Майкъл Конъли
Хорът на забравените гласове (1)

1

В практиката и протокола на Лосанджелиското полицейско управление повикването с код две — шест предизвиква най-незабавна реакция и поражда най-силен страх под бронираната жилетка. Защото това повикване често оказва пряко отражение върху кариерата. То идва от комбинацията на радиопозивната с код две, която означава „реагирай колкото може по-бързо“, и шестия етаж на Паркър Сентър, от който началникът на полицията командва управлението. Две-шест е спешна призовка в кабинета на началника и всеки полицай, който си харесва работата, се подчинява, без да се мае.

При предишното си назначаване детектив Хари Бош беше работил над двайсет и пет години в управлението и нито веднъж не бе получавал спешно повикване от началник на полицията. Всъщност освен на връчването на полицейската значка в академията през седемдесет и втора, никога не се бе ръкувал или разговарял лично с полицейски началник. Беше преживял неколцина и естествено, бе ги виждал на полицейски прояви и погребения, обаче просто през годините никога не му се бяха изпречвали на пътя. На сутринта на завръщането си в полицията след тригодишно прекъсване той получи първото си повикване две — шест, докато си връзваше вратовръзката пред огледалото в банята. Помощникът на началника се обаждаше по личния му мобилен телефон. Бош не си направи труда да попита как са намерили номера му. От само себе си се разбираше, че кабинетът на началника разполага с властта да действа по такъв начин. Бош само отговори, че ще пристигне след час, на което, помощникът отвърна, че ще го очакват по-рано. Хари доза-върза вратовръзката си в колата, докато шофираше колкото можеше по-бързо — доколкото позволяваше трафикът по магистрала 101 към центъра.

От момента, в който затвори телефона, докато мина през двукрилата врата и влезе в кабинета на началника на шестия етаж в Паркър Сентър, изтекоха точно двайсет и четири минути. Той си мислеше, че е постигнал нещо като рекорд, въпреки че беше паркирал неправилно на Лос Анджелис Стрийт пред полицейското управление. Щом знаеха номера на личния му мобифон, сигурно бяха наясно, че е извършил истински подвиг, като е стигнал от Холивудските хълмове до кабинета на началника за по-малко от половин час.

Обаче помощникът, лейтенант, казваше се Хофман, го изгледа с безразличие, посочи увитата в найлон кушетка, на която вече чакаха други двама, и каза:

— Закъсняхте. Седнете.

Бош реши да не възразява, за да не влоши положението още повече. Отиде при кушетката и се настани между двамата униформени, които бяха заели местата от двата края. Двамата седяха вдървено и не разговаряха. Явно също бяха получили позивна две — шест.

Минаха десет минути. Мъжете от двете му страни бяха привикани преди него и началникът ги задържа точно по пет минути. Докато вторият бе вътре, на Бош му се стори, че чува високи гласове от светая светих. Когато полицаят излезе, лицето му изглеждаше пепеляво. Нещо се беше издънил пред началника, а се говореше — и бе стигнало до пенсиониралия се Бош, — че новият не търпи издънки. Беше чел в „Таймс“ за някакъв щабар, който бил понижен, задето не съобщил на началника, че синът на един градски съветник, обикновено съюзяващ се срещу управлението, е задържан за транспортно произшествие. Началникът научил едва когато съветникът се обадил да се оплаче от полицейски тормоз, като че ли управлението било накарало сина му да изпие шест водки-мартини в бар „Мармаунд“ и на път за вкъщи да се опита да прегази с колата си дънера на едно дърво на Мълхоланд.

Накрая Хофман остави телефонната слушалка и посочи с показалец Бош. Негов ред беше. Бързо го въведоха в ъглов кабинет с изглед към Юниън Стейшън и околното жп-депо. Гледката си я биваше, обаче не бе кой знае какво. Това нямаше значение, защото скоро щяха да съборят сградата. Управлението щеше да се премести във временни офиси, докато издигнеха нова модерна полицейска постройка на същото място. Редовите ченгета наричаха сегашната Стъкления дом, сигурно защото не криеше никакви тайни. Бош се зачуди какъв ли прякор ще измислят на новата сграда.

Началникът на полицията подписваше документи зад голямото си бюро и без да вдигне глава, каза на Бош да седне. След трийсет секунди подписа и последния лист и го погледна. Даже се усмихна.

— Исках да се запозная с вас. Добре дошли отново в управлението.

В гласа му определено се долавяше източен акцент. Бош го смяташе за нормално. Всички в Лос Анджелис идваха отнякъде другаде. Или поне така изглеждаше. Това беше и силата, и слабостта на града.

— Радвам се, че се връщам — отвърна той.

— Наясно сте, че сте тук по моя воля, нали?

— Да.

— Естествено, преди да одобря назначението ви, ви проверих подробно. Имах съмнения за вашия… да го наречем „стил“, но в крайна сметка надделяха способностите ви. Можете да благодарите също на партньорката си Кизмин Райдър, която се застъпи за вас. Тя е добър полицай и й имам доверие. А тя има доверие във вас.

— Вече й благодарих, но пак ще го направя.

— Знам, че от пенсионирането ви са минали по-малко от три години, но все пак ви уверявам, детектив Бош, че управлението, в което постъпвате повторно, не е управлението, което сте напуснали.

— Наясно съм с това.

— Надявам се. Знаете ли за наложеното ни споразумение?

Точно след напускането на Бош предишният началник беше принуден да приеме серия реформи, за да предотврати налагането на федерален контрол над ЛАПУ след разследване на ФБР, установило корупция в големи мащаби, насилие и нарушаване на граждански права от страна на служителите. Сегашният началник трябваше да спазва споразумението, иначе щеше да му се наложи да изпълнява заповедите на ФБР. Никой не го искаше, от началника до най-нископоставения новобранец.

— Да — потвърди Бош. — Четох за това.

— Чудесно. Радвам се, че сте били в течение. И се радвам също така да ви съобщя, че въпреки материалите, които може би сте чели в „Таймс“, ние напредваме бързо и искаме да запазим тази скорост. Опитваме се също така да обновим управлението технически. Постигаме успехи във връзките с обществеността. Ние вършим много добри дела, детектив Бош, много от които могат да придобият отрицателно значение в очите на обществото, ако прибегнем към старите методи. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Струва ми се, че да.

— Вашето завръщане тук не е гарантирано. Постъпвате с едногодишен изпитателен срок. Така че се смятайте пак за новобранец — при това най-старият новобранец в управлението. Аз одобрих завръщането ви — и по всяко време през тая година мога да ви шитна, без да посоча причина. Не ми давайте основание за това.

Бош премълча. Съмняваше се, че началникът очаква отговор.

— В петък в академията завършва нов курс кадети. Бих искал да присъствате.

— Защо?

— Искам да дойдете. Искам да видите всеотдайността, която се е изписала на лицата на нашите младежи. Искам да си припомните традициите на това управление. Смятам, че това ще ви помогне, ще ви помогне отново да се посветите на работата си.

— Щом искате, ще присъствам.

— Добре. Ще се видим там. Ще седите под ВИП тентата като мой гост.

Той си записа за поканата върху блокче бележки, после остави химикалката, насочи показалец към Бош и се втренчи в него.

— Чуйте ме, Бош. Никога не нарушавайте закона, за да го наложите. Винаги си вършете работата конституционно и отговорно. Няма да приема друг начин. Градът няма да приеме друг начин. Наясно ли сме с това?

— Да.

— Тогава можете да си вървите.

Бош се изправи. Началникът го изненада, като също стана и му протегна ръка. Бош си помисли, че иска да се ръкуват, и му подаде своята. Началникът постави нещо в дланта му и когато погледна, Бош видя своята златна детективска значка. Със стария му номер. Не го бяха дали на друг. За малко да се усмихне.

— Носете я както трябва — каза началникът. — И с гордост.

— Обещавам.

Сега вече се ръкуваха, но началникът не се усмихна. Само каза тихо:

— Хорът на забравените гласове.

— Моля?

— Това ми идва наум, когато си мисля за случаите долу в „Неприключени следствия“. Това е стаята на ужасите. Нашият най-голям срам. Всички ония случаи. Всеки от тях е като камък, хвърлен в езеро. Вълните минават през времето и хората. Роднини, приятели, съседи. Как можем да се обявяваме за град, когато има толкова много вълни, когато нашето управление е забравило толкова много гласове?

Бош мълчаливо пусна ръката му. Нямаше какво да му отговори.

— Когато дойдох в управлението, промених името на отдела. Това не са „стари“ следствия, детектив Бош. Те никога не остаряват. Поне за някои хора.

— Разбирам.

— Тогава слизайте долу и приключвайте следствията. В това ви бива. Затова имаме нужда от вас, затова сте тук. Затова рискувам с вас. Покажете им, че ние не забравяме. Покажете им, че в Лос Анджелис следствията никога не остаряват.

— Обещавам.

Бош го остави в кабинета му, все още изправен и може би преследван от гласовете. Като самия него. Помисли си, че навярно за пръв път наистина е свързан на някакво равнище с човека на върха. В армията казват, че влизаш в битка и си готов да умреш за хората, които са те пратили. Бош никога не се бе чувствал така, когато пълзеше из тъмните тунели във Виетнам. Чувстваше се сам, вярваше, че воюва за себе си, бореше се да остане жив. Това беше продължило и в управлението и понякога му се бе струвало, че се бори въпреки хората на върха. Сега положението може би щеше да се промени.

В коридора натисна бутона на асансьора по-силно, отколкото трябваше — изпитваше прекалено силно вълнение и имаше повече енергия за изразходване. Хорът на забравените гласове. Началникът явно знаеше песента, която пееха те. Естествено и Бош я знаеше. Беше я слушал почти цял живот.