Георги Каназирски-Верин
София преди 50 години (6)

Благоустройство

София не знаеше още що е паваж. Улиците бяха шосирани със слаб макадам. Поддържането бе слабо и при най-малък дъжд калта ставаше дълбока, а по краищата на града улиците бяха непроходими. Не говоря за далечни краища, но, например, по бул. Дондуков към ул. Париж, около Черната джамия, около Руския паметник човек можеше да остане без галоши. Когато паднеше сняг през ноември, ние чакахме той да се стопи към Гергьовден. Изчистване на снега през зимата не ставаше. Затова, когато снеговете започнеха да се топят, в София ставаше неописуема киша и кал.

През лятото, обратно — ние потъвахме в прах. А когато духнеше вятър, цели гейзери от прах се издигаха към небето. Заедно с праха хвърчеха и нашите шапки, които догонвахме понякога чак в съседната улица.

Сметта се вдигаше с гальоти, вярно, всеки ден, но все пак с гальоти, и колкото да беше малка София, сметта й все беше голяма.

Водоснабдяването ставаше посредством улични чешми, по ъглите на улиците, гдето слугини, вестови (ординарци), баби и госпожи с кофи или пригодени за целта газови тенекии ходеха да си точат вода.

Пред тези чешми са ставали страшни кавги, блъскане на тенекета с кофи, а често и размяна на юмруци. Причината е била винаги една: или пререждане или любовни интриги между ординарците и слугините. На чешмата съм виждал „госпожа капитаншата“ по налъми с тенекето да отнася вода, за да довърши прането, тая капитанша, която същата вечер ще се докара в деколтена рокля, за да присъствува на големия бал във Военния клуб. С вкарване на водопроводи в жилищата уличните чешми постепенно изчезнаха, а водомерите донесоха нов приход на общината.

До 1901 година София се осветляваше с петрол. На всеки 50 крачки имаше поставен фенер, а в него петролна лампа. Всяко утро фенерджията с малката си стълбичка през рамо и тенекето петрол в ръка обхождаше своя район, избърсваше шишето, подреждаше фитила, наливаше петрол, слагаше шишето полегато, за да е готово за запалване, и отминаваше. Колко фенера се падаха на един фенерджия — не зная, но сигурно не по-малко от сто. Вечер същият ще мине да ги запали, а в известен час сутринта — да ги загаси. Често той намираше своята работа извършена от други.

Всяко утро фенерджията обхождаше своя район

Компании весело настроени се връщаха от гуляй. Някой иска да си запали цигарата, а няма кибрит. Фенерът не е много висок. Като се повдигне на пръсти, той долавя лампата, вдига фитила и си пали цигарата. Сега много зависи от „градуса“ на настроението му. Ако е с нормална температура, свива или не свива фитила и оставя лампата на мястото й във фенера, но ако температурата му е висока, то той или ще остави лампата с вдигнат фитил, от което шишето ще се спука и фенерът ще се опуши, или, за по-голям ефект пред другарите, след като си запали цигарата, ще хвърли лампата на улицата, или пък ако е нервен, ще остави лампата във фенера и после ще се извърти с бастуна по фенера и… чат, и стъклата ще издрънчат по земята, а другите се заливат от смях.

Стражата беше още малочислена и по тия часове рядко се съзираше стражар по улиците. Самите стражари бяха боязливи, несигурни за утрешния ден и предпочитаха често да не забелязват такива дребни работи. А главното — знаят ли на кого ще попаднат? Ами ако е някой големец или роднина на големец? Тогава всеки се заканваше: „Утре ще ти смъкна пагоните!“

Самите стражари предпочитаха често да не забелязват…

Бих извършил опущение да не спомена нещо за столичната пожарна команда, за нейния шеф Спиро Костов и за неговите „тулумбаджии“. Казармата им беше в едно мизерно помещение на ул. Раковски, там гдето е днес салонът на д-р Лонг. Две или три пожарникарски коли, карани с коне, една стълба и около десетина двуколки с бурета за носене на вода. При пожар Спиро Костов със своя лъскав шлем, яхнал бяла кобила, предвождаше командата в лудешки кариер из столичните улици, под звуковете на тревожни сигнали на тръбача. Помощта му в борбата с огъня беше незначителна, но столичаните се стичаха да гледат и да слушат непрестанните сигнали на тръбача и лудото тичане на двуколките с буретата за вода. Пожарникарите-тулумбаджии бяха употребявани за всичко. Те бяха и метачи, те караха и погребалните коли, а по време на избори имаха да играят по-особена рол.

През 1899 г., когато започнаха работите по канализацията и трамваите, София стана непроходима. Мнозина от ония софиянци, които обичат да закъсняват за връщане в къщи, са падали в дълбоките трапове, изкопани за полагане на тръбите. Това положение трая няколко години.

Въпреки липсата на благоустройство и на удобства, София все пак беше симпатична не само за софиянци, но и за чужденците.