Джилиан Хофман
Възмездие (22)

21

Двуетажната къща със зелени сенници и ниски прозорци на фасадата се намираше малко навътре от улицата. Алея от червени тухли водеше към двукрила входна врата от тъмен дъб. Двуметрова бетонна ограда с порта от ковано желязо с пищни орнаменти криеше от погледа гъсто насадения заден двор. Над всичко стърчеше висок кипарис, а разперените корони на шестметрови палми застрашително се полюшваха над стената. Красива къща в тих заможен квартал, разположен между северен Маями Бийч и модния Соуби. Преди ордите на медиите да нахлуят в осем сутринта, богатите обитатели на авеню „Ла Горс“ едва ли бяха забелязвали своя приятен и елегантен съсед. А той се оказа основният заподозрян в най-напрегнатото полицейско преследване в Маями, откакто Андрю Кънанен разстреля модния дизайнер Версаче насред крайбрежния булевард в Соуби.

Из цялата къща като мравки пълзяха униформени полицаи. Отпред бяха паркирани два бели буса на криминалистите от полицейското управление на Маями-Дейд. Доминик мина по чистата тухлена пътека край разцъфналите яркочервени тропически храсти, следван по петите от Мани. Млад, най-много двайсет и две годишен полицай от Маями Бийч нервно му козирува на входа, притеснен от многобройните камери, които улавяха, коментираха и предаваха на живо отвъд жълтата ограничителна лента на улицата, и най-малкия му жест. Си Ен Ен, Ем Ес Ен Би Си и Фокс Нюз излъчваха непрекъснато. Доминик показа значката си на полицая и си представи как в този миг в долния край на милиони телевизионни екрани пробягва надпис: „Полицаи от оперативната група пристигат в къщата на смъртта, за да издирват зловещи останки от човешки тела и други улики“.

Вътре беше пълно с криминалисти и техници, които старателно преравяха с гумени ръкавици всеки сантиметър от къщата и събираха проби от най-обикновени предмети — от шампоани до власинки от килимите — за едно изключително по мащаби разследване. Всичко можеше да послужи за улика, затова старателно се опаковаше, надписваше, запечатваше и се изпращаше в лабораторията.

Непрекъснато щракаха светкавиците на криминалните фотографи, които заснемаха всичко в къщата под всякакви ъгли. Всяка равна повърхност, по която можеше да има отпечатъци, както и по ред други, където очевидно нищо нямаше да открият, бе покрита с фин черен прах. В дневната бяха изрязали големи квадрати от скъпия берберски килим, а от мазилката в цвят на горчица вече липсваше парче пет на пет сантиметра. Ориенталската постелка от входното фоайе и турската пътека бяха навити и прибрани още с влизането на криминалистите в къщата. Съдържанието на всяко кошче за отпадъци, използвани торбички на прахосмукачка, метли, бърсалки за под и прах и даже филтърът на сушилнята бяха внимателно поставени в бели пластмасови пликчета и подредени до входа, за да бъдат натоварени в бусовете на криминалистите.

В кухнята техниците бяха свалили сифона на умивалника, също както и на всички останали мивки в къщата, а детективите от управлението на Маями Бийч вадеха замразеното месо от фризера. Всички остри като бръснач ножове от кухненския комплект бяха опаковани един по един и етикетирани. В лабораторията утайките от сифоните щяха да се изследват за съдържание на кръв или тъкани, които някой се е опитал да отмие. Размразеното месо щеше да се тества, за да е сигурно, че не е човешко. Остриетата на ножовете щяха да се проверят за драскотини, съответстващи на раните по тялото на Ана Прадо.

Спалното бельо от всички легла на горния етаж бе свалено и опаковано, покривките и кърпите — извадени от шкафовете и подредени върху големи черни пластмасови торби покрай стените на коридора. Изпод затворената врата на спалнята за гости проникваше отвратителната миризма на луминол — криминалистите бяха напръскали с мощния химикал стените и пода, търсейки микроскопични следи от кръв. На тъмно невидимите иначе капчици светят яркожълти — следите от кръв, не отмити от сапуна и водата, проговарят щом загасне осветлението.

В другата спалня за гости обираха внимателно власинки, мъх и косми от килима със специална прахосмукачка със стерилен метален контейнер. Пердетата бяха смъкнати от прозорците и прибрани, за да се търсят улики по тях.

В спалнята на Бантлинг Доминик завари детектив Еди Боуман и специален агент Крис Мастерсън да седят на пода и да преглеждат купчини видеокасети, събрани в голям плетен сандък. На масивния дъбов шкаф зад тях работеше с пълна сила телевизор с огромен екран.

— Здравей, Еди. Как върви? Намерихте ли нещо?

Еди Боуман вдигна поглед от касетите.

— Здрасти, Дом. Фултън се опитваше да се свърже с теб. Той е долу в бараката.

— Току-що говорих с него. Ще сляза след малко.

На екрана на телевизора пищна червенокоска с униформена шотландска поличка на католическо училище и чорапи с жартиери се надвесваше над скута на гол мъж, чиято глава беше извън кадър. Доминик забеляза, че от униформата й липсват доста големи парчета плат, и то на най-неподходящите места. Особено за католическо училище. Голият й задник стърчеше нагоре, мъжът го налагаше с метална пръчка, а тя пищеше. Трудно можеше да се разбере дали от болка, удоволствие или и двете.

— Какво стана в съда? — попита Еди, видимо равнодушен към врещенето.

— Нищо особено. Съдията постанови, че заповедта за арест е основателна и отказа освобождаване под гаранция — отговори Доминик, крещящата жена на екрана го разсейваше. Погледна в плетения сандък. Там имаше поне стотина черни касети. Прочете белия надпис на една от тях: Русата Лолита 4/99.

Точно в този момент в стаята влезе Мани, запъхтян от изкачването по стълбите.

— Дом, ти никога не разказваш докрай. Спести им майтапчийската част. — Обърна се към Еди Боуман, облегна се на шкафа и се опита да успокои дишането си. — Бантлинг напълно откачи. Разлигави се като жена пред съдията, не можел да влезе в затвора. Нямало да го понесе. — Мани се изкиска. — Ревльо!

Мина известно време, преди Мани да възприеме смущаващата картина на екрана, в която всички се бяха втренчили.

— Ей, Боуман, какви мръсотии гледате бе, дявол да ви вземе? — попита той с отвращение.

— Затова ли се запъхтя бе, Мечо? — отвърна му Боуман.

— Абе, я… Искам да си запаля цигара, но Дом не дава да се пуши на негово местопрестъпление. — Отново насочи вниманието си към екрана и сбърчи нос. — Какви гадости гледате! Боуман, това да не е жена ти?

Еди не обърна внимание на закачката и посочи екрана.

— Такива неща е обичал да гледа на видеото нашият господин Бантлинг. Натрупал е купища касети, вероятно все домашно производство. Не съм пуританин, ама днес с Крис видяхме много дивашки работи. Трудно е да се каже, но, изглежда, са снимани със съгласието на участниците.

В спалнята на Бантлинг, обзаведена с подчертано мъжки вкус, почти цялото пространство се заемаше от огромно дъбово легло с кожени табли в шоколадов цвят. Бельото бе прибрано. В стаята имаше още само плетен сандък и шкаф.

От телевизора се разнесе силен писък. Червенокосата вече плачеше неудържимо и говореше нещо на испански.

— Ей, Мани, какво му казва? — попита Доминик.

— „Моля те, спри. Ще бъда добра, спри. Много боли“. Боуман, това са извратени гадости.

— Не съм ги снимал аз, Мечо. Само ги намерих.

Мъжът без глава не обръщаше внимание на жалбите. Пръчката отново шибна със свистене голата й кожа, вече кървава и разранена.

Без да откъсва поглед от отвратителната сцена на екрана, Доминик попита:

— Колко изгледахте досега, Еди?

— Само три. Сигурно има още поне стотина.

— Открихте ли някое момиче от Стената?

— Не, нямаме такъв късмет. Поне досега. Някои са надписани с дата и име, други са без етикети. Крис откри в долното отделение на шкафа му и колекция с редовни филми. Около петдесетина.

— Приберете и тях. Може да е записвал отгоре свои версии, знае ли човек! Ще трябва да ги изгледаме всичките. Може да разпознаем някоя от звездите на тия боклуци. — Налагането с пръчката продължаваше, писъците също. — Биячът Бантлинг ли е?

— Не знаем. Той не говори, стаята не е от тази къща. Струва ми се, че е той, но не съм сигурен. Не съм го виждал гол.

— Какво има на другите три касети?

— Същите гадости. Садизъм, но е възможно да са снимани и доброволно. Трудно е да се прецени. Очевидно предпочита младичките, но мисля, че всички момичета са пълнолетни. Друго усложнение е, че няма как да се определи дали на всички записи мъжът е един и същ. Лицето му е винаги скрито. Надяваме се все пак да ударим тотото и да попаднем на лента, където чука някое от убитите момичета.

— Боуман, ти имаш извратено въображение. — Мани се приближи до дрешника. — Момчета, преровихте ли тук?

— Още не. Криминалистите вече снимаха с фотоапарат и видео, изсмукаха дребните частици, взеха проби от праха. Крис ще прибере в чували дрехите и обувките, след като прегледаме касетите. Довечера ще напръскаме спалнята и неговата баня с луминол.

— Слушайте, господин Психо има вкус към марковото облекло — провикна се Мани от дрешника. — Тук има костюми от „Армани“ и „Хуго Бос“, ризи от „Версаче“. Защо, по дяволите, съм станал ченге? Ако бях дизайнер на мебели, щях да съм червив с пари.

— Продавач на дизайнерски мебели — поправи го Еди Боуман. — Най-обикновен продавач. Ако видиш дрешника на самия дизайнер…

— Добре, че ме осветли! Сега вече се чувствам много по-добре, след като зная как е трябвало да си подредя живота. Да стана продавач. Те наистина ли изкарват толкова пари, или нашият психо си е помагал със странични доходи?

Доминик влезе в банята до спалнята. Навсякъде италиански мрамор — подове, тоалетни масички, душкабина. Всички повърхности бяха покрити с фин черен прах, което придаваше мръсен вид на светло шоколадовия мрамор.

— Неговият шеф, Томи Тан, каза, че миналата година е изкарал от комисионни сто седемдесет и пет хилядарки. Ни жена, ни дете, всичките пари за кеф — провикна се Доминик към спалнята.

— Искаш да кажеш нито деца, нито бивши жени. Бившите пресушават банковите ни сметки. — Мани говореше от личен опит, той имаше три развода. — Боже, тук има десет костюма, от които всеки струва колкото месечната ми заплата. И всичко подредено по конец. — Мани подаде глава от дрешника. — Боуман, ела да видиш. Ризите му са подредени по цветове и за всяка от тях е избрал по една подходяща вратовръзка. Ама че педант!

— Направо да се чудиш, Мани. Толкоз връзки, все подбрани, а ни една с герой от комикс или футболист, това ако не е подозрително — подхвърли Боуман, без да откъсва поглед от екрана на телевизора.

— Я не ме занасяй, аз съм си запалянко! Освен това случайно да помниш кой ми поиска назаем връзката с „Бъгс Бъни“? Всички тук са свидетели.

— Това беше, за да се маскирам за Хелоуин бе, тъпчо! Беше шега!

Доминик си сложи гумените ръкавици и отвори вратичката на тоалетното шкафче под една от мивките. Строени в права редица шампоани, сапуни, рула тоалетна хартия, до тях сешоар. В съседното — касетка с гребени и четки за коса, още рула тоалетна хартия, кутия с презервативи.

— Еди, Крис — провикна се Доминик, — какво е правено досега в банята? Не са взели нищо още, нали?

Крис Мастерсън отвърна:

— Само отпечатъци. Щях да минавам дрешника и банята след касетите. Фултън обеща да помогне, като свърши с гаража, но го няма никакъв.

Мани отново си показа главата от дрешника.

— Мързеливци! Ние се скъсваме от бачкане цял ден, за да вкараме шантавия тип зад решетките, а вие си седите и гледате порно. Защо трябва и двамата да ги проверявате, защо не оставихте Лари да го прави, а Мо да свърши нещо друго, вместо да чака Кърли?

— Я по-кротко, Мечо — опря му се Боуман. — Спряхме порното за малко, за да видим на живо по телевизията заседанието на съда. Има-няма двайсетина минути. А пък ти сигурно си висял след това поне час и половина в бара на кафе кон лече и си бърборил по телефона с мадам Алварес номер четири.

— Стига, момчета. Не се заяждайте! — скастри ги Доминик от банята. Отвори аптечното шкафче. Всякакви шишенца със стандартни лекарства — тайленол, адвил и мотрин — стояха в стройни редици до туби с кремове и бурканчета с мазила. Пинсети, паста за зъби, освежителна вода, конец за зъби, крем за бръснене, бръсначки запълваха другите две лавици. Всички бяха обърнати с етикетите напред, подредени като в аптека. В две елегантни кафяви кутийки имаше лекарства по рецепта. Нищо интересно. Едното беше антибиотик, амоксицилин, предписан през февруари 1999 година от някакъв лекар в Корал Гейбълс. Другото — капки за нос от същия лекар от юни 2000 година.

Доминик извади цялото чекмедже на тоалетното шкафче. Кошничка с тампони памук, туби с кремове за разгримиране и лосион за лице. По-нататък акуратно сгънати бежови и черни хавлиени кърпи, подредени една върху друга в дъното на чекмеджето. Бръкна зад тях и напипа още едно шише с лекарство по рецепта. Беше наполовина пълно.

— Ударихме тотото! — каза на себе си, хванал в ръка малкото шише с халдол, изписан лично за Уилям Рупърт Бантлинг.