявам го.

— Но все пак трябваше да упорствам. Да не губя връзката. Затова са приятелите, нали? Да поемат част от удара.

— Не те виня…

— И въпреки това…

Смути се, усетила, че очите й се напълват със сълзи.

— Хей, хей… Какво има, Ем?

— Съжалявам, прекалих с пиенето…

— Ела, ела…

Той я прегърна, опрял лице в кожата на врата й; долови аромат на шампоан и влажна коприна. Ема също вдъхваше мириса на афтършейв, на пот и алкохол, на костюма му. Помълчаха малко и най-после тя си пое дъх и каза:

— Знаеш ли? Когато… не те виждах, мислех за теб всеки ден, наистина всеки ден по един или друг начин…

— И аз…

— … „Искам Декстър да види това“, „Къде ли е Декстър сега?“ или „Божичко, ама че идиот е този Декстър“… Знаеш как е… И днес, когато те видях, си помислих, че си се върнал — моят най-добър приятел. И сега всичко това — сватбата, бебето… Толкова съм щастлива за теб, Декс. Но усещам, че ще те изгубя отново.

— Ще ме изгубиш? Как така?

— Знаеш как е. Семейството и новите задължения те поглъщат и губиш връзка с хората…

— Невинаги.

— Не, но се случва. Знам. Приоритетите ти ще се променят, ще си намериш нови приятели, симпатични млади двойки, с които си се запознал в предродилните курсове, двойки с бебета, които ще те разбират, или ще си твърде изморен от недоспиване…

— Всъщност нашето бебе няма да ни създава грижи. Просто го оставяш в стаята с консервена кутия, отварачка и газово котлонче. — Усети смеха й в гърдите си и си помисли, че най-прекрасното чувство на света е да разсмееш Морли. — Няма да стане така, обещавам.

— Наистина?

— Абсолютно.

Тя се отдръпна да го погледне.

— Заклеваш се? Няма да изчезваш повече?

— Ако ти не изчезнеш, няма да изчезна и аз.

Устните им се докоснаха отново. Застинаха така, със здраво долепени устни, с отворени очи, неподвижни. Мигът се разтегна като забавен кадър на лъчисто объркване.

— Колко е часът? — попита Ема и извърна уплашено лице.

Декстър си дръпна ръкава и погледна часовника.

— Наближава полунощ.

— Е! Трябва да вървим.

Тръгнаха мълчаливо, несигурни какво се е случило и какво ще последва. След два завоя стигнаха изхода на лабиринта. Ема понечи да отвори тежката дъбова врата, но Декстър я улови за ръката.

— Ем?

— Декс?

Прииска му се да я поведе обратно в лабиринта. Да си изключи телефона и да останат там, докато партито приключи, да се изгубят и да си разкажат всичко, което им се беше случило.

— Приятели отново? — каза накрая.

— Приятели отново. — Тя пусна ръката му. — А сега да отидем да намерим годеницата ти. Искам да я поздравя.