Карлос Кастанеда
Силата на безмълвието (17) (Следващи уроци на Дон Хуан)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Учението на дон Хуан (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Power of Silence: Further Lessons of Don Juan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,1 (× 8 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
thefly (2018)

Издание:

Автор: Карлос Кастанеда

Заглавие: Силата на безмълвието

Преводач: Александър Величков; Диана Николова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: „Петрум Ко“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: мемоари; спомени; роман

Националност: американска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Слави Терзиев

Художник: Александър Петров

ISBN: 954-8037-44-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/27

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от thefly

Възнамеряване на външности

Дон Хуан поиска да направим още един излет до близките планини, преди да си тръгна за вкъщи. Но не стана така, вместо това той ме помоли да го закарам до града — трябвало да се види с някакви хора там.

По пътя говори за много неща, но не и за намерението. За мен това беше един добре дошъл отдих.

Следобедът, когато си свърши работата, седнахме на любимата му пейка на площада. По това време мястото беше безлюдно. Чувствах се много изморен и сънен, но изведнъж, съвсем неочаквано, живнах. Съзнанието ми стана кристално ясно.

Дон Хуан начаса забеляза промяната и се засмя на учудената ми физиономия. Той извади мисълта направо от главата ми или пък може би аз бях този, който извади мисълта от неговата глава.

— Ако мислиш за живота, изчислен в часове вместо в години, то житейските ни пътища са необикновено дълги — каза той. — Дори и да мислиш изчислено в дни, животът пак си остава почти безкраен.

Точно това си мислех аз.

Той ми каза, че магьосниците измервали своя живот в часове и че за един магьосник било възможно да изживее в рамките на един час еквивалента на цял един живот. Тази наситеност е едно преимущество, когато се стигне до натрупване на знания относно преместване на събирателната точка.

Поисках да ми разясни това по-подробно. Преди време, понеже е доста досадна работа да се водят записки по разговори, той ми беше препоръчал да съхранявам цялата информация за магьосническия свят, която получавах, добре подредена, но не на хартия, нито пък в съзнанието ми, а в преместването на моята събирателна точка.

— Дори и с най-минималното си преместване събирателната точка създава абсолютно отделни острови на възприятие — каза дон Хуан, — информацията под формата на изживявания в сложността на съзнанието може да бъде складирана там.

— Но как може да се събира информация в нещо толкова неопределено? — попитах аз.

— Умът е също толкова неопределен и при все това му вярваш, защото е нещо познато за теб — отвърна той. — Ти все още нямаш създадена подобна близост с преместването на събирателната точка, но то е съвсем същото.

— Искам да кажа, как се складира информацията? — настоях аз.

— Информацията се складира в самото изживяване — обясни той. — По-късно, когато магьосникът премести събирателната си точка точно на същото място, където е била и преди, той преизживява всичко наново. Това магьосническо спомняне е начинът да бъде извлечена обратно цялата информация, натрупана в преместването на събирателната точка.

Наситеността се явява автоматичен резултат от преместването на събирателната точка — продължи той. — Например ти сега изживяваш тези моменти по-наситено, отколкото би ги изживявал при нормални условия, така че всъщност трупаш наситеност. Някой ден ще преживееш наново сегашния момент, като накараш събирателната си точка да се върне обратно точно на същото място, където е тя в момента. Ето това е начинът, по който магьосниците трупат информация.

Казах на дон Хуан, че наситените ми спомени от изминалите няколко дни просто ми се бяха случили, без да доловя никакви по-особени духовни процеси у себе си.

— Как може човек съзнателно да се самопринуди да си спомни нещо? — попитах аз.

— Наситеността, като страна на намерението, е свързана естествено с блясъка на магьосническите очи — поясни той. — За да си спомнят тези отделни острови от възприятия, магьосниците трябва само да възнамерят специфичния блясък на очите си, свързан с онова място, където искат да се върнат. Но аз вече ти го обясних.

Сигурно съм гледал озадачено, защото дон Хуан ме наблюдаваше със сериозно изражение на лицето. На няколко пъти отворих уста да му задам въпроси, но не можех да подредя мислите си.

— Тъй като нивото му на наситеност е по-голямо от нормалното — каза дон Хуан, — то в рамките само на няколко часа магьосникът може да изживее еквивалента на един нормален живот, като се премества на непозната позиция, събирателната му точка изразходва повече енергия от обикновено. Този извънреден поток енергия се нарича „наситеност“.

Съвсем ясно разбирах всичко и под влияние на това важно и ново за мен откритие рационалната ми нагласа се разклати.

Дон Хуан се взря в мен и ме предупреди да се пазя от типичната за всички магьосници реакция — едно мъчително желание да се обясни магьосническото изживяване по смислен и убедителен начин.

— Магьосническото изживяване е така непривично — продължи дон Хуан, — че магьосниците го считат за един вид интелектуално упражнение и го използват, за да се прикриват с него. Техният коз като прикривачи обаче се състои в следното: те ясно съзнават, че ние сме възприемащи същества и че възприемането има далеч повече възможности, отколкото разумът ни може да си представи.

Като мой единствен коментар изказах лошите си предчувствия за непривичните възможности на човешкото съзнание.

— За да се предпазят от тази необятност — каза дон Хуан, — магьосниците се учат да поддържат у себе си едно изрядно съчетание от безжалостност, лукавост, търпеливост и благост. Тези четири основи са неотделимо свърза ни една с друга. Магьосниците ги разработват, като ги възнамеряват. Тези основи, разбира се, са позиции на събирателната точка.

Той продължи, като каза, че всяко действие, предприемано от магьосниците по дефиниция, се управлява от тези четири основни принципа. Така че всъщност всяко магьосническо действие е преднамерено и в замисъла, и в реализацията си и представлява специфично съчетание от четирите основи на прикриването.

— Магьосниците използват четирите състояния на прикриването като ориентировъчни белези — продължи той. — Това са четири различни едно от друго настроения, четири различни вида наситеност, които магьосниците могат да използват, за да накарат събирателните си точки да се преместят на отделните специфични позиции.

Той като че внезапно се ядоса. Попитах го дали темата на разговор го е раздразнила.

— Просто си мисля, че нашата рационалност ни тика между „чука и наковалнята“ — каза той. — Ние сме склонни да обмисляме, да питаме, да откриваме, да си обясняваме, а няма как това да се направи в сферата на магьосничеството. Магьосничеството е акт на достигане на зоната на безмълвното познание, а безмълвното познание не се поддава на осмисляне. То може да бъде само изживяно.

Дон Хуан се усмихна, очите му заблестяха като две малки светлинки, каза, че в усилието си да се защитят от смазващия ефект на безмълвното познание магьосниците разработили изкуството на прикриването. Прикриването придвижвало събирателната точка мигновено, при това стабилно и надеждно, давайки по този начин на магьосниците време и следователно възможност да се подкрепят.

— В изкуството на прикриването — продължи дон Хуан — съществува техника, която магьосниците ползват активно: контролираното безумие. Магьосниците твърдят, че за тях контролираното безумие е единственият начин да се справят със себе си (когато са в състояние на разширено съзнание и възприемане), а също така и със света на ежедневието.

Дон Хуан обрисува контролираното безумие като изкуството на контролираната заблуда или изкуството да се преструваш, че си изцяло погълнат от дадено действие — да се преструваш така добре, че никой да не може да го отличи от истината, контролираното безумие не е отявлена измама, каза ми той, а изтънчен, артистичен начин да се откъснеш от всичко наведнъж, оставайки същевременно неразделна част от всичко.

— Контролираното безумие е изкуство — продължи дон Хуан, — едно опасно и трудно за овладяване изкуство. Много магьосници нямат кураж да се заловят с него не защото по начало има нещо не наред в това изкуство, а защото изучаването и практикуването му отнема много сили.

Дон Хуан призна, че го е прилагал добросъвестно, макар и без особено желание, може би защото неговият благодетел бил ненадминат в него. Или може би защото неговата личност, която, както каза той, в основата си била неискрена и дребнава, просто не притежавала необходимите пъргавина и ловкост, за да практикува контролирано безумие.

Погледнах го с изненада. Той спря да говори и се взря в мен с дяволити очи.

— Когато се захващаме с магьосничеството, личността ни вече е оформена — каза той и сви рамене, изразявайки примирение, — тъй че можем само да практикуваме контролираното безумие и да се смеем над себе си.

Обзе ме съчувствие и аз го уверих, че за мен той в никакъв случай не е дребнав и неискрен.

— Но това е моята основна индивидуалност — настоя дон Хуан.

Аз пък настоях, че не е така.

Прикривачите, които практикуват контролирано безумие, вярват, че що се отнася до индивидуалността, цялата човешка раса се дели на три категории — каза той и ми се усмихна както винаги, когато неочаквано ме насаждаше на пачи яйца.

— Това е абсурд — възразих аз. — Човешкото поведение е твърде сложено, за да бъде категоризирано така просто.

Прикривачите пък твърдят, че ние не сме чак толкова сложни, колкото си въобразяваме — каза той, — и че всички принадлежим към една от трите категории.

Избухнах в нервен смях. Обикновено бих приел подобно твърдение като шега, но тъй като този път съзнанието ми бе извънредно ясно, а мислите — горчиви, почувствах, че той наистина говори сериозно.

— Сериозно ли? — попитах аз, колкото успях по-учтиво.

— Съвършено сериозно — отговори той и се разсмя. Смехът му ме поотпусна. А той продължи да обяснява системата на прикривачите за класифициране. Дон Хуан каза, че хората от първата категория са: изрядни секретари, помощници, компаньони. Те са с много непостоянна индивидуалност, но непостоянството им не е благодатно. Услужливи са, грижовни домошари, донякъде находчиви, с чувство за хумор, възпитани, благи и деликатни. С други думи — най-прекрасните хора, които човек може да срещне, но с един огромен недостатък: не могат да действат самостоятелно. Този вид хора изпитват постоянна нужда някой да ги направлява. Под нечие ръководство, независимо колко брутално или антагонистично може да е то, те са направо изумителни. Оставени сами на себе си обаче загиват.

Хората от втората категория съвсем не са приятни. Те са дребнави, отмъстителни, завистливи, ревниви, егоцентрични. Говорят единствено за себе си и обикновено изискват от другите да се съобразяват с тях, винаги вземат инициативата в свои ръце, дори ако това не им е много изгодно, винаги са неспокойни и не знаят какво е отдих. Чувстват се несигурни и вечно недоволни, колкото по-несигурни са, толкова по-зли стават, фаталният им недостатък е, че и човек биха убили само и само да са начело.

В третата категория влизат хората, които не са нито добри, нито зли. Не служат никому, нито пък се налагат над другите. По-скоро са безучастни. Имат възвишена представа за самите себе си, произлизаща единствено от мечтите и самозалъгването им. Ако в нещо са все пак необикновени, то това е във вечното им очакване нещата да се наредят от само себе си. Очакват светът да ги открие и покори. Осбен това притежават удивителната способност да си въобразяват, че държат в ръцете си „ключа за велики дела“, които са само във временен застой и които те постоянно обещават да извършат, но така и не успяват, защото всъщност са извън техните възможности.

Дон Хуан каза, че самият той определено принадлежи към втората категория. След това ме помоли сам да определя собствената си категория, от което аз направо подскочих. Дон Хуан се присви от смях. После отново ме прикани да се самокласифицирам и аз с неохота предположих, че може би съм някаква комбинация и от трите категории.

— Не ми пробутвай този номер с комбинацията — каза той все още през смях. — Ние сме прости същества и всеки от нас спада към един, само един от трите вида. И що се отнася до мен самия, аз считам, че ти принадлежиш към втората група. Тях прикривачите ги наричат „пръдни“.

Исках да възразя, че схемата му на класификация е унизителна, но се спрях своевременно, вместо това казах, че ако наистина съществуват само три вида индивидуалност, то всички ние сме уловени в една от тези три категории за цял живот, при това — без надежда за прекласификация или спасение. Той се съгласи, че е точно така. С изключение на това, че все пак има спасителен изход. Магьосниците отдавна знаели, че само нашето себеотражение попада в една от трите категории.

— Проблемът ни е, че се взимаме твърде на сериозно — каза той. — В която и категория да попада нашата самопредстава, това се дължи изключително на факта, че имаме самомнение. Ако не бяхме така самомнителни, попадането ни в една или друга категория би било без значение. Аз винаги ще си остана „пръдня“ — продължи той, като целият се тресеше от смях. — Както и ти. Но аз сега съм пръдня, която не се взима на сериозно, докато ти все още се взимаш!

Бях възмутен. Исках да споря с него, но не можех да събера сили.

На пустия площад смехът му прокънтя зловещо. Тогава дон Хуан смени темата и изброи на един дъх основните ядра, които бе обсъждал с мен: Проявленията на духа, Почукването на духа, Клопките на духа, Връхлитането на духа, Изискванията на намерението и Боравене с намерението.

Той ги повтори, сякаш за да даде възможност на паметта ми да ги запомни веднъж завинаги. И после, сбито и накратко, изтъкна отново всичко, което ми беше разказал за тях. Той като че съзнателно ме подтикваше да натрупам цялата тази информация в наситеността на момента.

Отбелязах, че основните ядра все още си бяха загадка за мен. Тормозех се, че никога няма да ги разбера. Той бе създал у мен впечатлението, че се кани да изостави окончателно този въпрос, без аз изобщо да съм схванал техния вътрешен смисъл. Настоях, че имам да му задам още много въпроси за абстрактните ядра.

Дон Хуан, изглежда, прецени какво казах, след което мълчаливо поклати глава.

— Тази тема и на мен ми беше много трудна — каза той. — И аз като теб задавах ред излишни въпроси. Дори може би бях малко по-егоцентричен от теб. И много зъл. Непрекъснато се заяждах, докато задавах въпроси. Ти си по-скоро „войнствено настроен следовател“. И накрая, разбира се, и двамата сме еднакво раздразнителни, но по различни причини.

Имаше само още едно нещо, което дон Хуан добави към нашия разговор за основните ядра, преди да смени темата, а именно че те се разкриват извънредно бавно и постепенно. Ту напредват, ту отстъпват.

— Аз не мога да повтарям непрекъснато, че всеки човек с подвижна събирателна точка може да я премести още — започна той. — А учителят ни е нужен единствено за да ни пришпорва към безжалостност. Иначе естествената ни реакция е „да спрем, за да се поздравим“, задето сме покорили толкова много „нови територии“.

Той каза, че и двамата представляваме показателен пример за отвратителната ни човешка склонност да се щадим, проявявайки снизходителност към самите себе си. За щастие неговият благодетел в качеството си на изумителен прикривач не го жалел.

Дон Хуан каза, че по време на нощните им излети в планината нагуалът Хулиан им изнасял обстойни лекции за естеството на самомнението и за преместването на събирателната точка. За нагуала Хулиан самомнението било „ламя с три хиляди глави“ и човекът можел да се изправи срещу нея и да я унищожи по всеки един от следните три начина: първият бил да се отсича всеки път по една от главите на ламята, вторият — да се достигне онова състояние на мистериозно съществувание, наричано „зона на безжалостност“; което унищожавало самомнението чрез бавно изтощение от „глад“; и третият бил да се заплати за мигновеното унищожение на „трихилядоглавата ламя“ със собствената ни символична смърт. Нагуалът Хулиан им препоръчал третия вариант, но подхвърлил на дон Хуан, че може да се счита за истински щастливец, ако въобще има възможност да избира. Обикновено духът сам решавал по кой път да тръгне магьосникът, а дълг на магьосника било да следва това решение.

Дон Хуан каза, че както той напътствал мен, така неговият благодетел му помогнал да отсече една по една трите хиляди глави на ламята-самомнение, но в резултатите на двама ни имало съществена разлика. Докато аз съм реагирал много добре, навремето той въобще не реагирал.

— Моето състояние беше много особено — продължи той. — Щом моят благодетел ме видял проснат на пътя с дупка от куршум в гърдите, веднага разбрал, че аз ще бъда новият нагуал. Нагуалът постъпил съобразно с това и преместил събирателната ми точка веднага щом здравословното ми състояние позволявало това. И аз видях с неочаквана лекота енергийно поле във формата на онзи човек чудовище. Но това постижение, вместо да помогне, както се очаквало, блокирало по-нататъшното движение на събирателната ми точка. И докато събирателните точки на останалите чираци се движели планомерно, моята стояла прикована на нивото на способността да виждам чудовището.

— Но твоят благодетел не ти ли каза какво става? — попитах аз, истински учуден от ненужното усложнение.

— Моят благодетел не вярваше в поднесеното наготово познание — каза дон Хуан. — Той считаше, че познанието, получено по този начин, се лишава от своята сила. Такова познание никога не било „под ръка“, когато човек се нуждае от него. От друга страна, ако познанието е само загатнато, тогава този, който се интересува от него, ще си намери начин да го „изиска“.

Дон Хуан каза, че разликата между неговия метод на обучение и този на благодетеля му се състои в това, че според него човек трябва да има свободата да избира, докато благодетелят му съвсем не мислел така.

— Учителят на твоя нагуал, нагуалът Елиас, не ти ли каза какво става? — настоях отново аз.

— Опита се — започна дон Хуан и въздъхна, — но аз бях направо невъзможен, все знаех всичко! Те си говореха, а аз се правех, че ги слушам.

За да се справи с това безизходно положение, нагуалът Хулиан решил да принуди дон Хуан да осъществи още веднъж, но вече по друг начин, свободно преместване на събирателната си точка.

Прекъснах го, за да попитам дали това се е случило преди или след неговото изживяване при реката. Дон Хуановите истории нямаха хронологичния ред, от който се нуждаех.

— Това се случи няколко месеца след онзи случай — отговори той. — И да не си помислиш, че веднъж изживял това раздвоено възприятие, бях станал по-мъдър и по-трезвомислещ. Нищо подобно! Помисли какво става с теб — продължи дон Хуан. — Аз не само непрекъснато разкъсвах твоята последователност, аз я направих на парченца, а погледни се само: ти продължаваш да действаш, сякаш нищо не се е случило. Това е върховно постижение на магичното, на възнамеряването. Навремето и аз бях същият. За известен период се чувствах като замаян под влияние на изживяното, а после го забравях и завързвах прекъснатите краища, сякаш нищо не се е случило. И именно поради тази причина моят благодетел считаше, че ние можем да се променим истински само ако умрем.

Дон Хуан каза, че нагуалът Хулиан използвал Тулио, необщителния член на своето домакинство, за да нанесе нов разстройващ удар върху психологическата последователност на дон Хуан.

Той поясни, че сред чираците царяло вечно разногласие по всички въпроси, с изключение на един — че Тулио е презрян, надут дребосък. Ненавиждали Тулио, защото той или ги отбягвал, или се заяждал с тях. Отнасял се към всички с такова пренебрежение, че те се чувствали като нищожества. Били убедени, че не им говори, защото няма какво да каже, и че най-типичната му черта — неговата непоклатима надменност, е всъщност прикритие за плахостта и стеснителността му.

При все това, като че ли напук на неприятната му личност и за всеобщо огорчение на всички чираци, Тулио притежавал неоправдано според тях влияние върху живота на цялото домакинство — особено върху нагуала Хулиан, който имал слабост към него.

Една сутрин нагуалът Хулиан разгонил за цял ден всички чираци да изпълняват различни поръчки в града. Освен по-старите членове на групата единственият останал в къщата бил дон Хуан. По обяд нагуалът Хулиан се отправил към кабинета си, за да се заеме с ежедневното си деловодство, като влизал, небрежно помолил дон Хуан да му помогне при сметките. Дон Хуан започнал да преглежда отчетите за приходите в стопанството и скоро видял, че за да може да продължи, са му нужни някои данни, които Тулио, надзирателят на имота, трябвало да отбележи отстрани на графата, но очевидно бил забравил.

Нагуалът Хулиан бил крайно ядосан от пропуска на Тулио, което зарадвало дон Хуан. Нагуалът нетърпеливо наредил на дон Хуан да намери Тулио и да му каже незабавно да се яви в кабинета.

Наслаждавайки се на мисълта за унизения Тулио, дон Хуан хукнал из полето, придружаван, разбира се, от един работник, който да го пази от човека чудовище. Намерил Тулио да надзирава работниците — както винаги от разстояние. Дон Хуан бил забелязал, че Тулио не обича да влиза в пряк контакт с хората и винаги ги наблюдава отдалеч.

С рязък тон и по един подчертано заповеднически начин дон Хуан казал на Тулио да се върне с него в къщата, защото нагуалът го вика. Тулио измънкал, че в момента е зает, но ще дойде след около час. Дон Хуан настоял, знаейки, че Тулио няма да си направи труда да спори с него, а ще го отпрати с пренебрежително тръсване на главата, затова се изумил, когато Тулио неистово се разкрещял срещу него. Сцената била така неестествена за характера на Тулио, че дори полските работници наоколо спрели да работят и се спогледали въпросително. До този момент никой не бил чувал Тулио да повиши глас, а още по-малко да крещи неприлични думи. Самият дон Хуан бил така силно изненадан, че започнал нервно да се смее, което направо вбесило Тулио, който на свой ред взел един камък и го метнал по дон Хуан.

Дон Хуан и неговият „телохранител“ хукнали обратно към къщата. Пред входната врата обаче заварили Тулио. Той разговарял тихо и се шегувал с няколко от жените, както си му бил навикът, извърнал глава, пренебрегвайки дон Хуан, вбесен, дон Хуан гневно се нахвърлил върху него за обидите, които Тулио му отправил там, на полето. Тулио и жените се облещили към дон Хуан, сякаш е полудял. Но явно този ден Тулио все пак не бил на себе си — внезапно изревал на дон Хуан да си затваря устата и да си гледа работата. После арогантно обвинил дон Хуан, че се опитва да го злепостави пред нагуала Хулиан.

Жените смаяно заахкали и неодобрително поглеждали към дон Хуан. Опитали се да успокоят Тулио. Дон Хуан наредил на Тулио да отиде незабавно в кабинета на нагуала и да даде необходимите обяснения по сметките. Тулио от своя страна му отвърнал да върви по дяволите. Дон Хуан вече се тресял от ярост. Простото поръчение да попита за сметките се превърнало в кошмар. Едва се сдържал, жените го наблюдавали внимателно и това го ядосало още повече, в безмълвен бяс дон Хуан изтичал до нагуалския кабинет, оставяйки Тулио и жените да хихикат зад гърба му. Смайването на дон Хуан обаче стигнало своя връх, когато, нахлувайки в кабинета на нагуала, открил Тулио да седи зад бюрото, изцяло погълнат от сметките. Дон Хуан направил върховно усилие и овладял гнева си. Усмихнал се на Тулио — вече нямало за какво да се кара с него. Изведнъж разбрал, че нагуалът Хулиан е използвал Тулио, за да го изпита дали ще изпусне нервите си и дали ще се поддаде на гнева. Но той възнамерявал да не му достави това удоволствие.

Без да вдига поглед от сметките, Тулио казал, че ако дон Хуан търси нагуала, може би ще го намери в другото крило на къщата. Дон Хуан хукнал към другото крило на къщата, където съгледал нагуала Хулиан, който се разхождал бавно из вътрешния двор с Тулио от едната му страна.

Нагуалът изглеждал изцяло погълнат от разговора си с Тулио, който лекичко подръпнал нагуала за ръкава и тихо казал, че помощникът му е пристигнал.

Нагуалът Хулиан се заел да обяснява на дон Хуан подробности относно сметката. След изчерпателното си пояснение той казал на дон Хуан да донесе счетоводната книга от кабинета, за да впишат каквото трябва и Тулио като главен счетоводител да го подпише.

Дон Хуан недоумявал какво става! Подробното обяснение и сухият делови тон на нагуала били поставили всичко в сферата на обикновените земни дела. Тулио нетърпеливо наредил на дон Хуан да побърза с книгата, защото си имал и друга работа. Чакали го другаде. Тогава дон Хуан се примирил с мисълта, че ще го използват като шут. Знаел, че нагуалът му готви нещо; в очите му горял онзи пламък, който дон Хуан неизменно свързвал с жестоките му шеги. И нещо повече — този ден Тулио бил необикновено разговорлив.

Дон Хуан безмълвно тръгнал към кабинета и, точно както очаквал, Тулио вече бил там. Приседнал върху бюрото, той нетърпеливо потропвал по пода с тока на ботуша си. Подал счетоводната книга на дон Хуан и му казал да си върви, въпреки че бил подготвен, дон Хуан все пак се изненадал, взрял се в човека срещу себе си, който се ядосал и го обидил. Дон Хуан едва се сдържал да не избухне отново. Продължил да си повтаря, че нагуалът просто го изпитва и това е всичко. Представил си как ще го изхвърлят от къщата, ако не издържи този изпит.

Макар и съвсем объркан, дон Хуан не спирал да се диви на бързината, с която Тулио винаги съумявал да бъде една крачка пред него. Очаквал, че Тулио ще го чака заедно с нагуала, когато го видял обаче, не можел да повярва на очите си — нали бил пресякъл къщата по най-прекия път! Просто нямало начин Тулио да изтича по-бързо от него! Дори и така да е, би трябвало да е тичал рамо до рамо с дон Хуан… Нагуалът Хулиан поел счетоводната книга от ръцете на дон Хуан с равнодушно изражение. Нанесъл отметката, а Тулио я разписал. После продължили да си говорят за сметките, загърбвайки дон Хуан, който не свалял очи от Тулио. Мъчел се да проумее смисъла на изпитанието. Може би изпит на поведението му, мислел си той, в тази къща поведението му било постоянна тема на разговор.

Нагуалът отпратил дон Хуан. Искал да остане насаме с Тулио, за да говорят по работа. Дон Хуан незабавно тръгнал да търси жените, за да разбере какво ще кажат те за тази загадъчна ситуация. Едва изминал десет крачки, и пред него се изпречили две от тях заедно с Тулио. Тримата разговаряли оживено. Щом ги зърнал, дон Хуан хукнал обратно към нагуала. Но Тулио бил все още там и продължавал да разговаря с нагуала, в главата на дон Хуан се зародило невероятно подозрение. Изтичал до кабинета — Тулио бил изцяло погълнат от счетоводните дела и дори не забелязал дон Хуан, Дон Хуан го попитал какво става. Този път Тулио реагирал типично: нито отговорил, нито го погледнал. И тогава на дон Хуан му хрумнало една забележителна идея. Изтичал до обора, оседлал два коня и помолил своя телохранител, който го придружавал сутринта, да дойде с него. Препуснали в галоп към мястото, където открили Тулио сутринта. Той си бил там. Не казал нищо на дон Хуан — просто свил рамене и извърнал глава, когато дон Хуан го запитал какво става тук. Тогава дон Хуан и придружителят му в галоп се отправили обратно към къщата. Дон Хуан оставил човека да се погрижи за конете и се втурнал вътре. Тулио обядвал заедно с жените. Едновременно с това Тулио разговарял с нагуала, Тулио оправял сметките, Тулио бил на полето!…

Дон Хуан приседнал в един ъгъл и почувствал как от страх го облива лепкава студена пот. Знаел, че в момента нагуалът Хулиан го изпробва с една от своите ужасни шеги. Осъзнал, че има три възможности пред себе си: да се държи, сякаш нищо не се е случило, да се опита сам да отгатне какъв е този „изпит“ или (доколкото нагуалът Хулиан му бил внушил, че ще му обяснява всичко, което поиска) да настоява пред нагуала да му разясни нещата. И така, дон Хуан решил да пита, докато получи отговор.

Отишъл при нагуала Хулиан и настоял да му обясни всичко от игла до конец, в момента нагуалът бил сам и все още изглеждал погълнат в сметките. Побутнал счетоводната книга настрана и се усмихнал на дон Хуан, казал, че двайсет и едното неправенета, на които бил научил дон Хуан, се явяват „работни сечива“, с които може да бъдат отсечени трите хиляди глави на самомнението, но при дон Хуан тези сечива не вършат никаква работа. Така че той опитал втория начин за разрушаване на самомнението, а именно — дон Хуан да бъде поставен в зоната на безжалостността.

Дон Хуан решил, че нагуалът е полудял, като го слушал да говори за разни „неправенета“, „трихилядоглави чудовища“ или за „зони на безжалостност“, дон Хуан взел да изпитва съжаление към него.

Съвсем спокойно нагуалът Хулиан казал на дон Хуан да отиде до сайванта зад къщата и да помоли Тулио да излезе оттам. Дон Хуан едва не се разсмял — методите на нагуала били твърде прозаични… Дон Хуан знаел, че нагуалът иска да продължи изпита, използвайки Тулио.

Тук дон Хуан спря да разказва и ме запита какво мисля за поведението на Тулио, казах, че сигурно Тулио е бил вече завършен магьосник и така е премествал събирателната си точка, че да създаде у дон Хуан впечатлението, че се намира на четири места едновременно.

— И така, какво мислиш, че заварих в сайванта? — попита дон Хуан широко ухилен.

— Или Тулио, или никого — отговорих му аз.

— Но ако се беше случил един от тези два варианта, нямаше да настъпи никакъв шок за моята последователност — каза дон Хуан.

Постарах се да си представя най-чудати неща и предположих, че може би е заварил Тулиовото сънувано тяло. Припомних му, че самият той ми беше направил нещо подобно чрез един от членовете на неговата група.

— Не — отговори дон Хуан. — Онова, което открих там, беше шега, нямаща равна на себе си в нормалната действителност. И при все това не беше чудо, не беше нещо извън този свят, какво мислиш, че беше?

Казах, че мразя гатанките, казах му още, че след всички чудати неща, които ме бе накарал да изживея, не мога да си представя нищо по-странно и невероятно. Предадох се.

— Когато влязох в онзи сайвант, очаквах да открия, че през цялото време Тулио се е криел там — каза дон Хуан. — Бях сигурен, че следващата „порция“ от своеобразния тест ще бъде нещо като луда игра на криеница. Тулио щеше да се постарае да ме влуди, криейки се из тъмните ъгли на онзи сайвант. Но нищо подобно не се случи, влязох в сайванта и заварих там четирима Тулиовци.

— Какво искаш да кажеш с това „четирима Тулиовци“? — попитах аз.

— Това, че там, в онзи сайвант, имаше четирима души — отговори ми дон Хуан. — И всички те бяха Тулио. Можеш ли да си представиш изненадата ми?! Те и четиримата седяха в една и съща поза, кръстосали крака и притиснати плътно един до друг. Очакваха ме. Погледнах ги и побягнах с писък. Отвън, пред вратата на сайванта, моят благодетел ме повали на земята. Ужасен, видях как четиримата Тулиовци излизат от сайванта и тръгват към мен. Закрещях, а Тулиовците забиваха твърдите си яки пръсти в мен, като огромни връхлитащи птици. Продължих да пищя, докато в един миг почувствах как нещо в мен се предава и ме обзе пълно безразличие. Никога преди това не бях изпитвал нещо толкова необичайно. Отмахнах Тулиовците от себе си и се изправих. Те само ме бяха гъделичкали. Отидох направо към нагуала и го помолих да ми обясни явлението на четиримата.

Обяснението на нагуала Хулиан било, че четиримата мъже били образци на прикриване. Имената им били измислени от техния учител — нагуала Елиас, който, като едно упражнение по контролирано безумие, взел испанските названия на цифрите: уно, дос, трес, куатро[1], прибавил ги към името „Тулио“ и получил по този начин имената Тулиуно, Тулиодо, Тулитре и Туликуатро.

Нагуалът Хулиан на свой ред ги представил на дон Хуан. Четиримата стояли в редица. Дон Хуан заставал пред всеки от тях и кимвал с глава, всеки от тях му кимвал в отговор. Нагуалът Хулиан казал, че четиримата Тулиовци били извънредно изкусни прикривачи, както дон Хуан се е убедил.

Тулиовците били триумфът на нагуала Елиас. Те били есенцията, същината на прикритостта. Били такива великолепни прикривачи за всички практически цели, че все едно на практика съществувал само един човек, въпреки че хората ги виждали ежедневно, никой, освен членовете на домакинството, не знаел, че всъщност на практика съществуват четирима Тулиовци.

Дон Хуан разбирал всичко с абсолютна яснота и поради тази необикновена яснота знаел, че е достигнал зоната на безжалостността. И сам разбрал, че зоната на безжалостността е позиция на събирателната точка, която прави самосъжалението невалидно. Но дон Хуан знаел също така, че неговата проницателност и мъдрост са извънредно мимолетни. Неизбежно събирателната му точка щяла да се завърне в началната си позиция.

Когато нагуалът го попитал дали има някакви въпроси, дон Хуан разбрал, че трябва да обръща повече внимание на нагуалските обяснения, отколкото да размишлява върху собствените си предвиждания.

Дон Хуан поискал да узнае как четиримата Тулиовци създават впечатлението, че има само една личност. Бил извънредно любопитен, защото, наблюдавайки ги, видял, че не са чак толкова еднакви. Носели едни и същи дрехи. Освен това били с приблизително еднакви пропорции, възраст и профил. Но с това се изчерпвало цялото им сходство. И все пак, наблюдавайки ги дори отблизо, дон Хуан можел да се закълне, че съществува само един Тулио.

Нагуалът Хулиан обяснил, че човешкото око е пригодено да се фокусира само върху най-очебийните черти и че човек помни единствено тях. Затова прикриваческото изкуство има за цел да създава впечатление, показвайки само чертите, избрани от прикривачите, черти, за които знаят, че очите на зрителя са подготвени. Ловко подсилвайки определени впечатления, прикривачите можели да създадат у случайния наблюдател твърдо убеждение за истинността на това, което виждат.

Нагуалът Хулиан казал, че когато преди време дон Хуан пристигнал облечен в женски дрехи, жените се разсмели най-искрено. Но мъжът с тях, а той бил Тулитре, незабавно поднесъл на дон Хуан първото впечатление за Тулио. Поизвърнал се, за да скрие лицето си, свил презрително устни, сякаш се отегчавал, и се отдалечил, за да се освободи от напушилия го смях. През това време жените също помагали да се затвърди това първо впечатление у дон Хуан, като се престрували на раздразнени от необщителността на Тулио. От този момент нататък всеки един „Тулио“, който влизал в полезрението на дон Хуан, подсилвал и доизпипвал впечатлението за „особняка Тулио“, докато накрая дон Хуановите очи не можели да съзират нищо друго, освен онова, което им се поднасяло.

Тогава Тулиуно се обадил и казал, че минали цели три месеца, изпълнени с много внимателни и последователни действия, преди дон Хуан да стане сляп за всичко друго, освен за онова, което го насочвали да очаква. След три месеца „слепотата“ му вече била така непоклатима, че Тулиовците престанали да се стараят. Действали си нормално в къщата. Дори престанали да носят еднакви дрехи и въпреки това дон Хуан не забелязвал разликата, когато обаче в къщата били доведени другите чираци, Тулиовците трябвало да започнат всичко отначало. Този път предизвикателството за тях било сериозно, защото чираците били много и при това — природно схватливи.

Дон Хуан попитал Тулиуно за Тулиовата външност. Тулиуно отговорил, че според нагуала Елиас външният вид се явява есенцията на контролираното безумие и че прикривачите създават външността като я възнамеряват, а не с помощта на някакъв реквизит. Реквизитът дразни окото със своята неестественост и лесно се открива. И в това отношение възнамеряването на външности е упражнение преди всичко за прикривача.

След това заговорил Тулитре. Той казал, че външността била подтикната от духа. Тя бивала измолена, настоятелно призовавана, никога измисляна рационално. Тулиовият облик трябвало да бъде изискан от духа. И за да подпомогне това, нагуалът Елиас ги натикал и четиримата заедно в едно много малко затънтено складче и там духът им проговорил, казал им, че най-напред трябва да възнамерят еднаквостта си. След четири седмици на пълна изолация „еднаквостта“ ги споходила.

Нагуалът Елиас казал, че намерението ги е сляло един в друг и те придобили увереността, че индивидуалността им ще остане неразкрита. Сега трябвало да повикат облика, който ще бъде възприет от зрителя. И те се захванали да призовават намерението за облика на Тулио, който дон Хуан бил видял. Наложило им се доста да поработят, докато го изпипат. Под напътствието на своя учител те се съсредоточили върху всички детайли, които щели да допринесат за съвършенството на създавания от тях образ.

Четиримата Тулиовци демонстрирали на дон Хуан най-очевидните Тулиови черти: енергични жестове на пренебрежение и високомерие, резки извръщания на лицето вдясно в знак на разгневеност; извивания на тялото, за да се скрие част от лицето с лявото рамо; ядни бръсвания с ръка пред очите, сякаш се отмахва перчем от челото; походка на пъргава нетърпелива личност, нервна и нерешителна.

Дон Хуан каза, че тези детайли от поведението и още десетки други подробности са оформили образа на Тулио, който бил толкова натрапчив, че всеки един от четиримата мъже трябвало само леко да намекне за някоя от въпросните черти на събирателния образ „Тулио“, и дон Хуан и чираците мигновено допълвали останалото в съзнанието си.

Той допълни, че поради стриктната последователност на поведението Тулио се бил превърнал за всички в олицетворение на противен човек. А всъщност бил само един натрапчив фантом. Бил пъргав и загадъчен и създавал — волно или неволно, впечатлението на сянка.

Дон Хуан попитал Тулиуно как четиримата били призовали намерението. Тулиуно му обяснил, че прикривачите просто силно викат намерението. Обикновено намерението се призовавало в сумрачна и изолирана стая, върху черна плоскост се поставя запалена свещ така, че пламъкът да е само на няколко сантиметра от очите на викащия. После се изрича думата намерение, произнася се бавно и отчетливо толкова пъти, колкото човек чувства, че е необходимо, височината на гласа нараства или спада от само себе си.

Тулиуно подчертал, че за да се призове намерението, е нужна тотална концентрация върху обекта на възнамеряването, в техния случай концентрирането им било изцяло насочено върху тяхното сходство и общия Тулиов образ. Дори след сливането им с намерението трябвало да изминат година-две, докато изградят собствената си увереност в това, което вършат, и докато самите се превърнат в реалност за околните.

Попитах дон Хуан какво мисли за начина, по който те призовават намерението. Той каза, че неговият благодетел, както впрочем и нагуалът Елиас, бил по-склонен към ритуализиране и предпочитал аксесоари като свещи, тъмни стаички и черни поставки.

Подхвърлих, че обредността ужасно ме привлича и че според мен ритуалите помагат най-много за концентриране на вниманието. Дон Хуан се замисли, каза, че видял как моето тяло в качеството си на енергийно поле притежава една черта, типична за магьосниците от древността — ярко блестяща област в долната дясна страна на сияйния пашкул. Тази сияйност, каза той, е свързана с находчивостта и показва склонност към морбидност[2]. Злите магьосници от миналото, отдадени на тъмната страна на магьосничеството, с удоволствие обуздавали тази така жадувана черта и гледали да я прикачат към тъмната страна у човека.

— Значи все пак у човека има тъмна страна — възтържествувах аз. — А ти винаги си го отричал, винаги си твърдял, че злото не съществува, че съществуват единствено различни сили.

Сам се изненадах от собственото си избухване, в един-единствен миг цялата ми католическа подплата пролича и Принцът на мрака се възправи чудовищно огромен.

Дон Хуан се задави от смях.

— Разбира се, у нас има тъмна страна — каза той. — Ние убиваме безразборно, не е ли така? Изгаряме хора в името на Бога. Самоунищожаваме се, заличаваме живота на тази планета, разрушаваме Земята. После се покайваме и разговаряме с всевишния. И какво ни казва Той казва ни, че трябва да бъдем добри, иначе ще ни накаже. Всевишният ни е заплашвал векове наред и това не е променило нищо. Не защото сме зли, а защото сме тъпи. У човека има тъмна страна, да, и тя се нарича глупост.

Не казах нищо, но мълчаливо го аплодирах в себе си и с удоволствие си помислих, че много го бива в дебатите. За кой ли път бе обърнал собствените ми думи срещу мен.

След малко дон Хуан ми поясни, че както ритуалът кара обикновения човек да строи огромни храмове, които са паметници на самомнението му, така ритуалът кара и магьосниците да създават обиталища на морбидност и мании, в резултат на това дълг на всеки нагуал е да напътства съзнанието така, че то да полети към абстракта, освободено от притежания и задължения.

— Какво искаш да кажеш с това? — попитах го аз.

— Един обред може да улови вниманието ни по-добре от всичко останало — отвърна той, — но освен това иска и висока цена. И тази висока цена се нарича морбидност, а тя на свой ред може да ипотекира нашето съзнание.

Дон Хуан каза, че човешкото съзнание прилича на огромна, обитавана от духове къща. Нормалното съзнание наподобява на това да си запечатан за цял живот само в една от стаите. Ние влизаме в стаята през магически отвор — раждането, и излизаме оттам през друг — смъртта.

Магьосниците обаче притежават способността да откриват и други пролуки, тъй че могат да излязат от тази на пръв поглед херметически затворена стая още приживе. Невероятно постижение! Но тяхното най-поразително и най-смело постижение е това, че когато се измъкнат от заключената стая, те избират свободата. Избират да напуснат завинаги необятното свърталище на призраци, вместо да се изгубят в лабиринтите му.

Морбидността е антитезата на прилива от енергия, от който се нуждае съзнанието, за да постигне свободата. Морбидността подлъгва магьосниците да изгубят пътя си, тласка ги направо към капана на неизвестността.

Попитах дон Хуан дали сред Тулиовците е съществувала някаква морбидност.

— Чудачеството не е морбидност — отвърна той. — Тулиовците бяха изпълнители, обучени от самия дух.

— С каква цел нагуалът Елиас е подготвил Тулиовците? — запитах аз.

Дон Хуан ме погледна изпитателно и се разсмя. Смехът му и светлините на площада лумнаха едновременно. Той стана от любимата си пейка и я погали с ръка, сякаш беше домашна котка.

— Свободата — каза дон Хуан. — Искаше да ги освободи от възприятийната им условност и ги учеше да бъдат творци. Прикриването е изкуство. За магьосника, тъй като той не е покровител или търговец на изкуство, единственото важно нещо в едно произведение на изкуството е това, че то може да бъде създадено завършено.

Стояхме до пейката и наблюдавахме разхождащите се в здрача минувачи. Историята на четиримата Тулиовци бе оставила у мен някакво смътно доловимо лошо предчувствие. Дон Хуан ми подхвърли, че трябва да тръгвам. По време на дългото пътуване до Лос Анджелис, каза той, събирателната ми точка щяла да си почине от трескавите премествания през последните няколко дни.

— Компанията на един нагуал е нещо много измерително — продължи той. — Тя предизвиква странно изтощение, може да нанесе дори известни увреждания.

Уверих го, че изобщо не съм изморен и че за мен неговата компания може да бъде само благотворна, всъщност присъствието му ми действаше като наркотик — не можех без него. Това прозвуча доста ласкателно, но аз казвах самата истина.

Обиколихме площада няколко пъти в пълно мълчание.

— Върни се вкъщи и помисли върху основните ядра на магьосническите истории — отсече дон Хуан на прощаване. — Или по-скоро не мисли за тях, а накарай събирателната си точка да се придвижи към зоната на безмълвното познание. Придвижването на събирателната точка е всичко, но то не означава нищо, ако не е трезво, контролирано преместване. Така че затвори вратата на себеотразяването! Бъди безупречен и ще имаш енергията, необходима да достигнеш зоната на безмълвното познание.

Бележки

[1] Едно, две, три, четири (исп.) — Б.пр.

[2] Болезнена склонност към тъмното, мрачното, зловещото — Б. ред.

Край
Читателите на „Силата на безмълвието“ са прочели и: