Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Как изхарчих една „овчарка“

Банкнотите бяха рядкост. За разменни монети си служехме с петачето (2 1/2 стотинки), рупчето (5 стотинки), гологана (10 стотинки), гроша (20 стотинки), сто пари (половин лев). После следваха левчета, двулевки и петолевки. Наполеонът беше златна тежка монета. За улеснение на населението Народната Банка издаде банкноти от двадесет лева. Те бяха жълти и на тях пишеше: „Б. Н. Банка плаща предявителю 20 лева злато.“ Тези банкноти имаха равностойност на днешния златен Наполеон. Понеже мнозина търговци не искаха да носят в джеба си тежкото злато, даваха по десет стотинки разлика на сарафите, за да заменят наполеоните с жълти банкноти, които се носеха по-удобно в портфейла. Може за някои това да се види невероятно, все пак то си остава факт. Веднъж баща ми донесе в къщи една банкнота от петстотин лева и ни я показа. За пръв път виждах такава скъпа банкнота и дълго-дълго я гледах и барах. (С нея банкнота днес не бих могъл да купя килограм мас.) Тя беше синя и отпечатана на отвес, а не хоризонтално. Друга подобна банкнота вече не видях. Ние продължавахме да си харчим нашите сребърни левчета, двулевки и петолевки, които назовавахме „конски петали“ — срещу тях получавахме много, много стоки. С една двулевка едно средно семейство можеше да се изхрани един ден. За едно жилище от две до три стаи се плащаше четиридесет лева наем на месец. Млекарят ви носеше в къщи кило мляко за двадесет стотинки и с тебешир отбелязваше на пътната врата чертичка, защото уравняването на сметката ставаше в края на месеца. Хлебарят носеше за грош хляба в къщи и режеше на рабоша четалчето, което ще се плати на първо число. Касапинът също ви даваше месото по шестдесет стотинки килото и го пишеше също.

Едно семейство живееше щастливо с бюджет от сто и петдесет лева месечно.

Но, ето че един ден Народната банка пусна нова емисия от жълтите банкноти, на които думата злато беше зачеркната с три черти и до нея напечатано със славянски букви „сребро“. Това внесе малко смущение. За пръв път софиянци се поуплашиха. За ония, които добре разбираха нещата, това ясно означаваше, че българският лев тръгва по опасен път. Но „коренякът“ бързо се успокои. Той видя, че Народната банка и срещу тази нова банкнота продължава да му дава четири петолевки, и престана да прави разлика между златна и сребърна банкнота. Не след дълго Народната банка издаде банкноти от по десет и от пет лева сребро, а сребърните петолевки почнаха да редеят. Но, понеже цените на пазара не се измениха, столичани свикнаха бързо и с тези нови банкноти. Все пак сребро, никел и бакър не липсваха, а търговията ставаше най-вече с тези монети.

Банкнотата от десет лева сребро наричахме „овчарка“ поради рисунката на гърба й, която представляваше овчарка със стадо овце. Много искам да опиша мощта и покупателната стойност на една такава овчарка.

Един следобед за една особена услуга, която бях направил, ми дадоха една овчарка т.е. десет лева. Пих в кафене Панах едно кафе за петнадесет стотинки и се почувствах богат. Реших да погуляя и вечерта отидох в бирария „Родопи“, в която свиреше оркестърът на унгарския циганин Оскар Егон Халми. Там намерих двама приятели и седнах на тяхната маса. Поръчах си бира, поръчах втора, трета и т.н. Огладнях. Поръчах си мешано на скара: едно шишче, дробче, бъбрече, котлетче и две кебапчета (простете ми, нямам желание да дразня кого да е!) и понеже чувствувах още глад, поръчах си свинска пражола с една чушка. Това ме накара да пия няколко бири, или всичко десет бири. Понеже настроението ми беше добро, почерпих диригента Халми и някои негови оркестранти с по една бира, а така също почерпих и моите приятели от масата с едно турне. Към полунощ, напълно удовлетворен, повиках да плащам. Келнерът ми представи следната сметка:

За мен 10 бири x 20 ст. = 2 лв.

едно мешано = 0.75

една пражола = 0.75

6 бири за оркестъра = 1.20

4 бири за моите другари = 0. 80

Всичко 5.50 лв

Няма бакшиш, няма парче хляб. Нето.

Плащам сумата. Келнерът, по-учтив от днешните, казва едно „Мерсии“, и аз напущам заведението. Но аз съм гуляйджийски настроен и искам да продължа гуляя си. Минавайки пред Папах купувам си от будкаджията една кутия цигари Ставридис първо качество за шестдесет стотинки, като искам да ми разменят един лев в монети от по пет стотинки (необходимите дребни пари за даване парса), след което влизам в кафе-шантана. Сядам на една маса и си поръчвам бутилка бира. Тук бирата е скъпа. Шантански цени. Бутилката струва един лев. Слушайки пеенето на певачките, дошли от всичките краища на Ромъния, Австрия и Сърбия, аз изпих бутилката бира и поръчах втора. При всяка песен певачката с усмивка ме приближаваше и поднасяше своята малка чинийка, на която и аз с усмивка слагах едно рупче (пет стотинки). На по-грозничките отказвах да сложа парса и те недоволни ме отминаваха. След като певачките се изредиха повече от двадесет и пет пъти пред мен и когато моите рупчета се изчерпаха, станах да си ходя. Платих два лева за бирата и си излязох. Беше около два часа след полунощ.

Вън на булевард Дондуков бяха наредени 5–6 нощни файтонджии, които чакаха клиенти. Между тях познах бае Димче.

— Ще ме откараш ли дома?

— Оти да не те откарам…

— Колко пари, Димче?

— Три гроша (60 стотинки).

— Сто пари (50 стотинки). Повече не давам.

— Качвай се, чорбаджи!

Едно плющене на камшика и полузаспалите коне повличат файтона към Св. Неделя и към Алабинска, гдето живеех. След пет минути аз бях пред къщата си, след други десет минути — в леглото. При събуждането си на другия ден аз намерих в джеба на сетрето си още 25 стотинки никелови. Значи тази нощ, след като добре пих и ядох скара и пражоли в Родопи, след като черпих музиканти и приятели, купих цигари, ходих в шантана, гдето също пих и стоях до два часа сутринта и се върнах дома с файтон, едва съм успял да изхарча 9 лева и 75 стотинки от „овчарката“ (10 лева), която ми бяха дали.