Джилиан Хофман
Възмездие (23)

22

Тя излезе от асансьора и тръгна през безличното розово-сиво фоайе на сградата „Греъм“, където се намираха кабинетите на двеста и четирийсет прокурори. В началото на обедната почивка беше пълно с хора. Нейни колеги сновяха напред-назад, говореха си, чакаха приятели и помощници да се върнат от съда, за да излязат за обяд. Си Джей имаше сили само колкото да им кимне за поздрав, докато минаваше покрай тях на път към паркинга.

Надяваше се, че горе-долу изглежда нормално и поне отчасти си е възвърнала естествения цвят на лицето, който бе изгубила сутринта в съда. Разчиташе също, че ако изглежда малко странна — нервна, тревожна или бог знае какво — хората ще го отдадат на безсънието и напрежението около делото „Купидон“ и няма да се впуснат в спекулации, както обичат да правят юристите. Клюките кръжат мълниеносно из пететажното здание и новините за раздели и бременности често правят пълна обиколка на кабинетите, преди още някой да е подал молбата си за развод или тестът за бременност да е дал положителен резултат. Искаше й се само проницателните очи на Доминик да са забелязали страха й тази сутрин, останалите да не са видели, че нещо в нейния живот изведнъж и жестоко се е счупило. Сложи тъмните си очила и излезе навън под яркото слънце. Никой не се вторачваше в нея. Няколко прокурори й махнаха за поздрав и бързо се върнаха към разговорите си.

Тя влезе в своя джип чероки, хвърли папките и чантата на седалката до себе си и отчаяно затърси в жабката резервната кутия марлборо, която криеше зад пътните карти и хартиените кърпички. Една цигара щеше да й дойде добре. Направо й бе необходима. Днес не е най-добрият ден за отказване. Глупава беше идеята отново да се опита да ги остави, която й хрумна, докато гасеше поредната цигара в пет часа сутринта.

Пламъчето на клечката танцуваше и подскачаше в пръстите й, които още трепереха. Най-сетне ароматните резенчета кафяв тютюн се целунаха с пламъка, върхът на цигарата светна в оранжево и колата се изпълни с познатия успокояващ мирис. Си Джей се облегна назад, затвори очи, вдъхна дълбоко дима и бавно го изпусна. Никотинът премина през дробовете й и препусна с кръвния поток към мозъка и централната нервна система, като магически и моментално отпусна всички напрегнати нерви по пътя си. Непушачите никога няма да разберат това усещане, но всички пристрастени го познават отлично — алкохоликът, отпиващ първата си глътка скоч за деня, наркоманът, поемащ жадуваната доза. И въпреки че ръцете й все така трепереха, за първи път от сутринта я обзе чувство на покой. Пусна едно димно колелце през спиците на волана и осъзна за пореден път, че никога няма да се откаже от пушенето. Никога. Измъкна се плавно от паркинга и обърна джипа към западната дъга на вход 836 по посока към междущатската магистрала 1–95 и Форт Лодърдейл.

Доминик. Пак й се мярна лицето му, каквото се появи на вратата й с тревожните бръчки, прорязващи челото. Припомни си колебливо протегнатата към нея ръка, учудения поглед, когато тя се стегна, и нараненото отдръпване, както и думите му, подсъзнателно долавящи истината: Мисля, че не ми казваш всичко.

Отблъсна го. Без да иска, но това не променяше факта. И не разбираше какви чувства предизвиква това у нея. В момента, в който разпозна Бантлинг в залата, я връхлетя шокова вълна от емоции и я остави вцепенена. Струваше й се напълно неуместно да приеме докосването на Доминик. Времето отново спря. Също както преди дванайсет години — най-обикновен и прекрасен живот, най-обикновено и прекрасно бъдеще и изведнъж — фрас! — важните неща в живота рязко се разместват. Бантлинг отново я ограби. Както навремето в спалнята, така и днес в съдебната зала, светът в един миг вече не бе същият.

Преди дванайсет часа тя нямаше да се дръпне от докосването на Доминик. Може би дори щеше да се доближи до него и да му отвърне. През последните няколко месеца, откакто работеха заедно в оперативната група, между тях се зароди мълчаливо привличане и в него имаше потенциал за нещо повече. Появи се приятно напрежение, което никой не знаеше кога, къде и как, и дали изобщо може да се разрази. Тя забеляза, че той я търси по правни въпроси по-често, отколкото е необходимо, а тя самата все нещо се консултираше с него по полицейски въпроси. Обикновено разговорите им започваха с няколко формални въпроса, след което ставаха леки, приятни и все по-лични. Тя усещаше привличането, силната химия между тях и неведнъж си бе задавала въпроса „ами ако“. Доскоро не беше съвсем сигурна в чувствата му, но сега вече нямаше съмнения. Тревогата, изписана на лицето му в съдебната зала, безпокойството в гласа му, когато се върна от съда, въпросите, които й зададе, докосването при вратата бяха достатъчно красноречиви.

Ала тя се отдръпна и той си тръгна. В погледа му за пръв път прочете, че се е засегнал, видя изненадата и смута по лицето му, задето грешно е тълкувал същността и посоката на отношенията им. Моментът отлетя. Може би завинаги. Знаеше, че изобщо не трябва да мисли за Доминик, но не можеше да се сдържи. Запали още една цигара и се опита насила да пропъди тези мисли от главата си. Не беше моментът да страда заради емоционална връзка с друг човек. Особено тъй сложен като Доминик Фалконети. И още по-особено, ако има нещо общо, дори най-дребно, с ареста и разследването срещу Уилям Рупърт Бантлинг.

Стигна до опасания с палми вход на своя жилищен блок и бегло махна на пазача, който четеше книга в климатизираната си будка. Той едва вдигна поглед от книгата, също толкова бегло я поздрави и отвори бариерата на подземния гараж. Във Флорида по принцип ползата от подобна охрана е колкото от евтина аларма, монтирана на скъп автомобил, оставен на препълнен паркинг пред някой супермаркет, тоест никаква. Дори да бе нахлузила скиорска маска, да бе метнала сак с инструменти за взлом върху багажника на покрива, да бе сложила картечница на задната седалка и да гледаше карта, на която с кръстче е отбелязана сградата, а до него да пише „Домът на жертвата: място на обира“, пазачът пак щеше да я пусне.

Паркира на своето място под кулите „Порт Роял“ и взе асансьора за апартамента си на дванайсетия етаж. С недоволно и гладно мяукане на вратата я посрещна Тиби II, провлачил големия си бял корем, по който се бяха събрали кафеникави валма прах от пода.

— Добре, Тиби, само секунда. Пусни ме да затворя вратата и веднага ще си получиш хапките.

„Хапки“ беше успокояващата парола за Тиби и жалното му мяукане моментално секна. Той я изчака да заключи вратата и да нагласи алармата с оня отегчено-любопитен поглед, който имат само котките, след което я последва в кухнята, отърквайки се о безупречно чистия й панталон, като естествено го украси с няколко свои черни и бели косми. Тя остави куфарчето и папките си на кухненската маса и сипа в червената купичка на Тиби любимата му котешка храна. Ароматът й веднага събуди десетгодишната й глуха дакелка Люси, която се довлече на зигзаг от възглавницата си в спалнята и се засуети по плочките в кухнята, душейки гладно. Последва още една купичка, щастлив лай, Люси захрупа до Тиби и за известно време светът изглеждаше наред. Поне за тях. Следващото голямо предизвикателство, което ги очакваше, беше да изберат място за следобедната си дрямка, спалнята или дневната.

Си Джей си направи кафе за новия пакет марлборо, който си купи по пътя, и влезе в дневната.

Там, на най-горната лавица в дрешника, скрит зад празни опаковки и кутии от подаръци, се намираше един картонен кашон. Захвърли на кушетката хартиите и останалите кутии и измъкна полупразния кашон. Седна до него на пода, въздъхна дълбоко и го отвори.

Бяха минали десет години, откакто бе надниквала в него. Замириса на прашна хартия. Тя извади трите папки и един дебел жълт плик и се върна обратно в кухнята. Наля си кафе, взе папките, плика и цигарите и излезе на малкия изолиран отстрани балкон, който гледаше към блесналите води на залива под нея.

Посегна към кафявата папка, на която беше написано с нейния почерк: „Полицейски доклади“. Към корицата беше прикрепена визитната картичка на детектив Ейми Харисън от нюйоркското полицейско управление. Хапейки върха на молива, тя се замисли какво да попита, как да зададе въпроса си. Нямаше готова формула. Запали нова цигара и набра номера.

— Окръг Куинс, детективско бюро.

Фоновият шум беше доста силен. Припрени гласове — високи, ниски, всякакви — звънящи телефонни, полицейски сирени в далечината.

— Ако обичате, детектив Харисън.

— Кой?

— Детектив Ейми Харисън от „Сексуални престъпления“.

Едва събра сили да изрече „сексуални престъпления“, макар през годините на кариерата си да бе произнасяла думите стотици пъти, обаждайки се в същите отдели на всички полицейски управления във Флорида.

— Изчакайте.

След трийсет секунди се чу рязък глас с подчертан нюйоркски акцент.

— Детектив Съливан.

— Искам да говоря с детектив Ейми Харисън.

— С кого?

— Ейми Харисън. Тя разследваше сексуалните престъпления в Бейсайд.

— Нямаме Харисън тук. Преди колко време е било това?

Дълбоко вдишване. После издишване.

— Преди около дванайсет години.

Нюйоркският глас дълго подсвирна в слушалката.

— Дванайсет години, боже мой! Нямаме такъв човек. Почакайте малко. — Чу го да крещи, въпреки че беше заглушил слушалката с ръка. — Някой да знае нещо за детектив Харисън, Ейми Харисън? Преди дванайсет години била работила по сексуалните престъпления?

Някакъв глас се провикна отдалеч:

— Да. Познавах Харисън. Тя се пенсионира. Напусна отдела преди три-четири години. Май отиде в полицията в Мичиган. Кой я търси?

Резкият глас започна да предава информацията, но Си Джей го прекъсна.

— Чух. А знаете ли нещо за детектив Бени Сиърс? Той беше партньорът й.

— Сиърс. Бени Сиърс — подвикна гласът. — Тя иска да разбере нещо за някой си Бени Сиърс.

Същият глас от дъното:

— Бени почина преди седем-осем години. Инфаркт. Кой се интересува?

— Разбрахте ли? Детектив Сиърс е починал преди няколко години. Мога ли да ви бъда полезен с още нещо?

Пенсионирана. Умрял. Не беше очаквала това. Мълчанието й предизвика нетърпение от другата страна.

— Ало? Мога ли да ви помогна с нещо друго?

— Кой работи по старите случаи тогава? Нужно ми е съдействие по едно… ъъъ… разследване, което те водиха заедно през осемдесет и осма.

— Знаете ли номера на делото? Имало ли е арест?

Тя разгъна папката и започна бързо да прелиства пожълтелите страници.

— Да, тук някъде имаше номер. Изчакайте… само секунда. Не, доколкото зная, не е имало арест. Ето това май е номерът…

— Ако не е имало арест, трябва да се обърнете към отдела за неразкритите случаи. Ще ви прехвърля там. Не прекъсвайте.

Линията замлъкна.

— Детективско бюро. Детектив Марти.

— Здравейте, детектив. Нужна ми е помощ по един неразкрит случай на сексуално насилие от 1988. Прехвърлиха ме към вас от „Сексуални престъпления“.

— По тези досиета работи Джон Макмилън. Но днес е извън бюрото. Да му предам ли да ви потърси или вие ще се обадите отново утре?

— Ще се обадя утре — каза тя и затвори телефона.

Дотук резултатът беше нулев.

Вдигна отново слушалката и набра нов номер.

— Окръжна прокуратура, Куинс.

— Екстрадицията, ако обичате.

Линията заглъхна и в слушалката прозвуча класическа музика.

— Бюро за разследване, Мишел на телефона. С какво мога да ви помогна?

— Добър ден, екстрадицията ли е?

— Да, кажете?

— Моля да ме свържете с прокурора, който отговаря за екстрадициите на углавни престъпници в щата Ню Йорк.

— Това е Боб Шър. Той води всички екстрадиции при нас. Съжалявам, но в момента не е на разположение.

Работи ли изобщо някой в тоя град, който никога не заспивал?

— Кога мога да го намеря?

— Излезе на обяд, после има съвещание. Вероятно ще е тук в късния следобед.

Тя остави името Таунзенд и домашния си телефонен номер. Остави слушалката и се загледа в морето. Слънчевите лъчи танцуваха по игривите вълни, отраженията им проблясваха като диаманти. От изток подухваше приятен лек бриз и тръбичките на вятърния орган звънтяха. В този ранен следобеден час доста лодки бяха излезли в морето, върху разстлани хавлии по палубите им събираха тен пасажерки в бикини, а горди капитани по бански и с кутии бира в ръка държаха курса. Още по-удобно се излягаха по шезлонгите на големите яхти красавици, намазани с плажно масло. Там всички се припичаха на слънцето и отпиваха мартини, а управлението беше поверено на екипажи. Както и готвенето. Чистенето също. Вълните, вдигани от яхтите, пръскаха красавиците от хавлиите и разливаха бирата на гордите им капитани. Си Джей ги наблюдаваше: местните богаташи с гладък загорял тен се наслаждаваха на студени мартинита, туристите от моторните лодки с почервенели тела и крещящо ярки дрешки се наливаха с лимонада и пиня колада, но и едните и другите разпускаха еднакво безгрижно. При гледката на този безметежен живот познатата бучка на завистта се надигна гърлото й, но тя бързо я върна на мястото й. Работата й като прокурор я беше научила, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Или както казваше баща й: „Извърви поне един километър с чуждите обувки, преди да ги пожелаеш. Тогава най-вероятно ще се откажеш“.

Мислите й отлетяха при нейните родители, които все така живееха в спокойствието на Северна Калифорния и все така не спираха да се безпокоят за своята Клои, отново сам-сама в друг космополитен безмилостен град, пълен с откачени и безумни хора. На всичкото отгоре работи точно с тях, те са навсякъде около нея, всеки ден тя е сред измета на обществото — убийци, изнасилвачи, педофили — и води борба, в която няма победа. Защото докато отвратителните дела стигнат до нея, някой вече е пострадал. Си Джей не бе послушала съветите и предупрежденията им, тревогите по нея ги измъчваха безкрай, мисълта, че тя съвсем като самоубийца и глупачка препречва пътя на злото, изцеждаше всичките им сили. Си Джей наистина се почувства по-добре, когато след „злополуката“ настъпи отдалечаване между нея и родителите й. Имаше си предостатъчно свои лоши спомени, които я терзаеха, за да споделя и техните. Същото се отнасяше и за старите й приятелства, колкото и здрави да бяха изглеждали навремето. От години не се бе чувала с Мари.

Отпи последната глътка кафе и разтвори дебелата кафява папка с надписа „Полицейски доклади“. Листата бяха пожълтели в краищата, мастилото от пишещата машина — избледняло. Първият доклад носеше дата 30 юни 1988 година. Времето се втурна обратно, сякаш беше вчера и от очите й закапаха горещи сълзи. Си Джей ги избърса с опакото на ръката си и започна да чете всичко поред за онази нощ преди дванайсет години, когато я изнасилиха.