Серия
Отново и отново (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Time Was, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 56 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
peppinka (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Сега и във времето

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина“, София, 2004

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-122-4


Първа глава

Той падаше. Пултът за управление заприлича на вихър от бясно, безредно присвяткващи цифри и светлини. Пилотската кабина се въртеше шеметно от стремглавото спускане като повредена въртележка в лунапарк. Изобщо не му бе нужен оглушителния вой на предупредителните сирени, за да разбере, че сериозно бе загазил. А и настоятелните червени премигвания върху монитора също бяха напълно излишни, тъй като добре съзнаваше, че положението му бе критично. Разбра го в мига, когато изгуби управлението.

Изруга, опитвайки се да потисне паниката си, като се помъчи да овладее контролното табло, и същевременно протегна ръка да избута лоста напред, за да даде пълна тяга. Машината се запъна, отказа и здраво се раздруса — бореше се с гравитацията. Гравитацията я засмука. Целият метален корпус около него заскърца.

— Дръж се, миличко — едва успя да изрече той, преди устните му да застинат отново върху зъбите. Подът до крака му се отвори и се образува назъбена цепнатина, близо десет сантиметра дълга. — Я, не се разпадай, ти, кучи…

Насочи машината рязко на изток и изруга наново, защото стана ясно, че колкото и добре да я управляваше, само след секунди щяха да бъдат засмукани в дупката.

Светлините в пилотската кабина изгаснаха, като оставиха след себе си единствено вихрушката от калейдоскопичните цветове на пулта за управление. Падаха спираловидно и се превъртаха като камък, изстрелян с прашка. Светлината вече придоби бели, горещи и брилянтни оттенъци. Той инстинктивно прикри очи. Напълно безпомощен от внезапното катастрофално налягане, което усети върху гърдите си, той не успя да направи нищо друго, освен да си поеме дъх.

За секунди, преди да изгуби съзнание, си спомни, че майка му държеше да стане адвокат. Но той просто трябваше да лети.

Когато отново дойде в съзнание, въртенето беше вече престанало. Сега падаше свободно. Един поглед към пулта му даде да разбере, че бе повреден. Цифрите отброяваха отзад напред. Сякаш придоби нови сили и те му помогнаха да се изправи на пилотското място. Вече можеше да различи земния релеф.

Осъзнал, че всеки момент можеше отново да изпадне в безсъзнание, почти инстинктивно се наведе да освободи притока на гориво и да предаде управлението на автопилота. Знаеше, че компютърът ще сканира непознатия район и ако все още имаше Господ и той бе на негова страна, командният контрол щеше да се задейства.

Може би, да, може би щеше да доживее още един изгрев. А какви ли опасности щяха да го дебнат, ако се беше посветил на адвокатската професия?

Наблюдаваше как светът се бе забързал право към него — син, зелен и красив. И адът също, помисли си той. Ако управляваше адвокатско бюро, никога нямаше да бъде същото.

 

 

Либи стоеше на верандата на вилата си и наблюдаваше звездното небе. Призрачните проблясъци и навяващата на талази дъждовна завеса бяха най-красивата гледка, която можеше да се види по това време. Макар и да стоеше под навеса, косата и лицето й бяха мокри. Зад гърба й светлината от къщата грееше топло и уютно. Последвалата гръмотевица й припомни колко разумно бе постъпила, че запали свещите и газената лампа.

Светлината и топлината в къщата не я примамваха да влезе вътре. Тази вечер предпочиташе хлада и разрушителната сила, която сякаш струеше от планините.

Ако бурята продължеше още малко, трябваше да минат седмици, докато северният проход станеше отново проходим. Това всъщност нямаше значение, помисли си тя, след като поредната светкавица проряза небето. Имаше няколко седмици на разположение. В интерес на истината, сега разполагаше с цялото време на света, помисли си Либи с усмивка, докато обгръщаше тялото си с ръце, за да се опази от навяващия студ.

Най-доброто решение, което бе взимала досега в живота си, бе, че един ден си събра багажа и замина, за да се скрие от света в старата къща на родителите си. Планините винаги я бяха привличали. Кламатите в югозападен Орегон притежаваха всичко, от което се нуждаеше. Невероятна гледка, високи назъбени върхове, чист въздух и уединение. Ако написването на дисертацията й за влиянието на прогреса върху живота на индианците колбари щеше да й отнеме шест месеца, то мястото бе именно тук. Пет години от живота си прекара като студентка по културна антропология, а три от тях — в особено напрегната работа по обекти. От осемнадесетия си рожден ден не бе си дала и минута почивка, нито някога успя да остане насаме със себе си, далеч от семейството, учението и колегите си. Дисертацията беше особено важна за нея — дори прекалено важна, често си казваше тя. Като дойде тук, за да работи сама, имаше възможността да се посвети малко на себе си и така постигна идеалния компромис.

Беше родена в тази дървена двуетажна къщичка. Първите пет години от живота си бе прекарала тук, сред планините — свободна и безгрижна като сърне.

Засмя се, като си спомни как заедно с малката си сестричка тичаха наоколо по поляните боси, как си мислеха, че светът започва и свършва с тях и с техните родители, противници на общоприетия начин на живот. Щом затвореше очи, виждаше майка си как тъче черги и рогозки, а баща си — как спокойно си прекопава градината. Вечерно време пък слушаха музика и си разказваха дълги, интересни истории. Четиримата бяха щастливи, че са заедно, като се срещаха с други хора не повече от веднъж месечно, когато отиваха до селото за продукти.

Животът им можеше да продължи по този начин, ала след шестдесетте дойдоха седемдесетте години. Някакъв търговец на произведения на изкуството видя един от гоблените на майка й. Почти по същото време баща й установи, че като смеси по определен начин билките, които отглеждаше в градината си, ставаше прекрасен чай. Малко преди Либи да навърши осем години, майка й стана признато име сред художествения елит, а баща й — прочут млад предприемач. Малката им къща се превърна във ваканционно убежище, след като семейството се премести да живее в центъра на Портланд.

Може би именно културния шок, който Либи изживя по това време, я тласна към антропологията. Възхищението й от тази наука, от разнообразието в социалните структури и последиците от външното влияние върху тях, често вземаше превес в живота й. Понякога почти забравяше в кое време живее в ненаситната си жажда за отговори. Когато това се случеше, тя идваше в къщичката или си взимаше няколко дни отпуск, за да се види със семейството си. И сега по същите причини бе дошла тук, при своите корени.

Щеше да започне от утре. Само да премине бурята и веднага ще включи компютъра, за да продължи работата си. Но този път за не повече от четири часа на ден. През последната година и половина работеше по три пъти повече.

Всяко нещо с времето си — така казваше майка й. Сега Либи искаше да почувства малко от свободата, която бе изпитала тук в детството си.

И от спокойствието. Наслаждаваше се на вятъра, който брулеше косата й и се заслуша в ромона на капките по земята и камъните. Въпреки бурята и тътена на гръмотевиците, тя се чувстваше на сигурно място. Така и не бе открила досега по-тихо и спокойно местенце от това тук.

Либи видя ярка светлина да пресича небето. За миг се заблуди, че може да е мълния или падащ метеор, ала когато просветна, тя съзря някакви неясни очертания и блясък на метал. Пристъпи инстинктивно напред под дъжда и примижа, за да види по-добре. Когато обектът се приближи, Либи се хвана за гърлото.

Самолет? Стори й се, че ей сега ще забърше върховете на елите съвсем близо на запад от къщата. Сблъсъкът отекна през цялата гора. Тя остана замръзнала на мястото си. Втурна се да си вземе дъждобрана и аптечката за първа помощ.

Секунди по-късно, докато гръмотевиците раздираха небето над главата й, Либи беше запомнила мястото, където бе видяла самолета да пада, и сега искрено се надяваше, че безпогрешното й чувство за ориентация нямаше да й изневери.

Борбата със заслепяващия дъжд и разкаляните пътища й отне близо половин час. Тя волево стисна зъби, след като джипът се гмурна и премина през придошлата река. Много добре съзнаваше опасността от прииждащите води в планината. Въпреки това продължи да поддържа скорост, доста по-висока от безопасната, като разчиташе повече на инстинкта, отколкото на паметта си, докато преодоляваше ловко препятствията. Едва не го прегази — стана така изведнъж, както всичко, което се бе случило. Либи натисна яко спирачките, след като фаровете на джипа осветиха мъжка фигура, просната на една страна посред тесния кален коловоз. Лендровърът поднесе, като пръскаше кал на всички страни, преди да успее да закове на място. Тя грабна фенерчето, изскочи от колата и клекна до човека.

Беше жив. Усети известно облекчение, когато успя да напипа пулса на шията му. Беше облечен в черно от глава до пети и вече бе измокрен до кости. Машинално го зави с одеялото, което носеше, и започна да го опипва за счупени кости.

Мъжът бе млад, строен и с мускулесто телосложение. Докато го преглеждаше, Либи се молеше тези негови качества да му помогнат да се справи с критичното си състояние. Въпреки че мълниите раздираха постоянно небето с ослепителната си светлина, тя насочи фенерчето си право в лицето му.

Дълбоката рана на челото му я притесни. Макар силният дъжд бързо да отмиваше кръвта, Либи забеляза, че кървенето бе сериозно, но затова пък установи, че вратът и гръбначният му стълб не бяха счупени и си позволи да го премести. Движеше се чевръсто. Взе аптечката от колата. Тъкмо правеше превръзката на челото му, когато непознатият отвори очи.

Слава богу! Това бе единственото, което й дойде наум, и тя инстинктивно го хвана за ръката, за да го успокои.

— Ще се оправите. Не се притеснявайте. Сам ли сте?

Той се втренчи в нея, ала успя да види само някакви бегли очертания.

— Какво?

— Има ли още някой с вас? Някой друг ранен!?

— Не. — Направи опит да се надигне и да седне. Отново му се зави свят и се подпря на нея. Ръцете му се плъзнаха по мократа й мушама. — Сам съм — едва пророни мъжът и отново изпадна в безсъзнание.

Изобщо нямаше представа до каква степен бе сам всъщност.

Либи спа на пресекулки през по-голямата част от нощта. С невероятни усилия го вкара в къщата, когато пристигнаха, и едва го завлече до канапето. После го съблече, избърса го и превърза раните му, преди да задреме, седнала на големия фотьойл пред камината. Периодично ставаше да провери пулса и зениците му.

Непознатият очевидно бе в шок и явно имаше сътресение на мозъка, но останалите рани и натъртвания бяха относително малки, прецени тя. Няколко ожулени ребра и още няколко други дребни охлузвания. Този мъж бе истински късметлия, мислеше си Либи, докато отпиваше от чая си и го наблюдаваше на фона на пламъците от камината. Повечето глупаци бяха с късмет. Кой нормален човек, освен ако не бе глупак, би летял над планината вечер в подобна буря?

Вън все още валеше. Тя остави чашата си, за да хвърли още едно дърво в камината. Огънят се разгоря и освети стаята, като хвърляше наоколо странни сенки. Доста привлекателен глупак, допълни наум Либи и се протегна, за да поуспокои болките в гърба си. Беше малко над метър и осемдесет и добре сложен. Тя установи, че и двамата имаха голям късмет с нейната силна физика и опитността й да пренася тежки пакети и денкове. Облегна се на перваза над камината и се взря в него.

Този мъж наистина бе привлекателен, отново си помисли Либи. Би бил още по-хубав, ако си възвърнеше цвета. Ала колкото и да беше блед в момента, съвсем ясно си личеше правилната структура на лицевите му кости. Келтски тип, с тези високи фини скули и плътни устни, помисли си тя.

От един-два дни лицето му не бе виждало бръснач. Този факт, както и превръзката на челото, му придаваха малко екстравагантен, дори и опасен вид. Спомни си, че очите му бяха сини — по особен начин тъмно, наситено сини.

Сигурно е от келтски произход, заключи тя и взе чая си. Косата му бе черна, гарвановочерна, и след като изсъхна, остана леко начупена. Беше прекалено дълга, за да е от военната авиация. Либи хвърли бърз поглед към дрехите, които бе свалила от него. Черното горнище приличаше недвусмислено на военна униформа, още повече, че на предния джоб имаше някакви инициали. Вероятно мъжът бе от някой елитен корпус на военновъздушните сили.

Изпълнена със съмнения в тая хипотеза, тя седна отново на стола. После се сети, че беше обут със стари, изтъркани кецове. Кецове и видимо скъп часовник — от тези, дето имат хиляди дребни екстри. От беглия поглед, който му хвърли, успя да отбележи единствено, че не показваше точното време. Очевидно, както часовникът, така и собственикът му, бяха претърпели тежка катастрофа.

— Не знам за часовника, но мисля, че ти ще се оправиш — каза Либи, преди да заспи отново.

Непознатият се събуди по едно време със зверско главоболие и размътен поглед. Видя огън в камина или може би — първокласна симулация. Долови миризма на изгорели дърва и дъжд… Паметта му бе замъглена, ала му се въртеше някакъв спомен за пороен дъжд. Единственото, върху което можа да съсредоточи вниманието си, бе фактът, че беше жив. И че бе на топло. Спомни си, че лежеше някъде, където му беше студено, целият мокър и дезориентиран. Страхуваше се, че бе паднал в океана. Там, където и да бе това място, имаше още някой. Жена. С тих, спокоен глас и меки, нежни ръце. Опита се да мисли, но грохотът в главата му направи усилието болезнено.

Видя я седнала на старомоден стол с шарено одеяло, метнато връз скута й. Дали това не бе някаква халюцинация? Може би, ала със сигурност приятна. Косата й бе тъмна и блестеше в отблясъците от огъня в камината. Дълга някъде до брадичката и много гъста, сега тя бе разпиляна предизвикателно по лицето й. Жената спеше. Личеше си и по равномерното й дишане. На тази светлина кожата й изглеждаше златиста. Чертите й бяха остри, почти екзотични, пресечени от широка уста, с меки и плътни, отпуснати от съня устни.

Какво повече да искаш от една халюцинация?

Той затвори очи и спа до сутринта.

Когато за втори път дойде в съзнание, нея я нямаше. Огънят все още припукваше, а приглушената светлина, която идваше отвън, напомняше за дъждовно време. Болката в главата му не бе отминала, но бе станала поносима. С върха на пръстите си опипа превръзката на челото си. Разбра, че може би бе бил в безсъзнание часове, ако не и дни наред. Като направи опит да се изправи, разбра, че тялото му бе слабо и немощно.

В подобно състояние очевидно се намираше и съзнанието му, заключи той, след като му струваше такива невероятни усилия да проучи заобикалящата го среда. Малката, слабо осветена стая бе изградена от камък и дърво. Видя някои грижовно съхранени старинни предмети, направени от примитивни материали. Преди много години родителите му го бяха завели на екскурзия на запад и там бяха посетили доста музеи и паркове. Той обърна главата си така, че да може да наблюдава как огънят поглъща пъновете. Топлината бе суха и миришеше на изгоряло. Ала бе трудно за вярване, че му бяха дали подслон и грижи в музей или в някой исторически парк.

Най-лошото бе, че нямаше и най-бегла представа къде се намира.

— О, тук някой се е събудил… — Либи застана на вратата с чаша чай в ръка. Когато пациентът й се обърна към нея, тя се усмихна успокоително и се отправи към канапето. Той изглеждаше толкова безпомощен, че онази свенливост, с която се бе борила цял живот, изведнъж отстъпи за миг. — Вече бях започнала да се тревожа за теб. — Либи седна в края на дивана и му премери пулса.

Сега я виждаше по-ясно. Косата й бе старателно сресана на път. Цветът грееше с топлите оттенъци на кафявото. Екзотична бе най-точната дума, помисли си той. С големите й очи, очертани с дълги мигли, с тесния нос и плътните устни. В профил му приличаше на една картина, която бе виждал някога, изобразяваща древната египетска кралица Клеопатра. Пръстите й, които в момента нежно докосваха китката му, бяха студени.

— Коя си ти?

Стабилен е, помисли си тя, докато продължаваше да измерва пулса му. И доста по-силен.

— Аз не съм сестра Флорънс Найтингейл, но съм единственият човек, когото имаш в момента. — Либи се усмихна отново и се наведе над него, като внимателно повдигна един след друг клепачите му и надникна отблизо в зениците му. — Виждаш ли ме двойна?

— А трябва ли да те виждам двойна?

Тя се подсмихна и придърпа възглавницата зад гърба му.

— Не. Достатъчно е да ме виждаш единична, ала тъй като преживя сътресение на мозъка, не е изключено да си мислиш, че сме две близначки.

— Виждам само една. — Той се усмихна и се пресегна да я докосне по гордо вирнатата брадичка. — Виждам една, и то прекрасна жена.

Червенина изби по страните й, защото не беше свикнала да я наричат прекрасна.

— Ето, опитай. Това е една смеска от билки по тайна рецепта на баща ми, дори още не е излязла на пазара.

Преди да смогне да откаже, Либи вече държеше чашата пред устата му.

— Благодаря ти. — Странно, ароматът на питието го върна смътно в детските му години. — Как попаднах тук?

— Сега се възстановяваш. Самолетът ти катастрофира на няколко километра оттук.

— Моят самолет?

— Не си ли спомняш? — Сянка на неодобрение се яви и премина по лицето й. Златисти очи. Големи, дълбоки златисти очи. — Надявам се, че скоро ще си възвърнеш паметта. Беше си ударил много лошо главата. — Тя отново поднесе чашата и едва си наложи да устои на инстинктивното желание да отмести падналия кичур коса от челото му. — По това време се наслаждавах на бурята, иначе нямаше да те видя как падаш. Истинско чудо е, че не си ранен по-лошо. Тук няма телефон, а и в момента поправят захранването, така че дори не мога да повикам лекар.

— Захранването?

— Радиопредавателят също не работи — отвърна Либи нежно. — Мислиш ли, че можеш да хапнеш малко?

— Вероятно, а ще ми кажеш ли името си?

— Либърти Стоун. — Тя остави чашата настрана и докосна челото му, за да провери дали няма температура. Това, че изобщо не го втресе след инцидента, й се строи второто невероятно чудо. — Родителите ми бяха от първата вълна хипита. Затова аз се казвам Либърти, което е далеч по-добре от сестра ми, която кръстиха Сънбийм. — Тя забеляза объркването му и го улесни. — Викай ми Либи. А ти как се казваш?

— Не пом… — Ръката върху челото му бе хладна и истинска. Така че би следвало и жената да е истинска, каза си той. Но какво, за бога, говореше тя?

— Как се казваш? Обикновено обичам да знам кого спасявам при самолетни катастрофи.

Той отвори уста, за да даде някакъв отговор, а в главата му имаше само едно огромно черно петно. По гръбначния му стълб пробяга обземащата го паника. Тя прочете страданието в очите и върху лицето му, преди да вкопчи здраво пръсти около китката й.

— Не мога — не мога да си спомня.

— Не се насилвай. — В този момент Либи прокле радиото, което толкова съвестно занесе в селото на поправка, когато слезе за последен път да купи провизии. — Сега още си дезориентиран. Най-добре ще е да си починеш, да се отпуснеш, а аз ще ти приготвя нещо за ядене.

Той притвори очи, а тя веднага скочи на крака и се отправи към кухнята. Този човек не носеше никакви документи за самоличност, помисли си Либи, докато пържеше омлета. Нямаше нито портфейл, нито документи, нито каквито и да било други книжа. Можеше да е който и да било. Криминален тип, психопат… Не. Присмя се на мислите си и настърга малко сирене върху яйцата. Винаги страдаше от прекалено богатото си въображение. Нали именно способността й да си представя образно примитивните и древните култури като реални хора — семейства, любовници, деца — й бяха давали тласък да напредва в кариерата си!

Но въпреки богатото си въображение, тя винаги успяваше да прецени съвсем точно хората около себе си. Това сигурно се дължеше и на възхищението й от хората и техните обичаи. А както с неохота трябваше да си признае, дължеше се и на обстоятелството, че при всяко положение й беше доста по-приятно да изследва хората, отколкото да общува пряко с тях.

Мъжът, който лежеше на дивана в хола й с тежките си размисли, не представляваше заплаха за нея. Който и да беше той, сега бе безобиден. Либи майсторски преметна омлета и се обърна да вземе чиния. С писък изпусна тигана, яйцата паднаха и се разсипаха. Безпомощният й пациент стоеше величествено гол на вратата на кухнята.

— Хорнблоуър — успя да изрече той, преди да се свлече бавно по касата на вратата. — Кейлъб Хорнблоуър.

В полусвяст той чу как тя му говореше нещо. Разтърси глава, за да се освободи от замаяността си, и когато дойде отново на себе си, видя лицето й близо до своето. Беше го прегърнала и се мъчеше да го изправи. Постара се да я улесни и неуспешният му опит ги повали и двамата на земята.

Либи падна по гръб, а Кейлъб Хорнблоуър се стовари с цялата си тежест върху нея.

— По-добре да си беше останал на дивана.

— Извинявай. — Времето му стигна да забележи, че тя бе слаба, стройна и висока. — Аз ли те повалих?

— Да. — Либи продължаваше да го държи в прегръдките си. С пръстите си напипа група силно развити мускули по протежение на гръбнака му. Побърза да ги отмести, като същевременно си обясни собствения си учестен пулс с падането. — Ако нямаш нищо против, стани, защото си доста тежичък.

Той се подпря с едната ръка на пода и се понадигна. Трябваше да си признае, че се чувстваше замаян, но очевидно не беше мъртъв. А и усещането, че тя бе под него, бе великолепно.

— Вероятно все още съм прекалено слаб, за да се движа.

Това някаква закачка ли беше? Да, точно това беше, най-точно можеше да се прочете в очите му. Типичната неостаряваща и особено вбесяваща понякога мъжка закачливост.

— Хорнблоуър, ако не станеш веднага от мен, съвсем скоро ще се почувстваш далеч по-слаб и уязвим. — Преди да се измъкне изпод тялото му, Либи долови лека усмивка на лицето му. Докато му помагаше да се изправи, тя се постара да го гледа право в очите, само в очите, и да не отклонява погледа си. — Ако смяташ да се разхождаш напред-назад, ще трябва да изчакаш, докато започнеш да справяш сам. — С тези думи го хвана през кръста с едната си ръка и в миг се изпълни със силно усещане за неудобство. — И докато не изровя от дрехите на баща ми, за да облечеш нещо.

— Дадено. — С чувство на благодарност той се отпусна върху мекия диван.

— Този път, ако обичаш, стой мирен, докато се върна.

Не възрази. Нямаше сили. Разходката до кухнята и обратно изпи малкото му останали сили. Усещането бе странно и непривично — не бе свикнал да живее с подобна слабост. Не си спомняше някога през целия си съзнателен живот да бе боледувал. Наистина, очевидно бе пострадал доста лошо в тази въздушна схватка, ала нали беше на колко — на осемнадесет?

По дяволите, щом можеше да си спомни това, защо не можеше да си спомни как беше попаднал тук? Кейлъб седна и си затвори очите, като се опитваше да помисли въпреки жестокото си главоболие.

Самолетът му бил претърпял катастрофа. Така поне твърдеше тя — Либи. Наистина той се чувстваше като потърпевш от нещо, но от какво точно. Щеше да му се избистри паметта, също както стана с името му, след онази ужасяваща първоначална тъмна бездна в съзнанието.

Либи влезе в стаята с чиния в ръка.

— Имаш късмет, защото съвсем скоро ходих за храна до селото.

Когато Кейлъб отвори очи, тя внезапно се олюля и почти изпусна яйцата за втори път. Начинът, по който изглеждаше — полугол, само с един чаршаф, метнат през скута, и огънят, който игриво хвърляше отблясъци върху и без това златистата му кожа, можеха да накарат ръцете на всяка една жена да затреперят. Тогава той се усмихна.

— Мирише приятно.

— Мой специалитет е. — Либи въздъхна продължително, ала тихичко и приседна до него. — Ще се справиш ли сам?

— Да. Завива ми се свят, само когато се изправя. — Кейлъб пое чинията и се зае да утоли глада си. След първата хапка я погледна учудено. — Истински ли са?

— Истински? Разбира се, че са истински!

Усмихнат, той гребна повторно.

— Не съм ял истински яйца откакто… Не помня откога.

Тя си спомни, че беше чела някъде как в казармата военните ядат някакви заместители на яйцата.

— Това са истински яйца от истински кокошки. — Лакомото му хранене я накара да се засмее. — Мога да ти сипя още, ако искаш.

— Това трябва да ме засити. — Кейлъб я погледна, за да я види как отпива от неизменната чаша чай, която държеше в ръка. — Май още не съм ти благодарил, че ми помогна да се спася.

— Въпрос на случайност. Просто бях на правилното място в подходящото време.

— Защо си тук? — Имаше предвид къщичката. — На това място.

— Може да се каже, че съм на нещо като почивка. Аз съм антроположка и току-що привърших няколкомесечните си изследвания на терен. Сега работя върху дисертацията си.

— Тук?

Либи се зарадва, че й спести обичайните забележки, че била прекалено млада, за да бъде научен работник.

— А защо не? — Тя взе празната му чиния и я премести настрана. — Тук е тихо и спокойно, като изключим самолетните катастрофи от време на време. Как са ребрата ти? Болят ли те?

Той се погледна и за първи път забеляза синините по тялото си.

— Не, не ме болят, съвсем леко усещам, че са натъртени.

— Знаеш ли, че си голям късметлия? Като изключим раната на главата, ти се отърва със съвсем леки драскотини и синини. Като видях как се тресна в земята, не очаквах да намеря жив човек.

— Аварийният контрол… — В главата му изплуваха смътни спомени, че прави отчаяни опити да натисне някакви ръчки. Светлини, после проблясъци, ехо от предупредителни сирени. Опита се да докара всичко това на фокус, да се концентрира, но всичко се разпадна.

— Ти да не си пилот-изпитател?

— Какво? Не. Не мисля. — Либи го погали съчувствено по ръката. После се стресна от дълбочината на реакцията си и я отмести отново. — Не обичам загадките — измърмори Кейлъб.

— Аз пък съм луда за пъзели, така че ще ти помогна да наредиш този.

Той извърна глава така, че очите им се срещнаха.

— Резултатът може и да не ти се хареса.

Лека тръпка на неудобство премина през нея. Хорнблоуър щеше да бъде достатъчно силен. Когато травмите му минеха, тялото му щеше да възвърне силата си такава, каквато усещаше, че притежава съзнанието му. Сега бяха сами… Толкова сами, колкото и най-усамотените хора на света не можеха да бъдат. Тя отхвърли тези мисли и се зае да пие чая си. Какво можеше да направи? Да го изхвърли заедно със сътресението, което беше получил, навън на дъжда ли?

— Няма да разберем, докато не добием яснота. Когато бурята утихне, може би до ден-два, ще мога да те заведа на лекар. Междувременно ще ти се наложи да ми се довериш.

Така и направи. Не можеше да обясни защо, ала от първия миг, когато дойде в съзнание и я видя как седи на стола срещу него, разбра, че тя бе човек, на когото можеше да се вярва. Проблемът бе, че не знаеше дали би могъл да разчита на себе си и дали тя можеше да му има доверие.

— Либи… — Тя се обърна към него и в този миг той забрави какво искаше да й каже. — Имаш хубаво лице — измърмори и видя как очите й изведнъж станаха бдителни. Прииска му се да я докосне, просто усети, че трябва да го направи. Но само като посегна към нея, Либи скочи и се отдръпна.

— Мисля, че трябва да си починеш. Горе има спалня за гости. — Сега тя говореше припряно. Думите й излизаха бързо и звучаха остро. — Снощи не можах да те пренеса дотам, ала горе ще ти е по-удобно.

Кал я изгледа продължително. Не беше свикнал жените да му бягат. Замисли се върху случилото се, докато не осъзна, че всичко бе реалност. Но нали когато между мъжа и жената съществуваше привличане, останалото бе лесно? Вероятно усещанията му го подвеждаха, ала в едно бе убеден — привличане имаше и от двете страни.

— Обвързана ли си?

Либи го изгледа с вдигнати вежди.

— Дали съм какво?

— Обвързана. Имаш ли си някого?

Това я накара да се засмее.

— Странен начин на изразяване. Не, точно сега не съм обвързана. Нека ти помогна да се качиш горе. — Подаде му ръка, преди да бе успял да се надигне сам. — Ще оценя жеста ти, ако се завиеш с одеялото.

— Но нали тук не е студено — възрази той и с един замах го уви около кръста си.

— Хайде, облегни се на мен. Тя прехвърли ръката му през рамото си и го прихвана през кръста. — Така добре ли е?

— Почти. — Когато тръгнаха нагоре, Кал осъзна, че съвсем леко му се вие свят. Беше почти сигурен, че щеше да се справи и сам, ала му хареса възможността да се качи по стълбите, прегръщайки я. — Никога не съм бил в такава къща преди.

Сърцето й туптеше малко по-бързо от обикновено. И тъй като той внимаваше да не я натоварва с тежестта си, не можеше да се извини с умората от изкачването с него. Близостта му бе коренно различно нещо.

— Предполагам, че според стандартите спада към стила рустик, но на мен винаги ми е харесвало тук.

Рустик бе меко казано за това място, но си замълча, защото не искаше да я обижда.

— Винаги?

— Да. Аз съм родена тук. — Опита се да заговори отново, но когато се извърна към нея, долови уханието на косата й. Стегна се и тялото му го подсети за нараняванията. — Ето тук. Седни в долния край, докато го оправя.

Той направи, каквото го помоли, и докосна едната табла. Беше изумен. Леглото беше от истинско дърво, бе убеден в това, ала не беше на повече от двадесет или може би тридесет години, а това бе нелепо.

— Леглото…

— Много е удобно, наистина. Баща ми го е правил, така че е малко нестабилно, но пък матракът е идеален.

Пръстите на Кал се впиха в страничната табла.

— Баща ти го е правил? Та то е от дърво!

— Да, от солиден дъб и е тежко като камион. Ако щеш вярвай, но аз съм се родила на него. По това време родителите ми са смятали, че няма нужда от лекари за нещо толкова естествено и същевременно интимно като раждането. Все още ми е трудно да си представя баща си с вързана на опашка коса и с гердан от мъниста на шията. — Либи се извърна и улови Кал, че се бе втренчил в нея. — Нещо не е наред ли?

Той само поклати глава. Нуждаеше се от почивка — от дълга почивка.

— Да не би това — Кал махна с ръка, като посочи къщата и всичко наоколо из стаята — Да не би това да е някакъв експеримент?

От погледа й изчезна предишното напрежение и, ако се съдеше по очите й, сега бе по-скоро развеселена и развълнувана.

— И така може да се каже. — Тя отиде до разнебитения скрин, скован също от баща й, и се зае да рови из чекмеджетата. Оттам извади чифт панталони и му ги подаде.

— Ето, облечи ги. Баща ми винаги оставя някакви дрехи тук за всеки случай. Ще ти станат. Имаш същата фигура като неговата.

— Добре. — Той успя да я улови за ръката, преди да излезе от стаята. — Къде казваш, че се намираме?

Изглеждаше толкова притеснен, че Либи взе ръката му в шепите си.

— Орегон, югозападен Орегон, точно над границата с Калифорния в планинската верига Кламати.

— Орегон. — Силата в пръстите, които държаха китката й, отслабна леко. — САЩ?

— Да, поне така беше, когато за последен път погледнах в атласа. — Притеснена, тя отново провери температурата му.

Кал я придърпа за китката, като внимаваше да не я стисне прекалено силно.

— Коя планета?

Либи се вторачи в очите му. Ако не беше видяла какво се бе случило с него, щеше да си помисли, че той говори съвсем сериозно.

— Земята, нали знаеш, третата подред от Слънцето — отвърна тя с нотка на присмех. — Хайде, почивай, Хорнблоуър. Сега си просто объркан.

— Явно. — Той въздъхна дълбоко. — Очевидно си права.

— Ако имаш нужда от нещо, само викни.

Кал остана да си седи там, където го беше оставила Либи. В душата му се разбушуваха чувства — лоши чувства. Ала тя очевидно се бе оказала права — той бе объркан. Ако сега наистина се намираше в Орегон, в северното полукълбо на собствената си планета, това означаваше, че не се бе отклонил чак толкова много от курса. Отклонение от курса, повтори си Кал, докато усещаше как главата му започва наново да тупти от зверското главоболие. Въпросът бе от кой точно курс обаче се бе отклонил?

Погледна часовника на китката си и се засмя на данните, които показваше. С едно движение, което направи по-скоро инстинктивно, отколкото умишлено, той натисна страничното копче. Числата изчезнаха от екрана и на тяхно място засвяткаха поредица червени лампички.

Лос Анджелис. Щом като разпозна координатите, усети облекчение. Явно се бе връщал към базата в Ел Ей, след като бе бил… Но къде бе бил, по дяволите?

Кал се отпусна на леглото и осъзна, че Либи е била права. Леглото се оказа учудващо удобно. Може би ако сега заспеше, само за няколко часа щеше да си спомни и останалото. Понеже за нея това явно бе от значение.

 

 

Господи, в какво се забърквам, си мислеше Либи. Тя седна на компютъра и се вторачи в празния екран. Трябваше да се грижи за един много болен мъж — за един изключително красив, болен мъж. Мъж, претърпял сътресение на мозъка, страдащ от частична амнезия и с очи, за които всяка жена бе готова да умре. Либи въздъхна и подпря главата си с ръце върху масата. С мозъчното сътресение можеше и да се справи. За щастие, навремето беше приела уроците по оказване на първа помощ също толкова сериозно, колкото и изследването на племенните обичаи на индианците от западните щати. По време на работата си на обектите изследователите често попадаха в райони, където нямаше нито лекари, нито болници.

Нейната медицинска подготовка обаче не можеше да й помогне да се справи с амнезията. Още по-малко пък с красивите му очи. Познанията си за мъжете бе черпила главно от книгите и се свеждаха предимно до техните културни и обществено-политически прояви. Всичките й контакти с мъже бяха свързани с някакви научни изследвания.

Когато се налагаше, можеше да даде достоен отпор. Борбата, която водеше с ужасната си срамежливост, бе продължителна и сурова. Амбициозността й я караше да задава въпроси, когато би предпочела да си мълчи, за да се слее с масата и никой да не я забележи. Пак тя й бе дала силите да пътува, да работи с непознати и да създаде малкото си, ала верни приятели.

Но когато се стигнеше до личните взаимоотношения между мъжа и жената…

Повечето мъже, с които се беше сблъсквала, се бяха оказвали лесни за елиминиране. По-голямата част от тях бяха привлечени от интелекта й, който, трябваше да си признае, бе в повечето случаи доста едностранчив. После си спомни за членовете на семейството си. Мисълта за тях я накара да се усмихне. Майка й си остана онази отнесена артистична личност, която тъчеше вълнени одеяла на ръчно изработения си стан. А баща й… Либи поклати глава, като се сети за него. Уилям Стоун можеше и да натрупа богатство с билките си, ала Либи просто не го виждаше седнал на директорското бюро, облечен с официален костюм. Музиката на Боб Дилън бе напълно несъвместима със заседанията на борда на директорите, където се обсъждаха планове, печалби и загуби.

Единственият мъж, когото някога бе водила у дома на вечеря с родителите й, си беше тръгнал объркан, изнервен и без съмнение гладен. При този спомен тя се засмя. Той така и не успя да направи нищо друго, освен да зяпа в суфлето от тиквички със соев сос, което майка й беше сготвила.

Самата Либи бе съчетание от идеализма на родителите си, научния прагматизъм и мечтателния романтизъм. Тя вярваше в каузи, в математическите уравнения и в детските приказки. Живият й ум и вярата в науката я бяха обвързали прекалено много с работата й, за да остане място за истинската романтика. А истината беше, че романтиката я плашеше до смърт, когато опреше до нея самата.

Затова се бе потопила в миналото и в изучаването на човешките взаимоотношения през едни отдавна отминали времена.

Беше на двадесет и три години и, както отбеляза Кейлъб Хорнблоуър — необвързана.

Изразът й се понрави — беше точен и съдържателен, но от друга страна някак си романтичен. Обвързване бе идеалният начин да опишеш една връзка. Либи се поправи — да опишеш идеалната връзка такава, каквато имаше между майка й и баща й. Вероятно причината да намира повече радост в работата си, отколкото с мъжете, бе, че все още не бе открила този, с когото да се обвърже.

Доволна от анализа и заключението, до което стигна, тя си сложи очилата и се зае за работа.