Джилиан Хофман
Възмездие (33)

32

— Съдебномедицинска служба.

— Агент Доминик Фалконети и детектив Мани Алварес. Имаме определена среща с доктор Джо Нилсън за един и половина.

— Да, доктор Нилсън ви очаква.

Механичната бариера се вдигна, Доминик влезе в паркинга и спря своята гранпри на мястото, означено със „САМО ЗА ПОЛИЦЕЙСКИ КОЛИ“, точно пред стъклената врата на двуетажната тухлена постройка и непосредствено до една черна катафалка, последен модел.

Мани бавно отвори своята врата и стъпи на паркинга. Той, необичайно за него, бе мълчал през цялото пътуване от зданието на оперативната група до съдебномедицинската служба. Тъй като Доминик не излезе веднага, Мани се обърна към него и малко нервно го подкани:

— Хайде, идваш ли, Дом?

— Да, след минута, Мечо, ще те настигна вътре. Трябва спешно да се обадя. — Доминик беше извадил мобилния си телефон и го държеше в ръка, но явно чакаше Мани да се разкара, преди да набере.

Мани погледна към тухлената постройка и се намръщи. Не обичаше това място. Дори след шестнайсетгодишна практика и стотици трупове му ставаше гадно, когато стигнеше до тази част от работата му на детектив по тежки убийства. Причината не беше в телата от хладилната камера, можеше да гледа цял ден трупове по местопрестъпленията, без да го присвива под лъжичката. Не му прилошаваше даже от разложените трупове или от „плувците“, както им викаха, без очи или крайници, които изхвърляха всекидневно четирите хиляди канала, езера и блата около Маями. В това число не влизаха заплелите се в рибарските мрежи, хвърлените в река Маями или онези, които подплашваха сърфистите по Атлантическото крайбрежие. Тия неща не го разтърсваха, освен ако телата не бяха на деца, не издържаше, когато жертвите бяха деца, най-трудно преглъщаше това. Не, не, разсипваха го не труповете, а аутопсиите, основната задача на съдебномедицинската служба.

Аутопсиите влизаха в задълженията му, като следовател на тежки престъпления му се налагаше редовно да присъства при извършването им. Да открива кой от тринайсетте куршума, пронизали жертвата, е причинил смъртта. Или коя от раните с нож се е оказала фатална. Да установява убийство или самоубийство. Мани беше понесъл своя дял от аутопсии и не беше се отказал от работата си заради тях. Но ги мразеше, мразеше безразличието на процедурата. Открай време и не свикна с годините. Мразеше хладилните камери, ледените помещения с белите плочки, металните колички, ярката светлина, теглилките за органи, електрическите триони и клещите, черните конци, с които зашиваха тялото, когато всичко свърши. При аутопсията мъртъвците вече не са жертви, а обекти на изследвания от чудаци, които всъщност обичат да разрязват трупове — нали сами са си избрали професията и са чакали с нетърпение да тръгнат на работа, за да я упражняват всеки ден. В ледените бели стаи мъртвите тела лежат голи върху стоманените колички под любопитните погледи на всички — санитари, полицаи и пазачи — а някой доктор разрязва черепи с трион, за да гледа мозъци и да разбере колко тежат. Прекалено клинично бе за Мани и му се повдигаше. Това е. Смяташе, че всички съдебни медици са изперкани. Кой нормален човек ще избере за професия да реже и да отваря трупове и да си играе с червата им? Разбира се, същото може да се каже и за всеки, решил да разследва убийства. Сигурно си представяше как един ден ще сложат и него гол и напълно беззащитен на подобна количка, а някой съдебен медик ще бръмчи с резачката си до ухото му и ще обсъжда със своя стажант големината на пениса и тлъстините по шкембето му.

Днес се предвиждаше двамата с Доминик само да се срещнат с д-р Нилсън и да му поставят някои въпроси относно вчерашната аутопсия на тялото на Ана Прадо. Дори самото влизане в зданието обаче и представата какво става в подземието, докато те си бъбрят с доктора и пият кафе, разлупваше сърцето му. Определено не искаше д-р Нилсън да го обработва, когато се сгромоляса от сърдечен удар на същите тия бели плочки.

Мани погледна назад към отворената врата на Доминик и му изпрати знак с очи — не се будалкай с мен, амиго!

— От Нилсън ме полазват тръпки. Всеки път! — Мечо нервно подръпваше от последната си цигара в пакета.

— Настръхва се от всички съдебни медици, Мани.

— Добре де… — Погледна към Доминик, който търпеливо чакаше с телефон в ръка Мани да изчезне зад някоя от палмите. — Хубаво, разбрах. Ти си говори по телефона, а аз ще те почакам на входа. Отвън!

— Много си бъзлив за голям дебел детектив, какъвто си, Мечо. Добре. Ще те настигна при вратата. Само няколко секунди.

Мани направи няколко крачки и се скри от погледа му. Едва тогава Доминик набра номера на Си Джей в кабинета й, надявайки се да чуе гласа й, но вместо него се включи телефонният секретар и той остави съобщение. „Здравей, обажда се Доминик. Ние с Мани сме при съдебните медици. Звъннах ти преди малко, но, изглежда, не си носиш пейджъра. Останах с впечатление, че искаш да се срещнеш с Нилсън. Обади ми се, когато можеш, на 305 776 3882.“

Все още с телефон в ръката той се загледа от прозореца към размъкнатия възрастен човек зад волана на катафалката, който похапваше сандвич и отпиваше кола или бира от кутия, скрита в кафяв хартиен плик. Предвид професията му Доминик заключи, че най-вероятно прокарва сандвича си с бира.

Знаеше, че няма право, но все повече се тревожеше за Си Джей. Още сутринта бе оставил съобщение при Марисол за уговорената среща с Нилсън за един и половина, а беше напълно сигурен, че тя е отишла на работа. Тя не се обади да потвърди, че ще се присъедини към тях и той й звънна няколко пъти на пейджъра, но отново не получи отговор, което беше съвсем неприсъщо за нея, поне до вчера. Макар че тя отричаше, определено стана нещо с нея на изслушването с Бантлинг. Той видя страха в очите й, цялото й поведение в съдебната зала, побеля като призрак и за малко да припадне точно пред съдия Кац. И миналата вечер, когато разговаряха за Бантлинг, отново пребледня по същия начин и набързо го отпрати по живо, по здраво. Доминик не беше кой знае какъв психолог, но виждаше, че Си Джей Таунзенд, прокурорът с железните нерви, се страхува панически от нещо. Какво я плаши толкова? И какво общо има то с Уилям Рупърт Бантлинг?

Освен това още се опитваше да сложи в ред собствените си объркани чувства от предишната вечер. Когато видя Си Джей така изплашена, притеснена, беззащитна — и в съдебната зала, и в собствената й кухня — той изпита внезапен порив да я закриля. Да я вземе в ръцете си, само да я защити. Странно усещане. Много странно. Изключително неприсъщо за него. Разбира се, съзнаваше, че през последните месеци бяха флиртували, разбираше, че я харесва. Още по-важно беше, че уважаваше Си Джей. Ценеше духа, независимостта и готовността й да се справя в една система с повече празноти, отколкото солидни опори. Тя беше мечтата на всяка жертва — пред съда бранеше каузата си с фанатичен плам, като че доказваше нещо не само на дванайсетте съдебни заседатели, а и на себе си. Силно впечатление оставяше у него силата на нейните обвинителни аргументи в споровете й с най-ловките егоистични и нарцистични адвокати на защитата в Маями, които неизменно побеждаваше. Това особено много му харесваше.

През последните месеци те често разговаряха, било в щаба на оперативната група, било в нейния кабинет, а също и по телефона, и той бе разбрал, че ги свързва нещо повече от съдии, адвокати и обвиняеми. Преди Купидон той я уважаваше като юрист. Откакто започнаха да работят заедно по случая, започна да я харесва и като личност и жена. Не отричаше. Често му се искаше да я покани на вечеря или кино, но през последните десет месеца разследването на Купидон му поглъщаше по шестнайсет часа на ден седем дена седмично и просто нямаше време за това. А може би и по други причини. Навярно заради същите вътрешни бариери, които трябваше да преодолее, както го съветваше полицейският психолог още преди пет години след смъртта на Натали. Но миналата нощ на нейната врата, съзнателно или не, той ги бе отхвърлил от себе си и бе последвал импулса си. А сега съжаляваше. Ами ако целувката му я беше уплашила?

Шофьорът на катафалката свърши сандвича и вероятно съобрази, че щом Доминик е паркирал на място, запазено за полицията, най-вероятно е полицай, та кафявият книжен плик изчезна.

Доминик излезе от колата и изкачи циментовите стъпала към входа. Там стоеше и пушеше цигара млада жена, която беше виждал на рецепцията. Тя весело бъбреше с два пъти по-възрастен от нея мъж, бивш детектив от Маями-Дейд, прехвърлил се към съдебномедицинския отдел заради по-добрата пенсия и по-краткото работно време. Двамата бяха така погълнати от разговора си, че Доминик мина покрай тях, без да си прави труд да ги поздравява. Огледа се, но не можа да открие Мани. Или съвсем се е уплашил и се е скрил да го изчака в храстите, или злият главен експерт по съдебна медицина Джо Нилсън го бе придърпал вътре. Като стигна до стъклената врата, видя, че се е случило второто.

Джо Нилсън бе заклещил Мани до един син диван с кафяви възглавници от седемдесетте години и той просто не можеше да се измъкне. Нилсън беше със зелената си престилка и резедава памучна шапка за еднократна употреба. Доминик видя отдалеч, че оживено обяснява нещо на Мани и размахва ръце пред носа му. По облеклото му си личеше, че току-що се е възнесъл от подземието в света на живите. За щастие, беше се сетил да свали гумените ръкавици, преди да се качи горе и да се здрависа с детектив Мани Алварес, който вече беше пребледнял и явно спешно се нуждаеше от цигара или торбичка за повръщане.

Доминик влезе при тях и опита с усмивка и протегната ръка да спаси положението.

— Здравейте, доктор Нилсън. Дано не съм ви забавил. Трябваше спешно да се обадя по телефона.

Д-р Нилсън се обърна към Доминик, освободи Мани от безизходното му положение до дивана и енергично разтърси протегнатата към него ръка.

— Не, ни най-малко! Тъкмо питах инспектор Алварес как върви разследването. Казах му, че очаквам и двама ви с голямо нетърпение, защото искам да ви покажа долу нещо много интересно.

Неудържимият ентусиазъм на Джо Нилсън в работата беше една от причините Мани Алварес да се чувства така неловко. Докторът беше висок, слаб и жилав мъж, с хлътнали очи, който според Доминик трябва да е боледувал в детството от щръклица, защото не беше в състояние да остане неподвижен дори за миг. Ръцете, очите, умът, краката, нещо в него непрекъснато се движеше. Ако го притиснете на едно място, започва да пристъпва от крак на крак, мига все по-често, а носът му потръпва. Сякаш главата му всеки момент ще експлодира.

— Чудесно. За Прадо ли се отнася или за някое от другите момичета?

— Току-що повторно обследвах тялото на Прадо. Но извадих и картоните на останалите жертви, ще ги прегледам отново внимателно, защото сега вече зная какво да търся. Да започваме ли? — Веждите на д-р Нилсън заиграха нагоре-надолу в усилващо се темпо и той започна да примигва. Закъсняваха. Влакът трябва да тръгне от гарата. Веднага!

Мани имаше ужасен вид. Просто ужасен. Беше станал направо зелен.

— Мани, добре ли си? Искаш ли да изчакаш тук? — попита Доминик.

— Как така ще ни чака тук? — намеси се енергично Нилсън. — Хайде, тръгвайте, инспекторе. Долу в лабораторията има готово кафе. Ще ви ободри!

И д-р Нилсън ги поведе към асансьора.

— Да, идвам, идвам. След вас, по дяволите! — измърмори Мани примирено.

Вратата на асансьора се отвори и тримата влязоха в клетката, достатъчно просторна, за да побере количка.

— Доктор Нилсън, щатският прокурор също искаше да присъства. Тъкмо изпратих съобщение на… — започна Доминик, но докторът го прекъсна.

— Си Джей Таунзенд ли? А, да. Обади ми се преди половин час. Не може да дойде сега. Ще мине утре сутринта. В момента имала работа в съда.

Д-р Нилсън натисна копчето и вратите се затвориха с трясък, след което асансьорът се спусна към подземието.