Роузан Уилямс
Търси се съпруг (14)

Четиринадесета глава

Джесика остана в кабинета, а Рейт излезе да посрещне Тим.

Чувстваше се обезумяла от радост. Спомни си как Рейт й призна любовта си. Бе тръпнала от опиянение при всяка негова дума. Но не бе казал нищо повече.

Чувстваше се защитена от всички несгоди на света в прегръдките му. За миг бе повярвала, че я обича истински и желае да бъде с нея цял живот. За пръв път се бе почувствала харесвана и обичана.

Племенниците й се втурнаха при нея. Сийн бе шестгодишен, а Сара — на три. И двамата бяха тъмнооки, с руси коси и приличаха на баща си.

— Може ли да погледаме детски филмчета? — попита Сийн.

— Разбира се. Изглеждате ми малко отегчени.

— Ами, големите са много, а няма никакви деца — оплака се Сара.

Сийн седна на пода и се загледа в рисувания филм за патето Даркуинг, с тъмното крилце. Сара скоро загуби интерес и се покатери в скута на Джесика да се гали.

— Сара, ти си вече голямо момиче.

— Знам, почти колкото Сийн.

— Да, ама още не си — измърмори момчето, без да откъсва очи от екрана.

— Лельо Джеси… — Сара бе озадачена. — Какво значи да приличаш на картоф?

— На картоф ли?

— Ами да. Чичото на Рейт каза, че си обикновена като картоф.

Обикновена като картоф! Сърцето на Джесика се сви от обида. Неприятна констатация. Сълзи изпълниха очите й.

Като картоф! Имаше нужда да излезе навън и да подиша чист въздух. Никога нямаше да бъде красива като Бетси, нито привлекателна като Робин, а още по-малко щеше да бъде въплътената мечта на някой мъж.

Когато се изпареше сексуалният интерес на Рейт, какво щеше да го задържи при нея? Онова, което вече бе забелязал чичо му. Каквото правеше впечатление на всеки, стига да не бе сляп.

— Най-много обичам картофите на пюре — заяви Сара.

Пюре. Точно така. Джесика отлично знаеше как се приготвя пюре. Сваряваш картофите и ги мачкаш, мачкаш, докато станат на каша.

Рейт подаде глава и извика:

— Джес, ела за минутка на двора. Тим иска да се запознае с приятелката ми. И със Сийн и Сара.

— Идвам след минута — едва продума Джесика.

Децата веднага се затичаха, а тя догледа през сълзи патешката история. Дощя й се да се измъкне през задната врата и да избяга в ранчото. Конете, говедата и пилетата не знаеха какво значи да си обикновен като картоф.

Там й беше мястото, с или без Рейт. Натисна бутона за изключване на дистанционното управление, но екранът не угасна. Появи се надпис: „Краят на Бъд“. През сълзи тя изгледа как излива бирата върху главата на онзи негодник. И отново изпита познатото от години унижение.

Видя и Рейт. Рейт, който тъкмо й се притичваше на помощ. Рейт, с помощта на когото, бе постигнала пълен триумф.

И в този миг й хрумна как да излезе с достойнство от поредния гаф в живота й.

— И така, имаш ли приятелка или не? — попита Тим в препълнения с гости заден двор.

— Имам — отвърна Рейт и погледна часовника си. — Ще дойде… всеки миг.

— Това го каза и преди десет минути — огледа се Тим. — Сестра й е хубаво парче.

— Жена или дама — остро го поправи Рейт. — Не парче.

— Просто така си говоря.

— Внимавай как се изразяваш, иначе ще бъдеш единственият, който няма да опита комбинираната пица. Освен това, ако не се държиш като джентълмен, ще последват и други наказания.

— Ще бъда любезен. Ако въобще я видя… Къде се бави?

Рейт не знаеше. Не би могла да чака ред за тоалетната, защото всички бяха навън.

— Това тя ли е? — Тим сочеше с показалец към вратата.

— Да — надигна се Рейт от мястото си усмихнат. — Това е… — внезапно млъкна той.

Тя се отправи към чичо му и му подаде нещо, завито в амбалажна хартия. Чичо му пое странния пакет и разгъна обвивката.

— Какво ли е това? — чудеше се Тим. — Каквото и да е, то накара стария глупак да почервенее като рак.

Джесика се огледа. Всички бяха застинали в неловко мълчание. Какво я интересуваше? Добре че намери един най-обикновен картоф и плик амбалажна хартия в кухнята на Ванджи и те й свършиха работа.

Къде ли беше Рейт? А, ето го там. А момчето с коженото яке до него е…

— О, господи! — възкликна тя.

Виждаше момчето за първи път и не можеше да повярва на очите си. Бе кестеняв, със сиви очи. Ужасен белег пресичаше лицето му. Джесика усети как се изчервява. Завтече се към тях, подаде ръка на Тим и смутено седна на празния стол, който й бяха запазили.

— Рейт не те предупреди, нали? — Тим сви вежди.

— Не — призна тя. — Съжалявам, че реагирах така.

— Всички ококорват очи като ме видят за първи път. Вече съм свикнал.

— Просто се изненадах.

— Рейт казва, че белегът е като предопределение — предизвикателно се усмихна момчето. — Виждате ли, офицер Марлоу, колко възпитано се държа? Коди ще бъде доволен от мен. Как е той?

— Питай Джес. Тя го е виждала последна.

— Добре е — отвърна тя. — Той и моята кобила Тиърдроп станаха големи приятели.

— Тиърдроп… — рече замислено момчето. — Името й означава нещо като сълза, нали? Тя тъжна ли е?

— Не. Аз бях тъжна, когато я кръщавах. Освен това има белег на челото — във формата на сълза. Така че името й подхожда.

— Рейт казва, че горе в планините е хладно, а ти яздиш като стрела. Съвършенството на движението, нали така каза, Рейт?

Звукът на клаксон заглуши отговора на Рейт.

— Сигурно са пиците — скочи той и се запъти към вратата. — Джес, задръж при себе си Тим, преди да е направил някоя беля.

— От колко време го познаваш, Тим? — попита тя момчето, което проследи с нескрито обожание в погледа своя покровител.

— Доста отдавна. Много неща съм научил от него. По принцип мразя ченгетата. Но Рейт е различен — рече Тим и погледна Джесика. — И ти си особена. Мислех, че ще се срещна с някое зашеметяващо маце, искам да кажа с някоя изключителна дама — поправи се той.

— Значи и двамата сме изненадани, така ли?

— Не знам. Но ти изглеждаш страхотно с тази шапка, пък и с ботушите. Знаеш ли — довери й той, — никога не съм присъствал на сватбена вечеря. Наистина ли дядо ти ще се жени за бабата на Рейт?

— Да.

— Любов от пръв поглед, а?

— Именно.

Джесика усети, че е престанала да се взира в белега на Тим. Очите му, блестящи и проницателни, бяха приковали вниманието й. Изглеждаше доста зрял за тринадесетгодишно момче. Колко ли жестоки са били към него хората? Толкова мъка и несправедливост има по света…

— Рейт ме научи да водя благоприлични разговори.

— Никога не бих предположила, че не умееш да го правиш по рождение.

Рейт се върна и ги помоли да му помогнат да изнесе пиците, за да може всеки да си вземе.

Скоро всички доволно похапваха пица и салата и се наслаждаваха на топлата лятна вечер.

Смрачи се и гостите взеха да се прибират в къщата. Ванджи пусна тиха музика и няколко двойки затанцуваха.

Джесика, Рейт и Тим останаха сами на двора.

— Бих се радвала, ако ти и Рейт ми дойдете на гости в ранчото — каза тя.

— Пък аз помислих, че с гостуването е свършено — изненада се Тим.

— Не бях разбрала колко е важно това за всички от нас — додаде Джесика.

— Може би и аз ще прескоча — рече Рейт несигурно.

— Може би ли?! — не се стърпя Тим.

— Е, добре, ще дойда. Но мога да остана само за почивните дни в края на седмицата. От понеделник съм на работа.

— Би могъл да останеш и по-дълго, ако не се захващаш с тази работа — тихо каза Джесика.

— Късно е вече — смръщи вежди Рейт и погледна Тим. — А ти трябва да спазваш вечерния час.

— Приютът е само на десет минути път с кола — завъртя умолително очи Тим.

— С Джес ще те изпратим дотам, щом тръгнем да се прибираме у дома.

— У дома? — Тим объркано местеше поглед от единия върху другия. — Заедно ли живеете?

— Имам едно свободно легло за Джесика — притеснено каза Рейт.

Тим го изгледа с недоверие.

— Хайде да вървим — погледна Рейт часовника си. — Утре ни чака дълъг ден.

След няколко минути се сбогуваха с гостите, а Ванджи и Дънк ги изпратиха до прага. Рейт седна на шофьорското място, а Джесика се настани между него и Тим. Притвори очи и си пожела един ден тримата да яздят един до друг като истинско семейство.

Рейт спря пред приюта на Тим.

— Джесика — не се стърпя момчето, — какво имаше в пакета, който даде на онзи човек?

Тя се престори, че й е трудно да си спомни за какво става дума.

— Само един картоф.

— Един какво?! — попитаха едновременно Рейт и Тим.

— Това бе шега. Просто шега. Лека нощ, Тим. Много се радвам, че Рейт те покани на вечерята. Надявам се да ми погостуваш в ранчото.

Тим им махна с ръка и изкачи набързо стъпалата до входа.

— Ти не познаваш чичо ми, за да си позволиш лична шега с него — подхвана Рейт след малко. — Той е затворен човек, не прекрачва определени граници в общуването, дори и с мен. Какво се крие зад всичко това, кажи!

— Ще ти разкажа някой ден. Когато остареем и посивеем.

— Доста време има дотогава — поклати глава Рейт.

— Вече сме роднини, Рейт. Помисли на колко празници и семейни събирания ще бъдем заедно.

— Ще си помисля — измърмори той.

Двамата помълчаха известно време.

— Държиш се прекрасно с това момче.

— Всеки би го направил. Той има добро сърце. И ти си същият. Надминаваш дори дядо ми.

Рейт я погледна с недоверие и вкара камиона в двора на дома си.

— Аз ще внеса багажа ти, става ли?

— Да.

— Няма ли да се възпротивиш? Не мога да те позная, Джес!

— Вероятно съм се променила.

Тя добре го съзнаваше. Да признаеш, че се нуждаеш от помощ, не означаваше слабост.

— Какви са тези истории с гостуването след сватбата?

— Нека разопаковам багажа си и да се освежа, преди да ти обясня. Коя е моята стая?

— Която пожелаете, госпожице — галантно рече той.

— Твоята тогава. Поне за тази нощ.

— Моята?!

— Защо не ми налееш глътка питие, докато дойда? — усмихна се тя.

— Ще налея и на двама ни — с готовност се съгласи той и внесе куфара й в своята спалня, като я предупреди: — Никога не си оправям леглото, а банята е в ужасно състояние.

— Точно както очаквах — огледа тя безредието. — Много си приличате с дядо ми.

Рейт отиде в кухнята, извади две чаши и отвори бутилка вино. Докато наливаше, изпита смътно предчувствие, че това няма да е последният път, когато той и Джесика щяха да пият заедно.

Ванджи имаше право. Да остави Джесика да му се изплъзне щеше да бъде най-голямата грешка.

Спомни си и вчерашните думи на Дънк: „Отново съм истински мъж, момчето ми. Благодарение на любовта на баба ти“.

Тогава Рейт бе осъзнал, че той самият бе не само по-малко мъдър от Дънк, но и по-малко обичан, по-малко мъжествен може би… Дънк не се боеше да поема рискове, не се побоя и да се свърже с Ванджи.

Рейт отнесе виното в хола и зачака Джес. Тя се появи след няколко минути и приседна до него.

— Вино! Да вдигнем тост!

— За какво? — Той й подаде чашата и я погледна.

— За дядо ми и за Ванджи, разбира се! — Тя чукна чашата си о неговата. — Изведнъж се сетих, че никой не вдигна тост за младоженците тази вечер.

— Може би, защото изглеждат вече като женени.

— Да, прав си.

Те отпиха по глътка в тяхна чест.

— А сега да поговорим за нас двамата.

— И аз възнамерявах да ти предложа същото. Доста мислих, след като напуснах ранчото.

— И аз, Рейт. Особено след онзи следобед, когато каза, че ме обичаш. Така ли е наистина?

— Така е, Джес! И преди ми се е случвало да флиртувам, но сега наистина съм хлътнал по теб.

— Рейт, моля те, ела за ден-два в ранчото. Доведи и Тим. Без да усети, той ме накара да разбера някои неща за теб днес.

— Какво?

— Неща, които не бях забелязала преди. Като добротата на душата ти, да кажем.

— Джеси, ти си по…

— Почакай! Още не съм свършила. Аз никога няма да бъда „страхотното маце“, което Тим е очаквал да види.

— Но ти, точно ти срази сърцето ми, Джес — пое той ръцете й в своите и силно ги стисна. — А и в леглото…

— Радвам се да го чуя, скъпи, но до днес не бих ти повярвала. Тим ми отвори очите…

— А ти изпрати по дяволите лошите ми навици — резервите ми към брака и съвместния живот с жената, която обичам. Сякаш всичко на този свят за мен зависеше от това да не се обвързвам.

— Хората, които се обичат, намират пътя, Рейт.

— Отново ли се опитваш да спориш с мен? — нежно я заплаши той с пръст.

— Да. Защото смятам, че можем да намерим пътя сами.

Рейт се наведе и пое лицето й.

— Да вървим да го потърсим в леглото, пък ще видим…

И той я целуна страстно. Джесика дори не помисли да му се противопостави.

 

 

На следното утро ги разбуди телефонен звън.

— Къде сте вие двамата? — чу се гласът на Дънк. — Всички вече са в автобусите на път за Рено.

— Ей сега тръгваме. Успахме се.

— Успахте ли се? Заедно ли спахте или поотделно?

— Заедно.

— Хей, момче, дължиш някои обяснения на семейство Патън по този въпрос.

— Все ще измисля нещо, Дънк.

— Измисли щастлив край, защото иначе… Напълни къщата ми с бездомни деца, нямам нищо против, но можете и с Джес да си народите няколко. Да дариш живот…

— Добре, Дънк — прекъсна философстването му Рейт и затвори телефона. Завъртя се и отново прегърна Джесика.

— Какво каза дядо?

— Каза ми да скъсам с полицията, да не изпускам почтена жена като теб и да стана твой партньор в ранчото.

— Хм… Това не го ли решихме още снощи?

— Ще се омъжиш ли за мен, Джеси? — Сведе глава той на гърдите й. — Ще споделиш ли с мен живота си? Ще превърнем ли ранчото в дом за децата, които нямат такъв, скъпа?

— Вече ме пита за това, Рейт.

— Казах ли ти, че не полицейската работа ме привлича толкова, а съдбата на тези деца?

— Два пъти даже.

— И твоят отговор същият ли е?

— Да! Но само ако обещаеш, че ще свалиш стетсъна си, докато вървим към олтара.

— И аз вече ти го обещах, два пъти!

— Значи твоят отговор остава същият?

— Да, госпожице Джес!

Рейт не се съмняваше, че ще доведе нещата до мечтания от всички щастлив завършек.

Уверен в себе си, той я приласка и двамата потънаха в сладостна любовна прегръдка.