Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сашо

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Георги Каназирски-Верин

София преди 50 години

 

Издателство „Българска книга“

София, ул. „Росица“ 12

Януари 1947

Печатница Захарий В. Попов, София

Предговор от Минко Генов

Рисунките са от А. Божинов

 

(Преди няколко години издателство „Весела Люцканова“ прави ново издание, като променят заглавието на „София преди 100 години“. В книгата не е отбелязана нито година на издаване, нито издателски номер.)

 

Забележка: Поставил съм някои разяснения за значението на думи, които ми се струват поостарели и неясни. Но за някои от тях нищо не можах да намеря… Който може да помага, да ми се обади (eto(при)applet-bg.com). Сашо.

История

  1. — Добавяне

Махалите

Когато чужденецът влизаше в Столицата, откъм гарата, която беше още нова, прясно боядисана, с малка градинка на площада и в нея малък бюфет и оркестър с физармоника, в дясно от градинката той виждаше голямо неравно поле, по което пасяха стада овце. На това поле по Великден ставаше голям събор. Там се построяваха стотици шатри и бараки на циркаджии, фокусници, музеи, паноптикуми, феномени, бирарии, кебапчийници, сладкари, големи и малки люлки, стрелбища, бозаджии, халваджии и какво не. Човек се заглушаваше от какафонията на разните музики, оркестри, гърмежи, викове, барабани, песни на румънски и сръбски певачици и поканите, които циркаджиите отправяха към посетителите. Тук беше палатката на Петър Панайотов Гимнастика, по-горе до него клоунът Алберт Щарк с напудрената си мутра, с големите си уста и обкръжените със синьо очи под дебели вежди, отправящ към публиката на развален български език разни смешки. До него в друга палатка е говорящата глава или глава без тяло, по-нататък е цирк с бълхи, жената колос, която носи върху гърдите си на една дъска двама мъже, следва менажерията, картогледачката, овцата с пет крака, морското чудовище, фокусникът, който вади гълъби от цилиндъра и пр. и пр. Въздухът беше изпълнен от миризмата на кебапчета, банички, мекици и дим от огньовете, на които се печеха пуканки. Тоя събор се откриваше на Великден и траеше често десетина дена. След това полето отново се оголваше, стъпканата трева наново израстваше и стадата идваха наново да пасат. Днес това поле е един от най-гъсто населените софийски квартали, а в центъра е болницата „Майчин дом“.

s22-23.gif

 

Великденският панаир

 

В ляво на същия булевард, малко по-долу, почти до ъгъла на ул. „Гробарска“, същият чужденец виждаше друга интересна гледка. Стотина малки бараки, фантастично облицовани с газови тенекета, с врати от амбалажни сандъци съставляваха прочутата тогава циганска махала. По средата имаше малка двуетажна паянтова полусрутена къщичка, в която живееше „царибашията“ или циганският цар. На празното място пред къщичките се излежаваха циганки и циганчета с разноцветни шалвари, които тичаха подир минувачите, за да изпросят една пара: „Чичо, давай ми едно петаче, да ти дава Господ живот и здраве!“

Често по прахоляка на тоя мегдан се разрешаваха циганските спорове, които понякога се израждаха в грозни побоища, от които разтърваните съперници излизаха непознаваеми, окървавени и опрашени. Дълги години софиянци протестираха, че на такова видно място се търпи тоя квартал, но поради „изборни съображения“ (циганите се използуваха от всички правителства) никое правителство не се решаваше да вдигне тоя квартал.

Днес на това място е дирекцията на столичните трамваи и литографията „Балкан“. Единствен спомен, останал от циганите, е циганската механа, която беше прочута със своето хубаво вино, и която и днес се посещава от мераклии софиянци.

Тук-там няколко уединени сгради и ето ни пред „Шарения мост“. „Шарен“, защото дървената му част е била нашарена с българския трицвет. Днешният Лъвов мост е построен през 1890 година. Софиянци, които винаги са обичали да правят вицове, забелязвали, че блестящите на слънцето нови бронзови лъвове нямат езици. Те дълго време разпространяваха вица, че на лъвовете отрязали езиците, за да не могат да кажат колко е откраднато при постройката на моста.

s24.gif

 

Един от лъвовете „без езици“ на шарения мост

 

След моста начеваше ул. „Витошка“ (сега бул. „Георги Димитров“) и градът започваше да става по-плътен, като се почне от ул. „Цар Симеон“. На ъгъла на ул. „Цар Симеон“, гдето до преди няколко години беше областният съд, на едно празно място се намираше цирк-театър „Ангело-Пизи“, превърнат по-късно в театър, в който се редуваха български трупи с Тончев (Мебото), Щърбанов, по-късно артист в Народния театър, Фратю Фратев и др. Тук за пръв път Т. С. Тончев представи „Асото Спатия“, пиеса, която имаше голям успех на него време. Играеха се „Сръбско-българската война“, и „Люкреция Боржия“.

По него време и аз страдах от манията да актьорствувам, мания, която своеволно нарекох „скинастения“ и която обяснявам по-нататък. Бях ученик в четвърти клас и скришно от родителите си участвувах с малки незначителни роли в някои пиеси. Тончев и Фратев поставиха пиесата „Люкреция Боржия“, в която благоволиха да ми дадат ролята на един испански благородник. Цялата ми роля се състоеше от четиринадесет думи, които аз казвах в момента, когато Дженарио със шпагата си смъква буквата Б от надписа „Боржия“, за да остане „оржия“. Наближаваше часът за отиване в театъра. Отивам при баща си да му се обадя, че ще отсъствувам, за да видя пиесата.

— Да видиш пиесата ли отиваш или да участвуваш в нея?

— Как… участвувам… Не, татко, отивам да гледам само.

— Тогава на ти 2 лева да си купиш билет.

Взех двата лева и бързо затичах към Ангело Пизи, за да не закъснея. Влязох в сцената и набързо се съблякох. Навлякох едно розово трико, буфнали кадифени гащи с желти копринени нарези, облякох един разкошен испански пурпоан, вързах около врата си бялата широка плисирана яка, избрах си хубава шпага и шапка с дълго червено перо, напудрих си лицето, малко червило, малко синьо под очите, надебелих веждите си и след тоя грим мен ми залепиха едни хубави руси мустаци и брада Хенрих IV. Истински испански благородник. Пушех си спокойно цигарата и с нетърпение чаках да дойде моментът за излизане на сцената. Тоя момент не закъсня, но той ме изправи пред голяма изненада. Когато влязохме групово на сцената и аз гордо отправих поглед към публиката, видях на първия ред столове седнал баща ми с облегната брада върху хватката на шашката си (той беше военен). Краката ми се подкосиха, аз се изплаших. Аз съм бил издаден. В театъра идваше един млад момък от австрийски произход, казваше се Валтер. Той притежаваше магически фенер и поради слабото тогавашно осветление Тончев го ангажираше срещу 5 лева на вечер да осветява сцената със своя фенер. Той се познаваше с баща ми и му съобщил, че аз ще играя. Сега вече разбрах, че, когато ми е давал двата лева, баща ми е знаял много добре, че ще играя и е искал само да провери доколко умея да лъжа. Веднага след моето излизане той е навлякъл шинела си и тръгнал към театъра.

Едва успях да намеря своето спокойствие и чух репликата, която чакаше моите 14 думи. Изрекох ги някак си бързо и без особен патос. Знаех какво ме очакваше. Ето че нашата група напуща сцената. Бързо тичам към ъгъла за събличане, за да мога да напусна театъра преди баща си. Той обаче предвидел това — едва бях стигнал до мястото за събличане, когато малката вратичка се отвори и аз се намерих лице с лице срещу него.

— Няма да се събличаш! ми заповяда той. Хайде с мен!

Той ме хвана за ухото и не го изпусна вече до пристигането ни в къщи: от ул. Цар Симеон, гдето беше театъра, минахме по цялата ул. Витошка (днес ул. Г. Димитров и Сталин) до ул. Неофит Рилски, гдето живеехме. Красива картина: един български офицер, хванал за ухо един испански благородник (не, франкист) и го разкарва от единия край на града до другия, като от време на време го подкарва да върви с един удар на шашката си. Така пристигнах дома, гдето благодарение намесата на милостивата ми майка аз се спасих от по-осезателно наказание за моята лъжа.

Но моите дрехи останаха в театъра. На другия ден, когато се събудих, чудех се с какви дрехи да се облеча, за да отида да върна испанските дрехи и си взема моите. Баща ми вече беше излязъл, когато на пътната врата се позвъни. Евреинът Самуил, който даваше под наем театрални костюми, носеше моите дрехи и искаше да му предам испанските. Размяната стана набързо под непрестанния смях на майка ми и на всички в къщи. Според мен това беше уговорено между баща ми и Самуил.

Понеже става дума за Самуил, нека кажа, че Самуил беше добряк евреин, който имаше голям склад с театрални и други костюми. Той ги даваше под наем на трупи или на частни лица по време на карнавала. От това се препитаваше. Той даваше под наем и фракове, цилиндри, смокинги, рединготи. Много сватбари тогава, вместо да имат официални дрехи в своя гардероб, взимаха под наем от Самуил необходимия фрак и цилиндър за времетраенето на церемонията. Зная, че е имало случаи, когато и за официални приеми някои наши видни общественици са прибягвали до услугите на Самуил.

Най-често, обаче, в дъсчения театър Ангело Пизи играеха двама Ибиш Ага (арменецът Белиян и гъркът Атанас Вая).

По едно време в трупата на Вая се подвизаваше красивата българка Ирина, която пееше български и турски песни с много приятен глас. Тя привличаше голям брой офицери, особено от кавалерията. Освен турските фарсове с вечния герой Ибиш, който се прави на абдал, а надлъгва всичките, и единствената турска оперетка „Леблебеджи Хорхор Ага“, Ибишовци играеха от време на време шекспировата „Отело“ на турски език. От трагедия, това шекспирово произведение се превръщаше в най-смешния фарс, особено когато турският Отело се провикваше: — „Дездемона, хей гьонлюм Дездемона, Бана хер шей сьойле иопса сени богаръм бойле, бойле, динини скитим!“ А тя му отговаря — „Вай, Отело керата! Не пис бу миллет кабахат бенде йоктур, хей йолдаш.“ А когато Отело се самоубива и крещи „Иоли йорум ей джиджи кузум“, публиката умираше от смях. На тия ибишовски представления присъствуваха много чужденци, а един от редовните посетители беше нашият народен поет Иван Вазов. Вярно, че оскъдицата от спектакли беше голяма.

Като продължим по ул. „Витошка“, стигаме до днешната джамия Баня Баши. В дясно от джамията беше скътана женската баня, а в ляво към улица Търговска — мъжката. И двете бани бяха стари, едноетажни, схлупени постройки, с неудобни стаички за събличане, но с много по-изобилна минерална вода от днешната баня (част от тая вода се изгуби при постройката на новата баня) и с един голям майстор кафеджия. Пред женската баня, там гдето са днес халите, имаше голям мегдан, на който ставаше петъчният пазар.

Тук селянки от околността със своите пъстри носии и накити, със своите огърлици и пендари, с преплетени в косите си разни монети, а момите с глави обкичени с паунови пера и други украшения, предлагаха в изобилие масло по 10 гроша, кокошки по 4 гроша, гъски по 10 гроша. И при тези низки цени пазарлъците бяха безкрайни. Най-многобройни клиентки бяха чехкините и виенчанките, които се връщаха с препълнени панери. Софиянци и тогава живееха със сметка и економии. Приказни времена!… Една хубава картина от художника А. Митов обезсмъртява тоя пазар.

По-късно на същото това място бе построен големият дъсчен цирк „Хамершмид“. В тоя цирк дебютира и продължи своята кариера нашият, с международна известност, гимнастик Лазар Добрич. Той и неговият брат Ал. Добрич, борец, когото познавахме под името Сандо Абдала, се прочу от деня, в който той се бори и победи една мечка. Тогава го нарекохме Сандо Боримечката. По-късно циркът биде превърнат в театър и в него гостуваше оперната трупа на Енрико Масини с познатия тенор Гуаско, баритона Белини, баса Газоти и с диригент покойния Франки, по-късно диригент в нашата опера и учител в италианското училище. Тук, в тоя цирк-театър, субсидираната трупа „Сълза и смях“ даде първите си популярни представления.

По този повод ще разкажа един епизод за първото неуспешно популярно представление, подробности за което зная от г. Иван Попов. Историкът Ив. Радославов, като член на театралния комитет при М-вото на просветата, взема инициативата да се създадат популярни спектакли и за тая цел избира цирк „България“ като единствено място, гдето може да се побере по-многочислена публика. Иван Попов, придружен от тогавашния касиер на трупата — П. Въжаров, преглеждат театъра и констатират, че той е неудобен за целта и че главно нямало място за обличането и гримирането на артистите. Радослав, който ги придружавал, намерил, че конюшните могат да бъдат използувани като артистически ложи за обличане.

— Как? — казва Попов — искате да поставяме дрехите си върху яслите и да тъпчим по тор?

На земята имало 10 см. конски тор.

— Да не би да искате да ви постелем червен плюшен килим? — запитал саркастично Радославов.

— Ще дойде ден и това да стане, пророкувал маститият артист.

И понеже Радославов бил господар на положението, трупата е трябвало да се подчини и да играе в тоя цирк.

Когато вечерта започнало представлението, завалял проливен дъжд. Дъсченият покрив бил слаб и дъждът почнал да вали на сцената и в зрителната зала. Повечето от зрителите отворили чадърите си, а ония, които нямали чадъри, покрили главите си с вестници или кърпи. Самият Радославов се подслонил под една ложа. Актьорите, обаче, не можели да отворят чадъри на сцената. Завесата била спусната и Петър Въжаров се явил на авансцената и съобщил, че представлението се отлага.

s30.gif

 

В театъра валеше дъжд

 

Но да продължим: в дясно на ъгъла площад Бански и ул. „Мария Луиза“, сега „Георги Димитров“, беше голямото кафене „Македония“ на Спиро Холйолчев (до дъно разрушено от бомбардировката) със своята широка тераса и многобройни маси на тротоара, на който мераклии софиянци седяха и чакаха излизането от женската баня на окъпаните софиянки, със зачервени и потни лица, като сучеха мустаци и намигаха. Тук беше центърът на търговията и най-оживеният пункт на София. Това кафене беше и център на всички македонски дейци. Там се срещаха постоянно Даме Груев, Сарафов, Гарванов, Паница, Кръстю Българията, Лука Иванов, Тане Николов и много други. Такова голямо кафене и с такива разнообразни напитки ние нямаме в днешна София. Долепено до кафене „Македония“ беше миниатюрното „Арменско кафене“ на Чауша.

Не знам дали има някой от старите вестникари, литератори, художници и артисти, който да не е пил кафе на вересия у Чауша.

Тясно, като коридорче с по три мраморни маси от двете страни, в дъното оджакът за правене на кафе, истинско кафе. По оджака бяха написани с тебешир множество имена, днес прочути, а под тях резки означаващи консумирани и неплатени кафета. При входа от дясно е тезгяхът на часовникаря Иван. Над главата му висят окачени 3–4 часовника, а той прегърбен с лупа на окото дращи с щипците по стари часовници, които поправя срещу 2 или 3 лева.

От рано сутрин до късно вечер по масите се щрака таблата, а някои играят „пикет“ или „сантасе“. Понякога избухват кавги, но те се приключват винаги с една почерпушка. Тук се съчиняват и се разнасят интригите между артистите на „Сълза и Смях“. Тук вестникари пишат своите хроники, поети като Кипров и Николаев (Бездомник) пишат своите стихове за „Българан“ и „Барабан“. Тук всеки ден по два пъти идваше артистът Белю Белчев да докладва колко реда тухли има наредени по новата сграда на Народния театър. По цели дни стоеше той пред зидарите и нетърпеливо следеше строежа. Нещастникът не дочака края: полудя и умря.

Нека изброя някои фигури, които се срещаха постоянно в Арменското кафене: Сава Огнянов, Васил Кирков, Н. Ф. Щърбанов, Елин Пелин, Яворов, проф. Балабанов, Ив. Попов, Ал. Кипров, Андрей Николов, Ив. Ст. Андрейчин, Гено Киров, Коста Стоянов, Любомир Бобевски, Пав. Генадиев, Стоян Бъчваров, Сарафов, Л. Костов, Владо Николов, перукерът Пирас, Ал. Божинов, П. Завоев, понякога идваха Ст. С. Шангов, Сим. Радев, и много, много други, а веднаж дойде и министърът на просветата д-р Ив. Шишманов. Много от тия имена бяха написани с тебешир по оджака на Чауша.

От ляво и от дясно на ул. „Мария Луиза“ към Св. Неделя бяха рибарите, касапите, зарзаватчиите. Лятно време там миришеше ужасно на риба, а касапите с големи конски опашки пъдеха милиардите мухи, що кацаха по окаченото месо. До тях бяха сиренарите. Големи каци сирене, стотици пити кашкавал, а по мрамора масло в изобилие.

Близо до разрушената от бомбите дрогерия „Златен лъв“ беше гостилницата „Цариград“ на Евтим Саранов. Една дузина прясно калайдисани тенджери с най-вкусни нашенски ястия бяха изложени пред самия вход. Не беше необходимо да се чете листът за ястия. Погледнете в тенджерите, изберете си ястието, и сядайте да ядете. Супата струваше 15 ст., готвено 50 ст., печено 75 ст. Но и тези стотинки понякога липсваха.

В малката градина зад гостилницата на чисто покрити маси се хранехме с часове, защото там идваха да се хранят и някои певачки, та компанията ставаше много оживена и приятна.

На една от тия масички, към ъгъла на дворчето, седнал скромно клиент.

— Моля ти се, Тодоре, дай ми половин супа.

— Няма как — отговаря келнерът Тодор, една порция представлява за готвача една голяма готварска лъжица.

— А бе дай ми половин лъжица, не ми е гладно.

— Как ще маркирам половин лъжица, когато порцията супа е 15 стотинки.

— Нищо, аз ще ти дам гологан (10 ст.).

Без да искам, долових веднаж тоя диалог между келнера Тодор и прочутия милионер Кочо х. Калчев.

Над дрогерия „Златен лъв“, на самия покрив, подобно на американските руфгартен, беше градината Орфеум „Нови свят“, гдето по цяла нощ слушахме унгарски, сръбски и румънски мелодии от арфянките.

Като завиете в ляво, на днешния площад „Св. Никола“ бяха вехтошарите или „Бит пазарът“, както доскоро се наричаше това място. Целият площад, бараките и околните дюкяни бяха изпълнени с най-разнообразни стоки: стари дрехи, обуща, чизми, свещници, шапки и каскети, кревати, шишета, вани, маси и столове, скринове и гардероби, офицерски шинели и саби, стар револвер, скъсан фотьойл, часовник с кукувица, висящи ламби, чинии, огледала, стари картини, женски костюми и какво ли не още. По-късно „Бит пазарът“ се премести на площад „Трапезица“. На този площад бяха тенекеджиите, които цял ден вдигаха адски шум при изработването на джезвета, кюнци и пр.

Ето че ние стигаме до площад „Св. Неделя“, който тогава беше известен като площад „Св. Крал“, катедралата на столицата, в която ставаха всички официални церемонии и която се славеше със своя хубав хор под диригентството на учителя Николаев. В него пееха като дисканти Ал. Гиргинов, Малеев, Д. Стоянов, а имаше и неколцина певци останали от руския хор на Славянски. В църквата се съхраняваха мощите на сръбския крал Стефан. На площада ставаха всичките паради. Уверяват, че в двете дървени кубета — днес те не съществуват — Левски се е крил цели три седмици, хранен скришом от клисаря на катедралата. По това време изравняваха нивото на площада със съседните улици. За да стане това изравняване, площадът биде смъкнат и църквата остана на височината, на която е днес. При разкопките, които се наложиха, бяха открити множество римски гробници и части от римските терми (бани). Дълго време те бяха открити за софиянци. През 1939 година при едни нови разкопки бе отново намерен входът за римските бани, но в същност с това нищо ново не се откриваше.

На северозападния ъгъл на площада имаше едно слабо възвишение, на което се намираха няколко малки дюкянчета. Първото от тях беше на прочутия Миту кебапчията, който по-късно се пренесе на бул. Дондуков. До него имаше една бръснарница, тя е същата, в която, според Стоян Заимов, Левски е проявил своето необикновено спокойствие, когато разтрепераният бръснар, който знаел кого бръсне, слушал седящия на съседен стол бимбашия да разправя, че търси Левски. Тази бръснарница беше до кафенето на Трайкович. Отсреща беше Митрополията със широко отворени портали.

На източната част на площада, на ъгъла на ул. „Клементина“, беше старата църква „Св. Петка“, днес зазидана в митрополитското здание. До нея, в днешния двор на Митрополията, беше арменската църква „Св. Богородица“. На ул. Витошка, гдето днес е Караманлията, беше църквата Св. Параскева Самарджийска. На ъгъла, гдето днес е Духовната академия, се намираше камбанарията на днешната църква „Св. Неделя“, а зад камбанарията се намираше паянтовият хотел „Искър“, предпочитан от офицерите.

Площадът изглеждаше много широк, защото движението беше много слабо. Там, гдето днес спират трамваите № 2 и 5, беше станцията на тогавашните брички с един кон. Тези еврейски брички бяха красиви талиги с яйове, снабдени с красиви фенери, със стъпала за качване, покрити с мушама, а някои с кожа, нашарени и с пискюли, а отвътре капитонирани с плат, украсени с малки огледалца. Седалищата им бяха с яйове покрити с червено кадифе. С тия брички идвахме от гарата, с тях се пътуваше до Дупница и Кюстендил. С такава една бричка веднъж пътувахме до Лом през Петрохан и Берковица, защото линията — София — Плевен не беше построена.

s34.gif

 

Еврейска бричка

 

До бричките бяха наредени талигите — винаги готови срещу 50 стотинки или три гроша да ви пренесат 1/4 тон въглища.

Файтоните — това луксозно превозно средство по него време — се редеха пред дрогерията на Генев.

По Гергьовден и по Димитровден този площад се изпълваше със селянки от всички краища на страната, които идваха да се „цанят“ за домашни прислужнички.

— Цаниш ли се, моме?

— Е па, цаним се.

— Колко сакаш?

— 20 лефета на месец и чифт кондури.

Есенно време площадът беше пълен с волски кола претоварени с хубави мешови дърва, които се продаваха по 7, 8, 10 лева колата, защото в Своге, франко гарата, кубическият метър струваше 5 лева.

Петъчен ден на същия площад ще срещнете селянин с магаренце, върху което на кобилица висят 4 цедилки с прясно горублянско сирене. Когато го купите по 1.60 килото, той ще дойде до в къщи да ви го наложи в качето.

s35.gif

 

Така се внасяше в София Горублянското сирене…

 

Към Коледа и по-късно за Нова година, защото тогава ние посрещахме най-първо Коледа, а после Нова година, на тоя площад и към ул. Витошка имаше хиляди сергии с най-разнородни лакомства: халва с орехи и тахан, портокали, мандарини, рошкови, фурми, смокини, лешници, сини сливи, ябълки, сухо грозде, пастърма, луканки, наденици, суджук и какво ли не. На отделни колички продаваха по 3 до 5 лева, заедно с бурканчето, кило сладко от череши, от вишни, от портокали, от орехи, от рози, бяло сладко. И всичко в такова изобилие, че човек не знаеше от кое да купи.

s37.gif

 

Боза убава сладка!

 

Продавачите предлагат високогласно и хвалят своята стока. И между многото чувате: „Жежки кестени“! или „Боза убава сладка, майката да пие, на детето да не дава“. На ъгъла на тротоара стои салепчията със своето мангалче, над което ври гюмът със салеп. „Саалеп, Саалеп, жежок вриет! Пари гуша, вади кашлица“! Изборът е голям, остава и портмонето да не е празно.

s38.gif

 

Саалеп, саалеп жесток вриет!

 

Ако продължим по улица „Витошка“ (сега бул. Й. В. Сталин) в дясно. Гдето днес е величествената Съдебна палата, там беше сладкарницата „Айфелова кула“ на Атанас Кечеджи, който правеше най-хубавата баклава, потънала в обилен сироп, струваща 20 стотинки парчето. Той фабрикуваше и бонбони и локуми по рецептата на хаджи Бекир от Стамбул. След това идваше фотографията на Иван Владиков, а до нея в голямо празно място, заградено с дъсчена ограда, се издигаше двуетажното паянтово здание на прочутото основно училище „Денкоглу“. На самия ъгъл няколко баракички приютяваха един тенекеджия, един бозаджия и един гостилничар. Какви сладки гостби готвеше той и продаваше по 25 стотинки порцията, а неговото кисело мляко-каймак се ядеше с удоволствие!

На същия този ъгъл спираше първият столичен трамвай на Димитър Шишков. Голям раздрънкан омнибус, каран от два дръгливи коня, свързваше столицата с Бали Ефенди (сега Княжево). Застанал на тротоара бае Димче, слуга на Шишков, който изпълняваше службата на кондуктор и на ватман, високогласно канеше пътниците:

— Хайде, трамвайо че тръгне! Кой че иде на Бали Ефенди, да се качува! Хайде за Бали Ефенди! Хайде за Юкара баня! (Горна баня).

Тази покана той многократно отправяше към редките минувачи.

На отсрещния ъгъл беше къщата на генерал Желявски, после следваше конакът на Тодораки Пешов, къщата на Гаки Трифонов, след която тая на Тома Малков, после тая на Гърнева, позната заради нейните отношения с диктатора Ст. Стамболов. После следваха къщички без значение до днешната ул. „Неофит Рилски“, гдето градът свързваше градината Салаш, на Иванчо Гърчев, в която офицерите от близките казарми играеха на кегелбан и празнеха бутилки с хубавото Прошеково пиво.

Лявата страна на ул. „Витошка“, с изключение на зданието с дългите балкони, в което живееше нещастният Дико Йовев, известен със серията свои статии започващи с позив „Вивос вокос“ и замесен в аферата с фалшивите гербови марки, поради което се самоотрови в полицейския участък, в който беше задържан, нямаше нищо особено. В това здание беше и кръчмата „Ново село“ на бае Георги със своята долна и горна камари. В тях председателствуваше известният емигрант поляк Станислав Згодински (Згодата) със своята дълга брада на патриарх. Около него се събираха баш чешменци. Згодата пиеше здравата. Една зимна вечер, сръбнал доста, той се прибирал в къщи. Живеел някъде около арсенала. Изгубил съзнание, той паднал на снега и заспал. В зори огнярят от арсенала, минавайки, съзрял Згодата в снега, вдигнал го и го отнесъл на гръб в арсенала, гдето го сложил пред голямата пещ, за да се стопли и съвземе. А самият огняр почнал да подклажда огъня и да хвърля въглища. От топлината Згодата се събудил и, като видял полуголия огняр да хвърля въглища в отворената пещ, помислил, че е умрял и че се намира в ада. Уплашен Згодата се хванал за брадата и извикал: „Велзевуле, прощавай, пиян бях, когато умрях, за това съм тук в ада. Моля те, пусни ме да си отида!“

След това идваха: зданието на бившия финансов министър Михаил Сарафов срещу конака на Тодорак Пешов и ъгловата къща на ул. „Солунска“ на големия предприемач Дим. Гиргинов, в която живееше и окулистът д-р Гиргинов. Друго за отбелязване нямаше.

Между ул. „Солунска“ и „Гладстон“ имаше голям прашен мегданлък с много схлупени малки къщурки. В една от тях живееше тетка Краля, майка на „Старото“ — въстаника Стефчов, убит в Македония. При тетка Краля живееше нейният сродник — детският стихотворен Чичо Стоян. Там за пръв път видях и неговата съпруга, хубавата и заслужила наша актриса Роза Попова.

Когато витошките снегове се топяха, тук при кръстосването на ул. „Витошка“ и „Солунска“ подземната „Крива река“ избликваше и наводняваше целия мегданлък, като му даваше вид на езеро. Оттук Кривата река минаваше през „Солунска“ до Народния театър, гдето се губеше и излизаше негде при Ботаническата градина, за да изпълни дълбокия трап срещу сегашната турска легация, превърнат отпосле в зимна пързалка, а сега народна детска градина.

Пред казармите и в дясно от тях на днешния бул. „Патриарх Евтимий“ имаше голям плац, на който войниците произвеждаха ученията си. Зад казармите имаше ливади до самия арсенал, а зад арсенала започваше чудно хубавата вишнева градина — Куру-Баглар или днешният Лозенец. През месеците май и юни Курубаглар беше най-приятното място за разходка на софиянци. Възвишението беше изцяло покрито с горички, на някои места непроходимо гъсти, от вишневи дръвчета, които даваха изобилен плод. Софийските вишни се отличаваха по своя приятен възкисел вкус, по своята сочност и аромат. Тук-там се открояваха малки поляни, които се използуваха от софиянците за техните пикници. Лятно време всяка вечер, а особено в празничен ден тук идваха големи компании от по 20–30 души с множество кошници пълни с ястия, хляб и бинлици[1], и седнали на зелената трева, унищожаваха всичко. Кошниците се връщаха празни. На една по-голяма поляна имаше бюфет и люлки. До късен нощен час в Курубаглар се слушаха песни, китари, окарини и детски смехове. Вишневите градини бяха свидетели и на много любовни идилии. Курубаглар изчезна, днес там е столичното предградие Лозенец.

Старата ул. „Витошка“, днешен бул. „В. Й. Сталин“ наследи чудно красивия декор на Витоша. Зиме цяла покрита в бяло, лете — зелена, Витоша е ненагледна. През сезона на горещините тя е толкова приятна със своята прохлада, която надвечер праща на софиянци. Витоша вдъхнови нашия велик Вазов да напише следния стих:

Смей ли се, облак ли лоба и залива,

Румен ли вечер е той от зарите,

Снежна ли мантия с блясък я завива,

Все ме плени, приковава очите.

а друг път:

Напразно, Витоша, лудуваш бесно.

На стола ми се смей кокиче пресно,

Донесено от твоите плещи.

Ето как Вазов рисува Курубаглар:

На връх Курубаглар засмяната могила

Обсипана с синчец и теменужка мила.

Никой не може да отнеме на София този красив декор, това богатство — Витоша.

Нека се върнем обратно.

От четвъртия етаж на Френския институт — „Алианс франсез“ наблюдавам усиленото движение по площад „Славейков“, получил името си поради това, че на тоя площад до бившата забавачница, срещу „Алианс франсез“ се намираше къщата на стария П. Р. Славейков. Днес автомобилите следват един след друг, трамвайни коли кръстосват, пешеходците са многочислени и едва си пробиват път по тротоарите и по четвъртитото убежище в средата на площада. Множество магазини, аперитиви, кафенета и кина поглъщат и изхвърлят хора. Навалицата е особено голяма пред кино „Култура“ и пред кино „Славейков“, навалица има и пред входа на „Алианс франсез“, гдето е обявена някаква сказка. Неволно си спомням какво представляваше тоя голям площад преди 35 години. Там, гдето е днес Учителската каса, беше старото паянтово турско здание на г-жа Султана Др. Христова, в което се помещаваше телефонната кабина за публиката (телефонът не беше още разпространен по домове и кантори). На ъгъла на ул. „Солунска“ беше печатницата на Янко С. Ковачев, а до нея къщата на стария учител Попович. Срещу днешния „Алианс франсез“ беше забавачницата. Единственото питейно заведение беше малката бирария „Кебърле“ на мястото на днешната аптека Пенчев, а самата аптека беше на отсрещния ъгъл. По самия площад през деня се срещаха тук-там минувачи, но никога не можеха да се преброят повече от 10 души наведнаж. След 7 часа вечерта площадът беше съвършено пуст и тъмен. Жена не смееше да мине сама по площада след 8 часа вечерта. В съседство беше малкият площад Такев, който тогава беше пазарище. Там бяха построени около 50 дъсчени дюкянчета: касапници, зарзаватчийници, емишчийници[2] и дори няколко кафененца. По ул. „Ангел Кънчев“ към казармите се намираше старият хотел „Стара Загора“, а в дясно — бирената фабрика на Таки бираджията, чиито големи бъчви се търкаляха по улицата и по празното място, с лице към ул. Витошка, върху което Тома Малков построи голямото здание за фелдшерско училище, а отсетне мъжка гимназия, днес унищожена от бомбардировката.

Все в съседство с пл. „Славейков“ ще отбележим старата централна поща. Днес Търговската банка заема същото място и сградата напомня старата поща само по часовника си, който е над фасадата. Срещу пощата беше румънската легация.

s43.gif

 

Старата телефонна централа на мястото на сегашната Учителска каса

 

Ако тръгнете към ул. „Алабин“, ще излезете горе-долу срещу тогавашния хотел „Люксембург“, обитаван от специалната клиентела на чужди артистки. Пред хотела имаше летен театър, в който операта на Масини често гостуваше, и често артистите пееха на една публика от 50 до 100 души. В зданието до Люксембург (в Стамболово време) се помещаваше полицейски участък. В „Драски и шарки“ Ив. Вазов, правейки алюзия за изтезаванията, които са ставали в зимниците на този участък през време на диктатурата, слива стенанията на мъчениците с ариите на „Травиата“, изпълнявани от трупата на Масини.

От площад „Славейков“ се отделяше ул. Самоковска, по-късно наречена „Граф Игнатиев“, тогава кална и безлюдна, по която се срещаха волски коли. От двете страни на улицата имаше малки двуетажни паянтови къщички. Единствената висока къща (тя съществува и днес) е на ъгъла на „6 септември“ — днес бакалският магазин „Измир“. В тази къща живя известно време нашият поет Кирил Христов; на другия ъгъл беше кръчмата на „Спас заклания“.

Църквата „Св. Седмочисленици“, бивша Имарет джамиси, заедно с градинката пред нея, тогава беше централен затвор и я наричаха „Черната джамия“. Целият парцел беше заобиколен от високи каменни зидове. Главният вход беше откъм ул. „6 септември“ срещу днешната прогимназия. Там беше и военният пост. Около стените се разхождаше постоянен военен патрул. В Черната джамия се влизаше най-напред в първия двор, част от днешната градинка. Там беше караулното помещение и военен вещеви склад. През втората врата се влизаше във втория двор, гдето имаше пристройка с килии за по-маловажни престъпници, една кафеджийница, един бръснар и една лавка. По-важните престъпници бяха в самата джамия (църквата), в която имаше една околовръстна дъсчена галерия, на която се изкачваха по дървени стълби. Окованите във вериги бяха долу в партера. Близо до днешния вход на черквата имаше малък зимник, който служеше за карцер. В Черната джамия са лежали много наши общественици, но нейният най-именит пансионер беше Петко Каравелов. По тази причина след смъртта си той биде погребан до олтаря на днешната църква Св. Седмочисленици, бившата Черна джамия.

По улица „6 септември“, на другия ъгъл, гдето е Министерството на вътрешните работи, се намираше първият дворец на княз Александър Батемберг.

В тоя дворец той живя няколко години, докато можаха да приспособят за жилище стария бейлербейски конак[3] на площад „9 септември“. В едно малко здание, долепено до двореца, се помещаваше Санитарната дирекция, а на ъгъла на Гурко беше Министерският съвет. На другия ъгъл беше зданието на Братя Иванови, отсетне откупено за Дирекция на железниците. До него беше Народната библиотека, отсетне руската гимназия Кузмина, сега до основи разрушена от бомбардировката.

Но да се върнем на ул. Самоковска, днешната граф Игнатиев. Като се стигнеше до днешната ул. Мальовица, там гдето днес са „Дивите петли“, зданията са толкова низки, че вие оттам съзирате английската легация, която се намираше на бул. Толбухин, гдето е днешната кооперация и бакалница Браделов. Английската легация беше двуетажно червеникаво здание с големи аркади и по две колони от страни. За онова време тя правеше впечатление на някакъв дворец. От старите здания на това място е останало само зданието на полковник Петрунов, днешната „Хладна почивка“.

След английската легация, там гдето днес е кръчмата „Бистрица“, имаше една оригинална дълбока кръчма. В нея слизахме с няколко стъпала, а веднаж вътре имаше друга стълба, по която се изкачвахме в едно отделение специално резервирано за по-избрани клиенти. Съдържателят на тая кръчма се наричаше Георги Копрившки. Кръчмата беше прочута с хубавото си вино, а Копрившки с това, че често готвеше много вкусно диви патици. Между клиентите на Копрившки ще спомена художника Ив. Ангелов, адвоката Илия Симеонов (Илийката „един вид“), братя Янулови и много други. Понеже заведението беше много опушено и мръсно, клиентите събраха помежду си 5 лева и ги дадоха на Копрившки, за да измаже и баданоса стените.

В двора на кръчмата имаше нещо като хан със стаи без легла, в които нощуваха селяните, които идваха на пазар. Самият двор беше изпълнен с волски коли и талиги, между които сновяха кокошки и няколко свини и свинчета. След тая кръчма имаше две-три малки къщурки и се стигаше до днешния канал, а зад него бяха ливадите, на които отсетне се построи игрището.

От дясно на моя наблюдателен пункт е ул. „Раковска“. Поради това, че в дъното на тая улица, там гдето тя се пречупва към казармите, живееше президентът Стефан Стамболов, и че до него на ъгъла, гдето днес е кръчмата „Алтън Калофер“, беше градоначалството, а срещу него беше домът на Димитър Петков, тази улица беше по-оживена и по-грижливо поддържана. На същата улица се намираше и „Юнион клуб“, посещаван от чуждите дипломати.

На мястото на днешния Народен театър по-рано е бил построен дъсченият театър „Основа“ (виж спомените на Ив. Попов), а в мое време мястото беше използувано от общината за склад на петрол и празни газови тенекии и фенери за столичното осветление. Все по ул. „Раковски“, в дясно от днешното си място, беше старият салон „Славянска беседа“, в който играеха всички гостуващи трупи, даваха се концертите на тогавашните наши певици Катя Стоянова, Мара Черен, на руския хор Агреновой-Славянски, който няколкократно беше посетил София. Там за пръв път чухме и нашия оперен певец Михайлов — Стоян. Този салон е люлката на нашия Народен театър и на нашата опера.

Тук дебютираха отначало заедно, а после поотделно оперната трупа с Д. Казаков и субсидираната драматична трупа „Сълза и Смях“. На тая крайно неудобна сцена се проявяваха артистите: Налбуров, Сапунов, Ив. Попов, Радул Канели. Тук дебютираха: Щърбанов, Сарафов, Огнянов, Кирчев, Гено Киров, Вяра Игнатиева, Султана Николова, Снежина и пр.

След дълги борби трупата, станала вече Държавен народен театър, можа да се прехвърли в специалната днешна сграда. Това прехвърляне стана шумно, чрез едно подчертаване на демократичните чувства на българския народ и освиркване на „Величеството“.

Използувам случая да отбележа един инцидент, станал в „Славянска беседа“, който характеризира чистотата на българския артист от оная епоха. Някаква чужда трупа под име „Глоб Тротер“ гостуваше. Даваше се една французка пиеса, крайно реалистична. На сцената имаше легло, прикрито с алков и завеси, в което лягаше една артистка, след малко влизаше артист, който след кратък монолог трябваше да се съблече, да вдигне завесата и да легне при артистката. Залата беше пълна с чужденци и дипломати. На червените канапета беше и столичният градоначалник Христо Басмаджиев със своите необикновено дълги чернобоядисани мустаци. В момента, когато артистът се готвеше да разтвори завесата на леглото, за да си легне, в салона се издигна един громък протест:

— Срам! Позор! Вие кощунствате! Вие позорите храма на нашето изкуство! Срам! Това не е театър!… Това е…

Цялата публика се стъписа. Всички станаха прави и погледнаха назад. Артистите спряха играта си.

Авторът на тоя протест беше нашият артист Матей Икономов, който протестираше против тая извратеност в изкуството, чиято цел беше да се задоволят някои специални вкусове.

Градоначалникът Басмаджиев с помощта на стражари изхвърли Матьо Икономов на улицата и, след кратка пауза, представлението продължи. Имах случая по-късно да разкажа този инцидент на един сравнително известен френски актьор, който отсъди с думите: „Това прави чест на вашите артисти.“

Такава беше моралната чистота на българския артист по него време.

Срещу „Славянска беседа“ беше хотел „Империал“, а под него прочутата гостилница „Средна гора“ на бай Георги Атанасов. На една малка масичка до централната колона на заведението стояха малките тевтерчета на клиентите, които се хранеха на вересия. Те бяха много, повече от 150 тевтерчета. Кой не се е хранил на вересия в „Средна гора“ и колцина са се напълно наплатили на бай Георги? По случай именния му ден, на Гергьовден, негови духовити длъжници му бяха поднесли поздравление в стихотворна форма. Бай Георги го постави в рамка и го закачи на стената. То почваше така:

„Дивний бае Георге,

Хранителю наши,

Ти, който ни храниш

С люти паприкаши“…

В „Средна гора“ се пазеше масата, на която се е хранел Алеко Константинов (Щастливецът), над масата стоеше закачен портретът му. На влизане в дясно имаше една дълга маса, която се възглавяваше от нашия именит карикатурист Ал. Божинов, а до него винаги бяха: архитект Маричков, проф. Балабанов, Елин Пелин, Сава Огнянов, Васил Кирков и много други. На тази маса се изкова думата „фирмилиян“, за да се обозначи половин литър вино в широко бомбесто шише от Кина Серавало, с които се беше снабдил изобилно съдържателят на „Средна гора“. Това беше по време на аферата със сръбския владика Фирмилиян и неговото име остана да се употребява и до днес.

След свършването на спектакъла в Беседата част от артистите и публиката идваха в „Средна гора“ да вечерят. Тези вечери често продължаваха до зори под настроението на фирмилияните, ръчениците и песните. Голям успех имаше тогава песента на „Отец Ной“. Ето текстът й:

Отец наш Ной бе свет човек

У Господа с вяра,

Но винцето обича той

И пиеше без мяра. (2)

Години дълги Ной събра.

Веднаж му дип дотегна,

Стана му нещо като зле

И на боклука легна. (2)

Тогав син му Хам дойде

И се изсме над него,

Но Господ го наказа зле

И за всегда прокле го. (2)

И есе пак, Ной си пиеше.

А бе набожен много —

От бъчва обръч нов свали

И го пожертвува Богу. (2)

А Господ обръча прие.

Възрадва му душата

И на небето го метна

Това е, знай, дъгата. (2)

От тази песен с мисълта

Лежи пред мене жива:

Еснафът Ноев е свещен.

С еснаф шега не бива. (2)

Щастливи години!

По-нагоре от „Средна гора“ — там, гдето е днес театър „Роял“, имаше празно място, а в двора в една едноетажна къща беше деликатесния магазин „Свищов“ на Цуцумано. Не познавам друг магазин така богато подреден, както тоя на Цуцумано. Там се намираха всички французки вина, коняци и аперитиви, италиански вермути, руска и полска водка, грамадни пити, швейцарско сирене, сардели, чер хайвер, анчуги[4], сальотки, лакерда, сьомга, карамели, швейцарски шоколади и какво не. Съседната до магазина стая, в която имаше един голям зелен папагал, беше винаги пълна с офицери, които идваха, привлечени от закуските и напитките, но донегде и от 120-килограмовата съпруга на Цуцумано.

s50.gif

 

Г-жа и г-н Цуцумано, съдържатели на магазин „Свищов“

 

Отсреща, гдето днес е Военният клуб, беше старото турско здание, което служеше за казарма на нашето Военно училище. По-късно Военното училище се премести в днешната си сграда, а на негово място се настани пионерският полк.

Днешната градинка срещу Военния клуб дълги години беше обикновен дълбок трап, обграден с дървена тараба.

Булевард „Цар Освободител“ тогава се наричаше простичко Цариградско шосе.

На ъгъла срещу южната врата на двореца, там, гдето доскоро се помещаваше Гражданският клуб, беше Министерството на финансите със своето отделение за българските държавни железници, чийто шеф беше покойният Манушев, а негов помощник — Манол Розентал. Какъв огромен скок от тогавашното отделение до днешното Министерство на железниците!

Съседно до Министерството на финансите, в зданието, което биде съборено, за да се построи новият хотел „България“, бяха книгоиздателството и печатницата на Иван Говедаров и книговезницата на Т. Драгиев. По-късно енергичният левантинец Порчело откри тук заведението „Алказар“. Отсреща, гдето днес е Естественият музей, тогава двуетажна къща с балконче, беше тайният кабинет на Фердинанд, чийто шеф беше С. Добрович, енигматична фигура с остра брадичка и силно миоптични очила[5]. На противоположния ъгъл — днес кафене „Савоя“ — в един жълт висок партер, без етаж, живееше нашият голям парламентарен оратор и министър Тодор Тодоров.

s52.gif

 

С. Добрович, енигматична фигура

 

Около 1898 година пионерите се настаниха в новите си казарми към лагера, а на мястото на старите турски казарми се построи днешният Военен клуб със средства, дадени от българското офицерство. Картографическият институт си беше такъв, какъвто си е и днес. По-долу, в дясно, беше жилището на Ив. Евст. Гешов, който току-що бе наследил Евлоги Георгиев и не беше още приспособил жилището си в дворец, какъвто беше то при смъртта му. По него време, подобно на днес, партерът се състоеше от магазини. Имаше една емишчийница, а по едно време една извънредно дълга ламаринена фирма покриваше цялата дължина на Гешовото здание със следния надпис: „Фото-цинко хромо-литография на Петър А. Петров“. Предприятие на автора на българските алманаси и основател на първия жълт вестник „Отзив“. Зданието на стария Моллов и Министерството на външните работи (последното без крилото към пл. „Невски“) са същите от него време.

На пл. „Нар. събрание“ на мястото на паметника на Цар Освободител имаше малък водоскок, заобиколен от градинка. На ъгъла на днешния булевард Толбухин стърчеше домът на стария генерал Данаил Николаев. Тогава тази къща ни се виждаше като дворец и служеше като указание: „Отиваш до Николаевата къща и завиваш на дясно“ или „Разходихме се до Николаевата къща и се върнахме обратно“. Така се обясняваха софиянци. С изключение на голямата кооперация „Принцеса“, тая на Молловото място и смешната сграда стил Рококо до днешния „Дом на офицера“ както и Студентския дом, площадът не е много изменен.

Сградата на Народното събрание е неизменена с изключение на пристройката откъм Държавната печатница. По него време имаше един единствен вход откъм площада. До Народното събрание в дясно имаше една доста гъста корийка от акации. Нищо не спираше погледа и оттук се виждаше ясно манежът, на чието място днес се строи Народната Библиотека, виждаше се да стърчи и самата къща на д-р Кост. Стоилов и павилионът на злощастния капитан Паница, жертва на Фердинанд.

На мястото на днешната детска градина имаше бостани и една дъсчена барака. Зимно време там имаше също пързалка от водата, която се набираше от Кривата река. Зад пързалката започваше Ботаническата и Зоологическата градина, която ние обозначавахме с „животните“. Когато се пързаляхме, ние слушахме ръмженето на лъвовете и граченето на пеликаните и други екзотични птици.

От ъгъла на днешния Ректорат надолу до Орловия мост, гдето свършваше градът, имаше празни места с 3–4 незначителни постройки. Няколко години преди 1900 г. изникна зданието на Сърмаджиев — днес Турска легация, което не е претърпяло никакво изменение. Прошековата фабрика имаше своя градина-бирария до самата фабрика. В празничен ден тя се разширяваше чрез поставяне на допълнителни маси по празното място до Цариградското шосе. Тази градина се именуваше „Дълбок зимник“. Сегашното заведение със същото име е просто тъкмо на това място.

И ето ни при Орловия мост, построен едновременно с Лъвовия мост.

Пепиниерата започваше от езерото и свършваше до малкия бюфет, днес изоставен, построен на слаба височинка. Езерото с рибките, или, както тогава го наричаха, „Жабите“, беше много далечна разходка и местността не беше заселена. Разходката на софиянци се състоеше в правене на турове около бюфета и обратно по Цариградското шосе, както днес до „Царя“.

Зимно време езерото се превръщаше на пързалка с кънки, на която еволюираха майсторите Виятович и д-р Диодоно. За последния говорим на друго място.

Нека се върнем по същия път до Народното събрание. Днешният храм-паметник „Александър Невски“ тогава беше голяма площ с разкопани староримски гробници, в които ние, учениците от единствената мъжка гимназия (сега Медицински факултет), играехме и, когато ни омръзваха гробниците, катерехме се по развалините на разрушената стара църква „Св. София“, като стигахме до източното най-високо кубе. Срещу днешната Съветска легация, която в нищо не е изменена, беше гостилницата „Александрия“, в която се хранеха студентите от близкото Висше училище (тогава нямаше още университет). Държавната печатница правеше впечатление по своята величина. Тя беше още нова. Когато в 1896 г. се откри тържествено паметникът Васил Левски, тоя кът на София привлече повечко свят и взе по-красив вид.

Гвардейските и артилерийски казарми и няколко механи и къщички завършваха града. Подуяне беше вън от града като отделно предградие. Подуяне започваше от кръчмата на Братя Трънкарови, около която имаше много празни и незастроени места. До паметника на Левски беше Щала, в която бяха изложени парадните каляски на Фердинанд, някои от тях домъкнати от Версайлския дворец като наследство на княгиня Клементина от баща й „краля-гражданин“ Луи Филип д’Орлеан. Те послужиха при женитбата му с княгиня Мария Луиза, при посрещането на сръбския крал Александър Обренович и при много други дворцови тържества. Оттам се слизаше по бул. „Дондуков“ до къщата на Отто Билик, сега участък, гдето завършваше градът. Тази част от булевард Дондуков след дъжд беше непроходима, улиците не бяха нивелирани и левият тротоар на булевард Дондуков беше с един метър по-висок от десния. Там газехме кал до колене.

Бележки

[1] Бинлик — шише от 1000 драма (около 3 1/4 литра), от тур. bin „хиляда“.

[2] Емишчийница — от тур. емиш „овощия, плодове“.

[3] Тур. бейлер-бей „на бейовете бей“, тоест управител на голяма област — тук вероятно става дума за конака на Румелийския берлей-бей в София.

[4] Анчуга — неясно.

[5] Миопия, гр. „късогледство“.