Джоан Джонстън
Вкус на мед (2)

Глава втора

Хъни се прозя и с удоволствие се протегна, като избута завивките и предложи затопленото си тяло на утринния хлад. Само миг по-късно се сгуши обратно под одеялото и го придърпа плътно над раменете си. Чувстваше се изморена, тъй като не бе спала добре. За пръв път обаче от година насам, не спомените за Кейл бяха нарушили нощния й покой.

Странникът!

Хъни подскочи и седна в леглото. Та нали обеща да се появи рано-рано тази сутрин?! Тя хвърли поглед през дантелените завеси, спуснати върху прозорците на спалнята, и осъзна, че е по-късно, отколкото си мислеше. Синовете й би трябвало да са станали вече и да се подготвят за училище! Тя отметна решително завивките и потръпна повторно от хладната целувка на въздуха върху разголената й плът, избликнала изпод ефирната пижама. Грабна белия хавлиен халат на Кейл, нахлузи едни поизносени чехли и забърза надолу по стълбите.

Някъде по средата чу възбудения глас на Джонатан. На осем години все още звучеше леко пискливо. Юношеският отговор на Джак бе в доста по-ниска октава, въпреки че понякога, когато най-малко го очакваше, гласът му изневеряваше. Едва когато влезе в кухнята Хъни разбра, че не си говорят един на друг.

Каубоят седеше на кухненската маса, а пред него димеше чаша кафе. Хъни зяпна от изненада и инстинктивно се загърна по-плътно с халата.

— Ще налапате някоя муха, госпожо Фаръл — усмихна й се широко мъжът. Тя затвори уста и зъбите й изтракаха. — Добро утро! — Пръстите му докоснаха периферията на шапката.

— Добро ли е? — отвърна тя иронично.

Кожата му блестеше златиста под слънчевите лъчи. Очите му бяха обкръжени от фини бръчици, а около устните му се впиваха дълбоки бразди, прикрити снощи от слабото осветление. Бе по-възрастен, отколкото й се бе сторил — може би на около тридесет и пет. Но тъмните му очи я пронизваха както преди. Погледът му направо я разпъваше на кръст. Почувства се гола.

Тя още по-свирепо притисна краищата на мъжкия халат, като добре осъзнаваше как е облечена, или по-скоро — как не е! Прокара пръсти през дългата си до раменете коса, разпиляна в непокорни естествени къдрици около лицето й. Какво ли бе останало от спиралата й за мигли? Обикновено висеше на топчета по върховете на клепачите или се размазваше под тях. Протегна ръка да изтрие очи, но се отказа и я мушна в джоба на халата. Нима имаше вина, че той я вижда като разплетена дамаджана?

Хъни не искаше да си признае, че раздразнението й от изненадващото му присъствие в кухнята толкова рано сутринта всъщност се дължеше на нежеланието й… да я види в този раздърпан вид.

— Какво правиш тук? — попита тя.

Той повдигна учудено вежда, като че ли отговорът бе очевиден. И беше прав.

— Аз го пуснах — каза Джак с блеснали бадемови очи. — Нали снощи ми каза, че помощникът ни пристига тази сутрин?! Мислех, че постъпвам добре!

Хъни пристъпи напред и потупа по-големия си син по рамото.

— Постъпил си чудесно! Малко съм изненадана от прекалено ранната поява на господин Уайтлоу!

— Каза, че можем да го наричаме Джес! — намеси се Джонатан. Хъни се сепна. Непознатият наистина се бе почувствал като у дома си! — Джес ми помогна да си приготвя сандвича! — размаха детето едно кафяво книжно пликче.

Лявата й ръка, която бе в джоба, се сви в юмрук.

— Колко мило! — Тонът очевидно противоречеше на думите й.

— Джес мисли, че съм достатъчно голям, за да си приготвям обяда сам! — продължи Джонатан с изпъчени от гордост гърди.

От известно време Хъни чувстваше, че Джонатан може да си прави сандвичите, но не променяше нищо в установения сутрешен ред, защото когато бе заета, болката от загубата на Кейл като че ли се притъпяваше. Намесата на каубоя я подразни, но не можеше да го покаже, без да засегне стремежа за самоизява на Джонатан.

— Джес язди бикове и състезателни коне — обади се Джак. — Работил е в ранчо в северозападен Тексас, което се нарича „Пътят на ястреба“. Ще ме научи на някои трикове с ласо! Никога не се е женил, но е имал много приятелки. О, да, завършил е и Техническия институт в Тексас със специалност „Животновъдство и управление на ферма“!

Хъни едва се удържа да не се разсмее, като гледаше опечаленото лице на Джес, докато Джак рецитираше цялата събрана информация. Явно добре го бяха изстискали! Джак продължи:

— Казах му колко ти е трудно да се справяш сама, откакто татко… От миналата година. Не че не се опитваш! — поправи се той, като забеляза ужасеното лице на майка си. — Но каквото и да правиш, мамо, работата е прекалено тежка за теб!

Хъни бе изумена от проницателността на сина си.

— Справях се чудесно! — възрази тя. Не искаше Джес Уайтлоу да мисли, че й е толкова фатално необходим. В крайна сметка скитникът си е скитник — не можеше да остане тук за дълго. Вероятно много скоро щеше да й се наложи да се оправя отново сама! Изпъна се като струна, вдигна брадичка и като погледна Джес Уайтлоу право в очите, заяви: — И предполагам, че ще продължа да го правя дълго след като заминеш нанякъде!

— Това не променя факта, че се нуждаете от мен сега, госпожо Фаръл! — отвърна странникът с онзи пресипнал, стържещ глас. — Докато съм тук, ще останете доволна от мен!

В тишината, която последва, всички, с изключение на по-малкото момче, почувстваха неудобство. Внезапно Джонатан ги спаси:

— Джес мисли, че вече мога да яздя истински кон, а не пони!

— Вярвам, че това е мнението на Джес — отвърна Хъни възможно най-спокойно. — Но аз съм ти майка и докато не реша, ще се задоволиш с това, което имаш! — Това бе стар спор и Хъни реши да му сложи край от самото начало.

— Ооо, мамо!

— Училищният автобус ще пристигне всеки момент! Време е да излезете на пътя, момчета! — подкани ги тя. После прегърна набързо Джонатан и силно го целуна. — Приятен ден, миличък!

Джак бе достатъчно голям, за да усети напрежението, което се зараждаше между майка му и непознатия. Присвитите му очи се отместиха от нея към Джес и обратно.

— Ъъ, май че трябва да остана тук днес. Да поразведа Джес!

Хъни събра сили и се усмихна успокоително.

— Ами, няма смисъл! Днес започвате преговора за годишните изпити. Не можеш да го пропуснеш! Двамата с Джес ще се справим чудесно, нали?

Тя се обърна към каубоя с умоляващ поглед. Той се изправи и прибра стола под масата.

— Много съм ти задължен за предложението — обърна се той към Джак. — Но майка ти е права, няма защо да се безпокоиш!

— Тогава ще изтичам да не изпусна автобуса! — Джак се поколеба още миг, преди да се втурне към вратата. Прииска й се да го гушне, но тринадесетгодишният юноша не позволяваше на майка си никакви глезотии.

След миг бяха сами. Джес отново я наблюдаваше и тялото й започна да откликва на одобрителните искрици в тъмните му очи. Тя пооправи халата и пристегна колана, благодарна на плътната дебела хавлия. Усети, че по бузите й разцъфват рози, и се обърна към печката да налее кафе.

Прекалено късно осъзна, че можеше да се извини и да отиде да се преоблече. Отстъплението й сега, преди да си изпие кафето, би означавало бягство от страх. Всъщност нямаше абсолютно никакво основание за притеснение! В противен случай Далас не би й препоръчал Джес Уайтлоу. Но въпреки тази очевидна логика безпокойството не я напускаше.

— Искаш ли още чаша кафе? — попита тя с кана в ръка.

— Моля ви, не се притеснявайте, госпожо Фаръл!

— Можеш да ме наричаш Хъни.

— Добре… Хъни.

Продраният му дрезгав глас бе причина името й да прозвучи много интимно, отвъд границата на приличието. Тя се вгледа в очите му, запленена за миг от струящата от тях топлина. Внезапно се отърси от унеса и повтори предложението си.

— Още кафе?

Той донесе чашата си и когато протегна ръка, Хъни осъзна поредната си тактическа грешка. Топлината на тялото му я облъхна като горещ вятър. Тя смутено му обърна гръб, под предлог, че ще напълни и своята чаша.

— Имаш чудесни момчета! — Джес придърпа един кухненски стол и го прекрачи, с лице към нея.

Тя предпочете да се облегне на шкафа, вместо да седне до него на масата.

— За в бъдеще ще ми бъде много приятно, ако не влизаш в кухнята преди мен — започна Хъни.

— Не бих го сторил, но Джак каза, че ме очакваш!

— Да… Всъщност не те очаквах толкова рано!

Очевиден факт. Разрошената от съня коса и сънливите й очи го изкушаваха да я грабне и отнесе обратно в спалнята. Не беше сигурен какво точно бе облякла под мъжкия халат — ако изобщо имаше нещо! Но вероятно не бе много — ако съдеше по припрените движения, с които неспирно пристягаше колана и загръщаше реверите! Въображението му бавно я разсъблече. Гледката се оказа много приятна.

Случилото се със съпруга й бе истинска трагедия! Доколкото разбра, Кейл Фаръл бе загинал като герой. Вероятно за една жена, останала сам-сама с две деца, това не бе от особено значение. Е, сега поне той мислеше да я отмени в тежката работа. Не че щеше да остане завинаги, всъщност — дори не за дълго. Но докато бъде тук, възнамеряваше да стори всичко, което е по силите му, за да облекчи живота й.

Джес разбираше, че за Хъни би било по-лесно, ако не знаеше, че му харесва. Но не бе свикнал да крие чувствата си към жените. Ако уважаваше една жена, не можеше да не бъде искрен с нея — това бе част от възпитанието му. И съвсем откровено възнамеряваше да изразява възхищението си към Хъни Фаръл.

Харесваше му как се бе наежила снощи, без изобщо да се уплаши от него. Харесваше му как отстоява позициите си и се стреми да го разгадае. Той потръпна като си я представи с друг мъж — особено с онзи тип Филипс. Джес не бе сигурен за дълбочината на връзката им, но усещаше, че Хъни не го обича. В противен случай не би реагирала така бурно на неговото докосване.

Във всеки случай интересът на този мъж към Хъни не би могъл да му попречи да я ухажва. Което нямаше да бъде лесно — като се вземе предвид мнението й за скитащите пастири по принцип, и за него — един полукоманч — в частност. Когато проговори, погледът му святкаше предизвикателно:

— Каква работа мислиш да ми възложиш днес?

Хъни се бе вторачила в ръката му, която бавно галеше облегалката на дървения стол. И четирите му пръста бяха прорязани от дълбок белег. Тъкмо се чудеше как ли го е получил, когато юмрукът му внезапно сграбчи дървото.

— Съжалявам, какво каза?

— Попитах те каква ми е работата за днес.

— Има няколко животни за ваксиниране, а и покривът на обора се нуждае от поправка. Долу към реката оградата е паднала и няколко добичета от моето стадо са преминали в съседната ферма за дълговлакнести кози. Трябва да ги върна обратно. Също и…

— Е, за начало не е зле! — прекъсна я Джес. Стана и остави чашата на масата. — Докато се облечеш, ще започна с покрива. После можем да ваксинираме заедно. Какво ще кажеш?

Хъни отвори уста да възрази, че не бива да командва, но в миг осъзна, че само се заяжда.

— Добре, ще дойда в обора, като се облека — съгласи се тя. Изчака го да тръгне, но той стоеше срещу нея, без да откъсва очи. — Какво има? Забравих ли нещо? — не се сдържа тя.

— Не, само се любувах на гледката — усмихна й се той лъчезарно и се отправи към вратата.

Хъни изтича по стълбите, без да отдели дори миг за размисъл върху комплимента. Вероятно Джес не прекарваше много време в компанията на почтени жени! Май не схващаше, че не трябва да изтърсва така всичко, което му мине през ума! А нима тя трябваше да изпада във възторг от това, че каубоят я харесва?

Спиралата й за мигли се беше изтрила, вместо да се размаже — направо чудесно! Изми се бавно и старателно и си сложи нов, предпазващ от слънцето грим. Беше й станало навик и нямаше нищо общо с присъствието на мъж наоколо. Облече си с рекордна бързина тесни джинси, карирана шотландска риза, чорапи и ботуши.

Въпреки това, когато доближи до обора, Джес бе на покрива с чук в ръка. Беше си съблякъл ризата и тя не можа да укроти погледа си, който се плъзна по стройното му тяло. Раменете му бяха широки и яки. Тъмните върхове на гърдите му ярко контрастираха с цвета на кожата, която й се стори топла и гладка. Над плоския му корем едва доловимо се очертаваха контурите на ребрата. Ръцете му, лъснали от ситни капчици пот, представляваха гроздове от могъщи мускули. Пред Хъни стоеше мъж, който изглежда бе приключил с отредената му от Бога порция тежка физическа работа. Което още повече засили недоумението й защо продължава да се скита из фермите.

Мина й през ума, че странникът бе решил да започне с най-опасната задача. Балансираше на стръмния покрив без никакво спасително въже, като планинска коза. Как можеше да бъде толкова идиотски небрежен към грозящата го опасност? Тя се заизкачва по стълбата, подпряна до стената на обора и го чу да подвиква:

— Няма нужда да идваш тук!

Хъни погледна нагоре и видя главата му, издадена над ръба на покрива.

— Внимавай! Ще паднеш!

— Няма такава вероятност! — усмихна й се той. — Израснал съм по високи места.

— Предполагам, че ти се е паднал втория етаж от детското креватче в спалня под покрива! — предположи тя грубовато.

— Е, може да се каже, че съм се катерил доста като дете, но нека спрем дотук! — Джес си представи стръмните стени на пролома, който бе изследвал, докато растеше в семейното ранчо в северозападен Тексас и се усмихна. — Знаеш ли, открих мястото, което трябва да се позакърпи. Взех дъските с мен, но нямаше и помен от пирони!

— Аз ги бях преместила. Сега ще ги донеса. — Хъни слезе от стълбата и влезе в обора. Мина покрай яслата на Генерал и нежно го потупа по челото. Двамата с Кейл го отгледаха от самото му раждане и той би я последвал навсякъде, дори и без железния пръстен, стегнал ноздрите му. — Здрасти, приятел! Само да взема тези пирони и ще те пусна малко навън!

Въздухът в обора бе наситен с мирис на сено, кожа и тор. Вместо да си запуши носа, Хъни пое дълбоко дъх. Ни най-малко не се гнусеше от миризмата на ферма… или на яко работещ мъж. Това й напомни за каубоя върху покрива на обора.

Хъни не искаше да се увлича по Джес Уайтлоу, но чарът му бе неоспорим. Дали се дължеше на закачливата му усмивка, или на слънчевата паяжина от ситни бръчици, обградили очите му, когато се смееше? Или на възторжения блясък, пламтящ в зениците му, когато я гледаше?

— Ей, къде са тези пирони?

— Идвам! — подскочи стреснато Хъни. Сграбчи кутията и изтича навън. Джес бе на ръба на покрива. Наведе се да поеме пироните, които тя му подаде, покачена на стълбата.

Когато отново се изправи, по гърдите му се стече тънка струйка пот. Хъни я проследи, докато потъна в малката падина на пъпа му и отново избликна, за да се скрие окончателно под копчето на джинсите му. Невъзможно й бе да не забележи как меката им материя обгръща символа на неговата мъжественост. След миг тя осъзна, че Джес изобщо не бе помръднал. А след още един — че е напълно запознат с посоката на погледа й. Утробата й се присви от желание, почувства слабост в коленете. Пръстите й се вкопчиха в стълбата, за да не загуби равновесие. Беше зашеметена от откритието си, че копнее да се протегне и да го докосне. И ето че замръзна на място, неспособна да направи каквото и да било движение.

— Хъни?

Продраният му глас я накара да вдигне очи. Клепачите му бяха притворени, тъмните очи — неразгадаеми. Не можеше да прочете мислите му. Челюстта му бе стегната конвулсивно. А също и тялото. Хъни се боеше да погледне отново надолу, боеше се от това, което щеше да открие.

Усети как гърдите й набъбнаха, а в слабините й нахлу опустошителна гореща вълна. Устните й се разтвориха, за да пропуснат накъсания й дъх. Тя познаваше тези предвестници. И отчаяно се опита да потисне избликващите като вулкан емоции.

— Хъни? — повтори той дрезгаво.

Джес не бе помръднал, но тялото му се бе изпънало като струна! Ноздрите му леко потрепваха. Слепоочието му диво пулсираше. Какво искаше от нея този мъж? Какво очакваше? Беше само един непознат. Скитник. Влюбен в риска.

Не, тя нямаше да затъне в някаква афера с него! Не и по този начин. Или по който и да било друг! Никога, никога!

— Не!

Тя се устреми надолу по стълбата, като за малко не се срути на земята. Стори й се, че разкъсва някакви невидими вериги.

— Хъни! — извика той след нея. — Почакай!

Не й бе минало през ум, че Джес може да слезе от покрива толкова бързо, но във всички случаи нямаше намерение да го чака. Отправи се към къщата тичешком. Беше ужасена — не от непознатия, а от собствените си чувства! Само ако я докоснеше…

Хъни бе пъргава, но Джес бе още по-бърз. Хвана я точно на прага на стълбите и я последва на сенчестата веранда. Когато я сграбчи за ръката, за да я спре, ускорението запокити тялото й назад и тя се озова в прегръдките му. Той я притисна силно, за да предпази и двамата от падане.

Хъни бе готова да протестира, само че не можеше да си поеме дъх. Погледна нагоре и веднага осъзна грешката си, зашеметена от потъмнелите му от желание очи. В следващия миг устните му се впиха в нейните. Пръстите му се вплетоха в къдриците на тила й, като придържаха главата й, за да не може да избегне целувката.

Де да можеше да каже, че се съпротивляваше! Нищо подобно! Защото от мига, в който устните му покориха нейните, тя усети, че е загубена! В началото целувката му бе грубовата, искаща, но ставаше все по-нежна, докато Хъни неусетно се разтапяше в ръцете му. Езикът му напираше срещу несигурната преграда на устните й, търсейки пролука. Имаше вкус на кафе и още нещо — неповторимо мъжествено. Целувката му я наелектризира и разпали страстта й.

Едва когато усети как сама се притиска към Джес, тя осъзна, че краката му са стегнати в обръч около тялото й. Усети нарастващата му възбуда. Дочу дълбок, гърлен звук и се досети, че бе нейният глас.

Устните на Джес имитираха танца на телата им. Хъни преливаше от жизненост — никога не се бе чувствала така! Пулсът й отчетливо биеше, тялото й заигра в лудешки ритъм. От възбуда. От трепетно нетърпение! О, толкова дълго бе чакала! Искаше, копнееше за още! Нима бе възможно този странник, този скитник да я накара да изпита всичко това? Да желае толкова много?

В началото Хъни не успя да определи пронизителния звук, разсякъл хипнотизираното й съзнание.

Удоволствие. Страст. Възбуда.

Звукът не преставаше, разсейваше я! Най-после осъзна, че бе телефонът.

Хъни не се бе замислила за ръцете си и изведнъж забеляза, че са вкопчени в черната коса на Джес. Шапката му се търкаляше на верандата зад него. Тялото й застина. Ръцете й бавно се отдръпнаха.

— Телефонът! — изхриптя Хъни, а дланите й се опитаха да го избутат назад. Но той не желаеше да я пусне! Най-после, дали прочел паниката в очите й, или усетил какво върши, той я освободи. Но не отстъпи. Остави на Хъни да го стори. — Телефонът! — повтори тя.

— Тогава иди го вдигни! — Бе повече от ясно, че предпочита тъкмо обратното! Тялото му излъчваше невероятно напрежение.

Зашеметена, тя още миг се задържа там, а тялото й потръпваше от незадоволено желание. После се обърна и изтича в стаята. За миг се подвоуми дали Джес няма да я последва, но с крайчеца на окото си забеляза, че се обръща рязко и поема към обора. Когато грабна слушалката, все още бе задъхана.

— А-ало?

— Хъни, ти ли си? Защо не се обаждаш? Всичко наред ли е?

Боже мили! Беше Адам! Хъни закри микрофона с ръка и пое дълбоко въздух, като се опитваше да запази самообладание. Не можеше обаче да се отърве от розовите петна по бузите си и слава Богу, че Адам не бе тук, за да ги види! Целувката на странника бе свършила поне едно добро дело — сега, без никакво колебание, Хъни знаеше, че не може да се омъжи за Адам Филипс. И колкото по-рано му го кажеше, толкова по-добре! Но не по телефона! Елементарната човешка етика изискваше да му го съобщи лично!

— Хъни, отговори ми! Какво става? — не спираше Адам.

— Всичко е наред, Адам! Бях навън, когато чух телефона и малко се затичах — обясни тя.

— О, така ли! Обадих се да видя, дали помощникът ти се е появил.

— Тук е.

Последва дълга пауза. Хъни нямаше намерение да предоставя никаква информация. Ако Адам иска, нека попита!

— Ооо! — повтори Адам. Изглежда, за нейно огромно облекчение, нямаше намерение да се задълбочава по темата. — Казах ти, че ще се обадя другата седмица — продължи той, — но един стар приятел от Амарило ме покани на гости. Разводът му е приключил и има нужда от морална подкрепа. Тръгвам днес и не зная кога ще се върна. Исках да ти съобщя.

Добрият, стар Адам! Хъни потърка чело.

— Адам, ще можеш ли да се отбиеш за малко на път за града? Трябва да поговорим!

— Много бих искал, но ще се опитам да хвана самолета от Сан Антонио. Едва ще успея! Можеш ли да ми кажеш по телефона?

— Адам, аз… — Усети познатите тръпки. Обърна се и видя, че Джес бе пристъпил кухненския праг. Вгледа се в него безпомощно и преглътна.

— Хъни, чуваш ли ме? — разнесе се гласът на Адам.

— Ще се видим, като се върнеш, Адам. Приятно пътуване!

Тя затвори телефона, без да изчака отговора. Гледаше Джес и не можеше да помръдне. Беше си облякъл ризата, но не я бе закопчал и отпред проблясваше ивица загоряла кожа. Шапката му бе леко килната назад. Палците му се губеха под колана на джинсите. Беше се подпрял на един крак, но не създаваше впечатление, че се е отпуснал.

— Покривът е поправен! — съобщи той. — Исках да те попитам ще имаш ли нещо против, ако оседлая онзи черен жребец и подбера животните, които трябва да се ваксинират?

— Нощен вятър бе конят на Кейл — отвърна тихо Хъни. — Почти не е язден откак… — Естествено, че Джес би желал да яхне най-дивия и необуздан кон. И защо не? Двамата с жребеца ужасно биха си подхождали! Продължи на глас: — Разбира се, че можеш да го вземеш! Почакай, ще дойда с теб!

— Не съм убеден, че идеята ти е добра!

Тя не го попита защо мисли така. Той умееше да използва създаденото разстояние, а и тя — също!

— Добре — отвърна кратко Хъни. — Животните са на западното пасище. Когато ги доведеш и вкараш в кошарата, извикай ме!

Той килна шапка, присви устни в закачлива усмивка и тръгна.

Хъни се втренчи в мястото, където бе стоял само допреди миг. Затвори очи, за да заличи образа на Джес Уайтлоу, изправен в кухнята й. Беше ясно като бял ден, че в скоро време не би могла да го забрави!

Е, поне щеше да си отдъхне няколко часа! Изведнъж й просветна, че нахлуването на Джес й попречи да съобщи отказа си на Адам.

Ами, глупости!

Не, не трябваше да целува този непознат! Не бе честно спрямо Адам! Не че се бе обвързала с него, но трябваше да му откаже, преди да я залови в някоя компрометираща ситуация с друг мъж! Всъщност, тя не възнамеряваше да се увлича по Джес Уайтлоу, но от събитията досега съдеше, че някои неща бяха извън нейния контрол. Най-умно би било да се държи на разстояние!

Е, това поне нямаше да е трудно! Беше напълно сигурна!