Джоузеф Глас
Очи (47)

46

Дейвид Голд наблюдаваше Том Кастанеда, който правеше безсмислени драскулки върху бележника си с някаква стара червена химикалка. Голд забеляза, че капачката й беше деформирана от постоянно гризане — жертва на дългогодишните опити на Кастанеда да откаже цигарите. Няколко отворени пакетчета дъвка върху бюрото свидетелстваха за същото.

— Аз съм виновен — заяви Голд.

— Какво? — вдигна глава Кастанеда.

— Че си позволих солови изпълнения. Показах й онези неща, без да кажа на теб и на другите.

— Имаш предвид отпечатъка и бележката за откупа?

Голд кимна.

Кастанеда вдигна рамене.

— Решил си, че така ще засилиш шансовете си. Разбирам те.

В гласа му се долавяше известно неодобрение. За всеки полицай е недопустимо да работи тайно от колегите си по някаква следа. Сътрудничеството стои в основата на полицейската работа, особено когато се касае за човешки живот.

— Не съм и допускал, че брат й ще вземе да я изтърве — обясняваше Голд. — И че няма да ми каже. Господи, ама и той е такъв инат.

Голд усети, че от натрупаното безсилие започва да се държи неадекватно, но не можеше да се въздържи.

— Може пък оттук да излезе нещо добро — каза Кастанеда, като подмяташе едно от пакетчетата дъвка като хокейна шайба върху попивателната. — Може би тя ще успее да открие това, което ние не успяхме.

— Ако ни каже — отбеляза Голд. — Ако въобще остане жива.

Той поклати глава.

— Трябваше да се досетя, когато ми каза, че детето е живо. Трябваше да се досетя, че е разбрала нещо повече. Хванах се за думите й. Много глупаво. Хем я познавам по-добре от всички наоколо.

— Не се тормози толкова — неубедително каза Кастанеда.

— Твърде лично съм свързан с този случай — продължи Голд. — Трябваше да се откажа по-рано от него. Това момче ми е като син. Участието ми в случая е грешка.

Кастанеда не каза нищо. В думите на Голд имаше прекалено много истина, за да се опитва да му противоречи. Напоследък не беше на себе си. Кастанеда не беше виждал колегата си толкова разстроен.

Телефонът иззвъня.

— Да — каза Кастанеда в слушалката. След миг я подаде на Голд. — За теб е.

Голд пое телефона. Обаждаше се един от полицаите в жилището на Сюзън. Бяха разговаряли с Куентин след излизането на Голд.

— Нещо ново? — попита Голд.

— Не желае да каже. — Полицаят звучеше уморено.

— След няколко минути съм там — изръмжа Голд. — Ще видя какво мога да направя. Намерихте ли колата й?

Целият почервеня, докато слушаше отговора.

Кастанеда го изгледа с повдигнати вежди.

— Не сте ли? — изрева Голд в слушалката. — Защо, по дяволите, не сте?

Заслуша се за миг, после отново изрева.

— Направете го веднага, още сега, за бога! — Той тресна слушалката и погледна Кастанеда. — Не са пуснали бюлетин за издирване на автомобила й — каза той.

Кастанеда го изгледа безучастно.

— Не си ли им казал да го направят?

Голд се намръщи.

— Мислех, че съм им казал. Сигурно съм забравил. А пък те не са се сетили сами. Дявол да го вземе. Ненапразно политиците постоянно ни обвиняват, че не си вършим работата както трябва.

Голд се изниза от кабинета, без да каже нищо повече. Кастанеда бавно извади ментова дъвка от едно пакетче и се заигра с обвивката.

— Твърде лично бил свързан — измърмори той, загледан в пушилката, който беше вдигнал Голд при гневното си излизане.