Джоузеф Глас
Очи (23)

22

Ясновидските умения на Сюзън се бяха проявили, когато беше на десет години. Родителите й бяха дребни фермери, чиято зеленчукова градина не успяваше да ги издържа. Майка й работеше и като агент за продажба на недвижими имоти, а баща й като дърводелец и предприемач. Повечето работилнички, гаражи и кокошарници в областта бяха негово дело. По време на неделните им разходки със Сюзън, той често я стряскаше, като изведнъж посочваше нещо край пътя.

Баща й беше природно интелигентен и мъдър човек, макар и не особено образован. Най-голямата му страст беше Гражданската война. Имаше десетки книги, посветени на тази тема и поддържаше кореспонденция с други изследователи на войната, повечето южняци. Освен това притежаваше необикновени познания по историята на този край. По време на дългите им разходки в разнебитения форд „феърлейн“ той разказваше на Сюзън безкрайни истории за прадедите на всичките им роднини и приятели, както и всевъзможни събития и легенди от тази част на страната.

Любознателността му го свързваше с изплъзналото се от хрониките минало, скрито под старите могили, дървета и къщи. По-късно през живота си Сюзън установи, че е наследила от баща си именно този навик — да се рови в миналото, да разкрива тайните му. В нейния случай стремежът й беше насочен към разкриване на психологическата истина.

В нощта на пожара, в който загинаха родителите й, двамата с брат й бяха останали да преспят в дома на братовчедите си. Сюзън седеше в къщичката на дървото, когато колата на шерифа се зададе по прашния път с мигаща като око на циклоп лампа. Шерифът слезе от колата с такава целенасоченост, че Сюзън се уплаши, да не би да идва да я арестува.

Роднините се скупчиха около двете осиротели деца сякаш искаха да ги задушат. Загрижените лели и чичовци не спираха да повтарят на Сюзън: „Сега ти трябва да продължиш да се грижиш за брат си. Майка ти и татко ти сигурно също щяха да кажат така“. Животът й се превърна в задължение, в дълг. Никой не се интересуваше от чувствата й, нито пък въобще ставаше въпрос за това, че самата тя има право на нещо друго, освен чувството за дълг.

Когато Сюзън осъзна, че има ясновидска дарба, тя не направи връзка между явлението и смъртта на родителите си. Усещаше го повече като дълбоко заспал в недрата на тялото импулс, който се беше пробудил по някакъв сигнал, както смущаващите промени на пубертета се проявяват най-неочаквано.

Един следобед, докато слушаше песента на Бийтълс „Norwegian Wood“, тя докосна снимката на Джон Ленън и разбра, че ще бъде убит в Ню Йорк.

В дневника си беше записала предсказанието, че един мъж ще убие осем момичета в училището за медицински сестри в Чикаго, а деветата, скрита под леглото, ще го разкрие на полицията.

Предсказа падането на Ричард Никсън поради нещо, наречено Уотъргейт, което обаче не й говореше нищо.

На никого не беше казала за необичайните си способности. Те я смущаваха и объркваха. В съзнанието й нахлуваха какви ли не образи, които й пречеха да се съсредоточи над уроците си в училище. Понякога успяваше да различи кои от тях са мисли или фантазии на учителите или съучениците й. Понякога си оставаха загадка.

По инерция премина през десетгодишната си възраст. Учеше съвестно, но оценките й бяха лоши. Опитваше се да се сприятели с другите деца, но семейната й трагедия ги плашеше и ги караше да странят от нея, а отнесеният й поглед съвсем ги отблъскваше. С нея се говореше трудно. Учителите й смятаха, че е мързелива. Затваряше се все повече у дома при брат си, все по-рядко участваше в училищните занимания.

Четири години след смъртта на родителите й тя започна нощем да не се прибира у дома.

Тялото й се развиваше бързо и момчетата бързо забелязаха това. Понеже в училището й се носеше славата на нередовна ученичка, те лесно се престрашаваха да я канят на дълги разходки в гората покрай безлюдните пасища. Тя не отблъскваше предложенията им и те си предаваха името й от уста на уста. Понякога се измъкваше тайно през нощта и ходеше да се среща с разни момчета. Леля й и чичо й никога не успяваха да я хванат.

Предсказа и убийството на Мартин Лутър Кинг. Предсказа отвличането на Пати Хърст. Предсказа убийствата на Тейт и Ла Бианка в Калифорния, масовото убийство в Кент, както и бунта в затвора „Атика“. Ужасите, които гледаше по новините, започнаха да й се струват като оживели кошмари.

Една от учителките научи за разпуснатото поведение на Сюзън и я извикаха в кабинета на училищния психолог. Сюзън помоли психоложката да не казва нищо на леля й и молбата й беше изпълнена.

Точно преди началото на последната година в гимназията леля й се разболя. Откриха й злокачествен тумор и през следващите две години семейството беше изцяло заето с тревогите на предстоящата й смърт. Когато наближи краят, Сюзън и брат й отидоха при друга леля и чичо в Балтимор. Именно там за първи път Сюзън беше подложена на тест за интелигентност и я изпратиха в специално училище.

Научи за смъртта на леля си през един дъждовен следобед, точно след като беше направила теста си по висша математика.

Експериментът с противоположния пол завърши с преместването й в Балтимор. Сюзън се отдаде изцяло на учението. Четеше денонощно, чичото и лелята не знаеха кога спи. Тя беше кротко и възпитано момиче, което очароваше възрастните с учтивото си държане и преждевременно развитата си емоционална зрелост.

Една вечер към края на първата година в Балтимор лелята успя да я зърне под душа. Мишниците на Сюзън кървяха от порязванията, които Сюзън сама си беше нанесла с бръснача на чичо си. Някои порязвания бяха стари и зараснали. По-пресните се бяха разкървавили под топлата вода.

Изпратиха я при известен психиатър, който й обясни, че смъртта на родителите й е оставила траен белег, а смъртта на лелята след продължителното и тежко боледуване го е задълбочила допълнително. Сюзън го изслуша мълчаливо и когато психиатърът каза, че между прекаленото учене и разпуснатото й поведение с момчетата нямало съществена разлика, тя се изсмя саркастично.

— Това са големи глупости — каза тя, после остана известно време загледана през прозореца към предвоенното очарование на Чарлс стрийт и избухна в сълзи.

По време на първите месеци от лечението оценките й отново спаднаха. След това отново се подобриха и тя завърши гимназия една година по-рано. Есента се записа да учи в Пенсилванския университет и две години по-късно завърши химия и математика. На двайсет години записа да следва медицина. На двайсет и седем постъпи на работа като психиатър в болницата на Северозападния университет, след като беше изкарала стажа си при Берте Мюлер, една от най-изтъкнатите психоаналитички и преподавателки в страната.

Доктор Мюлер беше първата личност, пред която Сюзън разкри ясновидската си дарба. Тя й помогна да разбере, че в досегашния й живот ясновидството винаги е било считано за нещо, което се е появявало прекалено късно, за да й бъде от полза. „Ако предварително бях разбрала за пожара, можех да предупредя родителите си!“ Това беше мрачният облак, под който ясновидството й се беше разкрило за първи път и поради тази причина то винаги беше съпътствано от чувство на срам и лоши предчувствия. Едва след като свикна с мисълта за собствената си погрешимост и уязвимост, тя успя да възприеме дарбата си такава каквато е.

След като започна самостоятелна практика на психиатър, Сюзън се замисли над възможността да използва свръхестествената си дарба за по-практични цели. Прочете много литература по въпроса за парапсихологията и под псевдоним написа множество статии за научни списания. Голямо впечатление й правеха паралелите между ясновидството и несъзнателното.

С Ник се запознаха на едно събиране у техен общ познат. Три месеца по-късно вече бяха женени и живееха в Сан Франциско, където Сюзън работеше в психиатрична клиника, докато Ник се утвърждаваше като адвокат. После се роди Майкъл, а Сюзън и Ник се разделиха.

С Дейвид Голд Сюзън се запозна след завръщането си в Чикаго, на една конференция по въпросите на психологията на масовите убийства. Заговориха се на коктейла и прекараха заедно цялата вечер. Той беше мил, вглъбен в себе си човек и въобще нямаше вид на полицейски инспектор. Сюзън почувства известно разочарование, когато й каза, че е женен. От тази вечер нататък двамата бяха неразделни.

В момент на слабост тя му спомена за дарбата си и той я помоли да му помогне в разследването на един случай. След като се запозна с личните вещи на жертвата, убита на Дайвърси Паркуей, Сюзън съвсем правилно се ориентира, че убиецът е бивше гадже на момичето. Така започна работата й като сътрудник на полицията.

С все по-нарастваща увереност тя умело комбинираше трите си професии — на психиатър, учен и ясновидец. Покрай работата си в полицията научи много за престъпното съзнание. Започна да дава показания като вещо лице по различни криминални случаи. Целият й живот сякаш започваше успешно да се изгражда около професия, която я караше да се чувства ценена.

След като я опозна по-добре, Дейвид Голд я попита на шега дали е сигурна, че не е еврейка.

— Ти имаш всичко необходимо. Само дето майка ти не е еврейка.

Сюзън правилно разбра, че той има предвид усещането за отхвърленост от обществото, за някаква всеобхватна печал, която се излъчва от нея. Тя не можеше да бъде причислена към редиците на „шикса“^[1], на основното общество. Тя беше чужд елемент. Голд я харесваше и заради това.

Така Сюзън се сдоби не само с професия, но и с приятел. Острият чикагски вятър и сиво небе започнаха да й изглеждат особено приятни. В края на краищата, в тази земя на изселници и имигранти, майката земя беше отредила място и за нея.

И тогава убийството на Шерил Глейзър сложи началото на събитията, довели в крайна сметка до арестуването на Кайл Стюарт.

 

 

Кабинетът не беше същият. Този факт изненада Сюзън, която си беше представяла, че лекарите живеят на сигурно място, лишено от промени във времето и пространството. Столовете бяха нови. Щорите, зад които прозираха градските небостъргачи, също.

Когато идваше тук преди, между нейния стол и този на доктора висеше картина. Абстрактна рисунка в кафяво и черно, земна и някак си вдъхваща увереност. За Сюзън тя символизираше безформеност, на която самата тя трябваше да придаде форма и значение, както в собствения си живот. По време на терапевтичните сеанси погледът й често се отклоняваше към нея и доктор Мюлер никога не възразяваше. Понякога говореха за картината и значението й за Сюзън. Доктор Мюлер й каза, че я е купила, докато била в Мексико със съпруга си. Картината не беше подписана. Това й придаваше още по-символичен смисъл, на нещо като празен лист без никакво вложено значение, което наблюдателят може да изпълни със съдържание по собствен избор.

— Картината — отбеляза Сюзън. — Няма я.

— Да, няма я — усмихна се доктор Мюлер. — Липсва ли ти?

Сюзън сви рамене.

— За мен тя имаше особен смисъл. Но времената се менят, нали?

— Имаше ли усещането, че в тази стая времето не тече? — попита доктор Мюлер с усмивка.

— Предполагам, че всички пациенти изпитват подобно чувство — отвърна Сюзън. — Тук е мястото, където не ти се налага да се бориш с напрежението на външния свят.

— Да, но човек идва тук именно за да се справи с това напрежение. Това е идеята, в крайна сметка — отбеляза доктор Мюлер.

Сюзън погледна мястото, където навремето висеше картината.

— Какво стана с нея? — попита тя.

— Подарих я.

— На кого?

— На един човек, който много я харесваше. Някой, който имаше нужда от нея.

Сюзън почувства известен пристъп на ревност.

— Пациент?

— Не точно.

Тонът, с който доктор Мюлер отвърна, подсказа на Сюзън да не разпитва повече.

— Е, променила си се — отбеляза тя.

— Как изглеждам?

Възрастната психиатърка я огледа внимателно. Погледът й я притискаше по особен начин и я караше да се чувства гола и незащитена, но същевременно й действаше успокоително. Връзката отпреди много години се проявяваше отново.

— Добре изглеждаш — заключи доктор Мюлер. — Силна, уверена и компетентна. Толкова много от пациентите ми идват тук със съкрушен вид. Ти имаш вид на човек, който отдавна е стъпил здраво на краката си.

— В известен смисъл, да — съгласи се Сюзън. — Понякога нямам чувството, че съм стъпила много здраво.

— Разбирам те — усмихна се доктор Мюлер. — Някой веднъж отбеляза, че опората на човешките крака върху земята е доста по-несигурна отколкото гравитацията предполага.

— Лодки срещу течението — добави Сюзън, припомняйки си последния ред на „Великият Гетсби“, който често беше цитирала в тази стая, когато бремето на паметта й се струваше прекалено тежко, за да го понесе сама.

— Да, това също. Миналото е част от собственото ни гравитационно поле. Тежестта му понякога е твърде голяма, за да се справим с нея.

Последва мълчание. Терапията е особено и прекрасно нещо, размишляваше тя. В някои отношения е дори по-проникновена от ясновидството. Ясновидството са видения, които те навестяват. При терапията нещата биват изтеглени от собствените ти недра със сила, която прониква в неподозирани дълбини на твоето същество — и то с цената на неистова съпротива.

По време на терапевтичния си стаж Сюзън рядко излизаше от този кабинет, без да се усети пречистена. Сега, когато беше сама, това усещане й липсваше.

— Как е синът ти? — попита психиатърката.

— Вече е голям.

Сюзън бръкна в чантата си и извади снимка на Майкъл. Подаде я на доктор Мюлер, която сложи очила, за да я разгледа по-добре. Очите зад очилата се присвиха с добре познато движение. Сюзън забеляза нашествието на сивите коси и новите бръчки.

— Хубавец — отбеляза психиатърката. — Изглежда много умен.

— Такъв е.

— Това е истинска дарба. Сега при теб ли е?

Сюзън държеше доктор Мюлер в течение на събитията около Майкъл. За Коледа винаги й изпращаше дълги писма, а понякога й пишеше и през лятото. Психиатърката винаги отговаряше, макар и с по-кратки писма. Сюзън изпитваше нужда от връзката на привързаност и познание, което писмата олицетворяваха. Психиатърката я познаваше по-добре от всеки друг и имаше известни заслуги за постиженията й. Беше й като майка, дори по-близка, защото едно младо момиче неизбежно има тайни от майка си, докато връзката на терапевта с пациента не допуска никакви тайни.

— Да, при мен е — отвърна Сюзън, — но смятам да го изпратя обратно при Ник. Тук нещата се усложниха.

Доктор Мюлер кимна.

— Това ще предизвика ли неприятности?

Тя знаеше обстоятелствата, при които Сюзън беше прехвърлила родителските права на Ник и знаеше за дълбоките белези, които бе оставила раздялата на Сюзън с Майкъл.

— Навярно — отвърна Сюзън уклончиво.

Мълчанието на доктор Мюлер й подсказа, че тя очаква да чуе нещо повече. Сюзън не я беше посещавала от дълго време. Причините явно бяха сериозни.

Сюзън почувства внезапен прилив на сили и се осмели да изкаже гласно самосъжалението си.

— Заради мен загина един човек — каза тя. — А може би и едно момиче. Последната жертва.

Психиатърката я изгледа скептично.

— Защо смяташ така?

— Аз помогнах на полицията да открие човека. Смятахме, че именно той е извършил убийствата на трите студентки и на четвъртата жена. Намериха много уличаващи го доказателства. В жилището му откриха дори снимки, които илюстрират начина, по който са извършени убийствата. Снимки на момичета с изрязани очи, заменени с други очи. С едното момиче даже се е познавал.

— Доста забележително съвпадение — отбеляза доктор Мюлер.

Сюзън кимна.

— Точно така ми се струва и на мен. Прекалено изведнъж. Прекалено идеално.

Тя нервно гризеше устната си.

— От самото начало на тези убийства се забелязва особена… намеса. Чувствам се привлечена към тези неща от някакъв вътрешен подтик, но същевременно и от нещо безименно, което идва отвън. Усещането е много силно. Започвам да се съмнявам в обективността си.

Психиатърката продължи да мълчи.

— Има и още нещо, което ме измъчва — продължи Сюзън. — Това, че съм обект на толкова голяма омраза. Да ме подозират дори хората, с които работя. А сега и смъртта на този човек, а и момичето…

Тя не довърши и зачака психиатърката да й помогне. Доктор Мюлер кимна сериозно, за да покаже, че е чула молбата на Сюзън.

— Ролята ти никак не е лесна — каза тя. — В интерес на правосъдието, ти си избрала така да се каже доста горещо място. Не си ли струваше риска? Помогнала си на толкова много хора…

— Не знам. — Сюзън се чувстваше твърде нещастна, за да се изправи лице в лице с истината. — Наистина не знам.

Психиатърката се засмя. Това не беше любезна усмивка, а усмивка за запретване на ръкавите. Сюзън го знаеше отпреди.

— Изправена си пред дилема — отбеляза доктор Мюлер. — Ясновидството не е проста обективност. Ти самата ми го каза преди много години.

— Така е.

— Идва, когато то пожелае, а не когато го повикаш.

— Да. При това идва във формата, в която то пожелае, а не както аз бих искала, ако можех да избирам. Често не знам какво иска да ми каже.

— Оттук следва, че другите винаги ще се съмняват в думите ти.

Сюзън кимна, едва издържайки на изкушението да си загризе ноктите.

— Затова се съмняваш в себе си — продължи психиатърката. — Това е неизбежно. Трудно е да кажеш къде започва ясновидството и къде свършват собствените ти чувства. Особено по-неопределените чувства.

Последва кратко мълчание. Сюзън знаеше, че доктор Мюлер е отворила вратата към една добре позната болка и сега очаква тя да мине през нея.

— Трудно е… — рискува тя.

Психиатърката я изгледа изчаквателно.

— Да се налага постоянно да се бориш с този проблем — поясни Сюзън. — А също така и дразнещо.

— Проблемите могат да бъдат дразнещи, както и плашещи. — Доктор Мюлер се засмя. — Но това е може би добър знак. Кажи ми какво мислиш.

— За Майкъл — отвърна Сюзън. — Той е толкова лесно уязвим.

— Всички сме уязвими — кимна доктор Мюлер. — Но има и още нещо, нали?

Сюзън въздъхна.

— Да.

— Е?

— Родителите ми — призна Сюзън.

Психиатърката мълчеше.

— Знаеш какво имам предвид — Сюзън извърна глава. — Това, което се случи.

Тя чакаше да получи помощ. Както винаги психиатърката й я поднесе във формата на предизвикателство.

— Когато казваш „това, което се случи“, пожара и загиналите в него ли имаш предвид? Или говориш за нещо, което е станало вътре в теб по онова време?

— Каква е разликата?

Сюзън моментално се разкая, че е задала толкова наивен въпрос.

— Сигурна съм, че сама знаеш отговора.

Сюзън кимна.

— Да. Пожарът е нещо минало. Станало е много отдавна. А другото продължава да се повтаря и няма край.

— Докато?

— Докато аз не сложа край.

Доктор Мюлер повдигна вежди.

— Ти да не си Супермен? — попита тя. — Или Жената Чудо?

Сюзън пусна унила усмивка.

— Знам какво искаш да кажеш. Не „да сложа край“, а „да се освободя от него“.

Доктор Мюлер се усмихна.

— Продължаваш да се учиш бързо. И помниш уроците си. — Тя се наведе напред. — Освен това си научила още нещо за ясновидската си дарба. Научила си го веднага след смъртта на родителите си. Дарбата ти е свързана със загуба и с чувство на вина. Сигурно никога няма да можеш да я използваш без чувство на несигурност. Но не е ли така с всяка дарба, с всеки талант?

Отново последва мълчание.

— Малко са лесните неща в живота — продължи доктор Мюлер. — Но няма по-трудно нещо от това да продължиш да живееш след смъртта на някой друг. Чувството за отговорност и усещането, че не заслужаваме да живеем може да се окаже непоносимо. Както и отъждествяването с умрелия, разбира се.

Сюзън кимна.

— Човешко е също така да те е яд на тези, които са те изоставили.

Психиатърката пое инициативата, за да помогне на Сюзън да събере сили за вътрешната си борба.

— За съжаление духът ни се бунтува срещу яда ни като го обръща срещу самите нас. Преживяваме ужасни мъки заради един импулс, който при появата си е бил нещо напълно нормално.

Сюзън кимна. Това беше добре позната истина, която преди много години тя самата бе положила големи усилия да постигне с помощта на доктор Мюлер. Видя десетгодишното момиченце, изоставено сам-само на света, стъпило здраво на двата си крака, докато същевременно копнее да бъде подкрепяно от майчина ръка. Видя зрялата жена, избрала професия, при която хората винаги щяха да се отнасят към нея с подозрение и съмнения, очерняна от скептиците, които не желаят да я приемат на сериозно. Първо в ролята й на психиатър, а още по-малко в ролята й на ясновидка. Връзката между тези два образа беше най-трудно извоюваното прозрение в работата й с доктор Мюлер. И до ден-днешен го усещаше като огромно завоевание.

— Значи аз сипя критика и подозрение върху себе си — каза тя.

— Може би защото искаш да предизвикаш светът да те изостави отново така, както те е изоставил преди много години.

— И се опитвам да спасявам другите — продължи Сюзън, — както бих искала да съм спасила родителите си.

— И както би искала самата ти да бъдеш спасена.

— Като узная истината навреме — усмихна се Сюзън. Изразът беше нещо като лична шегичка между тях двете.

— Разбира се. Само че истината се узнава навреме само в приказките. В реалния живот научаваме истината едва след това и то с много труд.

— И понякога е твърде късно — възрази Сюзън.

— Това предстои да се види.

Спокойната фраза на психиатърката прозвуча като „шах и мат“.

Последва ново мълчание, още по-наситено със съдържание от предишните, поради заредената вече с предишни значения атмосфера. Психиатърката беше ценител и познавач на мълчанието. Сюзън, нейната пациентка, също се бе научила да разпознава видовете мълчание.

— Спасение… — промърмори тя.

Сюзън се замисли за Майкъл, после за себе си, когато беше на неговата възраст. Изведнъж я обзе тъга и заплака. Видя поставената наблизо кутия с хартиени кърпички и направи опит да се усмихне.

— Малките момиченца заслужават да бъдат спасени — услужливо допълни доктор Мюлер. — Те не са направили нищо лошо. Нали така?

— Съжалявам.

Сюзън се протегна и си взе една книжна кърпичка.

— Пак започвам да се самосъжалявам.

Психиатърката погледна много сериозно.

— Не съм сигурна, че самосъжалението е толкова лошо нещо, ако погледнем на него по друг начин. Ако можеш да постигнеш истинско съжаление, дълбоко, сърдечно състрадание към момиченцето, което навремето са оставили сам-само на света — ако успееш да го постигнеш, дали би продължила да се самонаказваш по такъв начин? Вероятно не. В края на краищата, нямаш желание да наказваш точно нея, нали?

— Не.

Доктор Мюлер се облегна на стола, без да откъсва очи от Сюзън.

— Е, добре тогава.

Сюзън си пое дълбоко дъх.

— А какво да правя сега?

— Имаш предвид разследването на убийствата ли? — попита психиатърката. — Или всичко останало?

— Всичко тръгва от убийствата — решително каза Сюзън.

Психиатърката кимна.

— Нали знаеш какво е казал Декарт? Въпросите на абсолютната истина са твърде сложни, за да бъдат решени мигновено. Човек трябва да живее в реалния свят. Това означава да приемеш собствените си недостатъци и ограничения и да възприемеш някои от правилата, управляващи този свят.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би вътрешните ти решения — сублимациите, както ги наричаме ние — не са толкова балансирани, толкова идеални. Но са много силни. Това е решението ти да се посветиш на работа, с която да помагаш на хората. Използвай таланта си отново, за да помогнеш сега и на други. Като Декарт, остави абсолютната истина за по-късно. В края на краищата, още си прекалено млада, за да живееш в идеален мир със себе си.

Сюзън се засмя.

— А ако понякога спомените ти излизат на повърхността и те мъчат, не приемай самокритиката си чак толкова на сериозно. Душевното ни състояние не е швейцарски часовник.

Това беше стара метафора, винаги споменавана с малко хумор, понеже доктор Мюлер беше швейцарка.

— Мъката, която ни тормози отвътре, в повечето случаи е напълно излишна. Опитай се да бъдеш също толкова добра към себе си, колкото си към околните.

Сюзън слушаше внимателно. В този кабинет това бяха често повтаряни истини, които имаха свойството винаги да се изплъзват между пръстите й. Трудно, много трудно беше да ги улови.

— И не позволявай на чувството на вина да те обезсърчава, когато в реалността не успееш навреме да откриеш някоя истина — продължаваше психиатърката тихо, но с въздействащ глас. — Това е може би най-важното, защото твоята загуба на увереност може да се отрази на онези, които имат нужда от теб.

Сюзън знаеше, че времето й изтича. Но още едно нещо оставаше нерешено. Сети се за букета рози, който беше получила след убийството на Селест Коли и самоубийството на Кайл Стюарт.

— Имам чувството, че собствената ми вина е последното нещо, което се опитва да ме обърка — обясни тя. — Но има и още нещо. Усещам някакво присъствие, нечий разум, който ме кара да се чувствам така. Никога досега не съм се усещала по този начин. Нито при разследване на убийство, нито при други случаи. Никога не съм имала толкова подчертано изразено чувство за опасност.

— Може и да си права — отвърна психиатърката. — Може би някой използва чувството ти за вина, за да те обърка. А може това да си самата ти. Във всеки случай, трябва да откриеш истината.

— Какво ме съветваш да направя? — попита Сюзън.

Доктор Мюлер погледна към мястото на стената, където беше висяла картината и после върна поглед към Сюзън.

— Свърши си работата. Открий убиеца.