Георги Каназирски-Верин
София преди 50 години (7)

„Скинастенията“ на софиянци

Докато Д. В. Казаков, Ив. Попов, Сапунов, Налбуров и други пионери на нашия театър се бореха отчаяно по-рано в „Основа“ и по-късно в „Славянска беседа“, за да сложат здрави основи на бъдещия български театър, цяла София се беше заразила, право казвам, беше се заразила от мания за театър. Измислих думата „скинастения“ (от скини — сцена и астения — болест), та да мога да подлъжа медиците да включат тази психоза в патологията.

И действително, през последната декада на миналия век в София непретенциозни примитивни театри никнеха като гъби по всичките краища на града. Да ги изброя: споменах вече за Ангело Пизи на ъгъла на ул. Цар Симеон, цирк Хамершмит, превърнат в театър „България“ на мястото на днешните хали, до него малко време съществуваше друг дъсчен театър „Зора“; на улица „Ломска“ под хотел „Свобода“ имаше театър под същото име, на ул. Алабин беше театър „Люксембург“, в двора на Прошековата бирена фабрика беше театралният салон „Дълбок Зимник“; в основното училище „Св. Кирил и Методий“ в Юч Бунар имаше също театрален салон. Там съм гледал „Бурграфите“ от Виктор Юго, в която пиеса като любител участвуваше по-късно председателят на дружеството на българските артисти и артист от Народния театър Вл. Тенев, тогава ученик от ючбунарската прогимназия.

Нека моят добър приятел Владимир Тенев ми позволи да му напомня един епизод от неговото юношество. Бях натоварен да организирам една литературно-музикална вечеринка в полза на бедните ученици от втората ючбунарска гимназия. Това беше през 1899 година. Вечеринката се даде в театър „Свобода“ на ул. Ломска. В програмата имаше една-две декламации, хорово пеене, едно соло на цигулка, соло на окарина (тогава на мода) от г. Кънев, а на края поставихме Налбуровата комедия „Недоразумение“. Аз режисирах. Липсваше ми за комедията актьор, който да изпълнява любовната рол. В лицето на красивия младеж от трети клас на прогимназията Вл. Тенев аз намерих един истински герой любовник. Поканих го, но той отначало отказваше. Едва след като аз настоях, той прие. Владо и днес остана много скромен, ще кажа дори свенлив в живота. Като юноша той беше още по-свенлив, свенлив до прекаленост. Започнахме репетициите. Тенев на сцената се чувствуваше неловко. Когато дойдеше моментът, в който той трябваше да целуне Еленка и файтонджията да ги изненада, Владо едва пристъпи към актрисата и не се решаваше да и даде целувката си. Трябваше да се кача на сцената и да го накарам насила да целуне партньорката си. След целувката неговото лице ставаше пурпурно червено, като че ли е извършил някакво престъпление. Това се повтаряше при всяка репетиция. На самото представление Владо Тенев беше се малко освободил, но при целувката той пак се поспря и, след кратко колебание, целуна Еленка, но отново почервеня. В яда си не се стърпях и му казах:

— Владо! От теб всичко може да стане, но актьор не може да стане.

Аз бях много лош пророк. Една вечер на чай у Коста Стоянов узнах, че Владо Тенев следвал драматическото изкуство в Русия, че се е върнал и че ще постъпи в Народния театър. Действително Тенев се прояви като един от нашите най-добри артисти, и като председател на дружеството на българските артисти ред години той се показа като добър организатор и голям защитник на професионалните интереси на своите колеги. Вл. Тенев стана и директор на театъра. Със своята коректност и справедливост той спечели сърцата на всички вътре в театъра и вън от него. Бих искал да запитам днешния артист Владимир Тенев доколко вечеринката в театър „Свобода“ и участието му в комедията „Недоразумение“ са въздействували, когато той е решавал да прегърне актьорската кариера.

Едновременно с Вл. Тенев като ученик още се подвизаваше по сцените Георги Донев. Веднаж, когато аз заминавах за чужбина да следвам, ние се срещахме с него в Градската градина. Донев се разплака като дете, че нямал средства да отиде да следва драматическо изкуство. Той не можа да влезе в Народния театър, все пак прояви голям организаторски талант във формирането на провинциални трупи и то в най-трудните времена. За Донев можем да кажем, че той беше актьорът-скитник, защото многократно обикаляше със своите трупи всичките паланки на България, като даваше известно предпочитание на Гюмюрджина. Този град го задържаше най-дълго. Георги Донев допринесе доста за нашия провинциален театър и затова преди 6–7 години той получи златния пръстен на изкуството по случай чествуването на своя юбилей.

Интересното е, че тази скинастения беше заразила и махалите. Нямаше махала, в която младежите да нямаха свой театър. Такива имаше в Баш Чешма, в Черната джамия при Държавната печатница, в Драз махала и на много други места.

В дома на братя Кършовски, срещу сегашния Медицински факултет имаше театър. Там съм гледал „За короната“ от Франсоа Копе, Бурграфите и пр.

В дома на Илия Сакаров, на ул. Парчевич в старата къща, в която живееше и маститият държавник Драган Цанков, имаше махленски театър в зимника. Ще ви изненадам ли, ако спомена имената на някои от тогавашните актьори в тоя махленски театър? Това са имена, които не за пръв път чувате: Ал. Гиргинов — тогава той не беше нито доктор, нито бивш министър, нито лидер на опозицията. В него театър играеше Никола Ил. Сакаров, който отсетне реши да стане доктор, финансист, депутат комунист и добър публицист. Двамата играеха първите роли. Сегашният доктор по медицина Малеев играеше женските роли поради женствения си глас. Как добре той изпълняваше героинята „Руска“ от Ив. Вазов!

Махленски театри имаше и в другите махали, гдето се играеха пиесите: Геновева, Руска, Хр. Ботев, Васил Левски, Кулата Нел, Двете сирачета и пр.

Не зная какво мисли старият наш голям артист Иван Попов, но аз съм убеден, че бързият възход на нашия театър и особено формирането на една взискателна театрална публика се дължи между другото и на тая „скинастения“, на тая особена психоза на софиянци през последната декада на миналия век. А че ние имахме още тогава една почти формирана публика, която търсеше в театъра художество, а не леко развлечение, ни убеждава тогавашния репертоар, в който преобладаваха творбите на класиците Молиер, Шекспир, Хауптман, Зудерман, Ибсен, Горки, Толстой, Островски и пр. Посредствена пиеса не можеше да се задържи на сцената, тя биваше бойкотирана от самата публика и никаква сила не можеше да й я наложи.

Казах вече, че не пиша история, още по-малко история за нашия театър. Моите бележки са отделни впечатления, набелязани само затова, защото не съм ги чел или чул от друг. Други — по-компетентни от мен — ще преценят.

„Славянска беседа“, обаче, беше главният храм на изкуството, който даваше тона.

В неудобната стара сграда на дружеството „Славянска беседа“ трупата „Сълза и Смях“ — шепа герои артисти — щурмуваха всички несгоди, всички предразсъдъци и самата мизерия, за да извоюват едно достойно място за българския театър. Тогава тези герои бяха Радул и Мария Канели, Налбуров, Иван и Мария Попови, Васил Кирков, старият без зъби К. Сапунов, Антон и Анна Попови, Димитър Антонов, Шенка Попова, Екатерина Златарева, Мария Щерева Хлебарова, Б. Пожаров и чиновникът от „Земеделческите каси“ Шаякчиев.

Салонът, малък, имаше в два реда наредени по осем реда червени канапета, а останалото бяха столове. Една малка галерия събираше по двесте души, седнали и правостоящи.

Сцената беше истински яхър, с две малки стаички долу, в които се гримираха по-видните артисти и артистки, и една по-голяма над сцената, в която се обличаха второстепенните артисти. Една грамадна печка затопляше с адска горещина сцената, но щом се отвореше вратата към двора, за да се изнесат декорите и сменят с други, които чакаха вън на студа, студеният зимен вятър нахлуваше на сцената и смразяваше потните от играта актьори. Има ли артист, който да не е спечелил малко ревматизъм от тая сцена? А какво да каже старият суфльор Христо Ковачев, който целия си живот прекара в своята суфльорница — хладилник? Благодарение на здравата си натура те издържаха. Все пак нека отбележим, че Налбуров, Мария Канели, Димитър Антонов, този цар на интригата, Н. Ф. Щърбанов умряха от туберкулоза. Случайно ли е това?

Артисти и технически персонал правеха свръхчовешки усилия, за да спестят средства и да получат пълен ефект. Спомням си за Георги Златарев, сподвижник на Иван Попов още от румелийския театър — той беше артист и декоратор. Какви усилия правеше, за да приготви от нищо нови декори за някоя нова пиеса? Той сам беше и декоратор и бояджия, и дърводелец и преносвач. Броил ли е някой колко пъти той е пребоядисвал дървената част на единствената гарнитура мека мебел от черна на бяла или червена и колко пъти той е опъвал разни други щофи с иглянки, за да направи гарнитурата непознаваема и да не омръзне на публиката? Този непосилен труд при лоши условия и студ се отрази върху неговото здраве. Едва върнал се от специализация в Берлин и Париж, той се сгромоляса и ето вече повече от 30 години, откак лежи болен от страшна болест.

С идването на Миларов като интендант на „Сълза и Смях“ работите на театъра тръгват малко по-добре. Режисурата на театъра минава последователно в опитните ръце на големите славянски артисти Мандрович, писателя Туцич и пак артиста Йосиф Шмаха. У нас дойдоха на гастрола артистите Фиян, Щроци и София Звонарова. Трупата „Сълза и Смях“ стана държавен Народен театър. Заговори се вече за постройка на специална сграда за театър.

В новите поемни условия за Класната лотария общината предвиди да се отделя ежегодно по известна сума за постройката на театър. Този „Фонд театър“ обаче не растеше с желаната бързина. Миларов поиска помощ от държавата. Определено беше мястото, на което ще се строи театърът и което се даваше от общината; плановете също бяха готови, но… тук се спираше всичко.

Най-сетне един ден видяхме работници, които почнаха да копаят основите на днешния театър. От него ден за всички артисти, актьорствующи и любители на драмата цел за разходка беше мястото, гдето се копаеха основите на театъра. Всеки минаваше, спираше се за малко да погледне колко е изкопано и се отправяше към арменското кафене, за да докладва. Когато двама се срещаха, ще си разменят вместо поздрав:

— Мина ли покрай театъра?

— Минах. Почнаха вече да хвърлят камъни в основите…

Постепенно основите надминаха височината на дървената ограда. Тогава артистите почнаха да броят редовете тухли. Ще влезе някой в Арменското кафене:

— Днес са вече на 23-ия ред тухли.

Между последните беше покойният артист Белю Белчев. Два дни преди да отлети разумът му, беше ме срещнал пред кафене Панах и, както слабо пелтечеше, каза ми сепнато:

— Прочетох ги. Днес са на 57-ия ред тухли, а защо от другата страна са само на 52-ия ред?

Напрежението у него беше голямо. Той не изтрая и полудя. Белю не можа да види новия театър… Погребахме го.

От кафенето решават: Хайде да идем към театъра, да видим догде са стигнали. При такава покана веднага трима-четирима се вдигат и закрачват. С часове те наблюдават италианците, които дялат камъните и капиталите за колонадата на парадния вход.

— „Ех, че работят полека пустите му италианци! Мързеливци!“ След тая бележка ще идат да се почерпят.

Старият театър „Основа“, отсетне склад на общината, на чието място днес се издига Народният театър

Издигането на никоя сграда не е следено с такъв жив интерес, майката не следи растежа на своето дете с такава любов, с каквато нашите артисти и театрали следяха издигането на Народния театър.

И понеже всяко начало има край, и растежът се привърши. Театърът биде открит тържествено на 3 януари 1907 г. според една специална програма, изработена от една комисия, състояща се от директора на протокола при министерството на външните работи Милчев, помощник-кмета Ганчев и интенданта на театъра Илия Миларов. Както във всяка народна работа, така и в тая дворецът се намеси по арогантен начин. Ставало дума театърът да носи името „Царски театър“, но тоя проект решително бил отхвърлен. Князът изпратил като ръководител на комисията своя началник на конюшните — щалмайстора^[1] Ешенбах. Още в началото комисията по настояване на княжеския пратеник е решила, че в това тържество не всеки гражданин може да отиде и че ще се допусне ограничен брой гражданство. Това решение отне народния характер на тържеството. Самият Миларов беше неприятен поради своето цареугодничество. Той беше пренебрегнал да покани маса видни граждани, за да покани свои приятели и любимци на двореца. Последното стана известно на журналисти и професори, които в знак на протест върнаха поканите си.

През деня по софийската чаршия се забеляза едно необикновено търсене на свирки. Еврейските дюкянчета продаваха по 2 и 3 лева стражарски свирки, без да знае някой какво се готви.

Когато към 9 часа вечерта се зададоха княжеските каляски заедно с княза, брат му, Борис и Кирил, те бяха посрещнати от оглушителни свирки от всички улици около театъра. Организатори на това освиркване бяха нашите студенти. Чуха се и викове „Долу!“ Каляските и княжеският конвой, изненадани, за един момент спряха, конете се уплашиха, но след малко те потеглиха и с голяма бързина стигнаха пред театъра.

Свирките, виковете и смеховете продължаваха и се превръщаха в адска глъчка.

По заповед на градоначалника гвардейците се отправиха срещу тълпата. В миг се стекоха студенти, ученици и други граждани, които задръстиха входовете на съседните улици и движението стана невъзможно.

Свирките и дюдюканията продължиха. Студенти се бяха качили по желязната ограда на Градската градина и оттам продължаваха да свирят. Министър Петков излезе пред входа на театъра и даваше нервно заповеди. Най-сетне, към 11 часа, конни отделения и стражари прогониха тълпата чак до банята и разчистиха площадката пред театъра, която се зае от един ескадрон кавалерия. Окончателно градът се успокои едва след полунощ.

Самото представление и церемонията на откриването мина спокойно. Народният поет Ив. Вазов беше написал специален пролог за тържеството на българския гений. Един балет, написан много сполучливо от маестро Атанасов и изпълнен от Пешо Радоев, танцмайстор, изпълваха програмата на откриването.

Постъпката на студентите има като последствие закриването на Университета. Но тази постъпка беше първият сигнал за борба срещу омразните управници и срещу княза.

Народният театър стана арена на едно небивало състезание на таланти. В него се проявиха всички мъченици от „Сълза и Смях“, към които следва да прибавим и по-новите: Огнянов, Сарафов, Ат. Кирчев, Снежина, Султана Николова, Будевска, Бъчваров, Коста Стоянов, Г. Стоянов, Гено Киров и много други. Народният театър стана крепост на нашето драматическо изкуство, което по-късно приюти при себе си и Народната опера.

Какво беше себеотрицанието у нашия актьор, имал съм случая да опиша в един подлистник, поместен във в. „Изгрев“ при смъртта на Коста Стоянов. Сега ще добавя следния епизод.

В театъра се играеше пиесата „Борислав“, режисьор е Ив. Попов. След второто действие актрисата Султана Николова помята във време на антракта. Театралният лекар, който се притича на помощ на пострадалата актриса, след като успява да спре хеморагията^[2], се явява при г. Попов да му каже, че Султана Николова не е в състояние да продължи играта без риск на живота си. Попов нарежда да се повика дубльорката г-жа Банчева и моли лекаря да уведоми Султана, че тя ще бъде заместена в третото действие от Банчева. Когато Султана узна, че ще бъде заместена от съперничката си, избухва в гняв и реве:

— Не, но никой начин! Не позволявам! Аз ще завърша ролята!

— Вие рискувате с живота си. — казва лекарят.

— Нищо! — отговаря актрисата.

Солидно тампонирана, поемаща всички рискове, Султана Николова доизкара своята роля.

Не всички обаче бяха така предани на театъра. Заедно с покойния Никола К. Хлебаров, съпруг на Мария Хлебарова, бяхме написали една статия за нуждата от специална сграда за театър. Това беше 6–7 години, преди да се реши, че ще се строи театър. Статията беше готова, но не можахме да намерим вестник, който да я помести. Отидохме при Петър А. Петров, директор-стопанин на в. „Отзив“ и му я предадохме.

— Ха! Всичко Мара фтасала! Ние не можем нашите държавни работи да уредим, та сега ще се занимаваме с карагьозчийски^[3] работи! — Това беше отговорът на Перо Петров.

Статията пак излезе благодарение на Бернард Кон, който ни даде на разположение колоните на „Български търговски вестник“.

Казах вече, че пиша само ония мои впечатления, които не са отбелязани от други досега.

По същите причини искам да разкажа как изникна театър „Ренесанс“, чиито опожарени стени доскоро стърчеха на площад „Възраждане“ и който скоро ще се възобнови като български работнически театър.

През 1898 година пловдивчанинът Янко Петров държеше на площад Трапезица, ъгъла с Ломска, кафе-шантана „Сан Стефано“. Широк и красив за него време салон, облицован с дъб, и малка сцена. На нея пееха виенски и унгарски певачки, съпровождани на пиано от Ротшилд, а по-късно от един млад студент по правото — Попов. Янко беше прибрал при себе си своя брат Григор.

Заведението работеше много добре. Янко успя да спечели доста пари в малко години и с помощта на банкера Кьосе Ешкенази купи на публична продан от съдебния пристав празното място, на което бе построен днешният театър Ренесанс. Тогава то беше някаква ливада до Вайсовата воденица, пред която течеше малка вада. Мястото почваше от днешната ул. Нишка. Бай Янко загради мястото (поради липса на средства) с нисък 75 сантиметров пармаклък^[4] и през същото лято го превърна в лятна градина-бирария под името „Нова Америка“. Построи бай Янко една кебапчийница, сложи под сайванта един тезгях, издигна една низка естрада с гръб към вадичката и качи на естрадата трупата на италианеца Хуго Учелини, който дотогава свиреше у Робчето. Градината получи името „Нова Америка“. Красивата синьора Учелини и приятните неаполитански канцонети^[5] и баркароли^[6] привлякоха чужденците и столичани в това ново заведение. Бирата струваше 20 стотинки, кебапчетата 10 стотинки, хлябът и гарнитурата — безплатно.

Насърчен от успеха и от реализираните печалби, бай Янко построи една лека постройка със сцена и ложи. Това беше началото на днешния театър Ренесанс. Зимата наближи, бай Янко не се върна в старото заведение на пл. Трапезица и кафе-шантанът „Сан Стефано“ се превърна в железарски склад, какъвто си остана до самата бомбардировка. На сцената на „Нова Америка“ минаха видни артистки и артисти от европейските вариетета, между които и голямата немска танцьорка Лорей, която има голям успех из цяла Европа със своите серпантинни танци, осветявани разноцветно. Театърът се осветляваше с големите лампи „Лукс“ посредством петролни пари. Когато трябваше да се постигне някой сценичен ефект, за което залата трябваше да остане тъмна, голямата лампа се смъкваше на пода и се скриваше в голям и широк кюнец от черна ламарина. В салона вместо фотьойли имаше маси за консумация. Спектакълът не пречеше на публиката да пие бира, вино или лимонада. След свършването на програмата заведението преставаше да бъде семейно вариете, а ставаше отново шантан. Ложите се превръщаха в сепарета и в тях се пиеше истинско шампанско до зори.

Следното лято бай Янко построи с гръб към ул. Ниш голяма лятна сцена. Летният театър ежевечерно беше препълнен с публика. „Нова Америка“ преуспяваше.

През първата световна война театърът беше реквизиран за склад. След смъртта на Янко Петров имотът мина в ръцете на брат му Григор, единствен негов наследник. Съпругата му кака Цонка, много сръчна търговка, успя да го разработи наново и след многократни поправки „Нова Америка“ стана театър „Ренесанс“. В него игра Матей Икономов шумната „На дне“, а по-късно тук се настани Кооперативният оперетен театър. Недавна Силаги поиска да възкреси „Нова Америка“, като възобнови Музикхола, но опитът му остана безуспешен.