Карлос Кастанеда
Силата на безмълвието (5) (Следващи уроци на Дон Хуан)

Абстрактът

Върнахме се в къщата на дон Хуан в ранните утринни часове. Отне ни много време, докато се спуснем надолу по салона, най-вече защото се притеснявах, че в тъмното мога да се подхлъзна и да падна в пропастта долу, а дон Хуан направо се задавяше от смях, като ме гледаше, и току спираше да си поеме дъх.

Бях смъртно уморен, но не можех да заспя. Преди обед започна да вали. Звукът от тежките дъждовни капки върху керемидения покрив, вместо да ме приспи, окончателно прогони съня.

Надигнах се и тръгнах да потърся дон Хуан. Открих го да дреме на един стол, когато се доближих до него, той вече бе напълно буден, казах „добро утро“.

— За теб, изглежда, заспиването не е проблем — подметнах аз.

— Когато си бил уплашен или разстроен от нещо, не лягай да спиш — каза той, без да ме погледне. — Подремвай седнал на удобен стол, както правя аз.

Веднъж ми бе подсказал, че ако искам да даря тялото си с наистина оздравителен покой, трябва да лягам по корем с лице, извърнато наляво, и стъпала, провесени над ръба на леглото. За да не настина, ми препоръчваше да слагам мека възглавница върху раменете си, но така, че да не се допира до врата ми, и да обувам дебели вълнени чорапи или просто да лежа с обувките си.

Когато за първи път чух това, помислих, че се шегува, но после промених мнението си. Спането в тази поза ми помагаше да си отпочина прекрасно. Когато споделих с него изненадващите резултати, той ме посъветва за в бъдеще да следвам напътствията му, без да си хабя силите да им вярвам или не. Подметнах му, че трябваше предната нощ да ми каже за спането на стол. Обясних му, че освен на свръхумората безсънието ми се дължеше и на интереса, който бе възбудил у мен с това, което ми бе казал в магьосническата пещера.

— Стига глупости! — възкликна той. — Чувал си и по-вълнуващи неща, без да си губиш съня. Нещо друго те гнети…

За миг помислих, че намеква за неискреност от моя страна, взех да му обяснявам, но той продължи да си говори, сякаш въобще не ме е чул.

— Снощи ти беше категоричен, че пещерата ни най-малко не те е развълнувала — каза той. — Добре, явно това е така. Миналата нощ аз не доразвих по-нататък темата за пещерата, защото изчаквах да видя твоята реакция.

Дон Хуан обясни, че пещерата била оформена от древните магьосници, за да служи като своеобразен катализатор. Формата й била специално разчетена, за да побере двама души — като две енергийни полета. Теорията на магьосниците била, че естеството на скалата и начинът, по който тя била издълбана, позволяват на две тела, на две сияйни кълба да слеят в едно енергиите си.

— Неслучайно те отведох в тази пещера — продължи той, — не защото харесвам онова място — точно обратното, а защото то е било създадено като средство да тласне чирака дълбоко навътре в състоянието на повишено съзнание. Но за нещастие то както помага, така и пречи. Древните чародеи не си падали много по разсъжденията. Предпочита ли действието!

— Ти винаги си казвал, че твоят благодетел е бил такъв — вметнах аз.

— Тогава доста съм преувеличавал — отговори той. — Както и когато казах, че си глупав. Моят благодетел беше съвременен нагуал, обзет от идеята за преследване на свободата, но той бе по-склонен към действия, отколкото към размисъл. Ти си съвременен нагуал, отдаден на същото дирене, но с изразена склонност към кривите пътеки на разума.

Дон Хуан сигурно реши, че собствената му метафора е много забавна, защото смехът му гръмна в празната стая.

Когато отново подех темата за пещерата, той се направи, че не ме чува. Познах, че се преструва — по блясъка в очите му и по тънката усмивчица.

— Снощи съзнателно ти казах за първото абстрактно ядро — рече той — с надеждата, че като поразсъждаваш върху подхода, който съм използвал спрямо теб през тези години, сам ще се сетиш за останалите ядра. Ти прекара с мен дълго време, така че би трябвало добре да ме познаваш. През всеки миг от нашата връзка гледах да пригодя действията и мислите си към смисъла и същността на абстрактните ядра.

Историята на нагуала Елиас е друго нещо. При все че на пръв поглед изглежда една проста човешка история, в действителност тя е история за намерението. Намерението изгражда структури, в които ни приканва да навлезем. Това е начинът, по който магьосниците разбират какво става около тях.

Дон Хуан ми припомни, че аз винаги съм се старал да открия първоосновата и закономерността на всичко, казано от него. Помислих си, че ме критикува, задето се опитвам да обърна неговото учение в социално-научен проблем. Започнах да му обяснявам, че под негово влияние отношението ми към света се е променило. Той ме прекъсна и се усмихна.

— На теб пипето наистина не ти сече много — каза той и въздъхна. — Искам да разбереш основната закономерност на това, което те уча. Възражението ми е срещу онова, което ти мислиш, че е първоосновната закономерност. За теб това са тайнствени методи или прикрита последователност. За мен това са две неща; едновременно структурата, която намерението изгражда за по-малко от миг, както и специалните пролуки, през които може да се проникне в нея; а също така и знаците, оставени ни от намерението, за да не се изгубим вътре, след като веднъж сме влезли.

Както виждаш, историята за нагуала Елиас беше нещо повече от просто изброяване на последователните детайли, изграждащи случката — продължи той. — Зад всичко това стоеше структурата на намерението. И разказът имаше за задача да те насочи към онова, което е допадало на древните нагуали, по такъв начин, че да разбереш как са действали те, за да настроят мислите и действията си към структурите на намерението.

Последва дълга пауза. Не знаех какво да кажа. По-скоро за да не замре разговорът, подхвърлих първото нещо, което ми дойде наум, а именно че от всичко, което съм чул досега за нагуала Елиас, съм си съставил много положително мнение за него. Този нагуал определено ми се нравеше, но неизвестно защо всичко, което дон Хуан ми бе разказал за нагуала Хулиан, ме тревожеше.

Само споменаването за това мое притеснение достави огромно удоволствие на дон Хуан. Той дори стана от стола, за да не се задави от смях. Постави ръка върху рамото ми и каза, че всички ние обичаме или мразим онези, които в някаква степен са отражение на самите нас.

Отново глупашкото ми самомнение ме възпря да го попитам какво по-точно искаше да каже. А дон Хуан продължаваше да се превива от смях, явно долавяйки колебанието ми. Накрая той все пак добави, че нагуалът Хулиан бил като дете, чиито трезвост и умереност идвали винаги отвън. Той нямал вътрешна дисциплина извън рамките на обучението му като чирак по магьосничество.

Изпитвах някаква ирационална необходимост да се защитя. Казах на дон Хуан, че моята дисциплинираност със сигурност извира от самия мен.

— Разбира се — отвърна покровителствено той. — Ти не бива да очакваш да бъдеш точно като него — потвърди и отново прихна да се смее.

Понякога дон Хуан така ме вбесяваше, че ми идеше да закрещя с цяло гърло. Лошото ми настроение обаче не продължаваше дълго. Разсейваше се бързо, но на негово място изникваше друг проблем. Запитах дон Хуан дали е възможно да съм навлязъл в състояние на повишено съзнание, без да го осъзнавам, или пък пребивавам в това състояние вече дни наред.

— На този етап навлизаш в състояние на повишено съзнание благодарение на самия себе си — каза той. — Повишеното съзнание представлява загадка само за разума ни. На практика то е много просто. Както с всичко останало, сами усложняваме нещата, стараейки се да превърнем необятното, което ни заобикаля, в нещо, поддаващо се на определение и осмисляне.

Той отбеляза, че трябва да помисля за абстрактното ядро, което ми бил посочил, вместо напразно да се подлагам на самопреценка.

Казах му, че съм мислил по този въпрос цяла сутрин и съм стигнал до извода, че метафоричната тема на разказа е била за проявленията на духа. Онова обаче, което не съм успял да отлича, е въпросното абстрактно ядро. Трябва да е нещо съвсем неопределено.

— Повтарям — рече той, досущ като изправил се на катедрата учител, — „проявлението на духа“ е наименованието на първото абстрактно ядро в магьосничеството. Очевидно онова, което магьосниците разпознават като абстрактно ядро, е нещо, което засега ти убягва. Тази част, която ти се изплъзва, е известна на магьосниците като структурата на намерението, или „безмълвния глас на духа“, или още като „отвъдното устройство на абстракта“.

Казах, че съм разбрал понятието „отвъдно“ в смисъл на нещо непроявено, като „отвъден подтик“. Той отвърна, че в случая „отвъдно“ значи нещо повече, а именно познание без думи, нещо извън непосредственото разбиране — особено моето. Добави, че разбирането, което има предвид, е просто извън възможностите ми за момента, а не че изобщо надхвърля възможностите ми за разбиране.

— Ако абстрактните ядра надхвърлят възможностите ми за разбиране, тогава какъв е смисълът да говорим за тях? — попитах аз.

— Правилото гласи, че абстрактните ядра и магьосническите истории трябва да бъдат разисквани на този етап — отговори той — и някой ден отделянето в отвъдното, което е познание без думи, или още структурата на намерението, заложена в историите, ще ти се разкрие чрез самите истории.

Все още нищо не проумявах.

— Отвъдното устройство на абстракта не представлява просто реда, в които са ти представени абстрактните ядра — поясни той, — или онова, което те съдържат в себе си, каквото и да е то, нито дори нишките, фини като паяжина, които ги свързват. По-скоро то е умението да узнаеш абстракта директно, без намесата на езика.

Внимателно и мълчаливо той ме заоглежда от главата до петите с явната цел да ме види.

— По всичко личи, че все още не можеш да го проумееш — обяви накрая.

Дон Хуан махна нетърпеливо с ръка, сякаш изведнъж се бе ядосал на тъпотата ми. Това на свой ред ядоса и мен. Досега не бе показвал така явно нито досада, нито гняв.

— Това няма нищо общо с теб самия или с твоите постъпки — отговори той, когато го запитах дали съм го ядосал или разочаровал, — а с една мисъл, която ми мина през ума в момента, в който те видях. В твоето сияйно тяло се таи свойство, за което дребните магьосници биха дали мило и драго.

— Какво е то? — настоях аз.

— Ще ти кажа друг път. А сега нека продължим с елемента, който ни движи — абстракта. Онази съставна част, без която не би имало нито воински път, нито каквито и да било воини, търсещи познание.

Той каза, че трудностите, които съм срещал, не били нищо ново за него. Самият той бил минал през истински мъки, докато разбере отвъдното устройство на абстракта. И че ако не била протегнатата ръка на нагуала Елиас, и той щял да се мята като „риба на сухо“ досущ като своя благодетел — само действие, а твърде малко разбиране…

— Как изглеждаше нагуалът Елиас? — попитах аз, за да сменя темата.

— Въобще не приличаше на своя ученик — започна дон Хуан. — Беше индианец. Силно мургав и набит. С груби черти: голяма уста, месест нос, малки черни очи, гъста черна коса, без нито един бял косъм. Беше по-нисък от нагуала Хулиан и имаше длани като лопати, освен това — и големи стъпала. Беше много скромен и много мъдър, но му липсваше дързост. В сравнение с моя благодетел беше ужасно скучен. Все нещо си обмисляше сам със себе си. Нагуалът Хулиан обичаше да се шегува, че неговият учител черпи мъдрост от килограмите си. Зад гърба му го наричаше обикновено „нагуалът Тонаж“. Така и не открих причината за тези закачки — продължи дон Хуан. — За мен нагуалът Елиас беше като свеж полъх. Той търпеливо ми обясняваше всичко. Почти както аз ти обяснявам нещата на теб, а понякога и по-добре. Не толкова със съчувствие, колкото с прекалена старателност. Воините не са способни на съчувствие, защото те не изпитват съжаление към самите себе си. Без движещата сила на самосъжалението съчувствието губи своя облик и се разпада.

— Нима искаш да кажеш, че воинът е всичко сам за себе си?

— В известен смисъл — да. За един воин всичко започва и завършва с него самия, въпреки това неговият контакт с абстракта го заставя да преодолее чувството си за лична значимост. После Азът става абстрактно понятие и се изпарява.

Нагуалът Елиас усещаше, че животът ни и нашите личности са много сходни — продължи дон Хуан. — Затова той се почувства длъжен да ми помогне. Аз не усещам подобно сходство с теб, така че вероятно гледам на теб почти по начина, по който нагуалът Хулиан гледаше на мен.

Дон Хуан каза, че нагуалът Елиас го взел под своето покровителство още от първия ден, когато дон Хуан пристигнал в дома на своя благодетел, за да започне чиракуването си. Той систематично следвал правилата на обучението, независимо дали дон Хуан разбирал нещо, или не. Желанието му да помогне на дон Хуан било така силно, че на практика той го превърнал в свой пленник. Но, от друга страна, го закрилял от необузданите пристъпи на нагуала Хулиан.

— В началото въобще не излизах от къщата на нагуала Елиас — продължи дон Хуан. — И знаеш ли — обичах този дом. В къщата на моя нагуал постоянно бях нащрек, все треперех от страх какво още ще ми измисли, докато в дома на нагуала Елиас се чувствах на сигурно място, спокоен. Моят благодетел упражняваше безмилостен натиск върху мен. Не можех да проумея защо, за бога, той ме притискаше така здраво. Реших, че трябва да е луд.

Дон Хуан каза, че нагуалът Елиас бил индианец от щата Оаксака и от своя страна бил обучаван от друг нагуал на име Росендо, който бил от същия край.

Той описваше нагуала Елиас като много затворен човек, който обичал самотата. Но при все това бил прочут лечител и магьосник не само в границите на щат Оаксака, но и из цяло Южно Мексико. Независимо от това, като че ли напук на своята известност и заетост, той живеел в пълно усамотение чак на другия край на страната — в Северно Мексико.

Дон Хуан млъкна. Повдигна вежди и ме загледа питащо. Аз обаче нямах въпроси, исках само да продължи своя разказ.

— Всеки път, когато очаквам, че ще ми зададеш въпрос, ти не го правиш — каза той. — Сигурен съм, че си ме чул, но ще повторя: нагуалът Елиас беше прочут магьосник, който всеки ден се занимаваше с проблемите на хората в Южно Мексико, като в същото време си стоеше „откъснат от света“ някъде в Северно Мексико. Как ти се струва това?

Почувствах се безнадеждно тъп, казах му, че съм се учудил за миг, но после съм помислил, че човекът сигурно доста е пътувал нагоре-надолу.

Дон Хуан се засмя и тъй като въпросът бе вече зададен, аз го попитах как нагуалът Елиас е успявал да бъде едновременно на двете места.

— Сънуването е самолетът на магьосниците — каза той. — Нагуалът Елиас беше сънувач така, както моят благодетел беше прикривач. Той можеше да оформи и материализира онова, което сред магьосниците е известно като сънувано тяло, или „другият“, и по този начин да бъде едновременно на 9 отдалечени едно от друго места. Чрез своето сънувано тяло той можеше да си върши работата като магьосник, а със собственото си, естествено тяло, да живее в уединение.

Казах, че съм смаян, задето можах така лесно да приема условието, че нагуалът Елиас е притежавал способността да материализира солиден триизмерен образ на самия себе си, а от друга страна — че на фона на това до ден-днешен не съм могъл да разбера обясненията относно абстрактните ядра.

Дон Хуан поясни, че съм могъл да възприема идеята за двойния живот на нагуала Елиас, защото духът е осъществил някои окончателни настройки в способността ми за съзнаване.

Възнегодувах срещу неясното му изказване.

— То не е неясно — каза той. — Това е излагане на определен факт. Можеш да кажеш, че това е някакъв неразбираем за момента факт, но моментът все някога ще се промени.

Преди да успея да му отговоря, той отново взе да разправя за нагуала Елиас, каза, че той имал много любознателен ум и сръчни ръце, в пътуванията си като сънувач нагуалът Елиас бил видял много обекти, които впоследствие пресъздал от дърво и ковано желязо. Дон Хуан додаде, че някои от тези образци били изящни, завладяващо красиви.

— Що за обекти са били оригиналите? — попитах аз.

— Невъзможно е да се разбере това — отговори дон Хуан. — Не забравяй, че тъй като бе индианец, нагуалът Елиас е потеглял в своите сънувани пътешествия така, както едно диво животно броди за храна. Дивото животно никога не излиза от прикритието си и при най-малкото подозрително раздвижване. Излиза само тогава, когато наоколо няма никой. Нагуалът Елиас, като сънувач-единак, е навестявал, така да се каже „бунищата на безкрая“, когато наоколо е нямало жива душа, и е пресъздавал каквото е виждал, но никога не е знаел за какво са се използвали тези неща, нито пък какъв е техният произход.

Отново без проблеми възприемах думите на дон Хуан. Идеята не ми се струваше ни най-малко преувеличена. Тъкмо се канех да кажа нещо във връзка с това, когато той ме прекъсна с мръдване на веждите си и продължи своя разказ за нагуала Елиас.

— Да го посещавам, за мен бе огромно удоволствие — каза дон Хуан — и в същото време източник на особен вид вина, в един момент започнах да се отегчавам до смърт. Не защото нагуалът Елиас бе скучен, а защото нагуалът Хулиан просто нямаше равен на себе си и пленяваше всекиго за цял живот.

— Но нали каза, че си се чувствал уверен и спокоен в дома на нагуала Елиас! — прекъснах го аз.

— Да, така беше и именно оттам идеха чувството ми за вина и моят въображаем проблем. Подобно на теб, и аз обичах да се самоизтезавам. В самото начало мислех, че съм открил спокойствието в лицето на нагуала Елиас, но по-късно, когато разбрах по-добре нагуала Хулиан, поех по неговия път.

Дон Хуан каза, че пред къщата на нагуала Елиас имало един навес, където той си бил обзавел ковачница и дърводелски тезгях с набор инструменти. Кирпичената къща с керемиден покрив се състояла от една извънредно голяма стая с пръстен под, където живеел той заедно с пет жени ясновидки. Те всъщност му били и жени. Освен това в няколко малки къщурки, построени около нагуалския дом, живеели още четирима магьосници-ясновидци от неговата група. Те всички били индианци от различни части на страната, преселили се в Северно Мексико.

— При нагуала Елиас сексуалната енергия беше на голяма почит — каза дон Хуан. — Той считаше, че тя ни е дадена, за да я използваме при сънуване. Той смяташе, че сънуването постепенно е излязло от употреба, защото било в състояние да разстрои и без това нестабилното духовно равновесие на по-впечатлителните хора.

Аз те учих на сънуване по същия начин, по който той ме учеше навремето — продължи дон Хуан. — Той ме учеше, че докато сънуваме, събирателната ни точка се движи много леко и естествено. Духовното равновесие не представлява нищо друго, освен задържането на събирателната точка на мястото, на което сме привикнали да бъде. При положение че сънищата раздвижват въпросната точка и че сънуването се използва като своеобразни „юзди“ за това естествено движение, и че сексуалната енергия е необходима в процеса на сънуване, понякога, когато сексуалната енергия е била прахосана за любене вместо за сънуване, резултатът може да бъде пагубен. В такива случаи сънувачите движат събирателната си точка нестабилно, без концентрация и нерядко се чалдисват.

— Какво искаш да кажеш, дон Хуан? — попитах аз, защото усетих, че темата за сънуването е встрани от естествения ход на разговора ни.

— Ти си сънувач — каза той. — Ако не внимаваш със сексуалната си енергия, можеш да започнеш безразсъдно да прехвърляш събирателната си точка. Само преди миг бе смаян от собствените си реакции. Това значи, че твоята събирателна точка се движи доста непостоянно, тъй като сексуалната ти енергия не е в равновесие.

Направих глупава и неуместна забележка относно половия живот на зрелите мъже.

— Сексуалната ни енергия управлява сънуването — поясни той. — Нагуалът Елиас ме учеше, а аз пък от своя страна уча теб, че посредством сексуалната си енергия ти или любиш, или сънуваш. Няма трети вариант! Причината, поради която изобщо споменавам за това, е, защото изпитваш големи затруднения да преместваш събирателната си точка, така че да проумееш нашата последна тема — абстракта.

Същото се случи и с мен — продължи дон Хуан. — Едва след като половата ми енергия бе освободена от влиянието на света, всичко си дойде на мястото. Това е правилото на сънувачите. Прикривачите са другата крайност. Моят благодетел например беше, така да се каже, развратник и като обикновен човек, и като нагуал.

Дон Хуан като че ли се канеше да разкрие собствените си дела като благодетел, но изведнъж промени решението си. Тръсна глава и каза, че съм ужасно невъзприемчив за подобни разкрития. Аз не настоях.

Дон Хуан продължи, че нагуалът Елиас убедено твърдял, че в крайна сметка единствено сънувачите, след невъобразими битки със самите себе си, побеждават. И той използвал своята трезвост, за да отговаря на дон Хуановите въпроси.

— Нагуалът Елиас ми разказваше, че и той като мен навремето имал същите трудности да разбере смисъла на духа — продължи дон Хуан. — Той смяташе, че има два начина. Първият — необходимостта да проумееш по косвен път какво представлява духът, и вторият — да разбереш духа направо. Ти имаш проблеми с първото. Веднъж разбереш ли какво е духът, вторият начин ще се разреши от само себе си и — обратното. Ако духът ти проговори с безмълвните си слова, ще узнаеш със сигурност още начаса какво е той.

Каза, че нагуалът Елиас бил убеден, че трудността идвала от нежеланието ни да приемем идеята, че познанието можело да съществува и без слова, които да го обясняват.

— Но аз възприемам това без проблеми — казах.

— Приемането на това твърдение не е така лесно, както да твърдиш, че го приемаш — отсече дон Хуан. — Нагуалът Елиас ми казваше, че цялото човечество съзнателно страняло от абстракта, макар че в един момент сигурно сме били в непосредствена близост с него. Той е трябвало да бъде нашата поддържаща сила. Но тогава нещо станало и ни откъснало от абстракта. Сега не можем да се завърнем обратно. Той казваше още, че на един чирак са му необходими години, за да успее в трайна сметка да се завърне обратно при абстракта и да разбере, че познанието и словото могат да съществуват независимо едно от друго.

Дон Хуан повтори, че същността на проблема ни да се завърнем обратно при абстракта бил нашият отказ да приемем, че е възможно да знаем и без помощта на думи или дори на мисли.

Тъкмо се канех да подметна, че това е глупост, когато ясно усетих, че нещо ми се изплъзва и че това, което казва, е от решаващо значение за мен. Той действително се опитваше да ми каже нещо, което аз или не успявах да схвана, или то не можеше да бъде изцяло изказано.

— Познанието и словото са две отделни неща — повтори дон Хуан меко.

Исках да кажа „знам“, като че ли наистина го знаех, но се усетих навреме.

— Казах ти, че е невъзможно да се говори за духа — продължи той, — защото духът може да бъде единствено изживян. Когато магьосниците казват, че духът е нещо, което човек не може да види, нито да пипне, те се опитват да обяснят именно това. Но той винаги се мержелее пред нас. Понякога идва при някой от нас. Повечето време обаче изглежда безучастен.

Мълчах и той продължи да обяснява. Духът в много случаи бил като някакво диво животно. Държал се на разстояние от нас до момента, в който нещо не го примамело да излезе от прикритието си. Тогава той проявявал себе си.

Казах, че ако духът не е реален обект или вид присъствие и няма собствена субстанция, как въобще е възможно някой да го примами навън?

— Твоят проблем — каза той — е, че изхождаш единствено от собствената си представа за това какво е абстрактът. Например вътрешната същност на човека или, нека кажем — основната първопричина представляват за теб абстрактите. Или да вземем нещо не чак толкова загадъчно, каквото са характерът, волята, смелостта, достойнството, честта. Духът, разбира се, може да бъде характеризиран и с всички тези думи. И най-объркващото е, че духът е всичко това и в същото време — нито едно от тях.

Той добави, че онова, което считам за абстракти, са всъщност или противоположностите на всичко, свързано с материалната практика, или пък неща, за които вероятно смятам, че в действителност не съществуват.

— Докато за един магьосник абстрактът е нещо без аналог в човешкия свят — каза той.

— Но това е едно и също — намесих се аз. — Не разбираш ли, че и двамата говорим за едно и също нещо?!

— Не говорим за едно и също нещо — натъртено отвърна той. — За магьосника духът е абстракт просто защото той го познава без помощта на словото и мисълта. Духът е абстракт, защото магьосникът не може да го определи какво е всъщност. И без да има възможност или желание да го разбере, магьосникът пак се справя с духа. Той го разпознава, извиква го, примамва го, сближава се с него и действията му стават негово изражение.

Отчаяно поклатих глава. Не можех да открия разликата.

— Причината за твоето недоразумение се корени в това, че аз използвах термина „абстракт“, за да опиша духа — каза той. — За теб абстрактните понятия са думи, които описват едва ли не интуитивни състояния. Ето например думата „дух“, която не описва смисъла или прагматичния опит и която, разбира се, не може да ти послужи за нищо друго, освен да си гъделичкаш любопитството с нея.

Много се ядосах на дон Хуан. Нарекох го опак човек, а той ми се присмя. Подметна ми, че ако бях помислил върху това, че познанието може да съществува независимо от словото, и то без да се опитвам да го разбера на всяка цена, може би съм щял да получа известно просветление.

— Помисли! — продължи той. — То не се състои в самото действие на срещата ти с мен, което именно те занимава. В деня, в който те срещнах, ти срещна абстракта. Но понеже не можеше да говориш за него, ти не го забеляза. Магьосниците срещат абстракта без да мислят за него, без да го виждат или докосват, без да чувстват присъствието му.

Замълчах, тъй като ми бе дотегнало да споря с него. Понякога го намирах за преднамерено непонятен. Но на самия дон Хуан всичко това, изглежда, му беше извънредно забавно.