Дейвид Никълс
Винаги в същия ден (10)

Десета глава
Carpe Diem

Понеделник, 15 юли 1996

Лейтънстоун и Уолтъмстоу

Ема Морли лежи по гръб на пода на директорския кабинет с усукана около кръста рокля и издишва бавно през уста.

— О! И между другото, за девети клас трябват нови екземпляри на „Сайдер с Роузи“.

— Ще се погрижа — казва директорът, закопчавайки ризата си.

— И докато съм още върху килима ти, остана ли нещо, за обсъждане? Бюджетни въпроси, проверки от инспектората? Друго, към което да се върнем отново?

— Бих искал да се върна отново върху теб — казва той, ляга отново и я целува по врата. Господин Годалминг — Фил — е шлифовал до съвършенство изкуството на безсмислените намеци.

— Какво означава това? Нищо не означава — цъка тя с език, отблъсква го и се пита защо след секс, дори след приятен секс, се чувства толкова раздразнителна. За малко не помръдват и двамата. Шест и половина вечерта е, в края на срока, и гимназията на Кромуел Роуд е зловещо притихнала като всяко училище след часовете. Чистачите са си свършили работата, вратата на кабинета е затворена и заключена отвътре, но въпреки това тя усеща безпокойство и тревога, трябва ли да изпитва приятна възбуда, привързаност и задоволство? През последните девет месеца Ема правеше любов върху служебни килими, пластмасови столове и ламинирани маси. Винаги грижовен към персонала си, Фил е свалил дунапренената възглавничка от стола прел бюрото и сега тя лежи под ханша й, но въпреки това й се приисква някой ден да прави секс върху мебели, които не убиват.

— Знаеш ли какво? — казва директорът.

— Какво?

— Смятам, че си ненадмината. — Стисва гърдите й за по-убедително. — Не знам какво ще правя шест седмици без теб.

— Поне килимът ти ще си отдъхне.

— Цели шест седмици без теб. — Брадата му стърже по врата й. — Ще полудея от желание…

— Е, винаги можеш да прибегнеш до госпожа Годалминг — казва тя и чува гласа си: горчив и подъл. Сяда и дръпва роклята над коленете. — И между другото, нали дългите ваканции са предимство на учителската професия? Така ми каза. Когато кандидатствах…

Той я поглежда скръбно откъм килима.

— Не бъди такава, Ем.

— Каква?

— Саркастична.

— Съжалявам.

— И на мен не ми е приятно. Ни най-малко.

— Аз пък смятам, че ти е приятно.

— Не ми е приятно. Да не помрачаваме мига. — Той поставя утешително длан върху гърба й. — За последен път сме медно чак до септември.

— Добре, извиних се, нали?

За да отбележи, че сменя темата, тя извива кръст и го целува. Наканва се да се отдръпне, но той поставя ръка върху тила й и я целува отново, потърквайки я нежно с брада.

— Божичко, как само ще ми липсваш!

— Знаеш ли какво трябва да направим? — пита тя, без да отлепя устни от неговите. — Имам радикално предложение.

Той я поглежда тревожно.

— Да?

— Това лято, веднага щом свърши срокът…

— И?

Тя опира показалец в брадичката му.

— Трябва да я избръснеш.

— Не става! — сяда той.

— Откога те познавам, а всъщност не знам как изглеждаш!

— Така изглеждам.

— Но лицето ти, истинското ти лице! Нищо чудно да се окажеш красавец! — Ти го стисна за лакътя и го дръпна надолу. — Кой се крие зад маската? Нека надникна, Фил. В истинското ти „аз“.

Засмиват се успокоени.

— Ще се разочароваш — казва той и поглажда брадата си като домашен любимец. — Всъщност нямам избор — или я запазвам, или се бръсна три пъти дневно. Бръснех се сутрин и до обяд заприличвах на крадец. И реших да я оставя като запазена марка.

— О, запазена марка…

— Изглеждам небрежно. Хлапетата я харесват. Придава ми либерален вид.

Ема се засмива отново.

— Не е 1973-та, Фил. В наши дни брадата означава други неща.

Той свива отбранително рамене.

— Фиона я харесва. Казва, че иначе брадичката ми е слабохарактерна. — Следва мълчание, както винаги, когато споменава съпругата си. За да разведри настроението, добавя самоиронично: — Е, знаеш, че децата ме наричат Брадата.

— Не, не знаех. — Фил се засмива и Ема се усмихва. — А и не те наричат Брадата, а Брада. Без определителен член, Орангутанчо.

Той се изправя рязко, строго намръщен.

— Орангутанчо?

— Другият ти прякор.

— Кой го е измислил?

— Децата.

— Орангутанчо?

— Не знаеше ли?

— Не!

— Олеле, съжалявам.

Той се сгромолясва отново върху пода, мрачен и наскърбен.

— Не мога да повярвам, че ме наричат Орангутанчо.

— Само на шега — утешително вмята тя. — Обичливо.

— Не звучи много обичливо. — Той потърква брадичка, сякаш успокоява домашен любимец. — Защото тестостеронът ми е в повечко, затова.

Думата „тестостерон“ го възбужда отново, той придърпва Ема и пак я целува. Има вкус на служебно кафе и на бялото вино, което държи в шкафа с документите.

— Ще се изрина — казва тя.

— Е, и?

— Хората ще разберат.

— Всички са се прибрали.

Ръката му е върху бедрото й, когато телефонът иззвънява и той се сгърчва като зашлевен. Изправя се нестабилно.

— Не вдигай! — простенва Ема.

— Не бива!

Той си навлича панталоните, сякаш да разговаря с Фиона гол от кръста надолу е твърде непоносимо предателство, все едно се страхува някак си гласът му да не прозвучи голокрако.

— Привет! Здравей, скъпа! Да, знам! Тъкмо излизам…

Обсъждат домашни теми — паста или яхния, телевизия или видео — и Ема се отвлича от съпружеския живот на любовника си, придърпвайки смачканото си бельо изпод бюрото, където се валя сред кламери и капачки от химикалки. Облича се и застава до прозореца. Щорите са прашни, навън струйка розова светлина огрява крилото по природни науки и внезапно на Ема й се приисква да бъде в парк, или на брега на морето или на някой площад в европейски град, където и да е, само не тук, в служебен кабинет с женен мъж. Как става така, че един ден се събуждаш трийсетгодишна и нечия държанка? Думата е отблъскваща, раболепна и тя би желала изобщо да я изтрие от ума си, но друга не й хрумва. Тя е държанка на шефа и единственото успокоително обстоятелство е, че той няма деца.

Аферата — друга ужасна дума — започна предишния септември след катастрофалната екскурзия в Корфу и годежния пръстен в купата с калмари.

— Смятам, че искаме различни неща — беше най-доброто, което успя да измисли, и останалата част от дългите предълги две седмици мина в мъгла от слънчево прегаряне, мусене, самосъжаление и безпокойства дали бижутерите ще си вземат обратно пръстена. Нямаше по-тъжно нещо насита света този нежелан годежен пръстен. Той си стоеше в куфара в хотелската стая и излъчваше скръб като радиация.

Тя се върна от екскурзията кафява и нещастна. Майка й, която бе уведомена за предложението, която всъщност си беше купила рокля за сватбата, се гневеше и се вайкаше седмици наред, докато Ема не започна да се съмнява дали е постъпила правилно. Но да приеме й се струваше пораженческо, а от романите знаеше, че никога не бива да се жениш от мекушавост.

Аферата разреши проблема. По време на рутинна среща тя избухна в сълзи в кабинета на Фил, а той заобиколи бюрото, прегърна я и притисна устни към косата й, сякаш казваше: „Най-после“. След работа я заведе в кръчма, където бе чувал, че може да се пийне и хапне добре. Поръчаха си стейк и салата с козе сирене и когато коленете им се допряха под голямата дървена маса, тя си изля душата. След втората бутилка вино останалото беше въпрос на формалност; прегръдката, превърнала се в целувка в таксито към вкъщи, кафявият служебен плик в пощенската й кутия (за снощи — непрекъснато мисля за теб, чувствам се така от цяла вечност, трябва да поговорим, кога ще поговорим?).

Ема черпеше всичките си познания за изневярата от телевизионните сериали от 70-те. Свързваше я с „Чинцано“, с партита и с изискани сирена и вина, смяташе я за специалитет на хората на средна възраст, предимно от средната класа; голф, яхти, изневери. Сега, действително въвлечена в афера — с целия й арсенал от тайни погледи, улавяне за ръка под масата, ласки в килера за канцеларски материали — тя с изненада установи колко познато й изглежда всичко и колко могъщо чувство е похотта, когато е съчетана с угризения и себеомраза.

Една вечер, след секс сред декорите за коледната й постановка на „Мерзост“, той тържествено й подаде кутийка в подаръчна опаковка.

— Мобилен телефон!

— В случай че ми се прииска да ти чуя гласа.

Седнала върху Омерзената светкавица, тя се взря в кутийката и въздъхна.

— Е, все някога трябваше да се случи.

— Какво има? Не ти ли харесва?

— Не, страхотно е — усмихна се тя при спомена. — Просто изгубих един облог, това е.

Понякога, когато се разхождаха и разговаряха през някоя ведра есенна вечер из най-безлюдните кътчета в парка или допрели бедра, се кикотеха на училищния коледен концерт, подпийнали от евтиното вино — понякога тя си мислеше, че е влюбена във Филип Годалминг. Той беше добър, принципен, пламенен учител, макар и малко помпозен. Имаше хубави очи, беше забавен. За пръв път в живота си тя беше обект на почти маниакално сексуално влечение. На четирийсет и четири той, разбира се, беше поостарял и тялото му напомняше меко тесто, но пък беше съвестен и страстен любовник, понякога твърде страстен за вкуса й. Гледаше я в очите, говореше. Беше й трудно да повярва, че мъжът, който призовава към благотворителност в съвещателната зала, използва такъв език. Понякога й се приискваше да се отдръпне и да му каже: „Господин Годалминг, не ругайте!“.

Но вече са минали девет месеца, вълнението е отшумяло и й е все по-трудно да разбере защо е тук, защо се щура из училищните коридори в красивите летни вечери. Трябва да е с приятели или с любовник, с когото се гордее и когото не се налага да крие от другите. Намръщена от угризения и неудобство, тя чака пред момчешките тоалетни, докато Фил се мие със служебен сапун. Отговорничка на Отдела по английски и драма и негова държанка. О, мили Боже!

— Готово! — пристъпва той до нея.

Улавя я с все още влажна ръка и я пуска дискретно, когато излизат на открито. Заключва главния вход, включва алармата и те тръгват към колата му във вечерната светлина, спазвайки професионална дистанция. От време на време коженият му куфар я удря по глезена.

— Бих те закарал до метрото, но…

— … най-добре да не рискуваме.

Продължават напред.

— Още четири дни — жизнерадостно заключава той, за да запълни тишината.

— Къде щяхте да ходите? — пита тя, въпреки че знае.

— Корсика. Ще се разхождаме, Фиона обожава разходките. Разходки, разходки, разходки до премаляване. Като Ганди е. После, надвечер, сваляме маратонките и…

— Фил, моля те…

— Съжалявам, съжалявам. — За да смени темата, пита: — А ти?

— Може би ще погостувам у дома в Йоркшир. Ще остана там, ще поработя.

— Ще поработиш?

— Знаеш. Ще пиша.

— А, писането! — Като всички останали и той го казва, сякаш не й вярва. — Не е за мен и теб, нали? Тази прословута книга?

— Не. — Стигат до колата му и на нея й се приисква да си тръгне по-бързо. — И без това не смятам, че ти и аз сме много интересни.

Той се обляга на синия „Форд“ в очакване на трогателното сбогуване, а тя помрачава мига. Той се намръщва, а горната му устна розовее изпод брадата.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам, просто…

— Да?

— Фил, това… връзката ни. Не съм щастлива.

— Нещастна си?

— Е, не е идеално, нали? Веднъж седмично на служебния килим.

— Изглеждаше ми доволна.

— Нямам предвид задоволена. За бога, не става дума за секса, а за… обстоятелствата.

— Е, аз съм щастлив…

— Нима? Наистина?

— Доколкото си спомням, ти също се чувстваше така.

— Развълнувана, предполагам, за известно време.

— За бога, Ема! — Той я изпепелява с поглед, сякаш я е спипал да пуши в женските тоалетни. — Трябва да тръгвам! Точно сега ли намери?

— Съжалявам, аз…

— Мамка му, Ема!

— Хей! Не ми говори така!

— Аз не… просто… Нека мине ваканцията. И после ще решим какво да правим.

— Не мисля, че имаме избор. Нали? Или приключваме, или продължаваме…

Той снишава глас.

— Има и друго, което бихме могли… бих могъл да направя. — Озърта се, уверява се, че не го дебне опасност, и я улавя за ръката. — Ще й кажа през лятото.

— Не искам да й казваш, Фил…

— Докато сме в чужбина или преди това, следващата седмица…

— Не искам да й казваш. Няма смисъл…

— Нима?

— Да.

— Защото според мен има, може би има.

— Добре! Ще говорим следващия срок. Да си… да си насрочим среща отсега.

Поразведрен, той облизва устни и пак се оглежда за любопитни минувачи.

— Обичам те, Ема Морли.

— Не, не ме обичаш — въздъхва Ема. — Не истински.

Той накланя брадичка, сякаш я гледа над въображаеми очила.

— Аз преценявам, не смяташ ли?

Тя мрази този директорски поглед и тон. Приисква й се да го срита по пищяла.

— Тръгвай вече — казва му.

— Ще ми липсваш, Ем.

— Приятна екскурзия, ако не се чуем…

— Нямаш представа колко ще ми липсваш…

— Корсика, прекрасна е…

— Всеки ден.

— Довиждане, довиждане…

— Хмм…

Той вдига куфарчето като броня и я целува. „Винаги дискретен“, мисли си тя безучастно. Той отваря вратата на колата и стъпва вътре. Тъмносиня „Сиера“, кола тъкмо като за директор на училище, с жабка, пълна с военнотопографски карти.

— Още не мога да повярвам, че ме наричат Орангутанчо… — промърморва, клатейки глава.

Тя остава за малко на празния паркинг и го проследява с поглед как се отдалечава. На трийсет години, почти влюбена в женен мъж, но поне няма замесени деца.

 

 

Двайсет минути по-късно застава под прозореца на дългата, ниска тухлена сграда, в която се помещава апартаментът й, и забелязва светлина в дневната. Йън се е върнал.

Размисля дали да не се скрие в съседната кръчма, или да се види с приятели, но знае, че той просто ще седне на фотьойла на тъмно и ще чака като наемен убиец. Поема дълбоко дъх и си изважда ключовете.

Откакто Йън се изнесе, апартаментът е по-просторен. Без кашоните с видеокасети, зарядните, адаптерите и кабелите, плочите в картонени опаковки мястото изглежда като тършувано от крадец и за кой ли път Ема си напомня с колко малко може да се похвали през последните осем години.

Чува шумолене в спалнята. Оставя си чантата и пристъпва тихо към вратата.

Съдържанието на скрина й е разпиляно по пода — писма, банкови разписки, овехтели хартиени албуми със снимки и негативи. Застава безмълвно и незабележимо на прага и се взира в Йън, който рови из дъното на чекмеджето и сумти от напрежение. Носи разкопчан суичър, анцуг и неизгладена блуза — облекло, подбрано старателно да излъчва максимален емоционален смут и да предизвиква чувство за вина.

— Какво правиш, Йън?

Той се сепва, но само за миг, след което я поглежда високомерно като благороден крадец.

— Закъсня — укорява я.

— Какво те засяга?

— Просто съм любопитен къде си била.

— Имах репетиции, Йън. Мисля, че се разбрахме да не се появяваш без предупреждение.

— Защото си довела някого?

— Йън, изобщо не съм в настроение за… — Тя си съблича сакото. — Ако търсиш дневник или нещо такова, губиш си времето. От години не пиша дневник.

— Всъщност просто си прибирам вещите. Моите вещи. Лично мои.

— Взе си всичко.

— Паспортът ми. Няма го.

— Е, веднага ще те ориентирам, че не е в чекмеджето с бельото ми.

Той импровизира, разбира се. Тя знае, че паспортът е у него; иска просто да претършува апартамента, за да й покаже колко зле се чувства.

— Защо ти е паспортът? Ще пътуваш ли някъде? Ще емигрираш?

— О, това ще ти хареса, нали? — озъбва се той.

— Е, не бих възразила — отговаря тя, прекрачва бъркотията и сяда на леглото.

Той подхваща с гангстерски глас:

— Е, лоша работа, скъпа, ’щото никъде няма да ходя.

Като отхвърлен любовник Йън открива в себе си дозиран плам и агресия, липсвали досега в комедийните му скечове, и тази вечер определено е замислил забележително представление.

— И без това не бих могъл да си го позволя.

Приисква й се да го освирка.

— Значи не участваш в много програми?

— А ти как смяташ, слънчице? — отвръща той и разперва длани, сочейки наболата си брада, неизмитата коса, бледото повяхнало лице, изражението „виж-докъде-ме-докара“. Йън превръща в спектакъл самосъжалението, моноспектакъл на самотния неудачник, старателно усъвършенстван вече шест месеца, и поне тази вечер Ема няма време за него.

— Откъде се появи това обръщение, Йън? „Слънчице“? Не съм убедена, че ми харесва.

Той продължава да търси и промърморва нещо в чекмеджето: „майната ти, Ем“, вероятно. Върху тоалетната масичка има отворена кутия със силна евтина бира. Пиянство — е, това вече е добра идея. В същия миг Ема решава да се напие възможно най-бързо. Защо не? На другите явно им помага. Въодушевена от плана, тя се запътва към кухнята да го приведе в действие.

Той тръгва след нея.

— Е, къде беше?

— Казах ти. В училището. На репетиция.

— Какво репетирахте?

— „Бъгси Малоун“. Много е смешно. Защо? Билета ли искаш?

— Не, благодаря.

— Ще има халосни патрони.

— Мислех, че си с някого.

— О, моля те… пак старата песен…

Тя отваря хладилника. Има половин бутилка вино, но в подобни случаи помага само твърд алкохол.

— Йън, защо си се вманиачил, че съм с някого? Не можеш ли просто да приемеш, че не бяхме подходящи един за друг?

Със звучно хлопване тя дръпва вратичката на фризера. По пода се разпилява лед.

— Но ние сме подходящи едни за друг!

— Е, добре тогава, щом смяташ така, да заживеем пак заедно! — Зад стар пакет палачинки с говежди пълнеж открива бутилка водка. — Да! — Плъзва палачинките към Йън. — Ето! Тези са твои! Преотстъпвам ти ги доброволно. — Блъсва вратата на хладилника и се пресяга за чаша. — И между другото, дори да бях с някого, Йън? Какво от това? Разделихме се, забрави ли?

— Да, да, май си спомням. И кой е той?

Тя отсипва щедро от бутилката.

— Кой той?

— Новият ти приятел? Хайде, кажи ми. Няма проблем — подсмихва се Йън. — Все пак сме приятели, нали?

Ема надига чашата, после се привежда облакътена на плота, притиснала с длани очите си, докато ледената течност се спуска надолу по гърлото й. Минава минута.

— Господин Годалминг. Директорът. Аферата ни продължава вече девет месеца, на приливи и отливи, но според мен на първо място е сексът. Честно казано, положението е малко унизително и за двамата. Срамувам се и се чувствам тъжна. Но както винаги си напомням, поне няма замесени деца. Е? — Говори в чашата. — Вече знаеш.

В стаята е тихо. След малко…

— Поднасяш ме.

— Погледни през прозореца, сам ще се увериш. Чака в колата. Тъмносиня „Сиера“…

Той изсумтява недоверчиво.

— Мамка му! Не е смешно, Ема.

Ема оставя празната чаша върху плота и издишва бавно.

— Знам, че не е. Положението по никакъв начин не би могло да се определи като „смешно“. — Тя се обръща и го поглежда. — Казах ти, Йън, не излизам с никого. Не съм влюбена в никого и не искам да бъда. Искам просто да ме оставят на мира…

— Имам теория! — гордо обявява той.

— Каква теория?

— Знам кой е.

— Кажи ми тогава. Шерлок? — въздъхва тя.

— Декстър! — победоносно възкликва той.

— О, божичко…

Тя пресушава чашата.

— Прав съм, нали?

Тя се засмива горчиво.

— Божичко, де да беше…

— Какво означава това?

— Нищо. Йън, както добре знаеш, не съм разговаряла с Декстър от месеци…

— Така твърдиш!

— Държиш се нелепо, Йън. Какво си мислиш? Че сме били тайни любовници?

— Така сочат доказателствата.

— Доказателства? Какви доказателства?

И за пръв път Йън придобива гузно изражение.

— Бележниците ти.

Секундите текат. Тя отмества чашата си встрани, и не се изкуши да я хвърли.

— Чел си бележниците ми?

— Надникнах. Веднъж-дваж. През годините.

— Кучи син!

— Поемките, вълшебните дни в Гърция, копнежът, страстта…

— Как смееш! Как смееш да си пъхаш носа!

— Та ти не ги криеше! Какво очакваш!

— Очаквах, че мога да ти имам доверие, и очаквах да проявиш достойнство…

— Както и да е… не ми трябваше да ги чета, беше си очевидно, че между вас…

— Търпението ми се изчерпа, Йън! Месец след месец хленчиш, разхождаш се с унила физиономия и обикаляш като бито куче. Ако още веднъж се появиш изневиделица и започнеш да ровиш из чекмеджетата ми, кълна се, ще извикам проклетата полиция!

— Добре! Хайде! Обади се! — Той пристъпва към нея, а разперените му длани запълват тясната стая. — Този апартамент е и мой, забрави ли?

— Нима? Как така? Нито веднъж не си плащал ипотеката! Аз я плащах! Нищичко не си направил. Само се оплакваше.

— Не е вярно.

— И си харчеше парите за глупави видеокасети и полуфабрикати…

— Помагах. Когато можех…

— Е, крайно недостатъчно! Божичко, мразя този апартамент, мразя живота си тук. Ако не се изнеса, ще полудея.

— Но това беше домът ни! — възразява отчаяно той.

— Не бях щастлива, Йън, нито за секунда. Не разбираш ли? Аз просто… попаднах тук. Ти също. Сигурно го усещаш.

За пръв път я вижда такава, за пръв път я чува да говори така. Стъписан, ококорил очи като уплашено дете, той тръгва несигурно към нея.

— Успокой се! — Улавя я за ръката. — Недей така…

— Махни се от мен, Йън! Не се шегувам! Просто се махни!

Крещят си и тя си мисли: „За бога, като онези смахнати съпрузи сме, които огласят блоковете нощем“. Някъде някой се пита дали да се обади в полицията. Как стигнаха дотук?

— Махай се! — вика тя, а той се опитва отчаяно да я прегърне. — Върни ми ключовете и изчезвай! Не искам да те виждам повече!

И после, съвсем ненадейно, те се разплакват и се стоварват на пода в тесния коридор на апартамента, който купиха, изпълнени с толкова надежди. Ръката на Йън покрива лицето му и той се мъчи да си поеме дъх и да проговори.

— Не издържам… Защо ми се случва всичко това… Какъв ад! В ада съм, Ем!

— Знам. Съжалявам.

Тя го прегръща през рамо.

— Защо не можеш да ме заобичаш? Да се влюбиш в мен? Влюби се за малко, нали? В началото.

— Разбира се.

— Не може ли да се повтори?

— О, Йън… Опитвах се. Не мога. Съжалявам, ужасно съжалявам.

След известно време те лежат един до друг върху на същото място, сякаш са залепени. Главата й е върху рамото му, ръката — върху гърдите му. Усеща мириса му, топлия, уютен аромат на тялото му, с който е свикнала. Накрая той казва:

— Трябва да тръгвам.

— Трябва.

Извърнал зачервеното си, подпухнало лице, Йън сяда и кимва към листовете, бележниците и снимките, разхвърляни по пода на спалнята.

— Знаеш ли кое ме натъжава?

— Кое?

— Че нямаме повече снимки. Ние двамата имам предвид. Има хиляди с теб и Декстър и почти никакви с мен и теб. Не отскоро поне. Все едно сме се отказали да се снимаме.

— Нямахме приличен фотоапарат — отвръща несигурно тя, но той решава да не спори.

— Съжалявам, че… тършувах из вещите ти. Напълно неприемлива постъпка.

— Няма нищо. Просто недей повече.

— Някои разкази са много добри, между другото.

— Благодаря. Макар да не бяха предназначени за читатели.

— Какъв е смисълът? Някой ден ще ги покажеш някому. Ще ги публикуваш.

— Може би. Някой ден.

— Не стиховете. Не им показвай стиховете, а разказите. Те са хубави. Пишеш добре. Умна си.

— Благодаря, Йън.

Лицето му помръква.

— Не беше толкова зле, нали? Животът с мен?

— Беше страхотно. Просто си го изкарвам на теб, това е.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Няма нищо за разказване.

— Тогава?

— Тогава?

Тя се усмихва. Той застава пред вратата, стискал дръжката с една ръка, неспособен да си тръгне.

— Едно последно нещо.

— Да?

— Не излизаш с него, нали? С Декстър. Развил съм параноя.

Тя въздъхва и поклаща глава.

— Йън, кълна се в живота си. Не излизам с Декстър.

— Защото прочетох във вестниците, че се е разделил с приятелката си, и си помислих, че след като скъсахме и той също е свободен…

— Не съм се виждала с Декстър от… божичко… векове.

— Но случвало ли се е нещо? Докато бяхме заедно? Между теб и Декстър? Зад гърба ми? Понеже не мога да понеса мисълта…

— Йън! Нищо не се е случвало между мен и Декстър — казва тя, надявайки се да си тръгне, без да зададе следващия въпрос.

— Но искало ли ти се е?

Да. Понякога. Често.

— Не. Никога. Бяхме просто приятели, това е.

— Добре. Добре. — Той я поглежда и се опитва да се усмихне. — Много ми липсваш, Ем.

— Знам.

Той поставя ръка върху стомаха си.

— Поболях се.

— Ще премине.

— Наистина ли? Защото ми се струва, че полудявам.

— Знам. Но не мога да ти помогна, Йън.

— Винаги би могла… да размислиш.

— Не мога. Няма. Съжалявам.

— Добре. — Той свива рамене и се усмихва със стиснати устни а ла Стан Лоръл. — Все пак трябваше да попитам.

— Предполагам.

— И все още смятам, че си ненадмината.

Тя се усмихва, защото той иска да се усмихне.

— Не, ти си ненадминат, Йън.

— Е, няма да споря! — Той въздъхва безпомощно и се пресяга към вратата. — Добре. Предай поздрави на госпожа Морли. Доскоро.

— Доскоро.

— Чао.

— Чао.

Той се обръща, отваря рязко вратата и отскача назад все едно го е блъснала по лицето. Ема се засмива дежурно, Йън поема дълбоко дъх и си тръгва. Тя остава на пода още минута, после става бързо и с възобновена решимост грабва ключовете си и излиза.

Посреща я кварталната шумотевица в лятната вечер — викове и крясъци, отекващи по стените на сградите. Прекосява предния двор. Къде са купищата ексцентрични приятели, които да й протегнат ръка в трудния момент? Не трябваше ли да седи сега на меко канапе с шестима-седмина остроумни столичани? Нали това е градският живот? Но те или живеят на два часа път оттук, или са със семействата и любовниците си и слава Богу, вместо тях наблизо има магазин с потискащ, обезкуражаващ надпис: „ЗАКЪДЕ БЕЗ ПИТИЕ“.

Хлапета със заплашителен вид обикалят край входа, но тя се чувства безстрашна и си пробива път през множеството с поглед, вперен право напред. Избира възможно най-безобидната бутилка вино и се нарежда на опашката. По лицето на мъжа пред нея е татуирана паяжина и докато го чака да отброи достатъчно жълти монети за два литра силен сайдер, тя забелязва шампанското, заключено в стъклена витрина. Прашно е — като реликва от невъобразимо луксозно минало.

— И това шампанско, моля — казва.

Касиерът я поглежда подозрително, но тя му показва банкнотите, които стиска здраво в ръка.

— Празник, а?

— Точно така. Голям празник. — После я озарява идея: — И пакет „Марлборо“.

Излиза от магазина, попеела прозрачното найлоново пликче с бутилките, блъскащи се в крака й, и трескаво пъхва в устата си цигара, сякаш взема противоотрова. В същия миг чува глас.

— Госпожице Морли?

Озърта се гузно.

— Госпожице Морли? Тук съм!

Размахала дълги крака, към нея върви Соня Ричардс — протежето й, нейният проект. Кльощавото попрегърбено момиче, което изигра ролята на Хитреца, се е променило и сега е ослепително — високо, с пригладена назад коса, самоуверено. Ема се вижда ясно през погледа на Соня Ричардс — привела рамене, със зачервени очи, захапала цигара, на прага на „ЗАКЪДЕ БЕЗ ПИТИЕ“. Образец за подражание, вдъхновяваща фигура. Скрива нелепо запалената цигара зад гърба си.

— Как сте, госпожице?

Сега Соня изглежда малко неспокойна, озърта се наляво и надясно, сякаш съжалява за срещата.

— Страхотно! Страхотно? А ти, Соня?

— Добре съм, госпожице.

— Как е в колежа? Всичко наред ли е?

— Да, много добре.

— Само шестици, нали?

Соня поглежда крадешком към найлоновия плик с подрънкващи бутилки и към дима, виеш се зад гърба на Ема.

— Догодина и университет?

— Нотингам, надявам се. Ако се представя добре на изпитите.

— Ще се представиш. Сигурна съм.

— Благодарение на вас — казва Соня, но не особено убедено.

Настава тишина. Ема отчаяно вдига бутилките с едната ръка, а пакета цигари — с другата — и ги разклаща.

— СЕДМИЧЕН ПАЗАР! — казва.

Соня изглежда смутена.

— Е. Аз трябва да тръгвам.

— Радвам се, че те видях, Соня. И успех! Искрено ти го желая.

Но Соня вече се отдалечава, без да се обръща назад, и Ема — учителката от типа „carpe diem“ — я проследява как изчезва от погледа й.

 

 

По-късно през нощта се случва нещо странно. В просъница, легнала на канапето пред включения телевизор, я събужда гласът на Декстър Мейхю. Не разбира какво точно й казва — нещо за единични стрелци, за варианти с няколко играчи и за нонстоп екшън. Объркана и разтревожена тя се насилва да отвори очи и той застава точно пред нея.

Ема се изправя нестабилно и се усмихва. И преди е гледала програмата. „Геймър“ е късно телевизионно предаване за горещи новини и мнения за най-популярните компютърни игри. Декорът е осветена в червено пещера от полиестерни камъни, сякаш компютърните игри са своето рода чистилище, в което хлапета с пепеляви лица седят прегърбени пред огромен екран, а Декстър Мейхю ги окуражава да натискат бутоните и да стрелят по-бързо, по-бързо, още по-бързо.

Така наречените турнири се редуват със сериозни анализи — Декстър и жена с оранжева коса обсъждат новите игри на пазара. Навярно заради миниатюрния телевизор на Ема, но той й се струва понапълнял, със сивкава кожа. Нищо чудно да е заради миниатюрния екран, но нещо се губи. Самонадеяният мъж от спомените й е изчезнал. Говори за „Дюн I“ и изглежда несигурен, дори малко смутен. Въпреки това я залива вълна от обич към Декстър Мейхю. От осем години всеки ден, всеки ден мисли за него. Липсва й и иска да си го върне. „Искам най-добрия си приятел — мисли си тя, — защото без него нищо не е добро и нищо не е както трябва. Ще му се обадя“, казва си и заспива.

Утре. Още сутринта. Ще му се обадя.