Джилиан Хофман
Възмездие (31)

30

Малката двуетажна къща на улица „Алмерия“ в богатото предградие на Маями Корал Гейбълс беше много красива. Построена преди около шейсет-седемдесет години в стар испански стил, тя беше четвъртита, боядисана в тъмножълто и покрита с оранжеви вълнообразни керемиди. От саксиите под всички прозорци преливаха красиви яркобели, червени и жълти цветя, а буйни цветни лехи обточваха от двете страни покритата с тухли пътека, която отвеждаше до сводеста дъбова врата с панти и брава от ковано желязо. Нищо във вида й не напомняше за психиатричен кабинет. До вратата, точно над керамичната пощенска кутия, висеше малка табелка с надпис „Д-р Грегъри Чеймбърс“.

Си Джей отвори вратата и влезе. Чакалнята бе покрита с мексикански плочки, всичко беше съчетано в бледожълто и светлосиньо. Успокояващи цветове. В четирите ъгъла на стаята разперваха листа палмови дръвчета, а покрай стените бяха подредени удобни кожени кресла. Голямата махагонова маса в средата беше отрупана със списания, а някъде отгоре тихо се носеше „Аве Мария“ на Шуберт в изпълнение на Сара Брайтман. Успокояваща музика. Богатите откачалки не трябва да се тревожат и възбуждат, докато чакат добрия чичо доктор.

Зад бледожълтата стена, разделяща „нуждаещите се от помощ“ от „здравите“, седеше секретарката Естел Риверо. През малкото стъклено прозорче се виждаха къдриците на вирнатата й прическа, червенееща се като есенен изгрев.

В чакалнята нямаше никой. Си Джей бутна леко камбанката на малкия прозорец. Разнесе се приятен звън, Естел отвори стъклото и отправи широка усмивка през огненочервените си устни.

— Здравейте, госпожице Таунзенд. Как се чувствате днес?

Не е ли забранено на персонала да задава такива въпроси в отсъствие на лекаря?

— Добре съм, Естел. А ти как си?

Естел се изправи. Прическата й се скри над прозореца, но лицето й остана да се вижда. Беше съвсем ниска, малко над метър и половина.

— Изглеждате много добре, госпожице Таунзенд. Гледах ви по новините снощи. Оня тип е напълно извратен! Какво е правил с горките жени! — клатеше глава.

Много повече отколкото допускаш, Естел. Много повече.

— Без съмнение е ненормален!

Си Джей запристъпва от крак на крак, токчетата й изтракаха по мексиканските плочки. Естел вдигна нагоре сбръчканите си ръце с дълги ярко лакирани нокти и отново поклати глава. На всеки пръст бляскаше по една златна дрънкулка.

— Ужасно. Такива хубави момичета. Красавици. А иначе изглежда нормален. Приятен вид, приличен. Вече за никого не можеш да си сигурен. — Наведе се напред и прошепна поверително. — Нали ще го затворите, госпожице Таунзенд. Да не може никога повече да причинява зло на жените.

Ще отиде на много сигурно място, Естел. Жените няма да се притесняват повече.

— Ще направя каквото зависи от мен, Естел. Тук ли е доктор Чеймбърс?

Тя се засуети.

— О, да, да. Той ви очаква. Моля, заповядайте.

Автоматът избръмча и Си Джей пристъпи в света на здравите. Кабинетът на Грегъри Чеймбърс беше на края на коридора и вратата му беше отворена. Видя доктора, надвесен над голямото махагоново бюро. Той погледна към нея и й се усмихна, докато тя приближаваше, потропвайки с токчета по плочките.

— Си Джей, радвам се да те видя. Заповядай, заповядай.

Кабинетът беше боядисан в бледосиньо. Драперия в жълто и синьо украсяваше горната част на френските прозорци. През външните жалузи се провираха слънчеви ивици и падаха върху берберския килим и удобните кресла, тапицирани със синя кожа.

— Здравейте, доктор Чеймбърс. Много ми харесва как сте подредили кабинета си. Прекрасно е.

Тя застана в рамката на вратата.

— Благодаря. Поднових го преди около три месеца. Доста време не си идвала.

— Да. Бях много заета.

Той помълча, изправи се и заобиколи бюрото.

— Хайде, заповядай. Влез — покани я и затвори вратата след нея. — Седни.

Посочи й едното кресло и се разположи срещу нея в другото, наведен леко напред, опрял лакти на коленете си и сключил длани. Държеше се непринудено, приятелски. Си Джей не знаеше дали е такъв и с другите си пациенти или само с нея заради отдавнашното им познанство. Грег Чеймбърс винаги успяваше да й внуши, че нейните проблеми може да бъдат овладени.

— Видях, че сте арестували заподозрян за убийствата на Купидон. Хванах част от предаването на съдебното заседание по новините в единайсет снощи. Добра работа, Си Джей.

— Благодаря, благодаря. Но има още доста работа по случая.

— Сигурна ли си, че той е престъпникът?

Тя се облегна в креслото и кръстоса крака.

— Почти. Ако тялото на Ана Прадо в багажника не е достатъчна улика, снощи в къщата му намериха безспорни доказателства.

— Наистина ли? Късмет тогава. — Сините му очи се вгледаха в нейните. — Разбирам, че си под голямо напрежение, особено при този интерес на медиите и всичко останало.

При произнасянето на „всичко останало“ интонацията му се изви нагоре, леко въпросително и тя разбра, че той й оставя вратичка.

Кимна и сведе поглед към скута си. Бяха минали няколко месеца, откакто за последен бе седяла срещу него. След толкова много години бе дошло времето да разбере дали терапията носи полза и птичето може само да лети, дали от тук нататък ще се оправя без чужда помощ и ще успее да се изтръгне от спомените, които я дърпаха назад. Под предлог, че е много заета и няма достатъчно свободно време, разреди редовните си двуседмични посещения на редки отбивания, докато накрая през пролетта изобщо спря да идва в кабинета му. Но ето, сега отново чукаше за помощ на вратата му.

— Сама ли работиш по случая или някой ти помага? — попита я загрижено като баща, който се притеснява, че детето му не се храни добре и не спи достатъчно.

— Засега съм сама, докато Джери Тиглър не назначи още някого.

— Кой е водещият следовател? Дом Фалконети ли?

— Да, заедно с Мани Алварес от градското управление.

— Познавам Мани. Много добър детектив. Преди няколко години работихме заедно по едно четворно убийство в Либърти. А с Фалконети се запознах миналата година на една съдебномедицинска конференция в Орландо.

Черната коса на Грег Чеймбърс беше прошарена, но в жизнено и лъскаво сиво, което подчертаваше благите му сини очи и придаваше характер на иначе невзрачното лице. Неумолимият ход на времето бе вдълбал дълбоки бразди през челото и около очите, но те също му стояха добре и Си Джей допускаше, че докторът изглежда по-добре сега, в края на четирийсетте си години, отколкото е бил на двайсет или трийсет. Спомни си собствените си уморени черти, които бе видяла вчера в огледалото. Мъжете остаряват по-добре от жените. Не е честно.

— Доста ме притесни снощи, Си Джей. По гласа ти познах, че нещо не е наред. Какво става?

Тя смени положението на краката си, после отново ги кръстоса. Устата й беше пресъхнала.

— Свързано е със случая „Купидон“.

— Аха, имате нужда от моя професионален съвет?

Точно в това беше проблемът. Освен че беше неин личен психиатър през последните десет години, Грегъри Чеймбърс бе и неин колега. Като съдебнопсихиатричен експерт той често помагаше на щатската прокуратура и на полицейските управления в разследването на углавни престъпления. Поне в дузина случаи бе давал показания от страна на прокуратурата като експерт по сложни случаи на убийства и битово насилие, когато е трябвало да се разясни на съдебните заседатели психичната основа на мотивите за престъплението. Защо хората причиняват зло? Дарбата му на терапевт да слуша насърчаващо не беше по-голяма от таланта му да го слушат с увлечение като експерт. С мекото си изражение, предразполагаща усмивка и впечатляваща опитност, Грегъри Чеймбърс можеше да обясни с прости думи и най-сложното: възрастни мъже извършват сексуални посегателства върху деца, защото са педофили; млади мъже преследват приятелките си с огнестрелно оръжие, защото са психопати; майки убиват децата си, защото са бисексуални; ученици застрелват хладнокръвно своите съученици, защото са психически разстроени.

Диагнозите му винаги бяха точни. Полицията му вярваше и го уважаваше, както и обществеността. Това, естествено, обясняваше и процъфтяващата му частна практика в снобския квартал Корал Гейбълс и хонорарите от триста долара на час. Богатите могат да си позволят и да са малко луди. За щастие Си Джей ползваше отстъпка заради работата си в правораздаваща институция. Тя никога не го призоваваше да дава показания по нейно дело. Внимаваше строго да спазва границата, за да не възникне конфликт на интереси в съда. Но го канеше в конференции и семинари по прилагане на закона, а понякога неофициално търсеше професионалното му мнение по нейни случаи. В тази своя роля той се явяваше едновременно неин колега и приятел и в тези случаи тя просто се обръщаше към него с Грег.

Днес обаче той беше доктор Чеймбърс.

— Не, не търся експертния ви съвет. Нямаше да звъня в девет вечерта за подобно нещо — усмихна се вяло.

— Ценя това, още повече, че други съвсем не са така внимателни. Веднъж например Джак Лестър ми се обади в един посред нощ. — Той се усмихна съзаклятнически. — Но на мен наистина не ми пречи.

Джак Лестър също беше прокурор по углавни престъпления и Си Джей го презираше.

— Джак Лестър е нафукана арогантна мижитурка. На ваше място щях да му затворя телефона.

Той се разсмя.

— Ще запомня този съвет за следващия път, защото съм сигурен, че ще има такъв. — Лицето му отново стана сериозно. — Щом не ме търсиш за професионален съвет, тогава какво… — Не довърши, но пак прозвуча въпросителната нотка.

Тя се размърда в креслото. Секундите звучно отмерваха времето в съзнанието й. Едва доловимо прошепна:

— Знаете защо започнах да идвам при вас. Защо ви потърсих като… пациент.

Той кимна:

— Кошмарите ли? Върнаха ли се?

— Не, боя се, че този път е по-лошо от кошмарите.

Тя огледа отчаяно стаята и оправи с ръце косата си. Трябва да запали една цигара!

Той се намръщи.

— Какво е тогава?

— Този път той се върна — прошепна тя с разтреперан глас. — Но наистина. Той съществува. Той е Уилям Бантлинг. Купидона. Това е той!

Д-р Чеймбърс поклати глава, сякаш не разбираше какво му казва.

Тялото й се разтърси, сълзите, които бе сдържала толкова дълго, бликнаха от очите й и потекоха по лицето.

— Не разбирате ли какво ви казвам? Той е Купидон. Мъжът, който ме изнасили. Клоуна!