Джоузеф Глас
Очи (35)

34

Арнолд Хейз гледаше телевизия.

На екрана се появи репортерка от Седми канал.

— Тази сутрин беше потвърдено — каза тя, — че е получено съобщение с искане за откуп по сензационното отвличане на шестгодишния син на психиатърката и ясновидка доктор Сюзън Шейдър. На пресконференция пред кабинета си щатският прокурор Ейбъл Уедърс направи лично изявление.

Хейз се наведе напред с чаша минерална вода в ръка. Котката скочи от скута му, но се сви любвеобилно около краката му.

Репортерката изчезна, заменена от лика на господин щатския прокурор. Както обикновено, Уедърс имаше строго изражение тип „Да му мислят престъпниците“, със свити вежди, погледът му беше така впит в камерата, сякаш щеше да я пробие.

— Не, засега не мога да разкрия подробности около искането — отвърна той на въпросите на журналистите. — Това би могло да изложи на опасност живота на Майкъл.

Служи си с малкото име на детето, отбеляза Хейз. Уедърс явно си дава сметка, че е по-добре да се покаже като истински закрилник, загрижен и ласкав. Съветникът му по връзките с обществеността явно си разбира от работата.

Чу се едва доловимо зададен въпрос за зъбния отпечатък. Естествено, отбеляза Хейз, журналистите бяха успели да намерят нужните връзки в полицейските среди. И някой беше намазал добре.

Уедърс беше непробиваем.

— Засега не сме установили нищо, което да ни подскаже къде се намира Майкъл — раздразнено отвърна той. — Работим по всички възможни линии, за да осигурим безопасното му освобождаване. Засега това е всичко, което бих искал да заявя.

— Господин щатски прокурор — запита друг журналист, явно намиращ се по-близо до микрофоните, — има ли някаква истина в слуховете, че Майкъл е отвлечен от убиеца на студентките? За да отмъсти на доктор Шейдър?

— Не, няма — отвърна Уедърс.

Той лъжеше. Всички признаци за това бяха налице. Един от тях беше лекото потрепване на клепачите, докато Уедърс държеше погледа си твърдо вперен в камерата. Вътрешното му аз, което знаеше, че думите му са лъжливи, се опитваше да бъде някъде другаде. Друг знак беше лекото потрепване на кожата около ушите. Ако раменете на Уедърс се виждаха, щеше да се забележи леко преместване на тялото наляво или надясно. И накрая, разбира се, изразът, с който си послужи. Твърде драматично, твърде театрално. Лъжците винаги си служат с ефектни думи, без да осъзнават, че точно това ги издава най-много.

Хейз имаше дългогодишен стаж като разпитващ. Именно тогава се беше научил на множество трикове от колегите си, но още повече беше научил от книгите по психология и психо-физиология. По въпроса за лъженето съществуваше обилна, но недобре подредена литература. Макар физическите признаци, издаващи лъжеца, да не можеха да послужат за доказателство пред съда, критериите бяха доста твърдо установени и можеха да бъдат демонстрирани недвусмислено.

В сензационната ранна студия на Фройд „Психоанализата и удостоверяването на истината в съда“ се изреждаха повечето основни теми. Именно Фройд беше разбрал, че всички човешки същества са лъжци, поне що се отнася до смущаващите факти от вътрешния им живот. Опитват се да скрият истината, но тя се изплъзва по хиляди начини, колкото по-незначителни, толкова по-красноречиви. Специалистът може да ги измери, но всеки може да долови присъствието им.

Хейз понякога включваше телевизора само за да наблюдава парада на лъжците. Политици, шефове на големи компании, евангелизатори — всички говореха на специалния език на лъжците. А пък юристите! Адвокатите на Симпсън направиха по-добро представление, отколкото свидетелите, които разпитваха.

Уедърс лъжеше. Той знаеше, че съществува връзка между отвличането и поредицата убийства. Просто не желаеше да говори за това.

— Господин щатски прокурор — попита друг репортер, — знаем, че доктор Шейдър лично спаси Хайме Лазаръс от убиеца на студентките. Вярно ли е, че след спасяването на госпожица Лазаръс не са били взети никакви мерки за сигурност спрямо доктор Шейдър и детето й?

— Не, не е вярно — рече Уедърс. — Всички възможни мерки за сигурност бяха взети. За отвличането на Майкъл в никакъв случай не може да се обвинява чикагската полиция. Мога обаче да добавя, че ние приемаме това като директно посегателство върху представителите на закона. Няма да си дадем нито миг покой, докато Майкъл не бъде върнат на майка си, а похитителите му изправени пред съда.

— Има ли някакви определени следи, водещи към похитителя? — извикаха в хор няколко репортери.

— Да, има — отвърна Уедърс. — Очакваме случаят да бъде разрешен съвсем скоро.

— Вярвате ли, че детето е още живо? — попита някой.

— Определено да — заяви Уедърс.

Един по-нахален репортер реши да го атакува.

— А бихте ли ни казали, ако не беше така?

Достолепната физиономия на Уедърс зае сурово изражение.

— Ние ще върнем Майкъл на майка му — заяви той. — Нямам какво повече да ви кажа.

Хейз намали звука с дистанционното, докато лицето на Уедърс изчезваше от екрана, заменено от портретната фотография на Майкъл, която от една седмица не спираха да показват.

Нещата се развиваха точно по начина, по който ги беше предвидил Хейз. Полицията играеше точно по правилата. Мълчал беше десет дни, за да ги накара да поомекнат. Явно беше успял. Отвличането на момчето беше новина от национален мащаб. Цялата страна беше на нокти и очакваше с класическа смесица от тревога и садизъм новината за това, че детето е открито мъртво.

Полицията щеше да клекне. Нямаха друг избор. Сюзън Шейдър, героиня преди няколко дни заради блестящо свършена работа, се беше превърнала в прочута жертва, на чиято мъка откликваха сърцата на всички родители в Америка. Случаят Линдбърг се повтаряше отново.

— Ела, коте — каза Хейз и цъкна с език.

Котката скочи безшумно в скута му. Той постави ръката си под предните й лапи и я вдигна. Красивите й, подобни на скъпоценни камъни очи се приближиха до неговите.

— Не могат да ни хванат, нали? — попита той и побутна котката с нос по бузата. — Всичките ще ги измамим.

Без да знае точно защо, той се замисли за ясновидката, докато котката мъркаше в ръцете му. Според древните митове котките също имали ясновидски способности.

— Можеш ли да прочетеш мислите ми, писано? — запита той гальовно. — Какво си мисля? Какво си мисля ето в този момент?

Котката го близна по носа с грапавия си език. Той се опита да я целуне по носа, но тя се дръпна.

— Не знаеш, а? — продължаваше той. — Хайде. Не се прави на толкова труднодостъпна.

Котката го изгледа остро и се измъкна от хватката му. Хейз се засмя и вдигна чашата до устните си. При това той се обърна да погледне през рамо. Вратата към спалнята беше открехната. Под одеялото се забелязваше дребното телце.

— Отвратителна котка — обърна се той към животното. — Прекалено си умна и от това ще патиш.