Джилиан Хофман
Възмездие (4)

3

Въпреки че минаваше полунощ и беше най-обикновена сряда, „Таймс Скуеър“ и 42-ра улица сияеха с неонов блясък и кипяха от живот. Клои нервно гризеше ноктите си и гледаше през страничното стъкло, докато беемвето се провираше по оживените улици на Манхатън към 34-та улица и тунела „Мидтаун“.

Знаеше си, че не трябва да излиза тази вечер. Тънък тревожен гласец й го бе нашепвал през целия ден, но тя не го послуша и ето че само четири седмици преди държавния изпит пропиля една нощ на сериозно учене заради романтичните си увлечения. Достойна причина може би, само дето вечерта не се оказа толкова романтична и сега я обземаха паника и ужас пред наближаващия изпит. Майкъл не спираше словоизлиянията си за своя ден в корпоративния ад, без да забелязва безпокойството и уплахата й, още по-малко нейната разсеяност. Или ако ги забелязваше, просто не му пукаше.

Майкъл Декър беше приятелят на Клои. Вероятно съвсем скоро щеше да стане бивш. Търсен съдебен адвокат, той бе на крачка да стане партньор в престижната уолстрийтска юридическа кантора „Уайт, Хюи и Ломбард“. Срещнали се бяха преди две лета, когато Клои постъпи като стажантка при Майкъл в отдела по търговско право. Тя много скоро научи, че той не приема „не“, когато очаква отговорът да е „да“. В първия работен ден й се разкрещя, че не е проучила добре делото си, а на втория вече я обсипваше със страстни целувки в копирното помещение. Беше красив и блестящ и излъчваше някаква романтична загадъчност, непроницаема, но и неустоима за Клои. Така тя си намери нова работа, мечтанията разцъфтяха, а тази вечер отбелязаха втората годишнина от първата си любовна среща.

През последните две седмици Клои молеше Майкъл да отложат празнуването за след държавния изпит. Но той й се обади този следобед и я изненада с билети за „Фантомът от операта“ за същата вечер. Майкъл познаваше слабостите на другите или поне лесно ги откриваше. Когато Клои първоначално отказа, той веднага атакува чувството й за вина, оня дълбоко заровен в съзнанието й ирландско-католически вътрешен компас. Но ние почти не се виждаме напоследък, Клои! Ти вечно учиш. Заслужаваме малко време заедно. Имаме необходимост. Поне аз. И все в този стил. Накрая й каза, че почти откраднал билетите от някакъв клиент в нужда и тя склони от немай-къде да се видят в града. Наложи се да се откаже от участие в учебната група в Куинс, набързо се преоблече след занятията и се втурна към Манхатън, опитвайки се да заглуши тревожния глас в главата си, който изведнъж стана доста настойчив.

Затова не беше кой знае колко изненадана, когато десетина минути след вдигането на завесата, един разпоредител с любезно изражение й подаде съобщение от Майкъл, в което се извиняваше, че не може да мръдне от някакво извънредно заседание и ще закъснее. Трябваше да си тръгне още тогава, на мига, но… не го направи. И сега гледаше разсеяно през прозореца как беемвето се насочва към Ийст Ривър и жълтите светлини на тунела се втурват шеметно край нея.

Майкъл я чакаше след края на представлението с роза в ръка и я заля с потоп от извинения, преди тя да успее да го прекъсне. След още милион обяснения успя някак си да я придума да вечерят заедно и без сама да усети как, в следващия миг пресичаха улицата към „При Кармин“, а тя се питаше кога и как гърбът й е омекнал. Ужасно мразеше ирландско-католическата си природа. Чувството й за вина отново надделя над разума.

Щеше да бъде що-годе поносимо, ако вечерта бе приключила само с това. Но след като им сервираха телешкото и бутилката вино, Майкъл й нанесе финалния удар. Тъкмо бе започнала да се отпуска и да се наслаждава на шампанското и романтичната обстановка, когато Майкъл извади една кутийка, и тя веднага осъзна, че кутийката не е достатъчно малка.

— Честита годишнина — усмихна й се нежно той с неговата бленуваща усмивка, кафявите му съблазнителни и топли очи засияха на светлината на свещите. Цигуларите, обикалящи масите, се приближиха като акули към мърша.

— Обичам те, скъпа.

Но не достатъчно, за да се ожениш за мен, помисли си тя, втренчена в сребристата опаковка с огромна бяла фльонга и изтръпнала при мисълта да отвори подаръка. От страх да не види какво няма вътре.

— Хайде, отвори го.

Той доля в чашите шампанско и усмивката му стана още по-самодоволна. Очевидно си мислеше, че с едно какво да е бижу и малко алкохол ще замаже гафа със закъснението си. Изобщо не подозираше как точно в този момент е толкова далеч от целта си, че щеше да му трябва карта и екипировка за оцеляване, за да се върне на изходната си позиция. А може би тя греши? Дали нарочно не го е сложил в голяма кутия, за да я заблуди?

Уви, не. Вътре на тънка златна верижка висеше медальон от две преплетени сърца, съединени с искрящ диамант. Прекрасен. Но не беше кръгъл и не беше за пръста й. Бясна на себе си, че се е залъгвала, тя преглътна бликналите сълзи. Преди да се усети, той скочи от мястото си и се озова зад нея, отметна дългата руса коса от раменете й и закопча верижката. Целуна я по тила, явно сбъркал сълзите й за знак на щастие. Или просто не ги беше видял. Прошепна в ухото й:

— Страшно ти отива!

После седна на стола си и поръча тирамису, което пристигна след пет минути, придружено от свещ и трима италиански певци. Цигуларите не закъсняха и скоро всички засвириха и запяха на италиански „Честита годишнина“. Колко съжаляваше, че не си остана в къщи.

Колата вече се движеше по магистралата на Лонг Айланд към Куинс, а Майкъл продължаваше да не забелязва нейното мълчание. Навън започна да припръсква и светкавици прорязаха небето. Клои наблюдаваше в страничното огледало как се смалява панорамата на Манхатън, докато накрая съвсем изчезна зад очертанията на Лефрак Сити и Рего Парк. След двегодишна връзка Майкъл знаеше какво иска тя и то не беше колие. Да върви по дяволите! Напрежението пред държавния изпит беше достатъчно голямо и този емоционален срив й беше точно толкова нужен, колкото и дупка в главата.

Приближаваха изхода от магистралата Клиървю за нейния квартал и тя най-сетне реши, че е по-добре обсъждането на общото им бъдеще или липсата на такова да почака, докато си вземе изпита. Последното, от което се нуждаеше сега, бяха сърдечни терзания заради пропаднала любов. По едно напрежение наведнъж. Все пак, надяваше се, леденото й мълчание в колата може да му подскаже нещо.

— Въпросът не е само в клетвените показания — продължаваше Майкъл, видимо недолавящ равнодушието й. — Ако трябва да тичам при съдията за всяка дреболия като рождени дати и номера на осигуровки, делото ще се затлачи с купища разрешения, които ще трябва да искам.

Той излезе на Северния булевард и спря пред светофара. В този час по улицата нямаше никакви коли. Едва тогава млъкна, усети, че тя не издава нито звук, и предпазливо погледна към Клои.

— Добре ли си? Не си проговорила, откакто излязохме от ресторанта. Да не се сърдиш още, задето закъснях? Нали ти се извиних. — Хвана здраво с две ръце коженото кормило и се стегна за предстоящата разправия, която буквално надвисваше във въздуха. Тонът му беше арогантен и отбранителен. — Знаеш как е в юридическите фирми. Не мога да изляза, когато си поискам, такива са правилата. Сделката зависеше от моето присъствие.

Тишината в колата стана направо оглушителна. Преди тя да успее да отвърне, той смени тона и темата. Протегна ръка и погали верижката на медальона около врата й.

— Поръчах го специално за теб. Харесва ли ти? — Гласът му премина в подканящ чувствен шепот.

Не, не, не. Не се хващай на тази въдица! Не и тази нощ. Отказвам да отговоря, Ваша чест, защото това може да бъде използвано срещу мен.

— Малко съм разсеяна. — Тя докосна тила си и сухо добави: — Прекрасен е.

В никакъв случай няма да му позволи да си помисли, че е някаква сантиментална кокошка, разстроила се, че не е получила очаквания годежен пръстен, за който е разтръбила на всичките си приятели и цялата си рода. Да бъде така добър да се задоволи с това, което му казва, и да си помисли няколко дни. Сигналът на светофара се смени и те потеглиха отново в пълно мълчание.

— Зная каква е причината. Зная и какво терзае мислите ти. — Той изпусна една пресилена въздишка, облегна се назад, удари силно с длани по кормилото. — Държавният изпит, нали? За бога, Клои, ти зубриш вече два месеца без прекъсване и аз показах разбиране! Не можеш да се оплачеш! Поисках само да излезем една вечер… Една-единствена вечер. Имах ужасно тежък ден, а през цялата вечер между нас тегне напрежение. Хайде, отпусни се! Разбери най-сетне, имам, наистина имам нужда от теб! — Беше раздразнен, че изобщо води подобен разговор и тя изпита желание отново да го скастри. — Повярвай ми, минал съм по тоя път — продължи. — Престани да се тревожиш за държавния изпит. Ти си най-добрата в групата, очертава ти се страхотна възможност за работа, ще се справиш!

— Съжалявам, че моята компания тази вечер не те разведри след тежкия ти ден, Майкъл. — Сарказмът в тона й беше леден. — Но ми се струва, че страдаш от внезапна загуба на памет. Не помниш ли, че бяхме заедно снощи? Нямаш право да твърдиш, че те пренебрегвам. Ще те подсетя още, че аз не исках да празнуваме тази вечер и ти го казах направо, но ти не се съобрази с мен. Що се отнася до настроението ми, то сигурно щеше да е по-ведро, ако не беше закъснял с цели два часа.

Чудесно. Сега, освен чувството за вина, което присвиваше стомаха й, започна да я боли и глава. Разтърка слепоочията си.

Той забави пред сградата, в която се намираше жилището й, и се огледа къде да паркира.

— Можеш да ме оставиш тук — отсече тя.

Изненадан, той закова спирачките точно пред входа.

— Какво, не искаш ли да се кача? — Звучеше учуден, наранен.

Добре. Така са квит.

— Просто съм много уморена, Майкъл, а този разговор започва… ами… да се изражда. И то много бързо. Освен това пропуснах часа си по аеробика и смятам да го взема утре рано преди упражненията.

В колата се възцари тягостно мълчание. Той гледаше навън през своя прозорец, а тя взе сакото и чантата си.

— Клои, съжалявам за тази вечер, наистина съжалявам! Исках да е специална, но не се получи, за което се извинявам. Разбирам, че си неспокойна за изпита. Не трябваше да си изпускам нервите.

Тонът му беше искрен и много по-топъл. Тактиката на „чувствителния мъж“ я хвана неподготвена.

Той се наведе към нея и прокара пръст по шията към лицето й. Погали я по скулата, докато тя ровеше в чантата си за ключовете и се опитваше да не реагира на докосването му. Зарови ръка в русата й коса, привлече я към себе си и докосна с устни ухото й. Прошепна:

— Нямаш нужда от гимнастика. Остави аз да те упражня.

Майкъл винаги я караше да омеква. Още от онзи ден в копирното помещение. И рядко имаше сила да му откаже. Усещаше топлия му дъх и силната ръка, която се спускаше надолу по гърба й. С разума си съзнаваше, че не трябва да се примирява с неговите глупости, но със сърцето… е, това беше друга история. По някаква безумна причина тя го обичаше. Но тази нощ, точно тази нощ, нямаше да стане. Дори безгръбначието си има граници. Клои отвори рязко вратата и излезе навън, затаила дъх. Когато се обърна към него, тонът й беше напълно равнодушен.

— Няма да стане, Майкъл. Изкушавам се, но е почти един часът. Мари ще дойде да ме вземе в осем и половина и този път не трябва да закъснявам. — След което хлопна вратата.

Той изгаси двигателя и излезе от колата.

— Добре, добре. Разбирам. Ама че тъпа вечер! — промърмори нацупено и тресна в отговор своята врата.

Тя го изгледа ядно, обърна се и тръгна през двора към входа си.

— Мамка му, мамка му, мамка му! — заломоти той и хукна след нея. Настигна я на тротоара и я сграбчи за ръката. — Спри, почакай! Виж, и аз съм разстроен. Грубиян съм. Признавам. — Търсеше в очите й някакъв знак, че може да продължи. Прочете явно недоверие, но понеже тя не се отдръпна, той се окуражи. — Казах го вече. Аз съм мухльо и цялата бъркотия тази вечер е по моя вина. Хайде, прости ми, моля те, — прошепна. — Да не приключваме вечерта така! — Обви ръце около нея и я привлече към себе си. Усети сладкия вкус на пълните й устни.

Тя направи крачка назад и докосна с ръка устните си.

— Добре, прощавам ти. Но въпреки това не оставаш тази нощ. — Думите й прозвучаха хладно.

Искаше да остане сама. Да помисли. Накъде води цялата тази история, освен към леглото? Уличните лампи хвърляха плътни сенки върху тротоара. Вятърът се усили и дърветата и храстите край тях се разлюляха и зашумяха. В далечината се чу кучешки лай, небето тътнеше.

Майкъл се огледа.

— Май ще завали — отбеляза той разсеяно и стисна отпусната й ръка в своята. Стигнаха до входната врата в мълчание. На прага той се усмихна и подхвърли небрежно. — По дяволите. Мислех, че постъпвам много благодушно. Нали чувствителността ви въздейства на вас, жените. Мъжът, който не се срамува да плаче, да показва чувствата си. — Засмя се, очевидно си просеше поне усмивка, след това погали ръката й и леко я целуна по бузата, придвижи устни по бузата към нейните. Тя бе затворила очи и разтворила устни. — Толкова си хубава тази вечер, няма да го понеса да не бъдеш моя. — Ако не успееш от първия път… опитвай, опитвай отново. Ръката му се плъзна бавно надолу под кръста. Тя не помръдна. — Не е късно да промениш решението си — шепнеше той, докато пръстите му се движеха по тялото й. — Само трябва да паркирам колата.

Докосванията му я наелектризираха. Но тя събра сили, отдръпна се и отвори вратата. По дяволите, тази вечер трябва да му даде да разбере и дори либидото няма да й попречи.

— Лека нощ, Майкъл. Ще ти се обадя утре.

Все едно го фраснаха в корема. Или на друго място.

— Честита годишнина! — успя да издума, докато тя се шмугна във фоайето и стъклената врата се затвори с леко скърцане след нея.

Запъти се бавно към колата, държеше ключовете в ръката си. Лошо! Всичко обърка тази вечер. Лошо се получи. Седнал в колата, видя на прозореца на дневната Клои, която му даде знак с ръка, че всичко е наред горе. Но още изглеждаше сърдита. След това пердето се спусна и я скри. Той подпали беемвето и пое обратно към магистралата и Манхатън, питаше се какво да направи, за да я спечели отново. Може би утре да й изпрати цветя. Точно така. Червени рози с извинение и „Обичам те“. Това ще го извади от немилост и ще го върне в леглото й. С грохота на гръмотевиците и напиращата буря по петите си той излезе на магистралата Клиървю и остави след себе си Бейсайд.