Дейвид Никълс
Винаги в същия ден (21)

Двайсет и първа глава
Тронът на Артур

Петък, 15 юли 1988

Ранкейлър Стрийт, Единбург

Декстър се изкъпа в окаяната плесенясала баня и си облече снощната риза. Вонеше на цигари и на пот и си надяна и сакото, за да прикрие миризмата; после изстиска паста за зъби върху палеца си и си изтърка зъбите.

Влезе в кухнята при Ема Морли и Тили Килик под замания огромен плакат на „Жюл и Жим“ на Трюфо. Жан Моро се възправяше усмихнато над тях, докато похапнаха безвкусната, предизвикваща киселини закуска — препечен черен хляб със соев пастет, нещо като импровизирани мюсли. В чест на гостенина Ема бе измила старомодната кафеварка — от онези, които винаги изглеждаха мухлясали отвътре — и след първата чаша лепкава черна течност Декстър се почувства малко по-добре. Седеше мълчаливо и слушаше преднамерено шеговития разговор на съквартирантките, надянали огромните си очила като медали за храброст, и се чувстваше смътно като заложник на крайно авангардна театрална трупа. Може би все пак сгреши, че остана. Определено сгрешиха, че излязоха от спалнята. Как да я целуне пред Тили Килик, която бърбори ли, бърбори?

Присъствието на Тили все повече влудяваше и Ема. Няма ли капчица тактичност? Седи, облегнала брадичка в шепа, отмята коса и си ближе лъжичката. Ема допусна грешката да се изкъпе с непроверен флакон ягодов гел и усещаше как около нея витае аромат на плодово мляко. Прииска й се да отиде да се изплакне, но не смееше да остави Декстър сам с Тили със зейналия й халат, разкриваш най-хубавото й бельо — червено карирано боди от „Никърбокс“; толкова очебийна беше понякога.

Да се върне в леглото, ето какво всъщност й се искаше на Ема, и отново да е полугола; твърде късно, и двамата бяха изтрезнели. Нетърпелива да се измъкне оттук, тя се почуди гласно какво ще правят днес, как ще прекарат първия ден след дипломирането.

— Да отидем на кръчма? — предложи несигурно Декстър, Ема се престори, че повръща.

— Да отидем на обяд и ресторант? — каза Тили.

— Нямаме пари.

— На кино тогава? — опита пак Декстър. — Аз черпя.

— Не днес. Денят е чудесен, по-добре да сме на открито.

— Добре… на брега, Норт Беруик.

Ема потрепери. Това означаваше да носи бански костюм пред него, а тя нямаше сили, да изтърпи агонията.

— Аз съм напълно непотребна на плажа.

— Тогава какво?

— Да се изкачим на Трона на Артур? — обади се Тили.

— Никога не съм ходил — нехайно каза Декстър. Двете момичета го изгледаха зяпнали.

— Никога не си се качвал на Трона на Артур?

— Никога.

— Четири години си в Единбург и…?

— Бях зает!

— С какво? — попита Тили.

— С антропологически изследвания — отговори Ема и двете се разсмяха неучтиво.

— Е, тогава трябва да отидем! — каза Тили и в последвалата тишина очите на Ема пламнаха предупредително.

— Нямам подходящи обувки — каза Декстър.

— Не е Еверест, просто висок хълм.

— И с туристически обувки няма да успея!

— Лесно е, не бой се.

— С костюма?

— Да! Ще си направим пикник.

Ема усети как ентусиазмът й се изпарява, но Тили каза:

— Всъщност май е по-добре да отидете без мен. Аз… имам друга работа…

Ема я стрелна с очи, улови крайчеца на намигване и й се прииска да скочи и да я целуне.

— Добре! Да вървим тогава! — Лицето на Декстър също грейна и петнайсет минути по-късно те излязоха в мъгливото юлско утро, а сейлсбърските канари се издигаха срещу тях в края на Ранкейлър Стрийт.

— Наистина ли ще се изкачим там?

— Детинска работа е. Довери ми се.

Напазаруваха за пикника в супермаркета на Никълсън Стрийт, и двамата малко смутени от странно фамилиарния ритуал да делят една количка, и двамата притеснени какво да изберат; твърде разточително ли е да взема маслини, забавно ли е да купя пуканки, помпозно ли е шампанското? Натъпкаха армейската ранина на Ема с продукти — с шеговит привкус за Ема, по-изтънчени за Декстър — и поеха към Холирул Парк, където се заизкачваха по хълма.

Декстър се влачеше отзад, подхлъзваше се на гладките подметки и се потеше под костюма, стискаше цигарата между устните си и усещаше как главата му бумти от червеното вино и сутрешното кафе. Смътно съзнаваше, че е редно да се възхищава на прекрасната гледка, но очите му не се отлепяха от задника на Ема в избелели сини джинси, пристегнати силно на кръста.

— Много си пъргава.

— Като планинска коза съм. У дома бродех много, когато кумирът ми беше Катрин. По дивите и брулени хълмове. Бях сантиментална до мозъка на костите си. „Не мога да живея без моя живот! Не мога да живея без моята душа!“

Декстър слушаше разсеяно. Предположи, че тя цитира нещо, но вниманието му отвлече струйка тъмна пот, стекла се между лопатките й, презрамка на сутиен пол дълбокото деколте на тениската й. В миг си я представи в леглото снощи, но тя се извърна към него, сякаш да го предупреди да пропъди образа.

— Как си, шерпе?

— Добре. Е, нямаше да е зле обувките ми да имаха някакъв грайфер. — Тя се засмя. — Какво смешно има?

— За пръв път виждам някой да пуши и да се катери.

— Че какво друго да правя?

— Да се наслаждаваш на гледката!

— Гледката си е просто гледка… просто гледка.

— Шели ли цитираш или Уърдсуърт?

Той въздъхна и спря, подпрял ръце върху коленете.

— Добре. Добре. Ще се наслаждавам на гледката.

Обърна се и видя старите сгради, куличките и арките на Стария град под внушителния сив замък и отвъд тях, сред маранята на топлия ден — реката. Декстър се придържаше към правилото да не изглежда впечатлен от нищо, но гледката наистина беше великолепна, същата като на пощенските картички. Зачуди се защо не я е виждал досега.

— Много приятно — позволи си да заключи и те продължиха да се изкачват към върха, питайки се какво ще стане, когато стигнат.