Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сашо

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Георги Каназирски-Верин

София преди 50 години

 

Издателство „Българска книга“

София, ул. „Росица“ 12

Януари 1947

Печатница Захарий В. Попов, София

Предговор от Минко Генов

Рисунките са от А. Божинов

 

(Преди няколко години издателство „Весела Люцканова“ прави ново издание, като променят заглавието на „София преди 100 години“. В книгата не е отбелязана нито година на издаване, нито издателски номер.)

 

Забележка: Поставил съм някои разяснения за значението на думи, които ми се струват поостарели и неясни. Но за някои от тях нищо не можах да намеря… Който може да помага, да ми се обади (eto(при)applet-bg.com). Сашо.


София преди 50 години

Стара София изчезна, за да отстъпи мястото си на една нова модерна и благоустроена столица. От турска паланка, каквато беше София при освобождението на България, днес няма никакъв помен. Физиономията на нашата столица се измени на три пъти. София се строеше с усилен темп и днес големи многоетажни сгради покриват старите мегданлъци и местата на старите къщи, пълни със спомени за първите години след нашето освобождение.

Че старото трябва да отстъпи място на новото, това е естествен закон, но когато един град събаря старото, за да построи новото, добре би било, ако чрез снимки, скици и описания се запазваха документи за това, що изчезва. Така, идващото поколение ще може да види как е растяла София и как е тя строена. В бързината, с която преустроихме нашата столица, допусна се тази грешка, че днес има много малко документи, да не кажа никакви за стара София. Старите софийски жители изчезват един след друг, без да оставят бележки, а с тях изчезват толкова много спомени…

s10.gif

 

Георги Каназирски-Верин

 

Зарадвах се много, когато узнах, че софиянци са образували свое кореняшко дружество. Аз се надявах, че освен вечеринките и срещите, които безспорно са полезни за поддържане духовната връзка между тях, това дружество ще поеме инициативата за изнасяне на сказки, за издирване на стари документи в свръзка със стара София, че то ще образува нещо като комитет за увековечаваме имената на стари заслужили софиянци и най-вече за запазване спомени от живота на столицата. Без да критикувам дейността на дружеството, не мога да не отбележа, че моите очаквания не се оправдаха.

Именно затова у мен се появи желание, признавам — много смело, да скицирам София такава, каквато я помня от преди петдесет и пет години. Тези мои бележки нямат претенция на исторически документ, те не надминават стойността на моменталните снимки на любителя. Може би моята памет ще пропусне много подробности, може би ще има много непълноти, все пак, надявам се, ще мога да възобновя някои съвършено забравени кътове, да подмладя спомените на някои беловласи пенсионери, които лятно време церят ревматизма си по пейките на градската градина. Аз се надявам, че ще успея да разчувствувам и да предизвикам усмивката на някой стар „кореняк“, който още не може да отвикне да назовава софийските квартали освен със старите им имена: „Баш-чешма“, „Перловец“, „Куру-чешме“, „Буката“, „Драз махала“, „Кюлуците“, „Хамбарите“, „Чир махла“, „Черната джамия“, „Лигина махала“, „Юч бунар“ и пр. И тази кореняшка усмивка ще е най-ценната награда за моето усилие.

* * *

Старите софийски жители-кореняци бяха добряци и наивни и не обичаха усложненията в живота. Те не възприемаха чуждото и имаха свой собствен живот: свой начин на живеене, свои традиции, свое произношение, та дори и свои думи, които няма да чуете в друга част на България. И днес, ако употребя кореняшкия израз: „Мачка руча поганец на чандията“, малцина биха отгатнали, че тази фраза се превежда с „Котка яде мишка върху стряхата“. Въпреки своя благ характер, кореняците се отличаваха с известно твърдоглавие. Без да се вдълбочавам в тяхното минало, в техните черковни борби, в които те проявиха голяма твърдост, без да разправям за бунта по неприемането на гръцкия владика, пратен им от Фенер, когото те заставиха да се върне обратно, ще отбележа само, че през време на петвековното робство, когато турският език беше официален из цяла България, в София и околността й се е говорило само български. И най-старите софиянци не са знаели ни дума турска, напротив — те са заставяли турските чиновници да учат български, за да могат да се разберат с „раята“. Тяхната упоритост беше пословична. Спомням си една карикатура поместена в Шангова „Поща“ по времето, когато бидоха пуснати за пръв път трамваите: Откъм булевард Дондуков се е задала една трамвайна каруца, а срещу нея на самите релси се е спряла волска кола, коларят е пред воловете и е облегнат на ока. Трамваят е спрял и ватманът с отчаяни жестове кани коларя да се отмести от релсите, за да може да мине.

— Маани се от пътьо! — вика ватманът.

— Па оти да се махнем я, отмести се ти! — отговаря спокойно коларят.

Коренякът обича патриархалния живот. В къщи той се чувствуваше абсолютен господар. Следващият случай доказа колко оригинално е неговото понятие за бащинско право.

Един ден отивахме с кола към Драгалевци. По пътя на един камък съгледахме седнал 80-годишен старик горчиво да плаче. Плаче като дете.

Спряхме колата и го запитахме:

— Защо плачеш, старче?

— Хи, хи, хи, хи, биха ме.

— Кой те би и защо те е бил?

— Би ме баща ми…

— Где е баща ти?

— Хей го там, пасе стадото.

Заинтригувани, ние доближихме стадото. Около овцете пъргаво претърчва един столетник.

— Добър ти ден, старче!

— Баща ви е стар! — отговаря сърдито овчарят.

— Ти ли си бил оня старик, що плаче край пътя? — питаме ние.

— Е па я го бих, оти да го не бием?

— Ами защо го биеш? Нали е грехота да биеш стар човек?

— Маке, греота било! Оти да е греота? Дете ми е, че го бием, дор душа ми сака!

Коренякът е общественик, той е и благодетелен. Доста са благодетелите, но ще спомена само: Ив. Денкоглу, Сава Филаретов, Васил Чаканов, Ст. Панаретов, Йосиф Ковачев, има и други.

Казах вече, че София е имала три физиономии и два периода на преустройство: София от турско време с нейната чаршия, покрита с асми (днешна Търговска улица), с джамиите около Конака (бившия дворец), турските кафенета с хасърлъци[1] едва-едва си я спомням, бях много малък. По-добре помня София, полуразрушена след благоустройствения план на покойния Д. Петков с част паянтови къщи, малки сокачета, които пресичаха дворищата на сегашните квартали.

Необходима беше твърдата и решителна ръка на Д. Петков (Свирчо), за да се съборят всички стари турски бордеи и да стане възможно прокарването на тези прави и модерни улици, на които се радваме днес. Колко чести стълкновения имаше между заинтересовани граждани и властта, докато се реализира драконовската, но благотворна заповед на кмета на София. Колко пъти пожарната команда със своите мощни цицки, изхвърлящи струи вода, трябваше да се намесва, за да пропъди гражданите, които се съпротивляваха на събарянето на техните бордеи. Заповедта биде обаче приложена в цялост и София след тая действително болезнена операция се сдоби с един план, подобен на плановете на всички модерни и благоустроени градове.

По липса на инженери, новата столица започна да се преустройва от майстори-строители македонци и трънчани. Един от тях беше майстор Сотир, строител на Държавната печатница, на старата Английска легация, на зданието на Тодор Бурмов — отсетне част на двореца. Строяха се едноетажни и двуетажни гевгирени къщи за едно или две семейства. От тези сгради, строени след освобождението, има доста пощадени, както при строежите на големите кооперации, така и от бомбардировката; те са обаче толкова малко на брой, че при възстановяването на София след бомбардировката едва ли ще остане някоя.

* * *

За пръв път дойдох в София с родителите си през 1889 г. Тогава София броеше около 30,000 жители. Идехме от Пловдив. Хиршовата железница завършваше при Сарамбей (днес — Сараньово[2]). Връзка между Сарамбей и Белово още нямаше. Ние пътувахме с файтон по цариградското шосе, преминахме мъчно придошлия Искър и когато наближихме ханчето при четвъртия километър, бяхме посрещнати от бащиния ми приятел Тодораки Пешов, доскорошен кмет на София и виден фабрикант на тютюни.

Бележки

[1] Тур. хасър — „рогозка“, а оттам хасърлък — „място, постлано или заградено с рогозка“.

[2] От 8. XII. 1949 г. — Септември.