Дейвид Никълс
Винаги в същия ден (12)

Дванайсета глава
Да кажеш „Обичам те“

Сряда, 15 юли 1998

Чичестър, Съсекс

После, без да разбира напълно как се е случило, Декстър открива, че е влюбен, и внезапно животът му потича безметежно.

Силви Коуп. Тя се казва Силви Коуп, красиво име, и попитат ли го как изглежда, той подсвирква и казва: „Страхотно… страхотно… просто удивително!“. Красива е, разбира се, но по-различна от другите — не е вулканичен магнит за момчета като Суки Медоус, нито е манекенски красива като Наоми, Ингрид или Йоланда. Силви излъчва изящна, класическа красота. В предишното си телевизионно амплоа би я нарекъл „аристократична“, дори „съвършено аристократична“. С дълга права светла коса, разделена на път точно по средата, с дребни, чисти черти и бледо сърцевидно лице, тя му напомня жена от картина, чието име не помни, средновековна картина на жена с цветя в косите. Такава е Силви Коуп — жена, на която би й отивало да прегърне еднорог. Висока и стройна, малко аскетична, често доста сериозна, с лице, което не движи много-много, освен да се понамръщи или да прибели очи при поредната му глупост; Силви е съвършена и изисква съвършенство.

Ушите й стърчат съвсем леко и сияят като корали, когато светлината пада откъм гърба й. На същата светлина се забелязва и фин мъх по скулите и по челото й. В други, по-лекомислени времена Декстър би сметнал тези особености — розовите уши, косматото чело — за отблъскващи, но сега тя седи срещу него на масата върху английската морава в разгара на лятото, по небето прелитат лястовички, а свещите хвърлят отблясъци по лицето и, сякаш я е нарисувал онзи художник… художникът със свещите… Декстър я гледа и я намира за напълно хипнотична. Тя му се усмихва и той решава, че моментът е назрял. Тази вечер ще й каже, че я обича. Никога не го е казвал преди, никога трезвен и никога с умисъл. Казвал е „мамка му, колко те обичам“, но това е различно и той усеща, че е време да изрече думите в най-чистата им форма. Планът дотолкова обсебва вниманието му, че за миг изпуска нишката на разговора.

— Та с какво точно се занимаваш, Декстър? — пита майката на Силви откъм далечния край на масата. Хелън Коуп, дребна като птичка и в дискретен бежов кашмир.

Декстър продължава да се взира нямо в Силви, която вдига предупредително вежди.

— Декстър?

— Ммм?

— Мама ти зададе въпрос.

— Съжалявам, отнесъл съм се.

— Той е телевизионен водещ — отговаря Сам, един от братята близнаци на Силви. Деветнайсетгодишен, с гръб на професионален гребец, Сам е едро, самодоволно нацистче. Досущ като брат си Мъри.

— Е или беше? Още ли си в телевизията? — ухилва се Мъри и те тръсват огледално русите си бретони. Спортисти, с чиста кожа, синеоки, сякаш отгледани в лаборатория.

— Мама не питаше теб, Мъри — срязва го Силви.

— Е, все още съм водещ. Донякъде — казва Декстър и си мисли: „Ще ви спипам, кучи синчета“. И преди са се виждали — Декстър и близнаците. В Лондон. С подсмихване и намигване показваха, че не харесват новия приятел на сестра си и смятат, че тя заслужава нещо по-добро. Семейство Коуп са победители с главна буква и допускат до себе си само победители с главна буква. Декстър е просто хубавец с попреминала слава, позьор без перспектива. На масата се възцарява мълчание. Трябва ли да каже нещо?

— Съжалявам, какъв беше въпросът? — пита Декстър, разсеял се за момент, но решен да се върне на гребена на вълната.

— Попитах с какво се занимаваш сега? Какво работиш? — повтаря майката на Силви търпеливо, без да оставя ни най-малко съмнение, че провежда интервю за поста „приятел на Силви“.

— Е, разработвам няколко нови телевизионни предавания. Чакаме одобрение за излъчване.

— Какви са тези предавания?

— Едното е за лондонския нощен живот, нещо като „какво-се-мъти-в-столицата“, а другото е спортно. За екстремни спортове.

— Екстремни спортове? Какво означава това?

— Хмм… планинско колоездене, сноуборд, скейтборд…

— А ти пробвал ли си някой екстремен спорт? — ухилва се Мъри.

— Карам скейтборд понякога — оправдава се Декстър и забелязва, че в отсрещния край на масата Сам е натъпкал салфетката си в устата.

— Виждали ли сме те по Би Би Си? — пита Лайънъл, бащата. Представителен, закръглен, самодоволен и все още странно рус пред прага на шестдесетте.

— Едва ли. Предаванията се излъчваха късно нощем, опасявам се. — „Късно нощем, опасявам се. Понякога карам скейтборд“. За бога, защо говори така? В обкръжението на семейство Коуп нещо го подтиква да се държи като участник в историческа драма. Излъчват се в тъмна доба, опасявам се. Но е готов на всякакви жертви…

Сега Мъри, другият близнак — или пък Сам? — вметва с пълна със салата уста:

— Попадали сме на онова шоу, „с размах“. Ругатни и пеперудки, дето танцуват в клетки. Не ти харесваше, че го гледаме, мамо, не помниш ли?

— Божичко, онова ли? — намръщва се госпожа Коуп, Хелън. — Помня го. Смътно.

— Ненавиждаше го — казва Мъри или Сам.

— Крещеше ни да го изключим — казва другият — „Изключете го! Ще ви повреди мозъците!“.

— Интересно, така казваше и майка ми — обажда се Декстър, но никой не подема забележката и той се пресяга към бутилката с вино.

— Ти си бил, значи! — казва Лайънъл, бащата на Силви с вдигнати вежди, сякаш джентълменът на трапезата му се е оказал мерзавец.

— Е, не беше чак толкова зле. Аз интервюирах музикалните групи и кинозвездите.

Пита се дали „музикалните групи и кинозвездите“ не звучи твърде помпозно, но няма шанс да размисли дълго — близнаците са нащрек, готови да го застрелят.

— И сега ли се виждаш с много кинозвезди? — казва единият с престорено възхищение, нахално смахнато арийче.

— Не. Вече не. — Той решава да отговори честно, но без разочарование и самосъжаление. — Това е… минало.

— Декстър скромничи — обажда се Силви. — Непрекъснато получава предложения. Просто подбира внимателно. Истинската му мечта е да продуцира. Има собствена продуцентска компания! — гордо уточнява тя и родителите й кимат одобрително. Бизнесмен, предприемач — това е друго нещо.

Декстър също се усмихва, но всъщност напоследък в живота му е настанало затишие. „Мейхем Ти Ви“ още няма осъществен проект, нито е събудила нечий интерес и засега съществува само под формата на скъпо гравирана хартия. Арън, агентът му, го е изоставил. Няма реклами, нито промоции, нито премиери. Той вече не е гласът на първокласния сайдер, тихомълком го отстраниха от покер клуба и дори момчетата от „Джамирокуай“ вече не му се обаждат. И въпреки всичко, въпреки сушата от професионални възможности, той се чувства добре, защото е влюбен в Силви, в прекрасната Силви, с която се отдават на безметежни кратки ваканции.

Почивните дни обичайно започват на летище „Станстед“, откъдето отлитат за Генуа, Букурещ, Рим или Рейкявик — екскурзии, които Силви организира предварително с прецизността на военен стратег. Смайващо привлекателна урбанистична европейска двойка, те отсядат в закътани бутикови хотели, разхождат се и пазаруват, пазаруват и се разхождат, пият черно кафе в миниатюрни чашки в кафенета на открито, после се заключват в стилната си минималистична спалня в бежово с един-единствен бамбуков филиз във високата ваза.

Когато не разглеждат малки магазинчета в големите европейски градове, прекарват времето си в Западен Лондон с приятелите на Силви — дребнички симпатични момичета със строги лица и техните розовобузи, дебелогъзи приятели, които, като Силви и като приятелките й, работят в сферата на маркетинга, на рекламата или в Ситито. Всъщност те не са му много присърце, тези свръхуверени свръхмомчета. Напомнят му префектите и отговорниците на випуска от гимназията — не неприятни, просто не особено забавни. Няма значение. Не можеш да градиш живота си около забавното, пък и има полза от този не тъй хаотичен, по-подреден начин на съществуване.

Свежестта и пиянството не си съответстват и с изключение на чаша шампанско или вино на вечеря, Силви не близва алкохол. Не пуши, не взема наркотици, не яде червено месо, хляб, рафинирана захар и картофи. И най-важното — не може да търпи пиянството на Декстър. Легендарните му умения да приготвя коктейли не я вълнуват ни най-малко. Смята пиянството за недостойна, немъжествена черта и неведнъж в края на вечерта той се е оказвал сам на масата заради третото мартини. Макар да не го е изричала гласно, тя му е поставила ултиматум — действай разумно, подреди живота си или ще ме изгубиш. В резултат на което напоследък пиянските нощи са намалели значително, както и сутрините, изпълнени със срам и себеомраза. Вече не си ляга с бутилка червено вино до леглото, в случай че ожаднее в просъница, и е благодарен за това. Чувства се като прероден.

Но най-забележителното у Силви е, че той я харесва много повече, отколкото тя — него. Харесва праволинейността, самоувереността и уравновесеността й. Харесва амбицията й — яростна и безпардонна — и вкуса й — скъп и безупречен. Харесва, разбира се, и как изглежда и как изглеждат двамата заедно, но харесва и липсата на всякаква сантименталност. Тя е твърда, блестяща и желана като диамант и за пръв път в живота си той се домогва до някого. На първата им среща — разорително скъп френски ресторант в Челси — той я попита разтревожено дали се забавлява. Отговори му, че се чувства чудесно, но не обича да се смее на публично място, понеже не харесва как смехът се отразява на лицето й. И макар част от него да изтръпна от хлад при тези думи, друга част се възхити от последователността й.

Гостуването — първото в дома на родителите й — е част от дълъг уикенд. Отбиха се за кратко в Чичестър, преди да продължат към вилата под наем в Корнуол, където Силви ще го научи как да кара сърф. Той, разбира се, не можел си позволи дълги почивки, трябва да работи или по-точно — да търси работа. Но въображението му рисува Силви с изопнато, порозовяло от слънцето лице, в бански костюм и с коса, прибрана на тила, и той се предава. Поглежда я сега, за да провери как се представя, и тя му се усмихва насърчително в сиянието на свещта. Справя се прилично засега и си сипва последна чаша вино. Не бива да прекалява. Пред тези хора не бива да губи разсъдък.

След десерта — шербет от ягоди от собствената им градина, който той засипва с похвали — Декстър помага на Силви да отнесе чиниите в къщата — безупречно имение от червени тухли. Влизат в кухнята във викториански провинциален стил и започват да зареждат съдомиялната машина.

— Непрекъснато бъркам братята ти.

— Ето един добър начин да ги запомниш — Сам е злобен, Мъри е подъл.

— Не мисля, че ме харесват.

— Те не харесват никого, освен себе си.

— Май ме смятат за фукльо.

Тя улавя ръката му над кошничката с прибори.

— Има ли значение какво мислят роднините ми за теб?

— Зависи. Има ли значение за теб какво мислят роднините ти за мен?

— Малко, предполагам.

— Е, тогава и за мен е важно — отговаря съвсем искрено той.

Тя застива и го поглежда изпитателно. Освен на смеха на обществени места, Силви не е привърженичка и на показната любвеобилност, на прегръдките и гушкането.

Сексът със Силви напомня оспорвана игра на скуош; причинява му мускулна треска и го оставя със смътното усещане, че е изгубил. Физическият контакт е рядко явление и когато се появява, изниква сякаш изневиделица — ненадейно и ожесточено. Сега тя внезапно стисва врата му с длан и го целува силно, улавя същевременно другата му ръка и я притиска между бедрата си. Той поглежда очите й — широко отворени и напрегнати, и се постарава лицето му да изрази желание, а не болка от забитата в прасците му врата на съдомиялната машина. Чува как семейството влиза в къщата, наглите гласове на близнаците отекват в коридора. Опитва се да се отдръпне, но долната му устна, приклещена здраво между зъбите на Силви, се разтяга комично като на анимационен герой. Той изскимтява, а тя се засмива и пуска устната му, която се прибира като ластик.

— Едва ще дочакам да си легнем — задъхва се Силви, докато той проверява за кръв с опакото на дланта си.

— Ами ако ни чуят родителите ти?

— Няма значение. Вече съм голямо момиче.

Той се пита дали да й го каже сега — че я обича.

— За бога, Декстър, тенджерите не се слагат направо в машината. Първо се изплакват.

Тя тръгва към дневната и го оставя да плакне тенджерите.

Декстър не се плаши лесно, но в това семейство има нещо, нещо самодостатъчно и самодоволно, което го принуждава да е нащрек. Определено не е въпрос на класа; и той е отрасъл в привилегирована среда, макар и по-либерална и бохемска от консервативните тори Коуп. Тревожи го принудата да се доказва като победител. Семейство Коуп са ранобудни птици, планинари, плувци, здрави, енергични, надменни, и той се зарича да не им позволи да го сломят.

Влиза в дневната и Силите на Оста се вторачват в него и замлъкват припряно, сякаш са го обсъждали. Той се усмихва уверено и се отпуска в едно от ниските канапета с дамаска на цветя. Дневната е издържана от начало до край в стил провинциален хотел; дори списанията „Провинциален живот“, „Поглед отвътре“ и „Икономист“ са подредени ветрилообразно върху масичката за кафе. За миг се възцарява тишина. Часовникът тиктака и той обмисля да се пресегне към броя на „Лейди“, когато:

— Сетих се! Да поиграем на „Там ли си, Мориарти“! — обажда се Мъри и семейството започва да кима одобрително, включително Силви.

— Какво е „Там ли си, Мориарти“? — пита Декстър и семейство Коуп дружно поклащат глави, възмутени от невежеството на пришълеца.

— Прекрасна домашна игра! — отговаря Хелън и за пръв път тази вечер изглежда оживена. — Играем я от години!

Междувременно Сам вече свива на руло един брой на „Дейли Телеграф“ и го превръща в дълга твърда пръчка.

— Единият е със завързани очи и държи навит вестник. Двамата коленичат един срещу друг и вторият…

— … който също е със завързани очи — поема щафетата Мъри, ровейки същевременно из чекмеджетата на автоматичното писалище за ролка тиксо. — Онзи с навития вестник казва: „Там ли си, Мориарти?“.

Подхвърля тиксото на Сам.

— А другият отговаря „Да!“ или „Тук съм!“ и после се навежда напред или настрани, за да не го улучат. — Сам донавива вестника като твърда бухалка. — Защото целта е да се ориентираш по звука и да удариш съперника.

— Имаш три опита; пропуснеш ли и трите пъти, оставаш и следващият цели теб — додава Силви, въодушевена от перспективата да се позабавляват във викториански стил. — А ако улучиш, си избираш следващия съперник. Поне ние я играем така.

— Е? — пита Мъри, потупвайки длан с хартиената полицейска палка. — Кой обича екстремните спортове?

Решават Сам да се изправи срещу пришълеца Декстър и — изненада, изненада! — Сам ще е въоръжен с бухалката. Полесражението е големият избелял килим в средата на стаята. Силви разполага Декстър на фронта, застава до него и закрива очите му с голяма бяла кърпа — принцесата оказва благоволение на верния рицар. Той зърва за последно коленичилия срещу него Сам, който, злорадо ухилен иззад превръзката, потупва длан с палката. Декстър усеща непреодолимо желание да победи и да покаже на семейството с кого си има работа.

— Покажи им откъде изгрява слънцето — прошепва Силви.

Горещият й дъх погалва ухото му и той си спомня онзи момент в кухнята, когато ръката му се плъзна между бедрата й. Тя го улавя за лакътя и му помага да коленичи. Противниците застават един срещу друг в тишината като гладиатори върху арена, застлана с персийски килим.

— Играта започва! — обявява Лайънъл като римски император.

— Там ли си Мориарти? — изкикотва се Сам.

— Тук съм! — отговаря Декстър и се привежда назад пъргаво като балерина.

Първият удар го улучва точно под окото и галещото слуха „Пляс!“ отекна в стаята.

— Ох! Олеле! — ахнат зрителите и се заливат от смях.

— Това болеше — обажда се влудяващо Мъри и Декстър усеща горчилката на унижението, но се смее добродушно; със сърдечен, „браво-на-теб“ смях.

— Спипа ме! — признава и разтърква буза, но Сам е надушил кръв и вече пита:

— Там ли си, Мориарти?

— Да.

Преди да успее да мръдне, вторият удар уцелва бедрото му, запраща го на земята и семейството отново избухва в смях, а Сам просъсква тихичко: „даааа“.

— Добър удар, Сами — обажда се майката, горда от момчето си, и Декстър усеща дълбока ненавист към тази проклета глупава игра — налудничав семеен ритуал за взаимно унижение…

— Два от два — злорадства Мъри. — Браво, братле!

„Не казвай «братле», кучи сине“, мисли си Декстър, пламнал от ярост, защото ненавижда да му се надсмиват, камо ли това племе, което очевидно го смята за неудачник, за мамино синче, недостойно да бъде приятел на безценната им Силви.

— Май вече му хванах цаката — подсмихна се той, заложил на чувството за хумор, макар да му се иска да разплеска лицето на Сами с юмруци.

— Готови отново… — казва Мъри пак с онзи гласец.

— … или с тиган, тиган от калена стомана…

— Е, ще бъде три от три според мен…

— … или с ковашки чук, или с боздуган…

— Там ли си, Мориарти? — казва Сам.

— Да! — отвръща Декстър и се сгъва в кръста като нинджа, приведен надолу и надясно.

Третият удар го блъсва нагло по рамото и го поваля назад към масичката за кафе. Краят на бухалката го уцелва толкова безочливо и точно, че той е убеден, че Сам мами. Смъква рязко кърпата, решен да търси справедливост, но вижда Силви, приведена над него, усмихната, усмихната съвсем истински, забравила какво причинява смехът на лицето й.

— Удар! Ненадминат удар! — крещи онзи кучи син Мъри и Декстър се изправя нестабилно на крака с гримаса на доволство. Възнаграждават го със снизходителни аплодисменти.

— Дааа! Дааа! — грачи Сам с оголени зъби и с разкривено розовобузо лице се тупа победоносно по гърдите.

— Повече сполука следващия път! — проточва Хелън, смахнатата римска императорка.

— Ще свикнеш — ръмжи Лайънъл и разярен, Декстър забелязва, че близнаците се поздравяват с вдигнати палци за победата над неудачника.

— Е, аз въпреки това се гордея с теб — промърморва Силви, разрошва му косата и го потупва по рамото, когато сяда на канапето до нея. Не трябва ли да е на негова страна? Не е ли чувала за преданост?

Турнирът продължава. Мъри побеждава Сам, Лайънъл побеждава Мъри, после Хелън побеждава Лайънъл и всички се веселят и посрещат с жизнерадостни възгласи деликатните плесници с навития вестник, много по-безобидни сега, отколкото когато млатеха него по лицето сякаш с дървен вестник. Потънал дълбоко в канапето, той наблюдава намръщено и като отмъщение се заема да изпразни бутилката на Лайънъл с много добро кларе. Навремето нямаше да се отчая. Ако беше на двайсет и три, щеше да се чувства сигурен, обаятелен и самоуверен, но някак си е изгубил това умение и пресушава бутилката във все по-черногледо настроение.

После Хелън побеждава Мъри и Сам побеждава Хелън. Накрая идва ред Сам да се опита да улучи сестра си и Декстър изпитва известно удоволствие и гордост от лекотата, с която Силви отбягва отчаяните махове на брат си, превивайки се в кръста, гъвкава и атлетична, неговото златно момиче. Той я гледа усмихнато от дълбините на канапето и точно когато решава, че всички са забравили за него:

— Хайде сега! Твой ред е! — Силви му подава бухалката.

— Но ти победи!

— Знам, но ти още не си удрял, горкичкият — съжалява го тя. — Хайде. Пробвай. Улучи ме!

Семейство Коуп харесва идеята; възнаграждава я с гърлен варварски одобрителен ропот със странен еротичен подтекст и Декстър няма избор. Честта му, честта на фамилия Мейхю е заложена на карта. Декстър оставя тържество чашата, изправя се и взема бухалката.

— Сигурна ли си? — пита, коленичейки върху килима на една ръка разстояние от нея. — Защото съм много добър на тенис.

— О, сигурна съм — усмихва се предизвикателно тя и протяга напред ръце като гимназистка, докато й завързват очите.

— И ми се струва, че и в това ще съм много добър.

Зад него Сам му пристяга кърпата здраво като турникет.

— Ще видим…

Арената стихва.

— Добре, готова ли си? — пита Декстър.

— О, да.

Той стисва бухалката с две ръце и ги вдига на нивото на раменете.

— Сигурна ли си?

— Готова съм, когато…

За миг в ума му пробягва образ — бейзболен играч замахва за удар — и той разсича диагонално въздуха, страховито кроше, което просвистява звучно и откатът от удара го изпраща на седмото небе с вибриращи ръце и гърди. Следва смаяно мълчание и Декстър е убеден, че се е справиш много, много добре. После чува трясък и цялото семейство издава ужасен вик.

— СИЛВИ!

— О, божичко!

— Скъпа, миличка, добре ли си?

Декстър смъква кърпата и вижда, че Силви някак си се е пренесла в далечния край на стаята и се е строполила пред камината като марионетка с прерязани конци. Ококорените й очи мигат на парцали, свитата й в шепа ръка прикрива лицето, но тъмната струя кръв вече се стича под носа й. Тя стене тихо.

— О, божичко, съжалявам! — възкликва той ужасен. Тръгва бързо към нея, но семейството вече я е обградило плътно.

— За бога, Декстър, какво те прихвана? — пролайва Лайънъл със зачервено лице, възправен в цял ръст с изпънати рамене.

— ДОРИ НЕ ПОПИТА „ТАМ ЛИ СИ, МОРИАРТИ“? — пищи майка й.

— Така ли? Съжалявам…

— Не, само замахна като луд!

— Като побъркан.

— Съжалявам, съжалявам, забравих. Аз бях…

— Пиян! — довършва Сам. Обвинението тегне във въздуха — Пиян си, човече. Като пън.

Те се обръщат и го изпепеляват с очи.

— Не беше нарочно. Просто съм ти улучил лицето под странен ъгъл.

Силви дръпва Хелън за ръкава.

— Как изглежда? — пита плачливо, дискретно отмествайки ръка от лицето си, все едно шепата и е пълна с ягодов шербет.

— Не е чак толкова зле — ахва Хелън и дланта й закрива ужасено устата. По лицето на Силви рукват сълзи.

— Искам да видя, искам да видя! Банята! — хлипа тя и семейството я изправя на крака.

— Наистина стана случайно… — Уловила ръката на майка си, Силви го подминава бързо, вперила очи право напред. — Да дойда ли с теб? Силви? Силв?

Не получава отговор и проследява нещастно с поглед как майка й я отвежда в коридора и я подкрепя по стълбите към банята.

Стъпките им отшумяват.

И в стаята остават само Декстър и мъжете Коуп. Те се изпепеляват с погледи като в праисторическа сцена. Той усеща как ръката му инстинктивно стисва по-здраво завития „Дейли Телеграф“ и казва единственото, което му хрумва.

— Олеле.

 

 

— Е? Мислиш ли, че оставих добро впечатление?

Декстър и Силви лежат в голямото меко двойно легло в стаята за гости. Силви се обръща към него с безизразно лице; само изящното й малко носле потрепва обвинително. Изсумтява, но не казва нищо.

— Искаш ли пак да ти се извиня?

— Декстър, няма нужда.

— Прости ли ми?

— Простих ти — отсича тя.

— И смяташ, че не ме мислят за жесток психопат или нещо подобно?

— Не те смятат за психопат. А сега да го забравим.

Тя се обръща настрани, намества се в другия край на леглото и изключва нощната си лампа.

Минава минута. Като посрамен ученик той усеща, че няма да може да заспи, ако не го успокоят.

— Съжалявам за… провала — прохленчва. — Отново!

Тя се обръща към него и го погалва мило по лицето.

— Не изглупявай. Всичко беше наред, докато не ме удари. Те наистина, наистина те харесаха.

— Ами ти? — продължава да опипва почвата той.

Тя въздъхва и се усмихва.

— И аз те харесвам.

— Някакъв шанс да получа целувка?

— Не мога. Ще ми потече кръв от носа. Утре ще те възмездя.

Тя се обръща пак на другата страна. Вече доволен, той се отпуска и скръства ръце зад тила. Леглото е огромно, меко и мирише на чист лен, а прозорците са отворени в тихата лятна нощ. Без завивки и одеяла, те лежат под тънък бял памучен чаршаф и той различава прекрасния овал на краката й, тесния й ханш, извивката на дългия й гладък гръб. Еротичният потенциал на вечерта се бе изпарил след удара и пред заплахата от мозъчно сътресение, но той се протегна към нея, пъхва ръка под чаршафа и я докосва по бедрото. Кожата е хладна и гладка.

— Утре ни чака дълъг път — промърморва тя. — Да заспиваме.

Той продължава да се взира в тила й, където дългата мека коса се спуска покрай врата, разкривайки по-тъмни кичури. „Искам да я снимам — мисли си, — толкова е красива. Ще го нарека «Тъкан».“ Пита се дали все пак да не й каже, че я обича, или, по-предпазливо — мисли, че я обича: звучи по-трогателно и същевременно предоставя спасителен вариант. Кървавият тампон на нощната й масичка обаче му напомня, че моментът не е подходящ.

Усеща, че все пак трябва да каже нещо. Целува я вдъхновено по рамото и прошепва:

— Е, знаеш поговорката… — Замълчава за ефект. — Винаги нараняваме онези, които обичаме.

Възхитен от хитроумния си замисъл, той изчаква с вдигнати вежди Силви да схване намека.

— Хайде да поспим — казва тя.

Признал се за победен, той ляга по гръб и се заслушва в тихото бучене откъм магистралата. Някъде в къщата точно в този момент родителите й го разкъсват на парченца и той ужасено осъзнава, че го напушва неудържим смях. Разкикотва се, после се засмива, мъчейки се да не вдига шум, но тялото му се тресе и раздрусва дюшека.

— Смееш ли се? — промърморва Силви във възглавницата.

— Не! — отрича Декстър и изопва покорно лице, но смехът го залива като цунами и той усеща как поредната истерична вълна се надига в стомаха му. В някой бъдещ момент дори най-злощастното бедствие се превръща в анекдот и той съзира потенциала за весела историйка. История, която би искал да разкаже на Ема Морли. Но не знае къде е Ема Морли, нито какво прави. От две години не я е виждал.

Но ще запомни историята. И някой ден ще й я разкаже.

Засмива се отново.