Джоузеф Глас
Очи (9)

8

Дейвид Голд беше по-ранобуден и от Сюзън. Обикновено заспиваше преди дъщерите си и се будеше към пет. Когато чуеха в колко часа става, мнозина от колегите му питаха дали не ходи да тича. Но Голд не беше спортна натура. Неговата идея за спортуване се изразяваше в гледането на мачовете на Чикагските бикове без дори да си вдигне краката на масата.

Когато работеха заедно, Сюзън и Голд често се срещаха на кафе към шест или шест и половина сутринта. Голд започваше работа в осем без петнайсет, а първият пациент на Сюзън обикновено идваше в осем. Срещнаха се в любимото си кафене на две преки от сградата, където се помещаваше кабинетът на Сюзън. Съдържателят беше италианец, почитател на силното кафе. Сюзън обичаше приятната тръпка от кофеина, а Голд си падаше по италианските сладкиши, които печаха всеки ден на място.

Сутринта след срещата на Сюзън с Рон Джордано тя се срещна с Голд, за да му разкаже впечатленията си от него и отношенията му с Патси Моргенстърн.

— Значи според теб той не крие нищо — заключи Голд, докато въртеше чашата си, загледан в Сюзън.

— Убедена съм. Стори ми се много прям и непосредствен.

— Не вярваш ли, че може да е преспал един-два пъти с нея? — попита Голд. — Доколкото разбирам, той я е харесвал.

— Мисля, че каза истината.

Голд кимна.

— Е, това поне обяснява защо спермата, която намерихме у нея, не е негова — продължи той. — Установи се, че е тип А. Според медицинския си картон в университета, Джордано е нулева група.

— И докъде стигна издирването в тази насока? — поинтересува се Сюзън.

Голд въздъхна.

— Вчера се концентрирахме върху мъжете студенти в университета — поде той. — Всъщност, във всички местни колежи. Момчетата ми са затънали до уши във всякакви бумаги. Няма да повярваш колко откачени типове влизат в колежа. И то със стипендии.

— Знам — отвърна Сюзън и се усмихна. — Нали лекувам повечето от тях. Това е трудна възраст. Всички видове патология се проявяват дори у хора, които стават напълно нормални, когато достигнат зрелост.

— Мен да питаш, някои от тия кукувци няма да се оправят цял живот. — Той отпи глътка кафе.

До срещата си с Дейвид Голд Сюзън беше водила доста спокоен живот, дори за психиатър. Малцина от пациентите й бяха извършвали престъпление, още по-малко пък убийство. Сега, покрай работата си с Голд към отдел „Убийства“, тя прекарваше стотици часове с убийци, които едва се различаваха от другите хора, докато човек не откриеше какво са сторили.

Голд махна на сервитьорката и посочи празната си чиния. С усмивка тя взе още една поничка със сметана от витрината до касата и му я донесе.

— Ти никога ли не напълняваш? — попита го Сюзън, която набързо пресметна, че тази паста навярно съдържа не по-малко от две хиляди калории.

— Изглежда имам добри гени — рече той. — А може би защото прадедите ми поколения наред са гладували в онези забутани селца из Русия, аз сега мога да ям колкото си искам.

Сюзън се усмихна. Стана й мъчно за съпругата на Дейвид, която качваше килограми много лесно и трябваше с часове да се поти в залата за аеробика, за да поддържа формата си, а същевременно наблюдаваше как мъжът й ежедневно се тъпче със сладки, мазни и пържени неща, без да качи и грам. Даже дъщерите на Голд, които умираха за сладкиши и торти, не можеха да се мерят с него.

— Кога пристига Майкъл? — попита Голд.

— Във вторник.

— Момичетата много се вълнуват. Искат да им дойде на гости. Ще успеете ли да го включите в програмата си?

— Защо не?

Дъщерите на Голд, Джоузи и Алиса, бяха приятелки с Майкъл. Настояваха да остане да преспи у тях поне една нощ. Сюзън си беше създала определен ритуал — водеше го на вечеря у Дейвид и Каръл в малката им къщичка във Франклин Парк. Домът им беше очарователен, малко разхвърлян, но това го правеше още по-уютен. Каръл беше чудесна. Семейство Голд не бяха прекалено последователни в спазването на еврейските традиции, но спазваха основните празници заради момичетата и смятаха да отбележат техните бат мицва^[1], когато навършат съответната възраст.

— Не ме интересува особено дали вярват в Господ — казваше Голд. — Искам само да знаят, че всяко нещо си има своето значение, че има разлика между добро и лошо, правилно и неправилно, което никак не е лесно в наши дни.

Майкъл веднъж попита Сюзън дали може и той да стане евреин, когато порасне. Докато му обясняваше, че това е въпрос на свободен избор, самата тя не можеше да не си признае, че еврейските обичаи на Дейвид Голд бяха запленили и нея. Навремето го бе попитала как се чувства като евреин. Той се беше разсмял.

— Била ли си някога в чужда страна, някъде далеч, където най-неочаквано срещаш друг американец? — я беше попитал той. — Е, така се чувства евреинът, когато срещне друг евреин. Имате нещо общо. Всъщност, еднакви сте във всичко. Понякога не се радваш толкова, че го виждаш, иска ти се да си сам. Но е някакъв вид връзка. А в нашия свят връзката с непознат е голяма рядкост.

Сюзън погледна Голд. Той беше оставил поничката си и я наблюдаваше напрегнато.

— Вчера в кабинета на Уедърс — започна той — ти премълча нещо.

Сюзън се усмихна. Голд я познаваше по-добре от всички. От него нищо не можеше да скрие.

— Да ти призная, в квартирата на Моргенстърн почувствах нещо по-различно — каза тя. — Сякаш нещо…

— Сякаш какво?

Сюзън сбърчи чело.

— Сякаш всичко беше специално нагласено. На нас двамата ни е ясно за какво става въпрос. Специално нагласено така, че да пресъздаде нечия фантазия, без съмнение. Но ми се стори, че е нагласено и за да го забележим ние. Не мога да ти кажа как точно. Но нещо там беше по-неестествено отколкото на другите места, дори на местата на серийни убийства. Почувствах се объркана.

— Може би това е част от целта на убийството — предположи Голд. — Сама каза, че организираните убийци понякога усъвършенстват методите си, за да дразнят полицията.

— Може би.

— Не се тревожи излишно. Ще го пипнем. Уби три момичета от един и същ университет. Някъде в университета трябва да има хора, които са го видели, които ще могат да направят връзката. Като се замислиш, той не е чак толкова умен. Жертвите са прекалено близки. По възраст, по тип, дори по отношение на своята алма матер. Според мен убиецът е някъде много близо.

— Надявам се да си прав.

На Сюзън не й се искаше да говори повече. Разсъжденията на Голд бяха логични. Оценката му на местопрестъпленията също. Убиецът беше много извратен, навярно до степен да стане безразсъден. А ако се съди по външните белези, трябваше да е някъде наблизо.

Сюзън задържа съмненията за себе си. Не й се искаше да признае пред Голд, че злото, което почувства в квартирата на Патси Моргенстърн, е по-различно от онова, което обикновено чувстваше на мястото на извършените престъпления. А сега, като се връщаше мислено към предните две убийства, си даде сметка, че там също беше по-различно.

Различно, но как? На този въпрос Сюзън не можеше да даде отговор.