Джоузеф Глас
Очи (53)

Епилог

— Пусни го! Хайде, Майкъл. Ела с мен.

Джоузи държеше Майкъл за двете ръце и го теглеше към стаята си. Сестра й го държеше здраво през кръста.

— Той остава тук.

Момичетата го дърпаха ту насам, ту натам. В ръцете им Майкъл приличаше на парцалена кукла. Личеше си, че ги търпи и се забавлява, докато чака да види коя ще надделее.

— Момичета — извика им Каръл. — Дръжте се прилично. Майкъл е ваш гост.

Суматохата стихна и трите деца се върнаха в хола. Каръл се усмихна на Сюзън.

— Знаеш ли — каза тя, — след някоя и друга година тези двете може би ще се карат за него по друг начин. Момичетата биха дали мило и драго, за да се омъжат за него, когато порасне.

— Мислиш ли? — попита Сюзън и се усмихна.

— Сигурна съм. Не си ли забелязала как го гледат.

Сюзън трябваше да признае, че в начина, по който двете момичета глезят Майкъл, има нещо любовно. Всяка от тях беше дълбоко привързана към него. Джоузи, по-буйната от двете, го обграждаше с вниманието си като прекалено грижовна майка. Отношението на Алиса, по-свенливата, беше по-кротко и изпълнено с обожание. Сюзън не можеше да предскаже какъв мъж ще стане Майкъл, когато порасне. Възможно беше да развие същата раздвоена личност като самата нея, която да бъде отдадена едновременно на вътрешните чувства, но и на задължението да ги контролира, което неизбежно щеше да остави своите белези върху него. Ник също беше човек, който обича да държи нещата в свои ръце. А Дейвид Голд, който имаше влияние върху Майкъл, беше човек, който никога не допускаше чувствата му да вземат връх — той постоянно беше нащрек срещу хаоса и насилието. Вероятно и той щеше да повлияе на Майкъл с примера си.

— Е, ще видим — рече Сюзън.

Тя хвърли поглед към Майкъл, който примерно слушаше инструкциите на Джоузи за играта, която щяха да играят. Момчето не се беше променило. Пак си беше същият Майкъл, същият дипломат. Сюзън се замисли за изпитанията, които беше преживял, и за нежеланието му да говори за тях.

— Не беше чак толкова ужасно — беше споделил той с явното намерение да й спести страданието. — Мъчно ми беше за теб. Това беше всичко.

Силата на децата никога не преставаше да я удивлява. Децата издържат ужаси, които биха накарали възрастния да полудее, а след това продължаваха напред с изправени глави и открито съзнание, все така жадни за нови преживявания.

Гласът на Дейвид Голд долетя откъм кухнята.

— Майкъл! Ела за момент. Искам да ти покажа нещо.

Майкъл отиде в кухнята, а момичетата го последваха. Голд, с дървена лопатка в ръка, посочи към блюдото с месо на кухненския плот. Макар лятото да беше още далеч, днешното меню щеше да бъде като на пикник: хамбургери и хотдог, картофена салата, боб и изобилие от сладолед за децата.

Сюзън се засмя. Колкото и да беше странно, тя не се чувстваше по-сближена с Голд, нито по-отдалечена, въпреки всичко, което бяха преживели заедно. Голд беше човекът, който не беше изгубил вярата си в способностите й, когато всички останали се бяха отрекли от нея. Голд й се беше притекъл на помощ, когато имаше най-голяма нужда от това. Но ето че сега животът се беше върнал в обичайното си русло и Дейвид беше просто един мъж, който работи прекалено много и невинаги успява да се пребори с изненадите на живота. Именно в това беше неговият чар, помисли Сюзън.

Дейвид връчи дървената лопатка на Майкъл. Шепотът на момичетата придаваше ленив оттенък на късния следобед.

Днес светът се показваше наистина в най-добрата си светлина. Отминалата снежна буря беше последното издихание на зимата и ледът бързо се топеше из целия град. По улиците изникваха дупки и шофьорите се сърдеха, че градската управа не ги запълва достатъчно бързо. Но пролетта вече се усещаше във въздуха и жителите на Чикаго се радваха.

Снощи Сюзън и Майкъл бяха вечеряли в дома на Арън Лазаръс. Сюзън прекара вечерта много приятно. А Майкъл, явно запленен от красотата на Хайме, беше изцяло погълнат от великодушно предоставената му компания.

Сега вече беше известна цялата роля на Сюзън в задържането на Арнолд Хейз и известността й беше достигнала невероятни размери. Лицето й се появи по кориците на всички списания в страната. Излязоха и десетина книги, описващи случая с Питър Томеракян, убийствата на студентките и окончателното арестуване на Арнолд Хейз.

— Е, сега вече знаеш какво е да си герой — отбеляза Арън Лазаръс.

— Предпочитам анонимността — отвърна Сюзън.

— И аз също. Какво по-лошо от това, да те боготворят непознати хора?

Лазаръс говореше напълно откровено, но Сюзън знаеше, че той гледа по-различно на тези неща. За него героизмът беше смисъл на живота, а известността беше едно от оръжията, с които си служеше. Отдавна се беше отказал от възможността да води наистина анонимен личен живот. Сюзън все още продължаваше да се надява. Вярваше, че шумотевицата ще утихне след време. Арнолд Хейз беше на сигурно място под въоръжена охрана в затвора на Кук Каунти. Повреденото му око беше неуспешно оперирано. Оптичният нерв се оказа увреден и окото не можа да бъде спасено.

— И без това там, където отива, няма да му трябва — беше отбелязал Голд.

Хейз беше обвинен в шест убийства. Със сигурност щеше да получи смъртна присъда, но тъй като в щата Илинойс почти не се изпълняваха смъртни наказания, най-вероятно щеше да завърши живота си в отдела за смъртници в някой от затворите с най-строг режим.

Сюзън трябваше да свидетелства срещу Хейз. Тя с нетърпение очакваше този момент, не заради изпитанието, което процесът несъмнено щеше да представлява, а заради символичното затваряне на последната страница от целия случай. Освен това се надяваше, че с това ще се сложи край и на нейната популярност.

Ник и Илейн бяха все още в Чикаго и очакваха да приберат Майкъл в Калифорния. Разбираемо, нито единият, нито другият имаше смелост отново да пусне Майкъл да пътува сам. Сюзън и Майкъл ги бяха развели из града, като Майкъл беше този, който гордо им сочеше забележителностите от върха на Ханкок Билдинг.

Ник предложи на Сюзън да задържи Майкъл още малко при себе си, но Сюзън предпочиташе детето по-скоро да се върне към нормалния си живот.

— Защо не го заведеш някъде на почивка, когато нещата се поуспокоят? — предложи Ник. — Идете на Бахамските острови, или във Флорида. Или в Ню Орлиънс. След няколко седмици там вече ще е топло.

Сюзън стисна ръката му.

— Благодаря ти, Ник — каза тя.

Беше типично за Ник да мисли за нея, дори когато самият той нямаше търпение да отведе сина си у дома.

Куентин си беше отишъл почти веднага след пристигането на Ник и Илейн. Сюзън подозираше, че няма да го види с години. От Атланта той й изпрати картичка със снимка на целия отбор на Юнаците. Не е забравил обещанието си към Майкъл, мислено отбеляза тя.

Рон Джордано се отбиваше редовно да я види. Утре вечер щеше най-сетне да се състои дълго отлаганата им вечеря.

Да, нещата започваха да се успокояват. Сюзън се съмняваше, че ще успеят да я убедят скоро отново да работи съвместно с полицията. Искаше да постави в ред лекарската си практика. Искаше й се да потисне някак ясновидството си за известно време, но знаеше, че е невъзможно. Безбройните гласове, които чуваше, лицата, които виждаше, представляваха неразделна и постоянна част от живота й. Те не й предлагаха нито окончателна истина, нито душевен покой.

Те бяха просто част от предизвикателствата на живота, а тя беше свикнала с тях.

Сега тя погледна към Каръл Голд. Умна и интересна жена, която се отнасяше с чувство за хумор както към собствените си усилия, така и към тези на съпруга и дъщерите си — Каръл беше и нейна приятелка.

— Кажи ми — обърна се към нея Сюзън — над какво работиш сега?

Каръл се усмихна.

— Всъщност, в момента се занимавам с нещо много хубаво. Събират камерна група за струнните квинтети на Моцарт — за записи в чужбина. Прослушването ми мина преди две седмици. Избраха мен и още двама от Чикагската филхармония.

— Моите поздравления — поздрави я Сюзън.

— Това означава записи в Белгия — обясни Каръл. — Знаеш ли нещо за Белгия?

— Абсолютно нищо.

— Ще накарам Дейв да ме заведе. И без това има нужда да поразшири хоризонтите си.

Професията на Дейвид Голд не му позволяваше да пътува много, за да следи изявите на жена си с Чикагския симфоничен оркестър. Но той никога не пропускаше представленията им в Чикаго. Макар постоянно да се оплакваше от късните репетиции на Каръл, той се гордееше с постиженията й. Обичаше да се заяжда, като казваше, че на записите на оркестъра можел да различи звука на нейната виола.

— А при теб как е? — попита Каръл.

— Аз смятам малко да си отдъхна — отвърна Сюзън. — Или поне ще се опитам.

Дейвид Голд влезе в стаята.

— Твоят син е страшен майстор на аламинутите — заяви той. — Нали знаеш, че всички най-добри готвачи са мъже.

Майкъл стоеше зад него на вратата. Голд му беше направил престилка от една от старите си униформени блузи, на която с черни букви пишеше „ШЕСТИ РАЙОН — ОТДЕЛ ЗА ТЕЖКИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ“. Очите на Майкъл светеха от гордост. По усмихнатото му лице нямаше и следа от преживените наскоро изпитания. За миг Сюзън изтръпна при спомена за случилото се.

Дейвид лесно отгатна мислите й.

— Да, той е истински мъж — каза той. — Винаги съм го знаел.

И намигна на Сюзън, която се засмя на комплимента на Голд.

По негласно споразумение на масата не се каза нито дума за „случая“. Сюзън и Майкъл се прибраха към осем часа и гледаха за последен път взетия под наем филм „Вятърът във върбите“. Двамата почти не говориха, но когато Сюзън отиде да го целуне за лека нощ, Майкъл пожела да си поговорят. Разказа й за дъщерите на Голд и плановете им за лятото. Говориха за „Вятърът във върбите“. Искаше да прочете и книгата. Макар да беше старичка за него, той държеше да опита.

— Мамо, господин Жабок същият ли е като в книгата? — попита той.

— Да, скъпи. Почти съвсем същият — отвърна Сюзън. — Добър по сърце, но малко глупавичък. Постоянно захваща нови и нови планове и накрая все се забърква в някоя каша. После Плъхът и Къртицата трябва да го спасяват.

— И господин Язовец?

— Да, и господин Язовец.

— На мен господин Язовец най-много ми харесва — заяви Майкъл. — Харесва ми голямата му къща под земята.

— На мен също.

Сюзън погали Майкъл по главата и се замисли за това, че и нея я привлича господин Язовец като фигура на бащата, който със своята мъдрост и физическа сила спасява приятелите си от беди. Простиращите се надалеч подземни ходове на неговия уютен дом стигаха до всички краища на Дивата гора и бяха като метафора на познанието му за света. Той имаше решение на всички загадки и предлагаше сигурност и закрила в най-трудните моменти.

Цял живот Сюзън се беше грижила сама за собствената си сигурност. Домът, който като малка й се беше струвал като нещо дадено, беше само далечен спомен. Запита се дали Майкъл, като дете на разведени родители, не живее също с чувството за постоянно изгнание. Искаше й се той да не страда като нея. Но го уважаваше за това, че понася положението си, без да се оплаква.

— Когато Плъхът и Къртицата мислеха, че са се загубили окончателно — каза той, — откриха вратата към дома на господин Язовец, скрита под снега.

— Да.

Майкъл погледна през рамото на Сюзън към снимката на стената — онази, на която Сюзън беше малко момиченце и държеше сладоледения си сандвич на фона на дърветата.

— Мамо?

— Кажи, съкровище.

— Виждаш ли онази птичка на снимката?

Сюзън присви късогледите си очи, за да разгледа по-добре сенките на снимката.

— Там има ли птичка? — попита тя.

— Да. На клоните точно зад теб.

Сюзън стана, за да разгледа снимката. Наистина, точно вляво от сладоледения сандвич се виждаше птичка, кацнала на клоните на едно от дърветата зад масата за пикник.

— Да, наистина има — възкликна тя. — Ти имаш по-добро зрение от мен.

Последва кратко мълчание.

— Мамо? — проговори отново Майкъл.

— Кажи, съкровище.

— Птичките, дето изкълвали трохите, когато децата се загубили в гората — те какви птички са били?

Сюзън се засмя.

— Не знам, скъпи. Просто птички.

Мисълта за Хензел и Гретел с техните неуспешни опити да намерят сигурно място я тревожеше. Питаше се дали Майкъл има предвид собственото си пленничество в ръцете на Арнолд Хейз.

Децата, уви, никога не могат да си позволят да съхранят невинността си. Детството е труден период, изпълнен с най-различни препятствия, които могат да бъдат преодолени само с помощта на хитрост и предпазливост, които не са присъщи на децата. Възрастните, колкото и да са уж силни и недоверчиви, също цял живот търсят път, който да ги изведе през тъмните и мрачни места, без да имат ясна представа как точно да стане това.

Майкъл беше оставил на Сюзън диря и тя я беше последвала. Но кой щеше да покаже пътя на самия Майкъл? Кой щеше да му покаже сигурен път до дома?

Изведнъж Сюзън почувства непреодолима умора. С ръка на рамото на Майкъл, тя затвори очи. Спомените й се надигнаха отвътре, почти като съновидения. Двамата с брат й бяха в парка, по-точно на тясната пътечка, която водеше към поляната за пикник от шосето към града. Обутите им в гуменки крака се плъзгаха с едва чуто шумолене по покритата с изсъхнали борови игли пътека. Езерото беше толкова близо, че тя почти го усещаше. Вървяха бързо, сладоледите в едната й ръка, в другата ръчичката на Куентин.

— Няма ли да ги ядем?

— Чак като стигнем.

— Но те ще се стопят!

— Няма да се стопят. Ще видиш.

Последният половин километър минаха почти тичешком. Майка им стоеше край огъня и говореше нещо. Сюзън пусна ръката на Куентин и му даде сладоледа. После бързо отиде до масата, където баща й четеше вестник. Цял ден тя си мислеше за това, как ще си изяде сладоледа, седнала до татко си. Но това не си струваше да се обяснява на Куентин.

— Това сладолед ли е? Взе ли и на брат си?

— Да.

Баща й се беше зачел във вестника, но въпреки това я потупа по рамото със свободната си ръка.

Изведнъж майка им пристъпи към тях с фотоапарат в ръка.

— Ама каква картинка сте вие двамата. Суки^[1], стой така. Чакайте да ви снимам.

— Мамо, сладоледът ми ще се стопи!

— Няма. Усмихнете се. Браво, добро момиче.

Сюзън смаяно отвори очи. Това беше спомен, който безброй пъти се беше опитвала да възстанови. А сега той сам се беше върнал.

Усети, че очите й са замъглени от сълзи. Споменът беше много тежък, защото й напомняше не само миналото, но и всичко, което беше изгубила. Нищо чудно, че Куентин отказваше да си спомня.

— Браво, добро момиче.

Стресната, тя погледна към Майкъл.

— Какво каза? — попита тя.

— Браво, добро момиче. — Той се засмя. — Казах „Браво, добро момиче“.

Сюзън ококори очи.

— Защо го каза?

Момчето сви рамене.

— Просто така.

— Да, но защо?

— Не знам — усмихна се пак той. — Може би защото ми се виждаш добро момиче.

Сюзън пребледня. Никой на този свят не знаеше за тези думи. Те принадлежаха на едно отдавна забравено минало.

Господи, не.

Тя хвана Майкъл за ръката. Пръстите й трепереха.

— Скъпи — каза тя. — Когато бяхте сами с онзи човек, ти знаеше ли, че аз ще дойда?

Той кимна.

— Да.

— Виждаше ли ме?

— Да, виждах те.

— Искам да кажа…

Тя прокле двусмислицата във въпроса си, фината граница между вътрешното око и обичта.

— Искам да кажа, виждаше ли ме как вървя към теб, за да те намеря?

— Да, виждах те.

Сюзън затвори очи. Опита се да измисли въпрос, с който да избегне истината, която не желаеше да чуе. Но напразно.

— Знаеше ли какво си мисля? — попита тя. — Когато беше сам?

Мълчание. У нея се надигна надежда, че е сбъркала.

— Птичката — каза внезапно Майкъл, — онази на верандата. Дето не можела да отлети. Блъскала се насам-натам, но само се удряла в мрежата. Това ли ме питаш, мамо?

В очите на Сюзън бликнаха сълзи.

— Каква птичка? — попита тя.

— В къщата ви — обясни той. — И ти си била там.

Господи, той също има дарбата.

Тя избърса очи. Притисна Майкъл към себе си, сякаш за да го предпази. Замисли се за дългите години на своето минало и за годините пред него. Не беше честно. Единственото, което желаеше за сина си, беше да живее спокоен, обикновен живот. Носейки безропотно своето бреме от всевъзможни тайни, тя се надяваше да освободи поне него. Но сега беше твърде късно.

— Мамо — обади се пак той. — Птичката е отлетяла. Спасила се е.

— Така ли? — попита тя. — Сигурен ли си?

— Да. Литнала изведнъж нагоре, сред дърветата.

Сюзън долови свръхестествената увереност в детския глас. И се вкопчи в нея въпреки желанието си, като в нещо, което цял живот е чакала да чуе.

Изведнъж в съзнанието й проблесна един образ, дошъл сякаш от никъде. Малкото момченце, което играе на криеница, закрило очи с ръка. Момиченцето, което отчаяно се опитва да му направи знак, да го предупреди, но момчето не го вижда. И очите на момчето, пълни със смях и закачливост, сякаш няма нужда да вижда, защото то вече знае всичко.