Георги Каназирски-Верин
София преди 50 години (10)

Първото кино

Една вечер пред бюфета на градината опнаха бяло платно. Срещу платното поставиха нещо като магически фенер. Апаратът затрака и върху платното видяхме оживени фотографии. Един поливач на улица опръсква един разсеян минувач; после кавалерия препуска и ето даже че конете идват към нас… те като че ли ще ни прегазят… аз изумявам от страх. Светлината идва, платното е отново бяло. Това беше първият кинематограф. Цялата нощ не спах и мислех по това чудо.

Подир месец една кръчма срещу Шарения мост, там гдето е днес хотел Бел Вю, се превърна в кино. Салонът не побираше повече от 30–40 души. Входът струваше 30 и 50 стотинки. На екрана се даваха малки фарсови комедийки, които траеха по пет-десет минути. Понеже филмът беше ням, до екрана стоеше един господин, който обясняваше действието с висок глас: „Вратата се отваря“. „Влиза жена му“, „Той не я забелязва“, „Той блъсва карафата, която пада и се счупва“ и прочее. Едва две-три години по-късно на мястото, гдето е днес Модерен театър, в една дълга зала столичният жител Вакаро инсталира първото кино, което даваше по-големи комедии, но все пак неми и с обяснител.

При всеки национален празник на площад „Александър“ пиротехническата рота при артилерийския арсенал организираше нощно празненство с фойерверки. Пущаха се разноцветни ракети единични, после в букети и фонтани и най-накрая се запалваше голяма комбинация от разни цветове ракети, които представляваха вензели и други орнаментики. При такива празници всички прозорци на учрежденията бяха също осветявани с дузини спамацетови^[1] свещи и София ставаше феерична през тези нощи. Публиката от площада и от Градската градина се радваше на тия зрелища.

* * *

По него време се консумираше повече бира отколкото вино. В София имаше много хубава и отлежала бира, — производство на Братя Прошекови, на Павлово, тая на Таки бираджията, освен това Търновско и Шуменско пиво. Много по-късно имахме и бирата на фабрика Македония. Внасяше се също и мюнхенска и дрехерова, па и пилзенска бира. Консумацията беше голяма — аз зная заведения, които харчеха по седем хектолитри на вечер.

Бирата беше евтина. Доскоро още стояха някои стари фирми на бирарията Секлер, която продаваше голяма чаша бира за петнадесет стотинки. „Батемберг“ още не съществуваше. Йосиф Минчев имаше едно малко заведение с женска прислуга на ъгъла на Цар Калоян и пл. Св. Георги, гдето доскоро беше склад за одеала. Към 1904 г. той построи срещу църквата „Св. Георги“ заведението „Батемберг“, в което свиреше прочутият тамбурашки оркестър на Ротшилд, съставен изключително от любители чиновници, облечени в шопски костюми. Там по-късно свиреше и оркестърът на Швертнер.

Една прочута бирария по него време беше „Перо яваш, яваш“, по-късно наречена „Родопи“ на площад Св. Никола.

Хубавата бира, многото закуски и богатата скара привличаха всички семейства в тая бирария, гдето рядко се намираше свободно място. Компаниите оставаха на гуляй до късно през нощта — тогава нямаше определен час за затваряне на заведенията.

Понеже става дума за площад Св. Никола, грях ще сторя да не спомена за подвижните кебапчии, които сновеха навсякъде, но най-много ги имаше на тоя площад. На един широк кожен колан, който минаваше през лявото им рамо, беше закачен мангал със скара, който висеше пред самия им пояс на корема. Мангалът е в същност поставен в една кутия във форма на полумесец, който обгражда тялото на кебапчията. В дясно от мангала има сурови кебапчета, готови за печене, в ляво има място за сол и червен зърнест враждебски пипер, а над кутията парчета хляб, нарязан за по две и половина стотинки парчето или по-голямо за пет стотинки. В дясната си ръка той държи машите, с които си помага при печенето на кебапчетата. Било прав, било седнал на някоя крайна маса на бирарията, вие повиквате кебапчията, който веднага ви подава в хляб две, три, пет кебапчета прясно опечени пред вас. Кебапчето струва пет стотинки. Тези кебапчии имат особен маниер да щракат с машите, за да привличат вниманието ви и да раздразнят апетита ви. Някои от тях бяха виртуози в щракането, което ставаше мелодично.

Подвижен кебапчия. Скарата отиваше сама при клиента и му поднасяше вкусни и сочни кебапчета

Друга известна бирария беше тая на Щърбаков, срещу днешния „Модерен театър“. В нея свиреше оркестърът на бай Никифор, облечен в шопски костюми, и поради това бирарията се наричаше „При шопите“.

И днес срещам един от оркестрантите на бай Никифор, остарелия вече цигулар бай Доротей. Доротей свири с лявата ръка, и то предимно стари възрожденски песни, като същевременно ги пее. Той пее дрезгаво, но с чувство, и при някои пасажи се повдига от стола си в знак на почит към текста на песента. Сега на старини той свири по кръчмите. Най-често го срещам в „Хладна почивка“ и „Дивите петли“.

На ъгъла на Московска и бул. Дондуков, там гдето доскоро беше кафене „Ница“, чехът Хръдличка беше открил бирария под своето име. Беше довел от Прага чешки дамски оркестър. Това смути семейното щастие на госпожите офицерши, които имаха основание да мислят, че техните мъже са прекалено галантни с дамите от оркестъра. Една депутация от съпруги на офицери се яви при тогавашния военен министър Михаил Савов и протестира против ангажирването на тоя дамски оркестър, който задържал мъжете им до късно през нощта. Каква е била интервенцията на тогавашния военен м-р полковник Савов, не зная, но Хръдличка смени оркестъра си, като привлече за оркестранти само мъже. Такова беше времето.

На ул. Алабинска беше прочутата гостилница „Балкан“ на бай Христо. Там се хранеха много видни наши хора, между които бяха: Андрей Ляпчев, Д-р Владов, статистикът Кирил Попов, Яворов, П. Тодоров и други. Келнерът Цеко знаеше вкуса на всички клиенти. Имаше един клиент, грък, който поръчвайки: „Цеко, дай една цорба“! — предизвикваше шумен смях.

По-горе, на площад „Александър“ до самата аптека Странски беше бирарията „Златен елен“, гдето се точеше хубаво отлежало Прошеково или дрехерово пиво и се ядеха виенски панирани шницели по 75 ст. или свинско каре със зеле за един лев. Скъпо!

Не искам да отмина площад Александър, без да спомена за малкото ресторантче „Колумбус“, гдето порция готвено струваше петнадесет и двадесет стотинки, а чорба — десет стотинки.

След закриването на пловдивското изложение виенският ресторатор Мориц Рат демонтира своя павилион от изложението и го пренесе и построи там, гдето започва днес улица „Знеполе“, до самата сегашна Народна банка. Това беше бирарията „Червен Рак“. В нея идваше софийският хай-лайф. Там свиреше гвардейският оркестър, отначало под диригентството на Хохола, а по-късно на Мацак. Кухнята беше изрядна и се сервираше по западноевропейски маниер. Точеше се Прошеково и мюнхенско пиво, а в началото на пролетта се точеше мартенско пиво. В избите имаше всички френски и мозелски вина, както и истински шампански вина.

В Червен Рак ежевечерно имаше големи компании от известни консуматори. Там всяка вечер бяха: полковникът артилерист Раковски, професор Бахметиев, който изпразваше четиридесетата си чаша бира, без да му мръдне окото, най-високият български артилерист Алекси Руев, голям ловджия и гастроном, инженер Шмид, Ив. Стоянович, големият гастроном Вичев, Григор Найденов, и др.

За Мориц Рат нямаше нищо невъзможно. Помня, веднъж му отнесохме един необикновено голям шаран. Тежеше осем кила. Другарите искаха да бъде приготвен по еврейски, т.е. печен на фурна с орехи и лук. Мориц приготви шарана, без да го реже. Всички се изненадахме вечерта, когато двама келнери донесоха една чиния дълга метър и двадесет (мерихме я със сантиметър). В нея шаранът беше легнал цял непокътнат. Мориц беше запазил няколко такива чинии от сервизите, които бидоха доставени от държавата по случай на Шипченските тържества. Същата тази чиния видях как поднасяха друга вечер на друга компания. Носеха я пак двама келнери, а в чинията имаше един омлет с горящ пунш. Като я носеха, пламъците от горящия ром се изкачваха чак над главите на келнерите. Не питах колко яйца са били нужни, за да се направи тоя омлет — предполагам, че не са били по-малко от сто. Мориц много държеше за формата при поднасянето и не се спираше пред никаква жертва, за да бъде оригинален.

И у Мориц вересията беше нещо неизбежно. Големите клиенти дължаха големи суми, по-малките по-малки — тази беше единствената разлика, но вересията си беше вересия. Аз зная, че един мой близък, който ходеше на лов с някои дипломати и им даваше вечери, дължеше на Мориц около тридесет и пет хиляди лева, огромна сума за тогава. Други чиновници или млади офицерчета дължеха малки суми и ги плащаха при получаване на заплатата си.

На първо число келнерът Стоян напомняше това по деликатен начин. Когато някой чукнеше на масата, за да плаща, Стоян се промъкваше измежду масите и бързо повтаряше:

— Молим, молим, кой плаща (и по-низко ще добави): днес първо число, молим, кой плаща?

Така подсещаше длъжниците да уредят сметките си, които той носеше записани на белия си маншет.

Тъжно е да признаем, но е истина, че тогава в София имаше много повече заведения, в които се сервираше западноевропейска кухня и фини напитки, отколкото днес. Имахме и по-голям брой стиловани келнери по професия. Милан, последният келнер от него време, работеше на стари години в Славянска беседа, но от известно време вече не го виждам.

Като си помисля само за ресторанта на Иван Папах, за тоя на Смолницки — „Роял“, в който можеше да се пие дори и прочутото розово шампанско „Oeil de Perdrix“, ресторант Баер и неговия кегелбан, — днешните наши нови ресторанти и като инвентар, и като кухня, и като сервиране, ми се струват смешни и невъзможни. Днес ние съвсем нямаме това, което имахме преди четиридесет години.

Измежду хотелите на София по него време хотел „България“ (старият) ни правеше впечатление на дворец. В тоя хотел слизаха изключително видни чужденци и дипломати. В едноетажното крило над старото кафене „България“ и срещу Военното министерство имаше запазен апартамент, в който живееше собственикът на имота генерал Кесяков, сродник на Тъпчилещовите, който игра известна роля по време на изпъждането на княз Батемберг. След неговата смърт син му Константин и зетьовете му полковници Голдгоер и Раевски от Петроград продадоха хотела и мебелите на Леон Фрай. Особено ценните лични мобили на генерала — легло със злато обшит балдахин върху коприна брокар, която от един век вече не се произвежда, бяха купени от тогавашния руски дипломатически представител Бахметиев, други ценни предмети бяха купени чрез Виткович и Леви за виенския музей, а монументалното писалище от палисандър бе подарено на адвоката Петър Шварц, който посредничи за сделката. Един извънредно тежък полюлей с мозайки и позлатен бронз, чиято тежест не можеха да издържат гредите на хотел България, както и един огромен порцеланов сервиз, маркиран с К. К. и много сребърни предмети, оставени на съхранение у французойката г-жа Балон, при нейната внезапна смърт бяха иззети от френския дипломатически агент в София и пратени на наследниците й във Франция.

На площад „Александър“ днешното дружество Балкан, както казах, беше хотел „Кобург“, също луксозен хотел. От балкона на тоя хотел наблюдавахме безопасно по време на падането на Стамболов комичните двудневни боеве между народници и стамболовисти за превземането на шадравана, който беше по средата на площада.

По него време дрехарският магазин „Тиринг“ напусна зданието, днешния „Феникс“, и Йохан Панах от Виена откри хотел, ресторант, сладкарница и кафене „Панах“. След избягването на Панах в Цариград предприятието бе взето от Кенда.

На ъгъла на ул. Трапезица беше хотел „Братя Иванови“; на самия площад беше големият хотел, градина и ресторант „Одеса“; на мястото на днешната Духовна академия — хотел „Искър“, а при старата поща, днешната хлебопекарница Китев, — хотел „Поща“. На ул. Витошка имахме стария хотел „Батемберг“; на бул. Дондуков до ул. Тетевенска беше хотел „Руски цар“, в който един палав кавалерист беше влязъл веднъж с коня си. Останалото в София бяха ханища, като най-известен от тях беше Хаджимановият хан на ул. Сердика и „Стара Загора“ на ул. Ангел Кънчев.