Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Тогавашни песни

Характерна черта на българите е, че при всеки гуляй трябва да има песнопеене. И наистина, колко пари чини един гуляй без песни, при общо мълчание или само с приказки. Това не съм имал случая да видя никъде у нас. Даже и официалните банкети и до ден днешен, при условие да нямат строго официален характер, към края завършват с песенки. Миналата година банкетът в „България“ даден от американския пратеник Етиридж, не свърши ли с песни? Не накарахме ли и самия Етиридж да запее съвместно с нашите певци?

На полето или в механата, работници или интелектуалци, без разлика, щом гуляят групово, непременно ще запеят още след първите чашки вино. Младежта обича да си устройва срещи в механите, обаче тя предпочита излетите до близките села, а през лятото — на полето или край някоя река. Всеки празничен ден групи, натоварени с кошници (раниците не бяха още много употребявани), пълни с провизии и бутилки, се отправят пешком из близките околности: Курубаглар, Драгалевци, Бояна, Княжево или към Враждебна под сенките на върбите около Искъра, гдето постилат одеала, запалват огньове и почват да пекат било някое агне, било шиш кебап, или простичко затоплят някой гювеч приготвен в града. В това време виното се изстудява в реката, децата газят по водата, някои от възрастните се мъчат безуспешно да уловят някоя мрянка, но мренките на Искъра не се дават всекиму и захапват въдицата само на опитния рибар.

Целия ден се прекарва в ядене, пиене и песни. И днес софиянци имат същата слабост към подобни гуляи. И днес те пеят при първата чаша, само че сега пеем други песни и сме забравили ония, които се пееха тогава. Искам бегло да напомня някои от песните, които се пееха тогава от софиянци.

Естествено, че имахме певци-сантименталисти, които непременно ще запеят:

„Девет години болен лежах,

Девет години болен лежах

В райски градини, в райски градини,

Болен лежах, болен лежах.“

или елегичната:

„По моря се скитам ази

Между бурните талази,

Сал една Звездица беше

Мой водител предводител,

Тя сред бурите лъщеше

И надежда тя ми бе…“

Тази песен се пееше провлачено с патос, а думата „талази“ се произнасяше, като че ли беше написана с 8 а-та — талаааазиии!

или тъжната:

„Сбогом, прощавай, невесто мила,

Мен ме осъжда пристрастен съд.

На заточение в окови вечни

Ази отивам в незнаен край,

Там да загина в страни далечни,

Без да узнаеш ти моя гроб.

Няма да идваш сутрин рано

Тамян да пуши, да палиш свещ,

Ни да нареждаш жално печално

Как сме живели ний изнапред…“

По повод трагичната смърт на една млада софиянка нейният годеник беше съчинил една песен, която се пееше много провлачено, не помня тоя наивен текст, но помня, че започваше със следния стих:

„Аз видях, и нейното тяло

Бе покрито с бялото платно…“

Когато настроението станеше весело, ще запеят:

„Реших да се оженя,

Докат съм още млад.

Тръгнах мома да диря

От род голям, богат.

Да бъде хубавица,

Да знае да чете,

Пияното да плаче

Под нейните ръце.

Да знае за Нерона

За Рим, за Картаген

…“

Когато настроението ставаше по-весело, и песните ставаха по-весели и игриви, Тогава започваха с

„Аз съм мома англичанка,

Измамена от любов…

Ще се аз оплача на турския султан.“

и после следваха:

Ах, мила моя, на колене падам

И ти се моля, само за едно.

Трандафила мирише, бодилото боде,

А любовта говори: Люби ме от сърце!

или:

Ти си, Милке моя, моя,

Ти си, душо моя, моя.

Ти си, мила моя, моя,

Аз съм твой… (2)

или

Ела при мене, о девойко,

Дай ми ръка за любов,

Ние двама с любовта си

Ще преминем цял живот.

Някои по-стари обичаха да пеят:

От де да начена, о любезна моя,

Да ти изприкажа с някоя леснина

Какви мъки тегля, как за тебе чезня,

Как линея, вехна в млада младина.

Пет години стана, откакто захвана

Люто да ме мъчи твоята любов.

Тя ме обори, рана ми отвори.

Без севда от теб на смърт съм готов.

Ще свърша, като дам текста на песента на Сирачето. Имах една сантиментална братовчедка — стара мома, която не можеше да пее тази песен, даже да я слуша, без да пролее сълзи.

Ето и песента:

След пир разкошен с мисли аз засмени

По тъмно връщах се дома.

В калта на улицата на колене

Зърнах мома седи сама.

Изнемощяла, бледа, с парцали

Увита, като ме съзря,

Заплака жално и ръце си мали

За милостиня тя простря.

Хвърлих в престилката и една монета

И развълнуван от тъга:

Иди, казах, при майка си, тя клета

С плач може би чака те сега.

Видях на бузата и суха бледна

Усмивка тъжна заигра

И, като погледна жално към небето,

Прошепна: майка ми, умря.

Умря и тръпнат ми от студ месата

И глад ме мъчи всякой ден

Сираче клето съм и никой на земята

Не мисли, не милей за мен.

Всички тези песни имат доста приятни мелодии. Авторите на мелодиите са анонимни композитори, но българи. Ни една мелодия не е взета от чужбина и именно затова те са ценни. Това са първите може би не много сполучливи опити, които откриха пътя от нашата безмензурна[1] стара песен към новата модерна музика.

И днес още парижкото Радио има в програмата си два пъти в седмицата половин час, през който предава „Les vieux succes“ или стари песни, които навремето са имали успех. Парижани с удоволствие слушат тоя час и припяват ония песни, които са слушали от своите майки и баби, или стари серенади, които им са били пети под балкона от техни обожатели.

Един от бившите директори на нашето Радио, комуто бях говорил на тази тема, бе възприел тази идея и беше обещал да постави в програмата поне два пъти в месеца час за „Стари песни, които са имали успех“, но след дълги отлагания идеята се забрави и не можа да се реализира.

Когато срещна в някое заведение стария цигулар Доротей, аз непременно го карам да ми свири тези стари песни и чувствам как всички около мен с радост ги слушат и си спомнят за младини. А аз си мисля: Днес още Доротей е жив и помни мелодиите, но Доротей е смъртен, ако и да му пожелаваме още дълги години живот, все един ден ще свърши. Ще умрат и малцината други, които пеят още тия песни и заедно с тях ще изчезнат и самите песни и едва ли някой ще може да ги възстанови. Аз не вярвам да са нотирани някои от тях.

И пак съм принуден да повторя това, що вече казах: старото трябва да отстъпи място на новото, но преди старото да изчезне, нека го фотографираме, да го опишем, да го нотираме и го вложим в нашите архиви. То ще ни потрябва, ако не нам, то непременно на идващите поколения.

Бележки

[1] Безмензурна — от мензу̀ра „мярка“; навярно авторът има предвид неравноделния такт на българската народна песен.