Дейвид Никълс
Винаги в същия ден (17)

Седемнайсета глава
речзаголемияден.док

Вторник, 15 юли 2003

Северен Йоркшир

Вилата изобщо не изглеждаше като на снимките. Малка и мрачна, с мирис на необитаема постройка — освежител за въздух и мухлясали шкафове — запазила зимния полъх зад каменните си стени. Дори в горещите юлски дни оставаше влажна и студена.

Но това нямаше значение. Беше функционална, усамотена и дори през тесните прозорчета се разкриваше невероятен изглед към йоркширските морави. През повечето дни те се разхождаха и обикаляха крайбрежието, посещаваха старомодни морски курорти, които Ема помнеше от излетите като малка, прашни градчета, останали сякаш в 1976-а. Днес — на четвъртия ден от екскурзията — бяха във Файли и се разхождаха по широката алея с изглед към просторния плаж, все още сравнително безлюден във вторника преди началото на лятната ваканция.

— Виж там! На това място едно куче ухапа сестра ми.

— Интересно. Какво куче?

— О, съжалявам, отегчавам ли те?

— Само малко.

— Е, лоша работа. Чакат те още четири дни.

Предната вечер Ема бе планирала следобед да предприемат амбициозно изкачване до някакъв водопад, но след час размотаване из моравите и объркано взиране в топографската карта най-сетне се отказаха, полегнаха върху пожълтялата трева и задрямаха под слънчевите лъчи. Тя носеше определител за птици и огромен армейски бинокъл, тежък и огромен като дизелов двигател, който сега вдигна пред очите си.

— Виж, ей там! Мисля, че е блатар.

— Ммм…

— Погледни! Ето го!

— Не ме интересува. Спя.

— Как така не те интересува? Красив е.

— Твърде млад съм за любител орнитолог.

Ема се засмя.

— Ама че нелепо!

— Безкрайните разходки са достатъчно лош признак. Следващата стъпка е класическата музика.

— Твърде изискан за орнитолог.

— После градинарството, после ще започнеш да си купуваш джинси от „Маркс & Спенсър“, ще настояваш да се пренесем в провинцията. Ще се наричаме „скъпи“. Виждал съм го, Ем. Движим се по наклонена плоскост.

Тя се облегна на лакът, наведе се и го целуна.

— Припомни ми, моля те, защо приех да се омъжа за теб?

— Все още можем да го отменим.

— Ще ни върнат ли депозита?

— Не мисля.

— Добре — целуна го отново тя. — Ще поразмисля.

 

 

Сватбата беше насрочена за ноември — семпла, дискретна зимна церемония в общината, последвана от скромен обяд за близки приятели и роднини в любим местен ресторант. С уговорката, че не е точно сватба, а по-скоро повод за парти. Предвиждаха се светски обети, не твърде сантиментални, но все пак в писмена форма; представяха си смутено как се гледат в очите и съчиняват обещанията си един пред друг.

— Не може ли просто да използваме речта за пред бившата ти съпруга?

— Но ти ще се закълнеш да ми се подчиняваш, нали?

— Само ако в замяна се заречеш никога, никога да не се запалваш по голфа.

— И ще вземеш фамилията ми?

— Ема Мейхю. И по-зле би могло да бъде.

— Може да използваш тире.

— Морли-Мейхю. Звучи като село в Котсуолдс. „Имаме малка къщурка в околностите на Морли-Мейхю“.

Така се подготвяха за големия ден — нехайно, но същевременно с тайничко, дискретно въодушевление.

Тази седмица в Йоркшир беше последният им шанс за отдих преди скромния им дискретен голям ден. Ема гонеше срокове, а Декстър се притесняваше да остави кафенето цяла седмица, но поне успяха да се отбият у родителите на Ема — гостуване, което майка й възприе като кралска визита. На масата имаше салфетки вместо обичайното руло хартия, сладкиш със сметана и бутилка „Перие“ в хладилника. След края на връзката на дъщеря й с Йън Сю Морли изглеждаше така, сякаш никога вече нямаше да се влюби, но сега беше още по-заслепена от Декстър; флиртуваше със странен превзет глас като кокетен часовник с кукувичка. Декстър откликваше, както си му е редът, а останалите членове на семейство Морли се взираха мълчаливо в плочките на пода и се стараеха да не се разсмеят. Сю не обръщаше внимание; тя сякаш виждаше наяве отколешна мечта — дъщеря и наистина се омъжваше за принц Андрю.

Наблюдавайки го през погледа на близките си, Ема се гордееше с него. Той намигаше на Сю, държеше се по момчешки забавно с племенниците й, изглеждаше искрено заинтригуван от въдицата за шарани на баща й и от шансовете на „Манчестър Юнайтед“ да спечели Лигата. Само сестрата на Ема беше недоверчива към чара и прямотата му. Вече разведена и с две момчета, жлъчна и постоянно изтощена, Мериан не беше в настроение за нова сватба. Размениха по няколко думи, докато миеха чиниите.

— Защо мама чурулика така идиотски, ето това не разбирам.

— Харесва го. — Ема я сръга с лакът. — И ти го харесваш, нали?

— Симпатичен е. Харесвам го. Но не говореха ли, че е прословут развратник?

— Отдавна. Може би. Но сега не е.

Мериан изсумтя и даде да се разбере, че едвам се сдържа да не напомни поговорката за вълците и тяхната козина.

 

 

Отказаха се да търсят водопада и подкараха към местната кръчма, където похапнаха пържени картофки и изиграха оспорвана среща на билярд.

— Сестра ти май не ме харесва особено — каза Декстър, подреждайки топките за решителния гейм.

— Харесва те, разбира се.

— Почти не ми проговори.

— Срамежлива е и малко намусена. Такава си е нашата сестричка.

Декстър се усмихна.

— Акцентът ти.

— Какво?

— Откакто сме тук, говориш като заклета севернячка.

— Така ли?

— Още щом свихме по М1.

— Не те дразни, нали?

— Никак. Кой започва?

Ема спечели и те тръгнаха към вилата във вечерния здрач, замаяни и сантиментални от бирата на празен стомах. „Работна ваканция“, така го нарекоха; планираха да прекарват дните заедно, а Ема да работи нощем, но екскурзията съвпадна с най-плодовития период от цикъла й, та бяха длъжни да се възползват от благоприятната възможност.

— Какво? Пак ли? — промърмори Декстър, когато тя затвори вратата и го целуна.

— Само ако искаш.

— Няма проблем. Само дето се чувствам като… като жребец за разплод или нещо такова.

— О, съвсем вярно чувство. Съвсем вярно.

 

 

В девет Ема вече спеше в голямото неудобно легло. Навън още светлееше и Декстър полежа, заслушан в дишането й, взрян през прозореца в малкия правоъгълник пурпурна морава. Сънят не идваше и той стана тихо, облече се и слезе тихо в кухнята, където се възнагради с чаша вино и се запита какво ще правят утре. Декстър, свикнал с оживения Оксфордшир, се изнервяше от изолацията. Беше твърде смело да се надява на радиовръзка, а в брошурата вилата гордо изтъкваше и липсата на телевизор и тишината го потискаше. Пусна си „Телониъс Монк“ на айпода — напоследък все по-често слушаше джаз — седна на канапето, вдигайки облак прах, и си взе книгата. Полушеговито Ема му беше купила „Брулени хълмове“, но романът му се струваше напълно нечетивен и вместо това той посегна към лаптопа, отвори го и впери поглед в екрана.

Папката, наречена „Лични документи“, съдържаше друга папка, наречена „Разни“, в която се криеше файл от само 40 КВ, наречен „речзаголемияден.док“; текстът на сватбената му реч. Ужасът от баналното, несвързано, полуимпровизирано представление, което изнесе на предишната си сватба, още го глождеше и той се бе зарекъл този път да не повтаря грешката и да се подготви отрано.

Засега целият текст изглеждаше по следния начин:

Моята сватбена реч

„След вихрен романс и прочее…

Как се срещнахме. В същия университет, но така и не се запознахме. Но съм я забелязвал — винаги гневна за нещо, отвратителна прическа. Да покажа снимки? Мислеше ме за парвеню. Винаги в дънки, или си въобразявам? Запознахме се на финала. Нарече татко фашист.

Страхотна приятелка. АЗ се държах като идиот. Понякога не виждам пред носа си (изтъркано).

Как да опиша Ем. Много качества. Забавна, интелигентна. Добра танцьорка, когато се реши, но ужасен готвач. Музикален вкус. Спорим. Но накрая винаги се разсмиваме. Красива, но невинаги го съзнава и прочее, и прочее.

Разбира се прекрасно с Джаз и дори с бившата ми съпруга!! Хо-хо-ха. Всички я обичат.

Изгубихме се за известно време… Нещо за Париж.

Най-сетне заедно, вихрен романс от почти петнайсет години и най-после всичко си идва на мястото. Всички приятели казваха: «Казвах ти». По-щастлив от всякога.

Пауза, докато гостите повръщат в унисон.

Втори брак. Този път нещата трябва да потръгнат. Благодарност на организаторите. Благодарност на Сю и Джим, че ме приеха радушно. Чувстват се сигурно като почетни северняци на сцената? Телеграми? Отсъстващи приятели. Съжалявам, че мама не е тук. Щеше да одобри. Най-после!

Тост за прекрасната ми съпруга дрън-дрън-дрън-дрън.“

Беше някакво начало и схемата беше начертана. Той се зае усърдно за работа, превключвайки шрифта от „Къриър“ на „Ариел“ и накрая на „Таймс Ню Роман“ и пак на „Къриър“, маркира целия текст и го итализира, преброи думите, форматира параграфите, за да изглежда по-внушително.

Зарепетира на глас, използвайки текста като бележки, опитвайки се да си припомни обиграността от телевизионните си години.

„Бих искал да благодаря на всички, които дойдоха днес…“ Чу обаче как дъските над главата му проскърцаха, затвори бързо капака на лаптопа, пъхна го крадешком под канапето и грабна „Брулени хълмове“.

Гола и сънена, Ема заслиза по стълбите, спря по средата и седна, прегърнала колене. Прозя се.

— Колко е часът?

— Десет без четвърт. Диви времена, Ем.

Тя се прозя пак.

— Измори ме — засмя се. — Жребец.

— Иди се облечи.

— Ти какво правиш? — Той вдигна „Брулени хълмове“ и Ема се усмихна. — „Не мога да живея без живота си! Не мога да живея без своята душа!“. Или беше „да обичам без своя живот“? Или „да живея без своята любов“? Не помня.

— Още не съм стигнал дотам. Още чета дърдоренето на някаква си Нели.

— По-нататък става по-добре, обещавам ти.

— Припомни ми пак? Защо няма телевизор?

— За да си измисляме сами забавленията. Ела да си поговорим в леглото.

Той стана и прекоси стаята, облегна се на парапета и я целуна.

— Обещай ми повече да не ме насилваш да правим секс.

— А какво ще правим тогава?

— Знам, че звучи странно — леко сконфузено каза той, — но нямам нищо против да поиграем скрабъл.