Дейвид Никълс
Винаги в същия ден (2)

Втора глава
Завръщане към живота

Събота, 15 юли 1989

Улвърхемптън и Рим

Момичешките съблекални

Гимназия „Стоук Парк“, Улвърхемптън

15 юли 1989

Ciao, Bello!

„Как си? И как е Рим? Вечният град — звучи добре — но аз от два дни съм в Улвърхемптън и сякаш е от цяла вечност (все пак ще призная, че «Пица Хът» тук е божествена, просто божествена).

След като се видяхме за последно, реших да приема работата, за която ти споменах — в театралната трупа «Следжхамър Коопърейтив», и вече четири месеца съчиняваме, репетираме и обикаляме с «Жесток товар» — финансиран от Съвета по изкуства спектакъл за търговията с роби, представена чрез текст, фолклорни песни и шокираща пантомима. Прилагам лошо копирана диплянка, за да видиш за какво елитно представление иде реч.

«Жесток товар» е образователен театър, предназначен за 11-13-годишни, и излага провокативната идея, че робството е Много Лошо Нещо. Аз играя Лидия… хмм… е, да… главната героиня — разглезената и суетна дъщеря на злия сър Обадая Коравосърдечни (досещаш ли се по името, че не е особено добродушен човечец?) — и в най-въздействащия момент от постановката осъзнавам, че всичките ми красиви вещи, всичките ми рокли (посочвам роклята си) и бижута (виж по-горе) са купени с кръвта на сродните ми човешки същества (хлипане) и че се чувствам омерзена (взирам се в ръцете си, сякаш ВИЖДАМ КЪРВАВИ ПЕТНА), омерзена до дъното на ДУУУУШАТА си. Много силна сцена, макар и провалена снощи, защото децата започнаха да ме замерят с дъвчащи бонбони.

Сериозно обаче… всъщност не е чак толкова зле, не и в цялостния контекст, и не знам защо го описвам цинично — защитен механизъм сигурно. Децата наистина откликват — онези, които не хвърлят неща. Провеждаме и трогателни семинари в училищата. Смайващо е колко малко знаят хлапетата за културното си наследство, за потеклото си. Хареса ми съчиняването на пиесата, което ме вдъхнови за други сюжети и прочее. Заслужава си, смятам, дори да ти се струва, че си губя времето. Наистина, наистина мисля, че можем да променим нещо, Декстър. Искам да кажа… през 30-те в Германия са представяли стотици радикални постановки и виж до какво се е стигнало. Ще унищожим до крак расовите предразсъдъци в централните графства, дори да се наложи да действаме дете по дете.

В трупата сме четирима. Кваме е Благородният роб и макар да играем господарка и прислужник, всъщност се спогаждаме добре (макар вчера да го помолих да ми вземе пакет чипс от кафенето и той ме изгледа, сякаш го ПОТИСКАМ или нещо такова). Но е мил и работи със сърце, въпреки че непрекъснато плачеше по време на репетициите, което ми се стори малко прекалено. От сантименталните е, ако ме разбираш. В представлението помежду ни се разгаря сексуално напрежение, но за пореден път животът не успява да имитира изкуството.

Следващият е Сид, който изпълнява ролята на злия ми баща Обадая. Знам, че цялото ти детство е преминало в игри на крикет на огромна зелена морава, осеяна с лайкучка, и не си губил ценно време с нещо толкова плебейско като телевизията, но Сид е бил доста известен — играл е ченгето в сериала «Улични схватки» и не крие отвращението си, че е паднал толкова НИСКО. Безапелационно отказва да участва в пантомима, все едно е под нивото му да общува с отсъстващ обект, и всичките му изречения започват с: «Когато бях в телевизията», което е неговият вариант на «Когато бях щастлив». Сид пикае в мивка и ходи с ужасни полиестерни панталони, които не се перат, а СЕ ЗАБЪРСВАТ, и се прехранва с бургери с кълцано говеждо от лавките. С Кваме смятаме, че тайничко си пада расист, но иначе е прекрасен човек, прекрасен, ненадминат човек.

Сега идва ред на Канди. Ах! Канди! Ще ти хареса, тя е по-сладка от името си. Играе Устатата прислужница, Плантатора и сър Уилям Уибърфорс, много е красива и одухотворена и макар да не одобрявам тази дума — истинска кучка. Непрекъснато ме пита на колко съм ВСЪЩНОСТ и ми повтаря колко изморена изглеждам и как, ако си сложа контактни лещи, ще съм доста симпатична, което, естествено, МЕ ОКУРАЖАВА. Непрестанно натяква, че участва в постановката само заради членството в актьорския профсъюз и очаква да я забележи холивудски продуцент, скитосващ случайно из Дъдли през някой дъждовен следобед в търсене на дарования от образователната сцена. Актьорството е гадост, нали? Когато сформирахме трупата, си я представяхме като прогресивен театрален колектив без всичките там егоистични амбиции да се докопаме до телевизията и славата и прочее глупости: заричахме се просто да поставяме добри, оригинални, въздействащи и политически ангажирани пиеси. Сигурно ти звучи високопарно, но така беше. Недостатъкът на егалитарните демократични колективи обаче е, че се налага да търпиш откачалки като Сид и Канди. Не бих възразявала, ако умееше да играе, но южняшкият й акцент е умопомрачителен, сякаш я е поразил инсулт или нещо такова, и на всичкото отгоре загрява с йога по бельо. О, наостри уши, нали? За пръв път виждам някои в поза «Поклон пред слънцето» по жартиери и сутиен. Не е правилно, нали? Клетият Сид едвам преглъща питките с говеждо и кетчуп и не смогва да си улучи устата. Когато най-сетне се облече и излезе на сцената, някое дете обикновено започва да подсвирква, а в минибуса на връщане тя винаги се преструва на обидена феминистка. «Писнало ми е да съдят за мен по външния вид, обречена съм да ме преценяват по изящното лице и стегнатото младо тяло», каканиже, намествайки си колана, сякаш е голям ПОЛИТИЧЕСКИ проблем и трябва да изнасяме улични програми за участта на жените, обречени да притежават огромни цици. Бръщолевя ли много? Влюби ли се вече в нея? Може да ви запозная, когато се върнеш. Виждам те като на длан как облизваш устни и я разпитваш за «кариерата» й. Не, май все пак няма да ви запозная…“

Ема Морли обърна листа надолу, когато Гари Наткин влезе — кльощав и трескав — и настана време за подгряващата реч на директора и съучредител на театър „Следжхамър Коопърейтив“. Общата гримьорна не беше никаква гримьорна, а момичешка съблекалня в местната гимназия, която дори през почивните дни пазеше познатия дъх на училище — хормони, розов течен сапун, мухлясали хавлии.

Гари Наткин прочисти гърло на прага; блед и с резки от бръснач, със закопчана догоре черна риза, мъж, чиито кумир за мъжествен стил е Джордж Оруел.

— Залата се пука по шевовете, хора! Почти половината е запълнена. Никак не е зле с оглед на… — Не уточни с оглед на какво, навярно разсеян от Канди в поза „свещ“ и в боди на точици. — Да им покажем какво е шоу, приятели! Да ги унищожим!

— С радост ще ги унищожа — изръмжа Сид, който, впил очи в Канди, обираше последните трохи от питката си. — С бухалка за крикет с пирони! Копелета!

— Мисли позитивно, Сид, моля те — настоя Канди в момента на дългото контролирано издишване.

— Помнете — продължи Гари, — излъчвайте свежест и жизнерадост, действайте екипно, произнасяйте репликите като за пръв път и най-главното — не позволявайте на публиката да ви сплаши, не се поддавайте на подстрекателства. Отмъщението е забранено! Не се дразнете! Ме им доставяйте това удоволствие! Петнайсет минути, моля!

При тези думи той захлопна вратата на съблекалнята като тъмничен надзирател.

Сид подхвана еженощната си разгрявка, изчерпваща се с тихото заклинание: „мразя-тази-работа-мразя-тази-работа“. Зад него седеше Кваме — гол до кръста и жалък в изпокъсаните си панталони, пъхнал длани под мишниците, отпуснал глава назад, потънал в съзерцание или възпиращ сълзите. Вляво от Ема Канди пееше песни от „Клетниците“ с немощното си безизразно сопрано, впила очи в плоските палци на краката си, добити в резултат на осемнайсет години балет. Ема се обърна към отражението си в пропуканото огледало, попривдигна издутите ръкави на колониалната си рокля, свали си очилата и въздъхна а ла Джейн Остин.

Последната година се оказа върволица от погрешни завои, неправилни решения и изоставени проекти. Например момичешката група, в която свиреше бас, именувана последователно „Гърло“, „Кланица 6“ и „Лоши бисквитки“, която не успяваше да си избере име, та камо ли музикална концепция. После — алтернативният нощен клуб, къде го не стъпваше никой, зарязаният първи роман, зарязаният втори роман, окаяните летни опити да продава кашмир и карирана вълна на туристите. В най-отчаяния си период се записа на курсове по акробатични умения, докато не стана очевидно, че не притежава никакви. Така и не намери утеха на трапеца.

Шумно превъзнасяното второ лято на любовта се оказа време на меланхолия и загуба на инерция. Дори любимият й Единбург започна да я отегчава и потиска. Животът и университетския град й навяваше мисли, че присъства на самотно парти, след като всички други са си тръгнали. През октомври напусна апартамента на Ранкейлър Стрийт и се върна при родителите си за дълга, отчаяна, влажна зима на контраобвинения, затръшнати врати и следобедна телевизия в къща, която сега и се струваше невъзможно тясна.

— Но нали завърши с отличие! Какво стана с отличието ти! — питаше ежедневно майка й, сякаш дипломата на Ема е вълшебна пръчица, която тя упорито отказва да използва.

По-малката й сестра Мериън — щастливо омъжена медицинска сестра с новородено бебе — наминаваше вечер да позлорадства заради краха на маминото и татковото златно момиче.

От време на време обаче се появяваше Декстър Мейхю. През последните топли летни дни след завършването Ема гостува в красивата му семейна къща в Оксфордшир. Не къща, а имение в нейните очи. Огромна, от 1920-а, с износени килими, големи абстрактни платна и лед в напитките. Прекараха дълъг, безметежен ден в голямата градина с дъх на билки, редувайки басейна с тенис корта — за пръв път виждаше игрище, непостроено от общината. Докато пиеха джин с тоник, седнали в ратановите фотьойли, тя съзерцаваше гледката и си мислеше за „Великия Гетсби“. Естествено, провали всичко. На вечеря нервничеше, прекали с пиенето и се разкрещя на бащата на Декстър — благ, скромен, съвършено сговорчив човек — за Никарагуа, а Декстър през цялото време я гледаше със снизходително разочарование, сякаш е кутре, напишкало килима. Наистина ли беше нарекла баща му фашист на собствената им трапеза? През нощта лежеше в спалнята за гости — зашеметена и разкаяна — и очакваше похлопването на вратата, което очевидно нямаше да чуе. Романтични въжделения, пожертвани в името на сандинистите, които една ли щяха да й благодарят.

Срещнаха се отново в Лондон през април на рождения лен на общия им приятел Калъм, който навършваше двайсет и три. Целият следващ ден прекараха в Кенсингтън Гардънс; пиха вино от бутилката и разговаряха. Явно й беше простил, но отношенията им се развиваха във влудяващото русло на приятелската близост; влудяваща поне нея, докато лежаха върху свежата пролетна трева, ръцете им се докосваха леко, а той й разказваше за Лола — невероятната испанка, с която се запознал на ски в Пиринеите.

И после той отпътува отново; да разширява още повече светогледа си. Китай се оказа твърде чужд и идеологически обременен за вкуса на Декстър и той се впусна в безметежна едногодишна обиколка на „парти градове“, както ги наричат пътеводителите. Сега си кореспондираха — Ема съчиняваше дълги задълбочени писма с остроумия и подчертани фрази, пресилено бъбриви и с едва прикрит копнеж: епични любовни есета в пликове с надпис „Въздушна поща“. Несъмнено влагаше твърде много време и енергия в писмата, както и в касетите с подбрани песни — неоспорим символ на неизразени чувства. В замяна Декстър й изпращаше лаконични картички: „Амстердам е СМАХНАТ“, „Барселона — ЛУДОСТ“. „Дъблин е невероятен. Пребит съм като КУЧЕ тази сутрин“. Беше посредствен пътеписец, но при все това тя пъхаше картичките в джоба на тежкото си палто по време на дългите самотни разходки по Илкли Муър и търсеше скрит смисъл във „Венеция е абсолютно наводнена!!!!“.

— Кой е този Декстър? — питаше майка й, надзъртайки през рамото й към картичките. — Приятелят ти? — После добавяше със загрижено изражение: — Защо не кандидатстваш за работа в Газовото дружество?

Ема започна работа в местната кръчма; разнасяше халби и с течение на времето мозъкът й се размекна като масло, забравено в дъното на хладилника.

После се обади Гари Наткин — кльощавият троцкист, който бе режисирал през 1986-а безкомпромисната и безпощадна Брехтова пиеса „Страхове и страдания на Третия райх“ с нейно участие и я беше целувал в продължение на три безкомпромисни, безпощадни часа на партито след последното представление. Скоро след това я заведе в „Питърс Грийнауей“ на два филма с един билет и му трябваха четири часа да я прегърне през рамо и разсеяно да отпусне ръка върху ляната й гърда, сякаш завърта крушка. Същата вечер правиха брехтовска любов в единично легло с мръсни чаршафи под плакат за „Битката за Алжир“, а Гари през цялото време се стараеше усърдно да я възприема като чиста абстракция. После нищо, нито дума до онова обаждане в късната майска нощ и колебливия, тих въпрос: „Би ли желала да се включиш в театралната ми трупа?“.

Ема не таеше актьорски амбиции, нито огромна любов към театъра, освен като средство за споделяне на думи и идеи. Предвиждаше се „Следжхамър“ да бъде прогресивно начинание със споделени стремежи и споделен плам, с изричен манифест всеотдайно да променя живота на младите с помощта на изкуството. В добавка Ема си представяше и малко романтика или в краен случай секс и затова си събра раницата, сбогува се със скептичните си родители и седна в минибуса, сякаш ще защитава велика кауза, театрална испанска гражданска война например, финансирана от Съвета по изкуствата.

В какво обаче се бяха превърнали три месеца по-късно топлотата, приятелството, усещането за социален дълг и високи идеали, съчетано със забавни мигове? Нали се водеха сътрудници? Така пишеше на минибуса, лично го беше щамповала.

— Мразя тази работа. Мразя тази работа — обади се Сид.

Ема запуши ушите си е длани и си зададе няколко основополагащи въпроса.

Защо съм тук?

Наистина ли променям нещо?

Защо Канди не вземе да се облече?

Каква е тази воня?

Къде искам да съм сега?

Искаше да е в Рим, с Декстър Мейхю. В леглото.

 

 

— Шаф-тес-бъ-ри Авеню.

— Не. Шафтс-бъ-ри. Три срички.

— Лайчестър Скуеър.

— Лестър Скуеър, две срички.

— Защо не Лайчестър?

— Нямам представа.

— Но нали си ми учител! Трябва да знаеш!

— Съжалявам — сви рамене Декстър.

— Е, значи език е тъп — каза Туве Ангстрьом и го перна с юмрук по рамото.

— Езикът. И съм напълно съгласен с теб. Но не биваше да ме удряш.

— Извинявам се — каза Туве, целуна го по рамото, после по врата и по устата и Декстър за пореден път се удиви колко благодарна работа е преподаването.

Лежаха сред купчина възглавници върху теракотения под, понеже се оказа, че единичното легло не обслужва удовлетворително нуждите им. В брошурата за Международното училище по английски „Пърси Шели“ учителският пансион се описваше като „поносимо удобен със смекчаващи недостатъците обстоятелства“ — съвършено обобщение. Стаята му на Чентро Сторико беше мрачна и стерилна, но поне имаше балкон — широк една крачка, ала с изглед към живописния площад, който съвсем по римски функционираше и като паркинг. Всяка сутрин ранобудните офис служители го събуждаха с двигателите си, ръмжащи на заден ход.

Но през този влажен юлски следобед единственият шум долиташе от туристическите куфари с колелца, трополящи по паветата, и те лежаха под широко разтворените прозорци и се целуваха лениво. Косата й лепнеше по лицето му, гъста, тъмна и с аромат на датски шампоан — бор и цигарен дим. Тя се пресегна през гърдите му за пакета на пода, запали две цигари и му подаде едната. Той се поизправи върху възглавниците с небрежно втъкната между устните цигара като Белмондо или като герой от филм на Фелини. Никога не бе гледал Белмондо или филм на Фелини, но беше виждал репродукции — стилни, черно-бели. Не му допадаше мисълта, че е суетен, но от време на време му се приискваше някой да го запечата на лента.

Целунаха се отново и той смътно се почуди дали положението има морални или етични измерения. Редно бе, разбира се, да претегли аргументите „за“ и „против“ секса със студентка, преди Туве, приседнала нестабилно на ръба на леглото му, да започне да разкопчава високите си до коленете ботуши. Дори тогава, със замъглено от червено вино и похот съзнание, той се запита какво ли ще каже Ема Морли. Докато Туве облизваше с език ухото му, съчиняваше защитната си реч — на деветнайсет е, пълнолетна, а и аз не съм истински учител. Освен това Ема беше безкрайно далеч сега — променяше света, кръстосвайки с минибус улиците на провинциални градчета — а и какво общо имаше тя със ситуацията? Високите ботуши на Туве се мъдреха в ъгъла на стаята в учителския пансион, където гостите с преспиване бяха абсолютно забранени.

Той се премести на по-хладните теракотени плочки, надзърна към прозореца и се помъчи да определи колко е часът по малкия квадрат яркосиньо небе. Туве задиша бавно, унасяйки се в сън, но той трябваше да спази важна уговорка. Пусна последните сантиметри от цигарата в чашата с вино и се пресегна за ръчния си часовник, захвърлен върху непрочетената книга на Примо Леви „Нима това е човек?“.

— Туве, трябва да излизам.

Тя простена възмутено.

— Родителите ми ме чакат. Закъснявам.

— Може ли да дойда и аз?

Той се засмя.

— Не мисля, Туве. Освен това в понеделник имаш тест по граматика. Върви да преговаряш.

— Изпитай ме. Още сега.

— Добре. Глаголи. Сегашно продължително.

Тя уви крак около кръста му и го използва като лост да се намести върху него.

— Аз целувам, ти целуваш, той целува, тя целува…

Той се облегна на лакти.

— Сериозно, Туве…

— Още десет минути — прошепна тя в ухото му и той се отпусна на пода.

„Защо не? — помисли си. — В Рим съм, денят е прекрасен. На двайсет и четири съм, финансово осигурен и здрав. Всичко ме боли, правя нещо, което не бива да правя, и съм адски голям късметлия“.

Стремежът да живее, отдаден на чувствени удоволствия, забавления и егоизъм, навярно някой ден щеше да изгуби привлекателността си, но този ден все още беше далеч.

 

 

„А как е Рим? Как е La Dolce Vita (провери го в речника)? Представям си как седиш на масата в някое кафене, отпиваш от чашата с прословутото капучино и подсвиркваш на ВСИЧКО ЖИВО. Сигурно четеш писмото ми със слънчеви очила. Е, свали ги, изглеждаш нелепо. Получи ли книгите, които ти изпратих? Примо Леви е добър италиански писател. Ще ти напомни, че животът не е само сладолед и еспадрили. Животът не може да е винаги приказен. Как върви преподаването? Моля те, обещай ми да не спиш със студентките си. Звучи много… разочароващо.

Трябва да приключвам. Наближавам края на страницата, а от публиката в съседната зала долита вдъхновяващият тропот на прекатурени столове. СЛАВА БОГУ, след две седмици слизаме от сцената. После Гари Наткин — директорът на трупата — иска да съчиня пиеса за апартейда за първолаци. Куклено шоу, моля ти се! Шест месеца в буса, с марионетка на Дезмънд Туту в скута! Сигурно ще му откажа. Освен това написах пиеса за Вирджиния Улф и Емили Дикинсън. Изпълнява се от две актриси и се нарича «Два живота» (или пък «Две депресирани лесбийки», не съм решила още). Може да я поставя на някоя клубна сцена. Обясних на Канди коя е Вирджиния Улф и тя каза, че много, много иска да изиграе ролята, но само ако и позволя да си съблече блузката, та кастингът е приключен. Аз ще съм Емили Дикинсън и няма да се събличам. Ще ти запазя билети.

Междувременно трябва да реша дали да се установя в Лийдс или в Лондон. Варианти, варианти… Опитвах се да се съпротивлявам срещу Лондон — твърде ПРЕДСКАЗУЕМО местожителство — но бившата ми съквартирантка Тили Килик (помпиш ли я — големи червени очила, непоклатими възгледи, бакенбарди?) има излишна стая в Клаптън. Нарича я «стайче», което не звучи многообещаващо. Как намираш Клаптън? Ще се връщаш ли скоро в Лондон? Хей! Защо да не станем съквартиранти?“

„Съквартиранти?“ — поколеба се Ема, поклати глава и простена. После добави: „Шегичка!!!!“. Простена отново. Напишеш ли „шегичка“, значи ни най-малко не се шегуваш. Нямаше как да го задраска. Но как да завърши? „Всичко най-добро“? Прекалено официално. „Tout mon amour“ — твърде емоционално. „С обич“ — изтъркано… Гари Наткин пак се появи на прага.

— Хайде! Всички по местата!

Задържа вратата отворена със скръбно изражение, сякаш изпровожда осъдени на смърт, и бързо, без да размисля, Ема написа:

„Господи, колко ми липсваш, Декс.“

Подписа се и положи дълбок отпечатък от целувка върху светлосиния лист.

 

 

Майката на Декстър седеше в кафене на Пиаца дела Ротонда, стиснала небрежно роман в ръка, със затворени очи и отметната назад и настрани глава като птичка, улавяща последните следобедни лъчи. Вместо да приближи веднага, Декстър приседна сред туристите по стъпалата на Пантеона. Видя как тя се сепна, когато сервитьорът посегна да смени пепелника й. И двамата се засмяха и по театралните движения на ръцете и устата й пролича, че говори на ужасния си италиански, потупвайки кокетно с длан ръката на сервитьора. Макар да не разбра нито дума, момчето се усмихна широко и се отдалечи с изпъчени рамене, надзъртайки през рамо към красивата англичанка, докоснала го по ръката сред поток от нечленоразделна реч.

Декстър се усмихна. Прастарата фройдистка идея, която за пръв път достигна до слуха му в пансиона — че момчетата са влюбени в майките си и мразят бащите си — му се струваше съвсем приемлива. Всички бяха влюбени в Алисън Мейхю, а най-хубавото беше, че той всъщност харесваше и баща си. Както в много други отношения, и тук бе извадил невероятен късмет.

Често на вечеря в просторната пищна градина в оксфордшърската им къща, или докато се припичаше на слънце през ваканциите във франция, той забелязваше как баща му с нямо обожание впива в нея влажните си като на хрътка очи. Петнайсет години по-възрастен от съпругата си, висок, с издължено лице и заклет интроверт, Стивън Мейхю сякаш не можеше да повярва на този благосклонен жест на съдбата. Тя обичаше да организира партита и Декстър се стараеше да не се набива в очи, за да не го изпратят в леглото. Стоеше тихо и наблюдаваше как мъжете се тълпят около нея със смирено обожание; интелигентни, преуспели мъже, лекари, адвокати и радиоводещи, превърнати в безпомощни тийнейджъри. Гледаше я как танцува с коктейлната чаша в ръка, замаяна и сляпа за всичко наоколо, а останалите жени я съзерцават завистливо, тромави и глуповати в сравнение с нея. Съучениците му също — дори най-популярните всезнайковци — се превръщаха в карикатури край Алисън Мейхю, флиртуваха с нея, а тя не им оставаше длъжна, предизвикваха я на водни битки в басейна, превъзнасяха ужасните й гощавки — разбъркани надве-натри яйца, подправени с пепел от цигари вместо черен пипер.

Навремето се бе подвизавала на модния подиум в Лондон, но сега имаше антикварен магазин в града и с огромен успех продаваше килими и свещници на оксфордските аристократи. Около нея все още витаеше аурата на кариерата й от 60-те; Декстър беше виждал снимките, изрезките от избелели цветни притурки, но без очевидна тъга или съжаление тя бе загърбила всичко за сметка на безкомпромисно порядъчния, стабилен и удобен семеен живот. Както винаги, сякаш беше усетила най-подходящия момент да напусне партито. Декстър подозираше, че от време на време си позволява да кривва с докторите, с адвокатите, с радиоводещите, но не можеше да й се сърди. И хората повтаряха непрекъснато как го е наследил от нея.

Никой не уточняваше какво точно, но всички знаеха — красотата, разбира се, енергията, здравето, както и нехайната самоувереност, убедеността, че си привилегирован да бъдеш в центъра на събитията, в печелившия отбор.

Дори сега, в бледосинята си лятна рокля, тя ровеше за кибрит в огромната си дамска чанта с вид на човек, около когото се върти целият живот на площада. Будни кафяви очи сред сърцевидно лице под скъпо разчорлени черни коси, с рокля, разкопчана една идея по-ниско — безупречен хаос. Видя го да приближава и на лицето й грейна широка усмивка.

— Четирийсет и пет минути закъснение, младежо. Къде беше?

— Ей там. Гледах те как си бъбриш със сервитьорите.

— Не казвай на баща си. — Тя блъсна масата с хълбок, когато стана да го прегърне. — Къде беше все пак?

— Подготвях си уроците.

Косата му беше мокра от душа с Туве Ангстрьом и когато тя я отметна от челото му, обгръщайки нежно лицето му с длан, той усети, че вече е подпийнала.

— Много си рошав. Кой те разроши? Каква пакост си наумил?

— Казах ти, готвех си уроците.

Тя приспи скептично устни.

— И къде беше снощи? Чакахме те в ресторанта.

— Съжалявам, забавиха ме. Колежанско диско.

— Диско! Да не сме се върнали в 70-те? Опиши ми го.

— Двеста пияни скандинавки на модния дансинг.

— Моден дансинг? С радост признавам, че нямам представа какво намекваш. Забавно ли беше?

— Беше ад.

Тя го потупа по коляното.

— Горкото момче!

— Къде е татко?

— Прибра се в хотела да отдъхне. Мъчи го жегата. И сандалите му стискат. Знаеш какъв е баща ти. Уелсец до мозъка на костите.

— Какво правихте днес?

— Пошляхме се из форума. На мен ми хареса, но Стивън умря от скука. Било бъркотия от разхвърляни колони. Според него трябва да ги изгребат с булдозери и да направят спретната оранжерия или нещо такова.

— Трябва да посетите Палатин. Ето онзи хълм…

— Знам къде е, Декстър. Била съм в Рим, преди да се родиш.

— А кой беше император тогава?

— Ха! Помогни ми сега с виното, не ме оставяй да изпия цялата бутилка.

Така или иначе вече я беше пресушила, но Декстър отсипа последния сантиметър във водна чаша и се пресегна към кутията й с цигари. Алисън изсумтя.

— Знаеш ли… понякога си мисля, че прекалихме с либералното възпитание.

— Съгласен съм. Разглезихте ме. Подай ми кибрита.

— Глупав навик. Смяташ, че приличаш на филмова звезда, но не си прав. Изглеждаш ужасно.

— Ти защо пушиш тогава?

— Защото ми придава чувственост. — Тя пъхна цигара между устните си и я запали с кибрита. — Но ще ги отказвам. Тази ми е последната. А сега бързо, докато го няма баща ти… — Тя се приведе съзаклятнически към него. — Разкажи ми за любовниците си.

— Не!

— Хайде, Декс! Принудена съм, знаеш, да живея чрез децата си, а сестра ти е толкова целомъдрена…

— Пияна ли си, мадам?

— Недоумявам как успя да роди две деца…

— Пияна си.

— Не пия, забрави ли?

Когато Декстър беше на дванайсет, една вечер тя го заведе тържествено в кухнята и тихо му изреди съставките на сухото мартини, сякаш го посвещава в рицарско звание.

— Хайде де. Изплюй камъчето! С всичките сочни подробности.

— Няма нищо за разказване.

— Никакви жени в Рим? Нито една красива католичка? — Да.

— Не и студентки, надявам се.

— Не, разбира се.

— Ами у дома? Кой ти пише онези дълги, овлажнели от сълзи писма, които препращаме?

— Не е твоя работа.

— Не ме принуждавай да ги отварям на пара. Кажи ми!

— Не е важно.

Тя се облегна назад.

— Е, разочароваш ме. Ами онова мило момиче, което ни гостува?

— Кое момиче?

— Симпатично, искрено, севернячка. Напи се и се разкрещя на баща ти за сандинистите.

— Ема Морли.

— Ема Морли. Хареса ми. И баща ти я хареса, въпреки че го нарече буржоазен фашист. — Декстър потръпна при спомена. — Няма значение, поне излъчваше живец, плам. Не като другите секскукли, които сварваме сутрин на масата. „Да, госпожо Мейхю“, „Не, госпожо Мейхю“… Чувам те как нощем се вмъкваш на пръсти в стаята за гости.

— Наистина си пияна.

— Та какво става с тази Ема?

— Тя е просто приятелка.

— Нима? Не съм убедена. Смятам, че те харесва.

— Всички ме харесват. Това е моето проклятие.

Наум му прозвуча добре — вулгарно и самоиронично, но сред възцарилото се мълчание се почувства глупаво като на партитата, когато майка му му разрешаваше да остане до късно, а той започваше да се перчи и я разочароваше. Тя му се усмихна снизходително и го потупа по отпуснатата върху масата длан.

— Бъди добро момче.

— Добро момче съм, винаги съм добро момче.

— Но не твърде добро. Искам да кажа… не приемай фанатично добротата.

— Няма.

Почувствал неудобство, той се заозърта наоколо.

Тя го побутна.

— Искаш ли още една бутилка вино, или да се връщаме в хотела да нагледаме мазолите на баща ти?

Тръгнаха на север по страничните улички, виещи се успоредно на Виа дел Корсо към Пиаца дел Пополо. Декстър подбираше маршрута, стараейки се да е възможно най-живописен. Усети задоволство, че познава града като петте си пръста, и му поолекна. Тя го държеше замаяно през лакът.

— Колко смяташ да останеш тук?

— Не знам. Може би до октомври.

— А после ще се прибереш у дома и ще се заемеш с нещо, нали?

— Разбира се.

— Нямам предвид да живееш с нас. Не бих ти го причинила. Но ще ти помогнем да си купиш апартамент.

— Не бързаме за никъде, нали?

— Е, изтече цяла година, Декстър. Докога ще си във ваканция? Не че си се преуморил в университета.

— Не съм на почивка. Работя!

— Журналистика може би? Не споменаваше ли, че искаш да станеш журналист?

Споменавал го беше мимоходом, но само като алиби и за отвличане на вниманието. С наближаването на двайсетте възможностите му сякаш все повече изтъняваха. Някои внушителни професии — сърдечен хирург, архитект — вече биха окончателно изключени. Журналистиката бавно ги следваше. Не го биваше кой знае колко с перото, не разбираше от политика, говореше лош, ресторантски френски, нямаше нито опит, нито квалификации, притежаваше само паспорт и ярка представа за себе си как пуши под вентилатор, висящ от тавана, в тропическа страна с очукан „Никон“ и бутилка уиски до леглото.

Най-много, естествено, го влечеше фотографията. На шестнайсет бе изработил фотопроект, наречен „Тъкан“ — черно-бели близки кадри на дървесна кора и раковини, които затрогнаха учителя му по изкуство. Нищо след това не му донесе същото удовлетворение като „Тъкан“ и контрастните снимки на скрежа по прозорците и чакъла по алеята. Журналистиката изискваше жонглиране с трудна материя като думите и идеите, но той смяташе, че от него би излязъл приличен фотограф, най-малкото защото усещаше, че притежава изострен нюх за съвършената подредба на нещата. На този етап от живота основният му критерий при избор на кариера бе дали ще звучи добре в баровете, когато крещи в ухото на някое момиче, а „Аз съм професионален фотограф“ несъмнено излъчваше притегателна сила почти колкото „Работя като военен репортер“ или „Всъщност снимам документални филми“.

— Възможно е да се ориентирам към журналистика.

— Или бизнес. Нали с Калъм се канехте да основете компания?

— Обмисляме го.

— Звучи размито. Просто „бизнес“.

— Както казах — обмисляме.

В действителност Калъм, бившият му съквартирант, вече бе започнал бизнес без него, нещо от сорта на компютърна поддръжка, но Декстър така и не намери сили да разбере точно какво. Калъм настояваше, че на двайсет и пет ще са милионери, но как щеше да звучи в бара? „Всъщност аз поддържам компютри“. Не, професионалната фотография заемаше най-високо място в личната му класация. Реши да пробва да го изрече гласно.

— Всъщност ме влече фотографията.

— Фотографията?

Майка му се разсмя като обезумяла.

— Ей! Аз съм добър фотограф!

— Когато се сетиш да си махнеш пръста от обектива.

— Не е ли редно да ме насърчаваш?

— Какъв фотограф? В „Блясък“? — изсмя се гърлено тя. — Или ще продължиш да работиш върху „Тъкан“?

Наложи се да спрат, докато тя се смееше, превита одве, стиснала ръката му за опора.

— Фотосесия на чакъл! — Най-сетне смехът й секна, тя се изправи и го погледна сериозно. — Декстър, съжалявам, много съжалявам…

— Всъщност вече съм много по-добър.

— Знам. Прости ми. Наистина съжалявам.

Поеха отново.

— Трябва да го направиш, Декстър, ако го искаш.

Тя притисна ръката му с лакът, но той продължи да се цупи.

— Винаги сме ти казвали, че можеш да постигнеш всичко, стига да работиш усърдно.

— Беше само идея — мрачно отвърна Декстър. — Претеглям възможностите, това е.

— Е, надявам се, защото учителската професия е хубава, но не ти е призвание, нали? Да преподаваш песни на „Бийтълс“ на празноглави скандинавки?

— Усилна работа е, мамо. И е някаква отправна точка.

— Е, понякога се питам дали не прекаляваш с отправните точки.

Каза го, свела надолу глава, и забележката сякаш отскочи от плочника. Повървяха малко, преди той да проговори.

— Това пък какво означава?

— О, исках само да кажа… — Тя въздъхна и облегна глава върху рамото му. — Исках само да кажа, че все някога трябва да започнеш да живееш сериозно, това е. Млад си, здрав и изглеждаш достатъчно добре на приглушено осветление. Хората те харесват, умен си или поне достатъчно умен, не в академичния смисъл на думата, но разбираш нещата. И си късметлия. Декстър, голям късметлия, не те притискат грижи, не ти липсват средства. Но вече си зрял човек и някой ден нещата може да се променят, да не изглеждат толкова… — Тя се озърна и посочи малката живописна уличка, по която я водеше. — Толкова лъчезарни. Добре ще е да си подготвен за този момент. Да си натрупал опит.

Декстър се намръщи.

— В кариерата ли имаш предвид?

— Отчасти.

— Звучиш като татко.

— За бога, нима?

— Прилична професия, нещо, на което да разчиташ, нещо, което да ти осмисля живота…

— Не само тона, не само професия. Посока. Цел. Порив, амбиция. На твоята възраст исках да променя света.

Той изсумтя.

— И така се стигна до антикварния магазин.

Тя го сръга с лакът в ребрата.

— Това е сега, онова беше тогава. И недей да остроумничиш. — Улови го за ръката и те отново закрачиха бавно. — Искам да се гордея с теб. Искам да кажа… вече се гордея с теб и сестра ти, но… е, разбираш какво имам предвид. Милко съм подпийнала. Да сменим темата. Смятах да обсъдим и друго.

— Какво?

— О… късно е.

Вече бяха пред хотела — три звезди, спретнат, но непретенциозен. През матовата витрина виждаше баща си във фотьойла във фоайето. Опрял дългия си тънък крак в коляното, той държеше свития си на топка чорап и разглеждаше стъпалото си.

— Божичко! Брои си мазолите във фоайето. Един уелсец на Виа дел Корсо. Неустоима гледка, просто неустоима! — Алисън го улови отново за ръка. — Утре ще ме заведеш на обяд, нали? Докато баща ти отдъхва в затъмнената стая и си оглежда мазолите. Да излезем двамата — ти и аз, на открито на някой красив площад. Бели покривки. Нещо скъпо. Аз черпя. И ми донеси снимки на красиви камъчета.

— Добре — намусено отвърна той. Майка му се усмихваше и същевременно се мръщеше, притискайки дланта му малко по-силно от необходимото, и той изведнъж се разтревожи. — Защо?

— Защото искам да поговоря с красивия си син, а сега съм попрекалила с виното.

— Какво има? Кажи ми сега?

— Нищо, нищо…

— Не се развеждате, нали?

Тя се засмя тихо.

— Не изглупявай. Не, разбира се. — Баща му ги забеляза през стъклото, стана и задърпа плъзгащата се врата. — Как бих могла да напусна мъж, който си пъха ризите в гащите?

— Кажи ми тогава какво има?

— Нищо лошо, слънчице. Нищо лошо. — Тя му се усмихна успокоително и положи длан върху късата коса на тила му, придърпвайки го към себе си, за да се докоснат челата мм. — Не се бой. Утре. Утре ще поговорим.