Дейвид Никълс
Винаги в същия ден (4)

Четвърта глава
Възможности

Понеделник, 15 юли 1991

Камдън Таун и Примроуз Хил

— Внимание моля! Обърнете ми внимание! Моля ни! Не говорете, не говорете, не говорете! Моля! Моля! Благодаря. Добре… Искам да ви припомня днешното меню. Първо така наречените „специалитети“ — царевична супа и пуешка чими-чанга.

— Пуйка? През юли? — обади се Йън иззад бара, където режеше резенчета лайм за гърлата на бирените бутилки.

— Понеделник е — продължи Скот. — Денят трябва да мине спокойно и приятно, искам всичко да е безупречно. Проверих графика и е твой ред за тоалетните, Йън.

Другите задюдюкаха.

— Защо винаги аз? — простена Йън.

— Защото го правиш толкова красиво — отвърна най-добрата му приятелка Ема Морли и Йън се възползва от възможността да я обгърне през поприведените рамене, прокарвайки шеговито ножа пред гърлото й.

— И когато приключите, Ема, ще дойдеш ли в офиса ми, ако обичаш? — попита Скот.

Другите се разкикотиха похотливо, Ема отблъсна Йън, а барманът Рашид натисна бутони на мръсния касетофон зад бара и в ресторанта гръмна „Ла Кукарача“, хлебарката, които вече не разсмиваше никого като втръснала до болка шега.

— Минавам веднага по същество. Седни.

Скот запали цигара и Ема се настани на високата табуретка пред голямото му разхвърляно бюро. Купчина кашони, пълни с бутилки водка, текила и цигари — най-изкусителната за отмъкване стока — препречваха пътя на юлското слънце в тясната тъмна стаичка с дъх на пепелници и разочарование.

Скот вдигна краката си върху бюрото.

— Всъщност напускам.

— Нима?

— От централния офис ме помолиха да оглавя новата верига „О, Цезар“ в Илинг.

— Какво е „О, Цезар“?

— Голяма нова верига за съвременна италианска кухня.

— Наречена „О, Цезар“?

— Точно така.

— Защо не „При Мусолини“?

— Ще действат като с мексиканската.

— Как? Ще я прецакат?

Скот я изгледа обидено.

— Ема, стига, моля те.

— Съжалявам, Скот, наистина. Поздравления! Браво! Наистина…

Тя млъкна, осъзнала какво ще последва.

— Проблемът е… — Той преплете пръсти, облегна се върху бюрото, понеже така правеха бизнесмените във филмите, и почувства възбуждащ прилив на могъщество. — Помолиха ме да си посоча заместник и това възнамерявах да обсъдим. Искам да е някой, който няма да замине за никъде. Някой, който няма да забегне за Индия без предварително уведомление или да си намери интересна работа и да зареже ресторанта. Някой, на когото мога да разчитам да остане няколко години и да се посвети на… Ема? Плачеш ли?

Ема закри очите си с длани.

— Съжалявам, Скот. Просто ме улавяш в лош момент.

Скот се намръщи, раздвоен между състрадание и раздразнение.

— Ето… — Измъкна руло твърда синя кухненска хартия от голям найлон. — Избърши се. — Подхвърли й рулото през бюрото и то отскочи от гърдите на Ема. — Нещо обидно ли казах?

— Не, не. Лично е… личен проблем… просто изплува от време на време. Колко неловко! — Тя притисна две парчета синя хартия към очите си. — Съжалявам, съжалявам, че те прекъснах.

— Изгубих нишката, като се разплака.

— Май ми казваше, че животът ми е в задънена улица.

Тя започна да плаче и да се смее едновременно. Грабна трето парче хартия и го притисна към устата си.

Скот изчака раменете й да спрат да се тресат.

— Интересува ли те предложението или не?

— Имаш предвид… — тя облегна ръка върху двайсетлитровата туба с оцет, — че един ден всичко това може да стане мое?

— Ема, ако не искаш работата, просто кажи, но аз съм тук от четири години…

— И се справяше чудесно, Скот.

— Парите са прилични, няма да се налага да чистиш тоалетните…

— Оценявам предложението.

— Защо рониш сълзи тогава?

— Просто съм малко… потисната.

— Потисната? — Скот се намръщи, сякаш за пръв път чува думата.

— Да. Малко тъжна.

— Ясно. Разбирам. — Размисли дали да я прегърне бащински през рамото, но това означаваше да прескочи четирийсетлитровия гюм с майонеза, та предпочете да се приведе по-напред над бюрото. — Момчетата ли ти създават проблеми?

Ема се изсмя.

— Нищо подобно. Скот, дреболия е, просто ме улавяш в най-ниската точка, това е всичко. — Тя поклати енергично глава. — Ето, край, отмина бързо като лятна буря. Да го забравим.

— Та какво смяташ? Искаш ли да си управител?

— Може ли да си помисля? До утре?

Скот се усмихна добродушно и кимна.

— Добре Почини си малко… — Махна към вратата, добавяйки с безкрайно състрадание: — Върви си сипи малко начос.

 

 

В празната служебна стая Ема се втренчи в чинията с царевичен чипс и вдигащ пара кашкавал, сякаш е враг, когото трябва да срази.

Стана рязко, отиде до шкафчето на Йън, зарови ръка в плътно сгънатото дънково яке и извади пакет цигари. Взе една, запали я, после вдигна очилата и си огледа очите в пропуканото огледало, облизвайки пръст да избърше издайническите петна. Тези дни косата й беше дълга и безформена, в цвят, който наричаше „мокра мишка“. Издърпа кичур от диадемата, която я придържаше. Прокара палец и показалец по цялата му дължина, представяйки си как шампоанът ще посивее, когато си измие косата. Градска коса. Беше бледа от многото нощни смени. И закръглена. От няколко месеца си надяваше полите през главата. Отдаваше го на бланшираните картофи — пържени и отново пържени. „Дебело момиче — помисли си, — глупаво дебело момиче“ — един от лозунгите, които напоследък се въртяха упорито в главата й заедно с „Една трета от живота ти си отиде“ и „Има ли изобщо смисъл?“.

В средата на двайсетте Ема преживяваше нов пубертет, по-самосъзерцателен и изпълнен с повече гибелни помисли от първия.

— Защо не се върнеш у дома, скъпа? — попита я майка й по телефона снощи с треперливия си, загрижен глас, сякаш са изнасилили дъщеря й. — Стаята ти е непокътната. В „Дебенхъмс“ има работни места.

Навремето си мислеше, че ще покори Лондон. Представяше си вихрушка от литературни салони, политически клубове, забавни партита, горчиво-сладки романси край Темза. Искаше да сформира музикална група, да снима късометражни филми, да пише романи, но две години по-късно тънкото томче с поезия не растеше и нищо вълнуващо не беше й се случвало, откакто я удариха с полицейска палка на протестите срещу изборните такси.

Градът я беше сразил, точно както я предупреждаваха. Като на претъпкано парти никой не ос забелязал пристигането й и никой нямаше да забележи, ако си тръгне.

Не че не беше опитвала. Идеята за кариера в издателската сфера й се представи сама. Приятелката и Стефани Шоу се вля в бранша още щом се дипломираха. Работата я промени коренно. Край на халбите със светло и черно пиво за Стефани. Сега тя пиеше бяло вино, носеше стилни костюми от „Джигсо“ и раздаваше „Кетъл Чипс“ на вечерни партита. По съвет на Стефани Ема бе писала писма до издатели, агенти, книжарници, но напразно. Преживяваха рецесия и хората отстояваха работните си места с мрачна решимост. Замисли се дали да не потърси убежище в образованието, но правителството не отпускаше студентски стипендии, а таксите не бяха по джоба й. Влечеше я доброволният труд — в „Амнести Интернешънъл“ може би — но наемът и пътуването изяждаха всичките й пари, а „Локо Калиенте“ — цялото й време и енергия. Веднъж я озари фантастичната идея да чете поезия на слепи хора, но истинска работа ли беше това, или плагиатстваше от някой филм? Когато намереше сили, щеше да разбере. Засега и оставаше само да седи пред масата и да се взира в обяда си.

Фабричният кашкавал се бе втвърдил като пластмаса. Ема бутна отвратено чинията и бръкна в чантата си. Извади скъп нов черен тефтер с дебела химикалка, защипана върху корицата. Обърна на чисто нова сметановобяла страница и започна бързо да пише.

Начос

„Тяхна беше заслугата — на горещите начос.

Вдигналата пара шарения — като бъркотията

на собствения и живот —

олицетворение на всичките й грешки досега.

«Време е за промяна», долетя откъм улицата.

Навън, по Кентиш Таун Роуд,

звънти смях,

но тук, в задушната стаичка,

са единствено

начосите.

Кашкавалът — като живота —

е твърд

и студен

като пластмаса.

И в стаята няма място за смях.“

Ема спря да пише, после извърна глава и се вгледа в тавана, сякаш изчакваше някои да се скрие. Сведе отново очи към листа с надеждата да се изненада от брилянтния стих.

Потрепери и изстена продължително, после се засмя и клатейки глава, методично задраска всеки ред. Накрая заличи всички думи с кръстчета. Мастилото попи през хартията. Обърна на страницата, където се бяха процедили точиците, и прочете написаното там.

 

 

Единбургска сутрин, четири призори

„Лежим в тясното легло и разговаряме за

Бъдещето; опитваме се да си го представим.

Гледам го и мисля: «Красив е… ама че глупава дума».

После ми хрумва: «Нима това е неуловимото чувство?»

Навън пеят косове и слънчевите лъчи стоплят завесите…“

Потрепери отново, сякаш надзърнала под бинт и захлопна тефтера. „Неуловимото чувство“! За бога! Беше достигнала повратна точка. Вече не вярваше, че положението се подобрява, ако му посветиш поема.

Побутна тефтера настрани, взе вчерашния брой на „Сънди Мирър“ и загреба в чинията с начос — неуловимите начос — изненадана за пореден път от успокоителното въздействие на лошата храна.

Йън се появи на прага.

— Онзи мъж пак е тук.

— Кой мъж?

— Приятелят ти, красавецът. Довел е някакво момиче.

И Ема тутакси разбра за кого говори Йън.

Проследи ги от кухнята, притиснала нос в мръсното стъкло на кръглото прозорче, как безсрамно се настаняват в централното сепаре, отпиват от чашите с долнопробен алкохол и се превиват от смях, четейки менюто. Момичето беше високо, стройно, с бледа кожа, черен грим и възчерна коса със скъпа асиметрична прическа и дълги крака в лъскав черен чорапогащник и ботуши над глезена. И двамата бяха подпийнали и се държаха преднамерено дивашки и безочливо като хора, които знаят, че са обект на внимание — поп видео поведение. Поблазни я мисълта да влезе в ресторанта и да ги халоса с по едно пълнено бурито.

Две едри длани се отпуснаха върху раменете й.

— Ууухаа! — възкликна Йън и облегна брадичка върху главата й. — Коя е тя?

— Нямам представа. — Ема забърса отпечатъка от носа си върху прозореца. — Изгубих им дирята.

— Нова е значи.

— Декстър страда от недостиг на концентрация. Като бебе е. Или маймуна. Само нещо лъскаво улавя погледа му.

„Точно като това момиче“, помисли си — нещо лъскаво.

— Вярно ли е тогава? Че момичетата харесват нехранимайковци.

— Той не е нехранимайко. Той е идиот.

— Падат ли си момичетата по идиоти?

Декстър си затъкна коктейлното чадърче зад ухото, а момичето се заля от смях от гениалната му проява.

— Така изглежда — отвърна Ема.

Какво ли, почуди се, го подтиква да размахва лъскавия си живот пред нея? Още щом го зърна на летището след пътешествието му в Тайланд — жилест, загорял и с бръсната глава — Ема разбра, че връзка помежду им е изключена. Твърде много бе преживял, твърде малко беше преживяла. За девет месеца това беше третото момиче, любовница, каквото и да е, която Декстър й представяше като куче, захапало дебел гълъб. Дали беше някакво налудничаво отмъщение за нещо? Задето се е дипломирала с по-добър успех от него? Не разбираше ли какво й причинява, демонстрирайки безочливо нагона си на девета маса?

— Върви ти, Йън. В твоята секция са.

— Поиска ти да му сервираш.

Тя въздъхна, избърса длани в престилката си, свали бейзболната шапка, за да сведе до минимум унижението, и бутна вратата.

— Специалитетите ли искаш да ви изредя? Или?

Декстър стана припряно, измъквайки се измежду дългите крайници на момичето, и протегна ръце към старата си, стара приятелка.

— Здрасти! Как си, Ем? Голяма прегръдка?

Откакто започна работа в телевизионната индустрия, беше развил мания за прегръдки, или Голямата прегръдка. Задругата от телевизионни водещи му беше влязла под кожата и сега й говореше не толкова като на отдавнашен приятел, колкото като на следващия си специален гост в студиото.

— Ема, това… — Положи длан върху голото костеливо рамо на момичето, простирайки се като мост помежду им. — Това е Наоми. Произнася се Ноуми.

— Привет, Ноуми — усмихна се Ема.

Наоми й се усмихна в отговор, стиснала здраво коктейлната сламка между белите си зъби.

— Поседни да се почерпим с по една „Маргарита“.

Подпийнал и разчувстван, той увисна на ръката й.

— Не мога, Декс, на работа съм.

— Хайде! Пет минути! Искам да те почерпя. Една чаша! Само една!

Йън приближи, вдигнал бележника си.

— Бихте ли желали нещо за ядене? — попита дружелюбно.

Момичето сбърчи нос.

— Не мисля.

— Декстър, представяла съм ти Йън, нали? — бързо вметна Ема.

— Не, съвсем не — отвърна Декстър.

— Да, няколко пъти — каза Йън и между клиентите и персонала се спусна пелена от мълчание.

— Е, Йън, ще ни донесеш ли три коктейла „Спомен за Аламо“? Два или три? Ем, ще ни правиш ли компания?

— Декстър, обясних ти. Работя.

— Добре… в такъв случай знаеш ли какво? Ще пропуснем. Само сметката, моля, хммм… — Йън се отдалечи. Декстър махна на Ема да приближи и тихо й прошепна: — Хей, има ли начин да… така де…

— Какво?

— Да ти дам парите за питиетата?

Ема го изгледа празно.

— Моля?

— Искам да кажа… има ли начин… да ти оставя бакшиш?

— Бакшиш?

— Точно така. Да ти оставя бакшиш.

— Защо?

— За нищо, Ем — отвърна Декс. — Просто много, много искам да ти оставя бакшиш.

И Ема усети как още една миниатюрна частица от душата й умира.

 

 

На Примроуз Хил Декстър дремеше под лъчите на следобедното слънце с разкопчана риза, скръстил ръце под главата си. Полупразна бутилка евтино бяло вино топлеше хълбока му, докато се плъзгаше от обедния махмурлук към ново пиянство. Върху обжарената жълта трева на хълма се тълпяха млади професионалисти, някои пристигнали направо от офисите си. Смееха се и разговаряха на фона на три конкуриращи се стереоуредби, а Декстър лежеше в центъра на събитията и сънуваше телевизия.

Без особена борба загърби идеята да стане професионален фотограф. Знаеше, че е приличен аматьор и навярно винаги ще бъде, но за да станеш изключителен — Картие-Бресон, Капа или Бранд — се изискваше къртовски труд, себеотрицание и упорство, а той не беше сигурен дали упорството го устройва. Телевизията, от друга страна, го искаше незабавно. Как не му беше хрумвало досега? Откакто се помнеше, в дома им винаги бе имало телевизор, но да го включиш изглеждаше някак нехигиенично. Сега, през последните девет месеца, телевизията зае централно място в живота му. Със страстта на новопокръстен той усещаше как възприема медията все по-емоционално, сякаш е намерил духовно убежище.

И не, тя не притежаваше артистичния блясък на фотографията и не вдъхваше респект като журналистиката от военна зона, но в телевизията имаше смисъл, телевизията беше бъдещето. Демокрация в действие, тя досягаше живота на хората най-непосредствено, формираше светогледи, провокираше, забавляваше и ангажираше по-ефективно от всичките книги, които никой не четеше, и пиесите, които никой не гледаше. Ема можеше да си говори каквото си иска за торите (Декстър също не им беше привърженик, макар по-скоро по стилови, отколкото по принципни съображения), но те определено разтърсиха медиите. Доскоро предаванията бяха тесногръди, благовидни и скучни, еднотипни, сиви и бюрократични, пълни с брадати бохеми и добротворци и позастарели лелки, разнасящи подноси с чай; нещо като шоу отдел на социалните служби. „Редлайт Пръдакшънс“, от друга страна, беше част от бума от нови младежки частни и независими компании, изтикващи в ъгъла мухлясалите динозаври. В медиите имаше пари. Подсказваха го красноречиво просторните офиси в основни цветове с модерни компютърни системи и щедро препълнени хладилници.

Появи се като метеорит в небесата на този свят. Жената, с която се бе запознал във влака в Индия, онази с лъскавия черен кок и малките очилца, го назначи като стажант, после като асистент, а сега изпълняваше длъжността помощник-продуцент във „Всичко или нищо“ — седмично предаване, съчетаващо музика на живо с предизвикателни репортажи по теми, които „наистина вълнуват днешната младеж“: танцова музика, наркотици, политическа бруталност, наркотици, технически изобретения, наркотици. Декстър продуцираше хиперактвни кратки филми в мрачни жилищни блокове, заснети от безумен ъгъл и в свръхблизък кадър, със забързани на фона на асид музика облаци. Обсъждаха дори скоро да застане пред камерите. Издигаше се, летеше и моментът, когато родителите му щяха да се гордеят с него, изглеждаше съвсем близо.

„Работя в телевизията“ — самото споменаване му доставяше задоволство. Обичаше да крачи по Беруик Стрийт към режисьорския офис с раница, пълна със записи, и да кима на колегите си. Харесваше подносите със суши и партитата, обичаше да си сипва от бутилки, охладени в купи с лед, да поръчва куриер и да произнася реплики като: „Налага се да изрежем шест секунди“. Тайничко се наслаждаваше на факта, че работи в индустрия, която държи на външния вид и цени младежта. В този дързък нов телевизионен свят не съществуваше възможност да влезеш в конферентна зала и да свариш групичка шейсетинагодишни да си напрягат мозъците. Какво ставаше с телевизионните хора, когато достигнат определена възраст? Къде отиваха? Нямаше значение; харесваше му. Допадаше му изобилието от млади жени като Наоми — дръзки, амбициозни столичанки. В миг на рядко колебание, веднъж Декстър се бе запитал дали липсата на интелект няма да го спъне, но сегашната му работа изискваше увереност, енергия, навярно дори известна арогантност — все качества, които притежаваше. Е, трябваше да си схватлив, но не като умницата Ема. Просто ловък и амбициозен комбинатор.

Обожаваше новия си апартамент в близкия Белсаиз Парк — целият в тъмно дърво и бронз — и обожаваше Лондон, разстлал се огромен и нежно-мъглив пред него в този ден на свети Суидин. Мечтаеше да сподели въодушевлението си с Ема, да й представи нови възможности, нови преживявания, нови социални кръгове, да доближи живота и до своя. Кой знае, нищо чудно Наоми и Ема дори да се сприятелят.

Приласкан от тези мисли и на границата на съня, усети как върху лицето му се спуска сянка. Отвори едно око и приспи клепач.

— Здравен, красавице.

Ема го срита силно в хълбока.

— Ох!

— Никога, никога повече не ми го причинявай!

— Какво?

— Знаеш какво! Все едно съм животно в зоопарка, а ти ме ръгаш с пръчка, майтапиш се…

— Не ти се присмивах!

— Гледах те как се лигавиш с приятелката си, кикотиш се…

— Не ми е приятелка и се смеехме на менюто…

— Присмивахте се на работното ми място.

— Е, и? Ти не го ли правиш?

— Да, но аз работя там. Надсмивам се над нещастието, а ти се надсмиваш над мен!

— Ем, не бих… никога не бих…

— Така изглежда.

— Е, извинявай.

— Добре. — Тя сгъна крака под себе си и приседна до него. — А сега си закопчай ризата и ми подай бутилката.

— Тя наистина не ми е приятелка. — Декстър закопча три копчета отдолу и зачака тя да се хване на въдицата. Не стана и той пробва отново. — Просто спим от време на време заедно, това е.

Когато възможността за връзка избледня, Ема се постара да си създаде броня срещу безразличието на Декстър и тези дни подобни забележки не й причиняваха по-силна болка, отколкото, да речем, тенис топка, улучила я внезапно по тила. Тези дни почти не трепваше.

— Прекарвате си приятно. Несъмнено. — Наля си вино в пластмасова чаша. — Щом не ти е приятелка, как да я наричам?

— Не знам. „Любовница“?

— Това не включва ли чувства?

— Ами „завоевание“? — ухили се той. — Позволено ли е днес да се използва терминът „завоевание“?

— Или „жертва“. „Жертва“ ми харесва. — Ема легна рязко, пъхнала неловко пръсти в джобовете на тънките си. — Вземи си я.

Подхвърли върху гърдите му плътно сгъната банкнота от десет лири.

— Няма начин.

— Има начин.

— Твои са!

— Декстър, чуй ме! Не се дава бакшиш ни приятели.

— Не е бакшиш, подарък е.

— Парите не са подарък. Ако искаш да ми купиш нещо, много мило, но не и пари. Невъзпитано е.

Той въздъхна и мушна банкнотата в джоба си.

— Извинявай. Отново.

— Добре — каза тя и легна до него — Хайде. Разказвай тогава.

Той се ухили и се привдигна на лакът.

— През почивните дни имаше парти за сближаване на екипа.

„Парти за сближаване ни екипа“ — помисли си тя. — Вече е човек, който ходи на партита за „сближаване на екипа“.

— Бях я виждал и офиса и отидох да я поздравя, да й кажи добре дошла сред нас, съвсем официално, с протегната ръка, а тя ми се усмихна, намигна ми, обгърна ме през врата, придърпа ме към себе си и… — Той сниши глас до развълнуван трепет. — И ме целуна, представи си!

— Целуна те значи — повтори Ема и поредната топка за тенис улучи целта.

— И ми пъхна нещо в устата с език. „Какво е това?“, попитах, а тя само ми смигна и отговори: „Ще разбереш“.

След кратко мълчание Ема попита:

— Фъстък ли беше?

— Не…

— Малък печен фъстък…

— Не, беше таблетка.

— Нещо като тик-так? Заради лошия ти дъх?

— Нямам лош…

— Не си ли ми разказвал и друг път същата история?

— Не, онова беше друго момиче.

Тенис топките се заредиха бързо, тук-там заместени от добрите стари топки за крикет. Ема се протегна и впери очи в небето.

— Трябва да забраниш на момичетата да ти пъхат таблетки в устата, Декс, нехигиенично е. И опасно. Някой ден ще ти дадат капсула с цианид.

Декстър се разсмя.

— Искаш ли да чуеш какво стана после?

Тя опря пръст в брадичката си.

— Искам ли? Не, не мисля. Не искам.

Но той все пак й разказа — обичайният сюжет с тъмни стаички в клубовете, телефонни обаждания посред нощ и таксита призори; безкрайната шведска маса, наречена сексуален живот на Декстър. Ема се насили да не слуша, а само да следи устата му. Приятна уста, доколкото си спомняше, и ако беше дръзка, безочлива и асиметрична като Наоми, щеше да се наведе и да го целуне. Хрумна й, че никога не е целунала никого, тоест никога не е понечвала сама да целуне някого. Бяха я целували пияни момчета по партитата, разбира се, изневиделица и твърде силно: ненадейни като крошета целувки. Йън се бе опитал преди три седмици, докато чистеше фризера за месо — такова рязко се приведе към нея, сякаш щеше да я удари с глава. Дори Декстър я бе целунал веднъж, преди много, много години. Толкова ли ще е страшно, ако сега тя го целуне? Какво ще последва, ако се реши? Да поеме инициативата, да свали очилата, да го прегърне, докато говори, и да го целуне, да го целуне.

— Та Наоми се обажда в три сутринта и казва: „Качвай се на такси. На мига“.

Представи си го съвършено ясно как избърсва уста с опакото на дланта си — целувка като крем карамел. Извърна глава и се вгледа в другите по хълма.

Вечерният светлик вече бледнееше и двеста преуспели, привлекателни млади мъже и жени подхвърляха фризбита, палеха сгъваеми барбекюта, крояха планове за нощта. Но тя се чувстваше отчуждена от тези хора с интересни кариери. CD плеъри и велосипеди с двайсет скорости, сякаш гледаше телевизионна реклама — за водка навярно или за малки спортни коли. „Защо не се прибереш у дома, скъпа? — каза й майка й снощи. — Стаята ти е непокътната…“

Погледна отново към Декстър, който още разказваше за любовния си живот, после над рамото му към двама младежи. Целуваха се агресивно; жената бе коленичила над мъжа, който лежеше с покорно отпуснати назад ръце, преплел пръсти в нейните.

— В крайна сметка три дни не излязохме от стаята в мотела.

— Съжалявам, отдавна спрях да слушам.

— Казвах просто…

— Как мислиш, какво намира у теб?

Декстър сви рамене, сякаш не проумява въпроса.

— Казва, че съм сложно устроен.

— Сложно устроен. Ти си като пъзел от две части. — Тя се изправи и изтупа тревата от глезените си. — От твърд картон. — После дръпна нагоре крачола на джинсите. — Гледай какви крака. — Стисна туфичка косми между палеца и показалеца си. — Краката ми са обрасли с руно. Приличам на президента на шимпанзетата.

— Направи си кола-маска тогава. Мата Космата.

— Декстър!

— Краката ти обаче са страхотни. — Пресегна се и я щипна по глезена. — Ослепителна си.

Тя го бутна по лакътя и той се стовари върху тревата.

— Не мога да повярвам, че ме нарече Мата Космата. — Двамата зад него продължаваха да се целуват. — Виж ги онези. Не, не зяпай! — Декстър надзърна през рамо. — Чувам ги. Долавям всмукването чак дотук. Все едно някои отпушва вана. Казах ти да не зяпаш!

— Защо не? На обществено място сме.

— Защо се държат така на обществено място? Прилича на природонаучен филм.

— Може би са влюбени.

— Така ли изглежда любовта? Олигавени устни и омачкана пола?

— Понякога.

— Все едно се мъчи да всмуче главата му. Ще си изкълчи челюстта, ако не внимава.

— Добре изглежда.

— Декстър!

— Исках да кажа, че ми изглежда невредима.

— Знаеш ли, малко е странно да си непрекъснато обсебен от мисли за секс, звучи отчаяно и тъжно…

— Защо ли не изпитвам тъга? Или отчаяние?

Ема, която изпитваше такива чувства, не отговори. Декстър я сръга с лакът.

— Знаеш ли какво трябва да направим? Ти и аз?

— Какво?

— Да вземем по едно „Екстази“ — ухили се тон.

— „Екстази“? Какво е „Екстази“? — безизразно попита тя. — О, да, май съм чела статия за това. Не съм пригодена за пречупващи съзнанието химикали. Веднъж оставих лепилото отворено и си помислих, че обувките ми се опитват да ме изядат. — Той се засмя доволно, а тя скри усмивката си в пластмасовата чаша. — Както и да е… Предпочитам чистото, възвишено опиянение на алкохола.

— „Екстази“ освобождава всички задръжки.

— Затова ли прегръщаш всеки срещнат?

— Мисля просто, че трябва да се позабавляваш.

— Аз се забавлявам. Нямаш представа колко се забавлявам.

Тя легна по гръб и се взря в небето. Усещаше, че той я гледа.

— А ти? — попита я с психиатричния си глас. — Новини? Вълнения? Любов?

— О, познаваш ме. Не съм способна на чувства. Аз съм робот. Или монахиня. Робот-монахиня.

— Не си. Преструваш се, но не си.

— О, не ми прави впечатление. Харесва ми да остарявам сама.

— На двайсет и пет си, Ем…

— Превръщам се в интелектуалка с бархетни гащи на цветенца.

Декстър не беше сигурен какво е бархет, но въпреки това усети павловска тръпка на възбуда при споменаването на думата „гащи“. Ема говореше, а той си я представяше в бикини на цветенца. Накрая реши, че гащи на цветенца няма да й отиват; не отиват на никого всъщност; бикините трябва да са черни или червени като онези на Наоми. Тогава му хрумна, че навярно не схваща иронията. Еротичните въжделения отнемаха голям процент от умствената енергия на Декстър и той се почуди дали Ема не е права, че сексуалният аспект на битието го разсейва прекалено много. Ежечасово се захласваше като идиот по рекламни плакати, корици на списания, кремави милиметри от презрамка на сутиен на случайна минувачка. Положението се влошаваше значително през лятото. Определено беше неестествено да се чувства като излязъл от затвора през цялото вреже? Трябваше да се съсредоточи. Един скъп на сърцето му човек беше на ръба на нервен срив и той трябваше да се съсредоточи върху това, а не върху трите момичета зад Ема, които започнаха да се пръскат с вода.

Съсредоточи се! Съсредоточи се. Той отклони мислите си от темата за секса, усмири летливия си като реактивен самолет ум.

— Ами онзи мъж?

— Кой мъж?

— В ресторанта, сервитьорът. Изглежда като шеф на компютърен клуб.

— Йън? Какво по-точно?

— Защо не излезеш с Йън?

— Млъкни, Декстър! Йън ми е само приятел. Подай ми бутилката, моля.

Гледаше я как отпива от виното — вече топло като сироп за кашлица. Не беше сантиментален, ала понякога се смълчаваше и просто съзерцаваше как Ема Морли се смее или разказва история, абсолютно убеден, че не познава по-добър човек от нея. Понякога почти му се приискваше да го изрече гласно, да я прекъсне и да й го каже. Но този път не се почувства така. Този път си помисли колко изморена изглежда, тъжна и бледа, и когато погледнеше надолу, брадичката й увисваше леко. Защо не си сложеше контактни лещи вместо тези огромни грозни очила? Вече не беше студентка. И велурените диадеми не й правеха никаква услуга. Необходим й е, помисли си с дълбоко съчувствие той, някой, който да я улови за ръката и да отключи потенциала й. Представи си като на монтаж как благородно и мило наблюдава Ема, докато тя пробва десетки невероятни рокли. Да, наистина трябваше да й обръща повече внимание и щеше да го прави, ако ежедневието му не беше толкова вихрено.

Но в краткосрочен план? Можеше ли да й помогне да се почувства по-добре, да повдигне духа й, да я окуражи? Хрумна му нещо. Улови я за ръката и тържествено обяви:

— Знаеш ли, Ем, ако още си сама, когато навършиш четирийсет, ще се оженя за теб.

Тя го изгледа с неприкрито отвращение.

— Предложение ли е това, Декс?

— Не сега, просто някога, ако и двамата се отчаем.

Тя се засмя горчиво.

— И какво те кара да смяташ, че бих пожелала да се омъжа за теб?

— Е, приемам го за даденост.

Тя поклати бавно глава.

— Опасявам се, че трябва да се подредиш на опашката. Приятелят ми Йън ми каза същото, докато дезинфекцирахме хладилника за месото. Само дето ми даде срок до трийсет и пет.

— Е, да не обиждам Йън, но определено смятам, че трябва да почакаш пет години повече.

— Не смятам да чакам нито него, нито теб! И без това няма да се женя.

— Откъде знаеш?

Тя сви рамене.

— От една мъдра стара циганка.

— Подозирам, че причините са принципни или нещо такова…

— Просто… не е за мен, това е.

— Виждам те като наяве. Дълга бяла рокля, шаферки, малки лакеи, сини жартиери… — Жартиери. Съзнанието увисна за думата като риба на кука.

— Всъщност смятам, че в живота има далеч по-важни неща от любовните връзки.

— Какви? Кариерата ти например? — Тя го стрелна укоризнено с очи. — Съжалявам.

И двамата погледнаха отново към небето, преливащо вече в нощен здрач, и след миг тя се обади:

— Ако искаш да знаеш, днес кариерата ми пое нагоре.

— Уволниха ли те?

— Повишиха ме — засмя се тя. — Предложиха ми да стана управител.

Декстър се изправи рязко.

— На това място? Трябва да откажеш.

— Защо? Няма нищо лошо в ресторантьорството.

— Ем, може да копаеш уран със зъби. Няма проблем, стига да си щастлива. Но ти мразиш тази работа, мразиш всяка секунда.

— Е, и? Повечето хора мразят работата си. Нали затова я наричат работа.

— Аз си обичам работата.

— Да, добре, но не можем всички да работим в медиите, нали? — Ядоса я тонът й — присмехулен и горчив. И още по-зле — усети горещи нелогични сълзи да напират в очите й.

— Хей! Мога да ти намеря работа!

— Каква? — засмя се тя.

— При мен. В „Редлайт Пръдакшънс“. — Идеята го запали. — Като асистент. По принцип се започва като стажант, което не се заплаща, но ти си брилянтна и…

— Декстър, благодаря, но не искам да работя в телевизията. Знам, че днес всички са петимни да постъпят в телевизията, все едно е най-престижната работа на света. — „Звучиш истерично — помисли си, — ревниво и истерично“. — А аз дори не знам какво означава медия. — „Млъкни, успокой се“. — Искам да кажа… чудя се какво правите по цял ден… Пиете бутилирана вода, вземате наркотици и си фотокопирате дребните реплики…

— Хей, трудим се усърдно, Ем!

— Искам да кажа… ако хората таяха същото страхопочитание към медицинските или социалните работници или към учителите, както към проклетите медии…

— Тогава стани учителка! Ще бъдеш невероятна учителка…

— Настоявам да си запишеш: „Няма да давам съвети за кариерата на Ема“.

Вече говореше на твърде висок глас, почти крещеше. Последва дълго мълчание. Защо се държи така? Той само се опитва да й помогне. А каква полза извлича от приятелството им? Ще стане и ще си тръгне. Точно така. Обърнаха се едновременно един към друг.

— Съжалявам — каза той.

— Не, аз съжалявам.

— За какво?

— Че дърдоря като… смахната стара крава. Съжалявам. Изморена съм… лош ден… съжалявам, че съм толкова отегчителна.

— Не си чак толкова отегчителна.

— Напротив, Декс. Кълна се, отегчавам себе си.

— Не и мен. — Той я улови за ръката. — Не можеш да ме отегчиш. Ти си една на милиони, Ем.

— Не съм дори една на три.

Той леко я ритна.

— Ем?

— Какво?

— Просто го приеми. Млъкни и го приеми.

Погледаха се мълчаливо. Той легна отново и след миг тя също се отпусна на земята и подскочи лекичко, усетила ръката му под раменете си. Последва неловък момент на взаимно неудобство. Накрая тя се обърна на една страна и се сгуши до него. Той я обгърна по-здраво и заговори в косата й.

— Знаеш ли какво не разбирам. Всички ти повтарят колко си страхотна, умна и забавна и талантлива и прочее, и прочее. Непрекъснато. Аз ти го казвам от години. Защо не искаш да повярваш? Какво целят хората според теб, Ем? Мислиш ли, че тайничко съзаклятничат да са добри към теб?

Тя притисна глава към рамото му, за да го накара да млъкне. Иначе щеше да се разплаче.

— Много си мил. Но трябва да тръгвам.

— Не, остани още малко. Ще си купим още една бутилка.

— Не те ли чака Наоми? Натъпкала уста с наркотици като дребен дрогиран хамстер?

Тя изду бузи, Декстър се засмя и на нея й поолекна.

Останаха още малко, после пак се отбиха в магазина за вино и се върнаха на хълма да погледат залеза над града, отпивайки от бутилката и похапвайки от големия пакет скъпи солени бисквитки. Откъм зоопарка долитаха странни животински звуци и накрая двамата останаха сами на хълма.

— Трябва да се прибирам — каза тя и се и изправи замаяно.

— Можеш да спиш при мен, ако искаш.

Представи си пътя до дома — Северната линия, втория етаж на автобус Н38, после опасната разходка пеша до апартамента, който смърдеше неописуемо на пържен лук. Когато най-сетне се добере, парното ще бъде включено и Тили Килик ще я посрещне с разкопчана нощница, гребейки от буркан с песто и долепена до радиатора като гущер. Ирландският чедър ще е нагризан и телевизорът ще е включен. Не й се прибираше.

— Ще ти заема четка за зъби? — каза Декстър, сякаш прочел мислите й — Ще спиш на канапето.

Представи си как черната кожа на канапето му скърца под нея, главата й бучи от виното и двоуменето, и реши, че животът е твърде сложен и без това. Взе твърдо решение — напоследък й се случваше почти ежедневно. Никакви гостувания с преспиване, никаква поезия, никакво губене на време. Дойде моментът да сложи ред в живота си. Да започне на чисто.