Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хоукс уей (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Honey and the Hired Hand, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2011)
Разпознаване и корекция
asayva (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джоан Джонстън. Вкус на мед

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-110-166-6

История

  1. — Добавяне

Глава трета

Черният жребец бе доста буен, което много допадна на Джес. Самият той бе настроен за борба и расовият кон му даде пълна възможност да опита силите си. Докато успее да го успокои, изминаха по-голямата част от ширналата се хълмиста прерия до пасището. Прекарването на животните до кошарата нямаше да му отнеме много време. Но преди това трябваше да свърши нещо друго.

Джес огледа внимателно хоризонта и откри това, което търсеше. Малка горичка орехови дървета опасваше западната граница на „Диамантът“. Отправи се натам с надеждата, че човекът, с когото имаше среща, вече е пристигнал. Между дърветата проблесна отражението на стоманен предмет.

— Не е ли малко рисковано да носиш пушка по тия места, където всеки дебне за разбойници, а? — каза Джес и бутна шапка назад, като се стараеше ръцете му да бъдат непрестанно на показ.

— В наше време не си сигурен на кого можеш да се довериш — отвърна другият каубой. — Уайтлоу ли се казваш?

Джес кимна и продължи:

— Според описанието ти трябва да си Морт Барне!

Бе почти невъзможно да сбърка, защото дясната вежда на каубоя се разсичаше от дълбок белег, който подсказваше, че за малко не си бе загубил окото. Всъщност то бе ужасно замъглено и Джес се съмняваше, че мъжът изобщо вижда с него. Другото му око бе жълтеникаво на цвят, обточено по края с черна ивичка. То бе вторачено така напрегнато, че напълно компенсираше липсата на своя събрат. Изпод смачканата сламена шапка стърчаха кичури черна коса. По бузите му пълзеше гъста тъмна брада.

Джес се опита да прецени физическата му сила. Ясно бе, че ако се стигнеше до разправия, борбата щеше да бъде на живот и смърт. От непрестанното яздене фигурата на каубоя се бе източила слабовата и длъгнеста, но жилава като камшик.

— Предай на шефа си, че получих работата — каза Джес.

— Ааа, много гот! — усмихна се широко Морт, като разкри два реда изпочупени зъби. Несъмнено се биеше доста. — Кога най-рано ще можеш да спипаш онзи състезателен бик?

— Зависи! Държат го затворен в обора. Той е домашен любимец. Никак няма да е лесно да се открадне!

— Шефът иска…

— Хич не ми пука какво иска шефът ти! Или ще действам както си знам, или да се оправя сам!

— Хм! — намръщи се Морт. — Щом работиш за шефа, ще му се подчиняваш!

— Не се подчинявам никому! Обещах да му открадна бика и ще го сторя! Но както аз си знам, разбра ли? — Той впи поглед в Морт, докато жълтеникавото око не се отклони встрани.

— Ще му предам думите ти. Но не ми се вярва да ги хареса — изломоти каубоят.

— Е, нека ми го каже лично! А през това време не искам да се краде никакъв добитък от „Диамантът“!

— Шефът не обича да го командват! — блесна злобно жълтеникавото око.

— Ако наистина иска този бик, нека стои по-далеч оттук! И му кажи, че ако някой от копоите му отново се появи наоколо, по-добре да не носи пушка!

— Нямам намерение да се мотая тук беззащитен! — размаха предпазливо пушката Морт.

Джес едва сдържа усмивката си. Нима не беше комично разбойникът да носи оръжие, за да се пази от добрите хора?

— Не идвай повече въоръжен в „Диамантът“! — процеди през зъби Джес. — Да ти повтарям ли още?

Морт очевидно не обичаше заплахите, но освен да застреля Джес, не можеше да измисли нищо друго. През цялото време разбойникът не бе престанал да бъде нащрек. Затова пръв забеляза дребната точица, която се приближаваше откъм ранчото.

— Компания ли очакваш? — попита Морт, посочвайки с пушката към бързо нарастващия в далечината ездач.

Джес погледна през рамо и веднага разпозна фигурата.

— По дяволите! Казах й, че ще я извикам! — изруга той тихо. — Прилича на госпожа Фаръл! Изчезвай оттук, и то мигновено!

— А, значи си имаш твоички планове за госпожата? — ухили се Морт. — Е, не мога да те обвиня! Страхотно готино парче!

Джес сграбчи Морт за яката на ризата и за малко не го смъкна от седлото. Изражението му накара разбойника да потръпне, въпреки че бе въоръжен.

— Не се говори така за дама, Морт! — изсъска Джес.

— Аз… нямах нищо предвид — едва преглътна бандитът.

Джес охлаби пръсти и бавно заоправя измачканата риза, като опитваше да се овладее.

— Изтегли се бавно, без да събуждаш подозрения и внимавай пушката да не бляска на слънцето! Не е необходимо да обяснявам на госпожа Фаръл какво правиш тук.

Морт не бе глупав. Той осъзна, че Джес има право. А и шефът щеше да го одере жив, ако се оставеше да го заловят до ранчото на госпожа Фаръл.

— Изпарявам се!

Без повече обяснения Морт побутна коня и потъна заднешком в ореховата горичка. Джес обърна жребеца и запрепуска в галоп към Хъни, за да я спре и даде възможност на Морт да се изтегли.

Защо не го бе изчакала в къщата, както я помоли? Проклетата жена щеше да му създаде повече неприятности, отколкото предполагаше! Не можеше обаче да й се отрече, че бе прекрасна гледка за зажаднели очи!

Тя пришпорваше червеникавокафявата кобила, косата й се развяваше на пухкави златни къдрици около лицето и раменете. Би трябвало да носи шапка, помисли си той. Млечнобялата й кожа щеше да изгори на слънцето. Спомни си как прозрачната й ръка проблясваше между загорелите му груби пръсти, колко мека и нежна бе тя. Никога преди не бе усещал така отчетливо истинското си „аз“.

Отначало Джес не знаеше какво означава да си полуиндианец. Но постепенно научи. „Пасмина! Мръсни копелета! Получовеци!“ Опита от всичко. А най-голямата ирония на съдбата бе, че нито един от двамата му по-големи братя — Гард и Фарън, както и по-малката му сестра — Тейт, нямаха индиански черти. Той единствен издаваше прадедите им — команчите.

Братята му никога не разбраха колко е тежко да бъдеш различен, нито пък се замислиха за разкървавените му юмруци и мрачните очи. Учудващо бе, но тъкмо баща му — полуангличанин, полуирландец — го възпита да се гордее, че е потомък на смел народ — дивите команчи.

Това верую бе оформило руслото на живота му.

Понякога Джес си мислеше какво ли би се случило, ако се бе родил сто години по-рано. Нерядко варварското у него избликваше като у истински команч. Скитничеството го зовеше не по-малко от предците му и той не успя да се спре и пусне корени. Заобикалящият го свят бе безмилостен, но обществените условности забулваха грозотата и тя не биеше на очи. Само дето животът, който си бе избрал, го сблъскваше всекидневно с най-голямата жестокост и мръсотия. И непрестанно поставяше на изпитание буйната му дива природа.

Джес вече не се извиняваше за това кой е и какъв е. Не беше свързан нито с парче земя, нито с хора. Самотата никога не го бе притеснявала, дори не се бе замислял за уединението, наложено му от този начин на живот. Докато не срещна жената, която сега приближаваше.

Очите му се присвиха, докато я гледаше. Прииска му се да й разкаже за себе си. Изпита желание да й довери чувствата, които събуждаше у него, но всъщност дори не можеше да й открие истинската си самоличност. Въпреки всичко не възнамеряваше да позволи на обстоятелствата да издигнат стена между тях. Не беше честно да крие истината, но мисълта, че когато всичко свърши, ще направи невъзможното, за да спечели доверието й, го успокояваше.

Беше лош късмет, че тя не знаеше — а и не би могла да знае — истината за него. Опита да си внуши, че не би й обърнала внимание. Той щеше да я накара да разбере, че си принадлежат. А кой бе всъщност — беше без значение!

— Хей, здрасти! — извика Хъни, като спря до него. — Малко след като тръгна, те търсиха по телефона.

Джес свали шапка и прокара пръсти през дългата си коса.

— Нямам представа кой е! — отвърна той. Семейството му изобщо не знаеше къде се намира, при това от години.

— Беше Далас.

— Имаше ли нещо специално предвид? — смръщи се той леко.

— Покани те на вечеря. — Хъни не спомена, че поканата бе отправена и към нея. Опита се да откаже, но Далас предаде слушалката на Ейнджъл и Хъни не можа да устои на горещата молба да й прави компания.

Хъни усети необяснимото напрежение, което винаги я изнервяше, когато бе около Джес. Кобилата й отстъпи и колената им се докоснаха. От този най-обикновен допир ръката й настръхна. Слава Богу, че дългите ръкави на джинсовата риза я предпазиха от разкритие! Погледът й се зарея към малката орехова горичка в далечината и изпусна стреснатия, напрегнат взор на Джес.

В миг й се стори, че между дърветата заискри блясък на метал.

— Зад теб, в горичката има някой! — прошепна тя. — Мисля, че носи пушка!

През съзнанието му се стрелнаха няколко нецензурни думи.

— Не му давай да разбере, че си го забелязала! Помогни ми да подкараме този добитък към кошарата!

— Мислиш ли, че може да е някой от крадците? — продължи тя, като отвързваше въжето от седлото.

— Не знам и не ме интересува! — сопна се Джес. — Това е работа на полицията. Най-умното нещо, което можем да направим, е да подберем животните и да изчезваме оттук!

Подгониха стадото с подсвирквания и плясъци на ласо и това сложи край на разговора. Когато се отдалечиха на безопасно разстояние, Хъни смушка кобилата си да забави ход и се доближи до Джес.

— След смъртта на Кейл бандитите ми откраднаха доста добитък — каза тя. — Зная, че изобщо не ме възприемат като реална заплаха. Но все пак не предполагах, че ще се осмелят да се покажат посред бял ден! Ще се обадя на полицията веднага щом…

— Няма нужда! — прекъсна я Джес. — Ще съобщя на Далас, когато му благодаря за поканата.

— Хм — намръщи се леко Хъни. — Може би си прав! Ами… май пропуснах да ти спомена, че и аз съм сред поканените. Имаш ли нещо против да отидем заедно?

Джес замръзна втрещен, но успя да се овладее и не се издаде. Имаше лични планове за времето си извън ранчото, при това без Хъни да му се мотае из краката! А така всичко се проваляше! Не можеше обаче да измисли никакъв обоснован отказ, който да не събуди подозренията й.

— Не, разбира се! — отвърна той след кратка пауза. — Кога искаш да тръгнем?

— Предполагам, около шест. Мисля, че ще успея да се изкъпя след ваксинирането и да направя вечеря за Джак и Джонатан.

— Идеално. Между другото, докато заловят крадците, е по-добре да не се отдалечаваш много от къщата.

Хъни се взря в лицето му, за да провери дали мъжът говори сериозно. Не се шегуваше.

— Длъжна съм да се грижа за това ранчо! — отвърна тя твърдо.

— Нали и аз съм тук сега? Ако възникне някоя работа далеч от къщата, ще я поемам аз!

— Не ставай смешен! Не мисля, че…

— Естествено, че не мислиш! — прекъсна я Джес рязко. — Какво ще стане, ако се натъкнеш на бандата в неподходящ момент? Убивали са неведнъж и…

— Убивали? Кого? Кога?

Джес отново изруга наум. Не бе искал да я плаши, а само да разбуди предпазливостта й.

— Един фермер близо до Ларедо е бил намерен застрелян миналия месец.

— Боже мой! — прошепна Хъни потресена. — Не е казано, че става въпрос за същата банда, нали?

— Ами ако е същата? Покрий млякото да не го лочи котката! Няма да се отделяш от къщата! — Беше заповед, която не търпи противоречие.

Хъни настръхна.

— Аз съм шефът тук! Ще постъпвам както намеря за добре!

— Само опитай да се отдалечиш! — закани се той. — И ще видим!

— О, небеса, измежду всички грубиянски, надути, самодоволни каубойски разговори, които изобщо някога съм чувала…

Джес сграбчи поводите на кобилата и ядосано ги дръпна.

— Тези момчета не се шегуват, Хъни! Убили са веднъж, няма да се поколебаят да го сторят и втори път! Не искам да ти се случи нищо лошо! — Опакото на скритата му в ръкавица ръка погали бузата й. — Нямам намерение да те загубя!

Сърцето й подскочи като младо жребче. Вярно, че Джес бе много своеволен, но когато й говореше с този нисък продран глас и я пронизваше с тъмния си загадъчен поглед, тя като че ли бе склонна да го слуша. Факт, лишен от всякаква логика!

— Как е възможно скитник като теб да е толкова добре осведомен? — попита заинтригувана тя.

— Далас ме осветли — отвърна той. И тъй като тя не преставаше да го гледа недоверчиво, добави: — Попитай го сама тази вечер!

— Може и да го сторя!

През цялото време, докато ваксинираха врещящите животни, Хъни не отвори повече дума за вечерята у Далас Мастърсън. Но не преставаше да мисли за нея, защото й бе ясно, че Джес ще трябва да използва банята на втория етаж, за да се изкъпе. Освен това й предстоеше да му обясни, че ще спи в стая до обора, използвана и преди от помощниците във фермата.

Реши да изясни тези проблеми преди завръщането на децата от училище, за да им спести разправията, ако Джес започне да спори. И двамата бяха изпотени и уморени от работата, затова думите й прозвучаха съвсем непринудено:

— Ще пийна малко чай с лед. Искаш ли?

— Звучи чудесно! — отвърна той с готовност. — Идвам след минутка! Само да прибера малко.

Хъни бе благодарна за няколкото мига отсрочка, тъй като искаше още веднъж да обмисли думите си. Засуети се из кухнята и напълни две чаши с лед и билков чай. Но когато Джес се изправи на вратата с шапка в ръка, я завари съвсем неподготвена.

— Може ли да вляза?

Молбата му я подсети, че бе срещнала Джес Уайтлоу преди по-малко от двадесет и четири часа. Струваше й се, че бе доста по-отдавна. Като че ли го бе познавала през целия си живот! Това усещане я караше да бъде нащрек. Тя избегна погледа му и каза:

— Разбира се! Направих чай за двама.

Той влезе, грабна нетърпеливо чашата от масата и я повдигна до устните си. Погледът й не се откъсваше от гърлото му, което ритмично отмерваше глътките. По слепоочията му се стичаха струйки пот, а косата му бе залепнала за челото там, където шапката я бе притискала. Излъчваше мирис на усилено работил мъж и Хъни не можеше да не усети как присъствието му изпълва кухнята.

Джес въздъхна доволно и остави празната чаша на масата. Нестопените ледчета изтракаха отчетливо в тишината, която се възцари, когато очите му потънаха в нейните.

— Мисля, че имам още малко време да погледна онази паднала ограда — предложи той. — Само ми покажи в каква посока е.

— Разбира се! Но преди това трябва да обсъдим нещо! — Хъни присви пръсти, за да не потрепват от притеснение. — Когато ти предложих храна и подслон, не се замислих къде точно ще те настаня. Зад обора има една стая, която мога да приготвя, но ще трябва да използваш банята в къщата.

Той с мъка сдържа недоволната си гримаса. Как щеше да й обясни изчезването на бика рекордьор, ако ги отделяше само една стена?

— Сигурна ли си, че не можеш да ми предложиш нещо в къщата? Нямам никакви претенции!

Хъни прехапа устни.

— Има една миниатюрна стаичка до кухнята — посочи му тя затворената врата. — Ужасно е тясна. Започнах да я използвам като килер. Не мисля, че…

Джес отвори вратата и влезе. Стаята бе дълга и тясна. Дървените рафтове на едната стена бяха пълни със стъклени буркани зимнина — най-вероятно от малката градинка зад къщата. На другата стена — точно под прозореца, скрит зад карирано памучно перде имаше желязно легло с гол дюшек. Върху непретенциозен дървен скрин стоеше пиринчена лампа, старомодна глинена кана и леген за вода.

— Това ме устройва идеално.

— Но… — Той се обърна и Хъни като че ли възприе осезателно колко тясна е стаята или по-точно как всеобхватно я изпълва тялото му. Направи крачка назад — по-далече от фаталното притегателно въздействие, което упражняваше този мъж.

— Стаята до обора е по-голяма. Ще се чувстваш по-самостоятелен! — опита се да го убеди тя.

— Да, предполагам, ако не броиш добитъка! — усмихна се той.

— Понякога ще трябва да влизам, за да вземам буркани от рафтовете! — продължи тя.

— Можеш да чукаш!

— Ами да, предполагам — смотолеви тя.

Трудно се спореше с неоспоримата логика! Но Хъни все още не искаше да се признае за победена. Иначе този непознат щеше непрестанно да й се пречка пред очите! Направи последен опит да го убеди, че оборът е по-добрият вариант:

— Понякога момчетата вдигат ужасен шум. Сутрин и вечер. Ако останеш тук, няма да имаш капчица спокойствие!

— Предполагам, че ще си лягам по-късно и ще ставам по-рано от тях!

Хъни въздъхна. Планът й бе напълно провален! Необяснимо как, но в крайна сметка се озова с този полудивак, с този скитник под един покрив! Не бе изплашена, по-скоро се чувстваше неловко. В края на краищата — нима знаеше нещо за него? Джес като че ли разбра причините за колебанието й и каза:

— Ако не ти е удобно да спя в къщата, разбира се, че ще отида в стаята до обора!

Ето, това бе шансът й да избегне непрестанното му присъствие в дома си! Отвори уста, за да каже: „Да, моля те!“, но вместо това се чу да произнася:

— Не, няма нищо такова! Мисля, че ще съжителстваме чудесно!

В този миг летящата врата се отвори с трясък и Джонатан нахлу в кухнята.

— Здрасти, мамо! Здрасти, Джес! Изпускам анимационните! — И изчезна от кухнята, преди Хъни да успее да си отвори устата.

След няколко минути на вратата се появи и Джак. Влезе, без изобщо да поздрави, тръшна учебниците, седна на кухненската маса и моментално се насочи към кутията за сладки на шкафа. Бръкна и установи, че е празна.

— Иих! Очаквах, че днес ще изпечеш сладки!

— Нямах никакво време! — оправда се Хъни.

Джак отвори един шкаф, като трескаво търсеше нещо за ядене.

Хъни забеляза как челюстта на Джес се стяга, като че ли искаше да каже нещо, но с усилие се сдържаше. Е, вярно, че Джак не бе особено любезен, но от разговорите си с майките на приятелите му тя бе стигнала до извода, че това е типично поведение по време на пубертета. Беше свикнала. За разлика от Джес!

Джак като че ли изобщо не ги забелязваше, погълнат от претворяването на хляба, маслото и мармалада в сандвич. Лицето на Джес бе като изсечено в гранит. Хъни не можеше да определи кое от двете — поведението на Джак или реакцията на Джес — я ядосват и наскърбяват повече.

Джак повдигна сандвича, отхапа почти половината наведнъж и се отправи към собствената си бърлога и телевизора.

— Имаш ли домашно? — попита Хъни.

— Малко зубрене за тестове — изломоти Джак с пълна уста. — Ще почета по-късно!

Хъни не бе и подозирала, че Джес може да се движи така бързо. Преди синът й да достигне кухненската врата, той вече бе препречил пътя му.

— Почакай минутка, синко!

— Пречиш ми да мина! — наежи се Джак.

— Точно това е основната ми цел!

Джак се обърна към майка си, напълно уверен, че тя ще разреши проблема. Хъни изобщо не бе наясно с намеренията на Джес, а още по-малко дали би могла да им повлияе. Но трябваше да опита заради сина си.

— Джес…

— Остави, разговорът е само между мен и Джак! — отвърна той твърдо.

— Аз нямам какво да ти кажа! — опъна се Джак.

— Може и да нямаш, но аз имам.

Джак стисна юмрук и сандвичът се превърна в безформена каша.

— Нямаш право да…

— Първо, кавалерът поздравява дамата, когато влиза в стаята. Второ, не хленчи заради манджата. Трето, пита дали може да вземе нещо от кухнята на дамата, а не се самообслужва директно. Четвърто, осведомява се дали има някоя работа за вършене, преди да се тръшне на леглото. И най-накрая, не говори с пълна уста.

Джак преглътна. Мекият хляб премина като бодлив кактус през свитото му на топка гърло. Така би могъл да говори само баща му. Не бе чувал такива думи повече от година — от неговата смърт! Мразеше ги! Въпреки че дълбоко в себе си усещаше, че каубоят е прав!

Джак изви глава към майка си, за да види как ще реагира на намесата на чуждия човек. Като видя пребледнялото й лице, стомахът му болезнено се сви. Обърна се рязко към непознатия натрапник с блеснали от гняв очи, но заради майка си се помъчи да запази самообладание.

— Може би наистина сбърках — смотолеви той.

Джес не откъсваше поглед от момчето и изпита истинско задоволство, когато тийнейджърът погледна майка си и промърмори:

— Здравей, мамо! Благодаря за сандвича!

После погледна омазаната си ръка и се намръщи.

— Можеш да се измиеш на мивката — промълви Хъни.

Джес отстъпи, за да направи път на момчето и успя да погледне Хъни. В тъмносините й очи гореше огън, но не от благодарност. Очевидно бе сгазил лука. Той стисна зъби, като си помисли за обяснението, което неминуемо щеше да последва — още повече, че тя не изглеждаше в настроение за разумен разговор!

Докато Джак се миеше, погледите им се срещнаха и започнаха битка. След миг момчето се обърна с кърпа в ръце и попита майка си:

— Има ли някаква работа за вършене преди вечеря?

След смъртта на Кейл Хъни бе поела на плещите си почти всички ангажименти в стопанството, които преди бяха негово задължение. Сега, когато Джак я попита, тя внезапно осъзна колко благодарна ще му бъде, ако я отмени за част от тези непрестанни задачи.

— Може да нахраниш животните — започна тя. — Освен това пуснах Генерал малко навън в кошарата. Ще го прибереш ли в обора за през нощта?

— Разбира се, мамо. Нещо друго?

— Засега не мога да се сетя.

Без да погледне към Джес, момчето бутна летящата врата и я остави да се тресне зад гърба му.

Щом останаха сами, напрежението между двамата възрастни затрепка като нещо осезаемо.

Джес понечи да се извини за намесата си, но внезапно се отказа. Вярно, че се държа строго с момчето, но не повече отколкото собственият му баща се бе отнасял с него. Младата крехка фиданка се бе превърнала в яко дърво. Сега беше време Джак да се научи на обноски и отговорност.

— Не зная какво точно да ти кажа — започна Хъни. — Не одобрявам методите ти, въпреки че резултатите са неоспорими. Може и да съм поразглезила Джак през последните месеци, но смъртта на Кейл бе такъв тежък удар за него, че… — Гласът й затрепери и Джес пристъпи напред. Тя веднага се изправи и вирна брадичка. — За никого не бе леко, но успяхме да се справим! — добави тя по-уверено.

„Без твоя помощ“ — дочу Джес, въпреки че думите не бяха произнесени. Така да бъде! Това ще му е за пръв и последен път! Ако иска, нека остави момчето да й се качи на главата — това си е нейна работа! Какво го засягаше?

Не, нещо отвътре не го оставяше на мира!

— Виж какво — започна той, — не мога да ти обещая, че за в бъдеще ще премълчавам всичко! Нали ще работим заедно! Но ще внимавам да не настъпвам никого по мазола. Как ти звучи?

— Като един от най-справедливите компромиси, които съм правила — отвърна Хъни с унила усмивка.

— Знаеш ли, ще отида да поработя на оградата!

— А аз ще се изкъпя рано, за да ти освободя банята навреме.

— Чудесно!

За да стигне до вратата, Джес трябваше да мине покрай Хъни. Колко тясна изглежда стаята — всяка стая — в която бяха и двамата, помисли си отново Хъни. Дръпна се назад, като се притисна силно до шкафа, но въпреки това тялото му мимолетно облъхна нейното — допир, неуловим като въздишка. За миг като че ли Джес се поколеба — дали да продължи? После, без да се обърне, бутна летящата врата. И внимателно я улови, без да я остави да се блъсне.

От гърдите на Хъни се изтръгна дълбока въздишка — може би на облекчение? — когато отново влезе в пълно владение на кухненската територия. Не, не трябваше да разчита прекалено много на Джес за тежката работа и да се отпуска, защото изобщо не бе сигурна, че ще може да си позволи присъствието му за дълго! Ето, само за един ден колко неща започнаха да се променят! В сърцето й се пробуждаха вълнения, които не бе очаквала, че отново ще я посетят.

Не, нищо нямаше да излезе от необяснимата сила, с която Джес я привличаше. Та нали беше скитник! Не бе в природата му да се задържи някъде за по-дълго. Когато му скимнеше, щеше да офейка. И да я остави сама. Отново.

Би било добре да си припомни тези неопровержими истини, когато копнежът да го допусне по-близо до себе си отново избухне в гърдите й!