Мери Рено
Персийското момче (9)

10

Ние, персийците, имаме една поговорка, че човек трябва да обмисля сериозните неща два пъти — първо пиян, а после трезвен.

Събудих се на следващата сутрин на сламеника си в стаята на Набарзан, където спах необезпокояван, като при роднини. Главата почти не ме болеше — виното беше хубаво. Гората бе изпълнена с песен на птички.

Опитах се да си спомня къде се намирам и тогава в другия край на стаята зърнах все още спящия ми домакин. В главата ми се завъртяха размътени спомени заедно с усещането за нещо страшно, което предстоеше да се случи. Ние бяхме разговаряли и пили, пили и разговаряли. Спомних си, че бях попитал:

— Вярно ли е, че те боядисват телата си сини? И си спомних още, че след това той като че ли ме прегръщаше, топло наистина, но не и похотливо. Беше призовал боговете да бдят над мен и ме целуна. Сигурно съм се съгласил.

Някакво куче лаеше проточено в лагера. Хора се движеха насам-натам. Нямах много време за мислене преди да се събуди. Успях да си припомня част от разговора ни.

— Ти трябва да избираш. Аз не съм те мамил досега. Когато си замина, сигурно ще разбереш истината, и, ако се издигнеш, би могъл да станеш опасен враг за мен. Но ти показа вярност към Дарий дори пред мен — човекът, който го уби. Убеден съм, че ще запазиш същата вярност и към мен. Ще говориш за мен това, което намериш за добре.

Той каза още:

— Когато поведох войниците си, аз си поставих за задача да разбера каквото знам за Александър. Човек трябва да познава враговете си. Покрай по-важните неща разбрах още, че гордостта му се простира дори до спалнята. Той никога не е лягал нито с роб, нито с пленник. Сигурен съм, че първото нещо, което ще те попита, ще бъде дали си свободен човек и дали си отишъл там доброволно.

— Добре — бях отговорил аз. — Тогава ще знам какво да му кажа.

Една малка птичка, кацнала на прозореца, пееше така силно, че чак гърлото й туптеше като сърце. Набарзан продължаваше да спи — съвсем спокойно — като че ли нямаше обявена цена за главата му. Спомних си, че беше казал още:

— На два пъти чух, че хора, търсещи благоразположението му, са предлагали да му купят гръцки момчета, известни със своята красота. Той отказвал с възмущение. Но, драги мой Багоас, разбрах още, че нито един от готовите на какво ли не подмазвачи не си е направил труда да му предложи жени.

Като че ли в този момент той хвана един кичур от все още мократа ми от банята коса и започна да го върти около пръста си. По това време вече бяхме доста пияни.

— Не се изисква сила на духа — каза той, — за да устоиш на някакво име, до което стои думата красив. Но като видиш живото присъствие — това е нещо друго!

Мислех си, какъв ли щеше да бъде животът ми след смъртта на Царя? Нямах никакво друго занятие, от което бих могъл да живея, освен това, което знаех. Винаги са искали от мен само едно нещо — дори и Набарзан, макар и за друг човек. Ако продължавах да скитам така, скоро щях да свърша там, откъдето започнах, когато бях на дванадесет години.

И въпреки това ми се струваше ужасно да се разделя с всичко, което познавах, и да започна да живея сред варварите. Кой можеше да каже какъв е този македонец в леглото? В Суза се бях научил, че тялото може да крие ужасна душа. И още нещо. Ами ако не остане доволен от мен?

Добре, казах си. По-добре непозната опасност пред нещастията и мизерията, които пълзят бавно, но сигурно като проказа, докато накрая започнеш да водиш живот, за какъвто дори само мисълта преди би те накарала да му сложиш край. Хвърляш: или печелиш, или губиш. Така да бъде.

Набарзан се размърда, прозя се и ми се усмихна. Едва когато седнахме да закусваме, той ме попита:

— Трезвият съгласен ли е с пияния?

— Да, господарю, ще отида. Но при едно условие — да ми дадете кон. Достатъчно ходих пеш. След като ще ме подарявате на най-богатия човек на земята, аз трябва да изглеждам така, сякаш струвам скъпо.

Той се разсмя високо.

— Добро начало! Никога не намалявай цената си пред Александър! Ще получиш също и дрехи, а не тези набързо стъкмени парцали. Ще пратя да купят от Задракарта. Така или иначе на драскотините ти им трябва известно време, за да зараснат. Сега, като те гледам на дневна светлина, се убеждавам, че си пътувал тежко — той извърна лицето ми към прозореца. — Повърхностни са. Значи само няколко дни.

Четири дни по-късно нашата процесия от ездачи тръгна към лагера на Александър.

Набарзан не беше се скъпил. Конят ми, червеникаво-кафяв, със светла грива и опашка, беше даже по-красив от бедния Тигър. Имах два прекрасни костюма — по-хубавият, който носех, беше с копчета от чисто злато и с бродирани ръкави.

— Съжалявам, мое мило момче — беше казал Набарзан, — не мога да ти върна обратно камата. Александър може да помисли, че му пращам убиец.

Зад нас се движеше върволицата от нисайски коне с искрящи от скъпоценни камъни оглавници и покривала, с ресни и пискюли от златни и сребърни нишки. Набарзан яздеше до мен, облечен като смирен молител от благородно потекло, със сериозно и подобаващо изражение на лицето. Изглеждаше поне толкова чистокръвен аристократ, колкото и конете му. Надявам се, че Митра ще ми прости добрите чувства към него.

Най-отпред яздеше водачът ни — един македонски офицер, който знаеше няколко персийски думи. Той посочи лагера, намиращ се долу в равнината, в подножието на хълмовете, на брега на някаква река. Не беше много голям. Александър бе разделил войската си на части, за да претърсят планината и да поставят хора при укрепените места. Оттук се виждаше и шатрата му. Беше внушителна и приличаше на персийска.

Набарзан се обади:

— Плени я при Иса. Това беше шатрата на Дарий. Бих могъл да я позная навсякъде.

Той всеки път говореше за Иса с горчивина. Спомних си войниците му във Вавилон, които разправяха колко храбро се е бил, докато Царят побягнал.

По залез слънце влязохме в лагера, минахме покрай зяпащите ни македонци и стигнахме до откритото място пред шатрата. Коняри отведоха конете ни. Съобщиха на Александър за пристигането на Набарзан и след малко той излезе.

Колко ясно, дори днес, си го спомням като непознат на тази първа среща. Не беше толкова дребен, колкото предполагах. Разбира се, в сравнение с Дарий ръстът му беше по-скоро момчешки. Младият македонец, който се появи зад него, беше по-висок. Всъщност, Александър беше среден на ръст, но предполагам, че хората очакваха фигурата му да съответства на делата му.

Артабаз беше споменал, че дори и в Персия той би могъл да мине за красив. Точно сега, след като беше яздил дни наред с открит шлем вместо шапка, лицето му беше изгоряло от слънцето. И тъй като имаше светла кожа, той беше доста почервенял — окраска, която не беше много на почит сред нас, персийците, защото ни напомняше за диваците, живеещи на север. Но Александър нямаше тяхната рижава коса — неговата беше с цвят на чисто злато. Беше грубо подстригана и дълга почти до раменете. Не беше нито права, нито къдрава, но падаше като блестяща грива. Когато се обърна към преводача, забелязах, че чертите му са много фини, макар че върху бузата му имаше белег от сабя.

Набарзан се поклони и посочи към върволицата от коне. След това се обърна към мен. Бях твърде далеч, за да мога да чувам думите му, но Александър ме погледна и тогава за първи път видях очите му. Тях си ги спомням като вчера. Моето собствено състояние си спомням доста по-смътно — бях леко замаян и усещах, че би трябвало да бъда по-подготвен.

Приближих се със сведен поглед и направих прострацията.

Той каза на персийски:

— Можеш да станеш.

По това време Александър не знаеше почти нищо от езика ни, но беше научил няколко израза покрай думите за поздрав. Не беше свикнал да му се покланят ничком — мисля, че това го караше да се чувства неудобно Така или иначе след прострацията човек се изправя и без да му заповядат, но никой не му беше казал това.

Стоях пред него и гледах надолу, както трябваше да се стои пред цар. Внезапно той извика:

— Багоас! — и аз стреснато вдигнах очи, точно както беше предвидил.

Той ми се усмихна, както човек се усмихва на детето на чужденец, когато вижда, че е уплашено, и каза на преводача:

— Попитай момчето дали е дошло тук по своя собствена воля.

— Господарю, аз говоря малко гръцки.

— Говориш го доста добре — той изглеждаше изненадан. — Значи ли това, че и Дарий го е говорил?

— Да, Ваше Величество.

— Тогава си разбрал какво попитах.

Отговорих му, че съм дошъл по собствено желание и се надявам на честта да мога да му служа.

— Но ти идваш с човека, който е убил твоя господар. Как така? — Очите му изведнъж се промениха. Той не се опитваше да ме сплаши, но те бяха станали ужасно студени и това бе достатъчно.

Набарзан се беше оттеглил на прилично разстояние. Александър хвърли поглед към него, сякаш да ми напомни, че той не знае гръцки.

— Господарю — казах аз, — Дарий ме обсипа с добрини. Винаги ще тъжа за него. Но Набарзан е войник. Той смята, че това, което извърши, бе необходимост. — Видях как очите му се променят, сякаш започна да разбира постъпката на Набарзан.

— Той искрено се разкайва за това — добавих. — Сигурен съм.

Александър мълчеше, после рязко каза:

— Бил ли ти е любовник?

— Не, господарю. Само ме приюти.

— Значи не заради това го защитаваш?

— Не, господарю.

Мисля, че по-скоро очите му, а не съветите на Набарзан ми казваха да не понижавам цената си.

— Ако той ми беше любовник, аз не бих го напуснал — продължих.

Александър повдигна вежди и се обърна с усмивка към младия мъж зад него.

— Чуваш ли, Хефестион? Ето един поддръжник, когото си струва да имам.

Младият човек, без да се поклони и без дори да каже „господарю“, му отговори:

— Въпреки това те можеха да го убият.

За моя голяма изненада Александър не обърна внимание на тази проява на непочтителност.

— Ние вървяхме по петите им — поклати глава той. — Явно са бързали. Нямах и представа, че Дарий е знаел гръцки. Де да бях пристигнал навреме.

Той хвърли още един поглед на конете, похвали ги и покани Набарзан в шатрата си.

Докато чаках отвън, македонците ме разглеждаха. Сред персийци евнухът знае, че от пръв поглед е белязан поради липсата на брада. Странно беше усещането да се намираш сред млади хора, от които нито един нямаше брада. Александър винаги се е бръснел и му харесваше да следват примера му. Персийските войници биха убили всеки, който би се осмелил да им каже да се направят като евнуси. Но не мисля, че на македонците дори им е хрумвало подобно нещо. Те нямаха евнуси. Аз бях единственият.

Никой не ми досаждаше. Имаше дисциплина, но не и благоговението, с което човек очаква да бъде обграден един цар. Те стояха наоколо, зяпаха ме, и без да знаят че ги разбирам, обсъждаха външния ми вид, сякаш бях кон. Не успях да схвана думите на войниците с по-ниски чинове, защото говореха на македонски, който няма много общо с гръцкия, но ми беше ясно какво имаха предвид. Преглътнах напиращите ми сълзи на отчаяние. Какво щеше да стане с мен сред такива хора?

Платнището на шатрата се отвори и оттам излезе Александър заедно с преводача и Набарзан. Царят каза нещо и подаде дясната си ръка. По лицето на Набарзан разбрах, че това е знак за помилване.

После Набарзан държа една изящна реч за предаността и му позволиха си замине. Като се обърна към мен, той много тържествено каза (преводачът ни слушаше):

— Багоас, служи на своя нов господар така добре, както служеше и на предишния си — и качвайки се на коня си, ми намигна.

Набарзан се върна в наследствените си земи и в харема си и сигурно е останал да живее там, както каза, мирно и спокойно. Никога повече не го видях.

Александър заповяда да отведат конете, а след това внезапно се обърна към мен, сякаш току-що си беше спомнил за съществуването ми. Виждал съм да правят този трик и по-добре. И мога да се закълна, че за миг видях в очите му нещо, което не би могло да се сбърка. Когато то е жестоко и самодоволно, значи, че изгледите не са благоприятни и трябва да си нащрек, но понякога то е просто успокояващо. То напълно изчезна, преди още да съм сигурен, че съм го видял. След това остана само войнишка стегнатост.

— Е, Багоас, — вдигна рамене Александър, — добре дошъл на служба при мен. Обади се на Шар, моят управител. Той ще ти каже къде ще живееш. По-късно ще те видя отново.

Добре, рекох си, дотук всичко е просто и ясно.

Слънцето започна да преваля. Същото се отнасяше и за настроението ми. Питах се по кое ли време си ляга.

Вечерях заедно с писарите, които се занимаваха с документите и архива. За хора като мен нямаше друго място освен между войниците или слугите. Храната беше безвкусна, но те явно не бяха свикнали на нищо по-добро. След малко един от тях ме попита как са водили архивите в Суза и тъй като знаех това, те станаха по-дружелюбни. Но за съжаление не ми дадоха никакъв съвет относно моите задължения. А не вървеше да ги попитам какъв знак дава Царят, когато иска някой да остане, след като другите се оттеглят. Евнусите биха били много по-услужливи.

Александър вече вечеряше с главните си командири. Отидох при Шар, главният управител, който беше македонец с благороден произход. Нямах високо мнение за работата му. В очите на един персиец всичко беше направено как да е, дори и за лагер. Когато се появих, той като че ли започна да се чуди какво да ме прави. Но като разгледа хубавите ми дрехи (за това наистина бях много задължен на Набарзан), той ми даде да държа две кърпи — една влажна и една суха, в които царят да си избърсва ръцете. По време на вечерята стоях до стола му и той наистина използва кърпите. Въпреки това останах с чувството, че Александър дори не беше очаквал да ме види там.

Вече бях чул за техния варварски обичай да поднасят виното още с месото. Но никой не ме беше подготвил за свободата на разговорите, която Царят позволяваше. Те го наричаха Александър — без всякаква титла — като че ли беше един от тях. Смееха се високо в негово присъствие и той се присъединяваше към тях, без дори и през ум да му мине да ги смъмри. Най-многото, което може да се каже е, че поне когато говореше, никой не го прекъсваше. Те обсъждаха военните дела, като войници с капитана си. Спомням си, че някой каза: „Не, Александър, това се случи предишния ден“. — И дори за тази наглост той не беше наказан — двамата просто започнаха да спорят. Но как тогава, питах се аз, той успява да ги накара да му се подчиняват по време на битка?

След като се нахраниха (храната като че ли беше взета от някакво пиршество на селяни), слугите излязоха и останаха само виночерпците. Така че аз отидох в спалнята на Царя, за да приготвя леглото му. Много се изненадах, като видях, че то не е по-добро от леглото на обикновен войник, и че в него изобщо нямаше място за двама. В стаята имаше няколко прекрасни златни съда, взети предполагам от Персеполис, но иначе обзавеждането се състоеше само от легло, табуретка за дрехи, умивалник, писалищна маса и стол, една поставка със свитъци и великолепна вана от инкрустирано сребро, която навярно е принадлежала на Дарий и е била плячкосана заедно с шатрата.

Потърсих наоколо помпичката за разпръскване на парфюм, но не можах да я намеря. Точно в този момент влезе едно момче македонче, горе-долу на моята възраст, и възкликна:

— Ти какво правиш тук?

Каза го така, сякаш беше изненадал крадец. Не се обидих. Само казах, че същия ден са ме взели на служба.

— За пръв път чувам това — отвърна момчето. — Кой си ти, че се промъкваш тук без разрешение? Аз съм тук на пост. Каквото и да ми приказваш, ти си дошъл, за да го отровиш.

Той извика отвън някакво друго момче и тъкмо се канеха да ме хванат, когато влезе един млад мъж. Момчетата оклюмаха, преди още той да проговори.

— В името на Зевс! — извика той. — Не можеш ли да стоиш на пост, Антикъл, без да крещиш като някакъв носач на пазара? Чак отвън те чух. Имаш късмет, че Царят не те чу. Какво става тук?

Момчето ме бутна с юмрук.

— Намерих го тук да пипа вещите на Царя.

Влезлият повдигна вежди.

— Можеше да попиташ някой от нас, преди да вдигнеш тази врява. На всички ни писна да ти бъдем бавачки. Просто не мога да си представя как Царят се оправя с такива недодялани тъпанари край себе си.

Момчето изведнъж страшно се вбеси и каза:

— А ти докога ще ни висиш на главата, след като вече не си оръженосец на Александър? Аз съм на пост. Да не би да трябва да пускам вътре всеки кастриран партньор на Царя, който някакъв си варварин оставя тук?

Младият мъж го загледа втренчено, докато момчето почервеня.

— Първо, мери си приказките, Антикъл. На Александър това няма да му хареса. И второ, имаш думата ми, че момчето има право да влиза тук — чух днес Александър да говори с него. Не искам нищо повече от умствените ти способности. Майко мила! Ако бях наполовина глупав колкото теб, досега да съм се обесил.

Момчетата промърмориха нещо и излязоха. Младият мъж ме огледа продължително, усмихна ми се приятелски и също си тръгна. Нищо не разбрах.

Всъщност, заедно с новите войници от Македония, Царят получаваше и ново попълнение оръженосци. Според македонския обичай те бяха синове на аристократи и част от задълженията им бяха да го охраняват през нощта. Обичайната продължителност на службата им беше две-три години. Но след четири години война оръженосците, тръгнали с Александър, се бяха превърнали от юноши в мъже. Той лично ги беше избирал в Македония и те познаваха навиците му. Но сега те бяха повишени и служеха в конницата, и единственото им задължение беше да обучат новите момчета, към които се отнасяха с най-голямо презрение. Но всичко това разбрах по-късно.

Останах сам в шатрата. Наоколо нямаше никой, който да чака Царя, за да му помогне при събличането. Е, сигурно, скоро щяха да дойдат, рекох си. Запалих нощната лампа от полилея, който висеше от тавана, и я поставих до леглото. След това отидох до един празен ъгъл, седнах в тъмното с кръстосани крака и се замислих за съдбата си.

Отвън се чуха гласове — Царят влезе вътре заедно с още двама офицери. Беше ясно, че са влезли неусетно, увлечени в разговора си. Не приличаха на хора, които го приготвят за сън. Стана ми неловко. Царят едва ли би искал те да разберат, че ме е повикал за нощта, така че останах неподвижно в моя тъмен ъгъл.

Когато си отидоха, се наканих да стана и да го съблека, но той започна да крачи нагоре-надолу, сякаш беше сам. Изглежда искаше мислите му да не бъдат обезпокоявани. Човек се научава кога да стои тихо и неподвижно.

Той продължаваше да ходи, главата му беше леко наклонена встрани, а очите му като че ли гледаха навън през шатрата. След малко седна на масата и започна да пише. Много странно занимание за един цар. Нали имаше слуги, които да напишат каквото искаше. През цялото време докато бях с Дарий, нито веднъж не го видях да докосне перо.

Изведнъж, без да говори с охраната отвън, без да спре на входа и без да поиска разрешение, в шатрата влезе един млад мъж. Познах го — той беше с Царя, когато Набарзан ме доведе. Александър — с гръб към входа — продължаваше да пише, а мъжът тръгна право към гърба му и го хвана за косата.

Така се ужасих, че едва не изкрещях. За момент през главата ми минаха хиляди ужасии. Представих си как трябва да избягам в гората преди тялото да бъде открито. Убиецът явно бе решил да ме обвини за това, знаейки, че Царят ме е повикал. Щяха да ме осъдят на бавна смърт.

И тъкмо щях да стана и да побягна, когато осъзнах, че никакъв удар не е нанесен. Новодошлият нямаше оръжие, а и Царят, който бе човек с бързи реакции, не оказа съпротива. Нито нож стърчеше от него, нито гърлото му беше прерязано. Другият разрошваше косата му с пръстите си, както човек си играе с момче.

Изненадата ме прикова в ъгъла. Разбрах всичко. Човекът — спомних си, че името му е Хефестион — наведе глава до главата на Царя, за да прочете написаното. След като дойдох малко на себе си, се преместих леко назад в прикритието на сенките. Те и двамата се обърнаха и ме видяха.

Сърцето ми направо престана да бие. Паднах ничком и целунах пода. Като станах, Хефестион гледаше Царя с повдигнати вежди и полунасмешка. Александър обаче гледаше право към мен и въобще не се засмя.

— Защо си тук? — попита той, но всичкият ми гръцки се беше изпарил от главата ми. Той ме повика с пръст, претърси ме с грубите си и здрави ръце и каза:

— Няма оръжие. От кога си тук?

— Велики господарю, дойдох след вечеря. — Не се осмелих да му припомня, че ме беше повикал. Несъмнено той искаше това да бъде забравено. — Наистина съжалявам, господарю. Аз — аз си помислих, че съм длъжен да ви чакам.

— Но ти ме чу като ти казах, че по-късно ще ти обясня задълженията ти.

При тези думи почувствах как срамът попари лицето ми и ме накара целият да почервенея. Идеше ми да потъна в земята. Не можех да отворя уста.

Той видя объркването ми. Ядът му премина и доста нежно каза:

— Не се разстройвай. Виждам, че не си ме разбрал правилно. Не съм ти ядосан, Багоас. Разрешавам ти да напуснеш.

Поклоних се и излязох. Телохранителят стоеше с гръб към шатрата. Спрях при неосветената страна. Нямах нито един приятел — никой, който да ме посъветва. Трябваше сам да науча каквото мога.

Царят тъкмо казваше:

— Дошъл след вечеря! И нито един звук. Той се движи като котка.

— Беше се вцепенил от страх — отговори Хефестион. — Ти какво смяташе да правиш с него, Александър? А? — Той се засмя.

— Ако трябва да отгатна, — каза Царят, — бих казал, че момчето си е помислило, че искаш да ме убиеш. Не забравяй, че той е свикнал с персийските нрави — при това с дворцовите нрави. Горкият! Той е бил момчето на Дарий. Казах му, че ще го видя по-късно. Разбира се, той си е помислил, че го искам за през нощта. Ненужно го засрамих. Всичко е по моя вина. Трябваше да използвам преводач. Но гръцкият му изглеждаше добър. А и аз самият трябва да понауча малко персийски — ей за такива неща.

— Я остави. Доста време ти трябваше, за да научиш гръцки. Но той може да ти бъде учител. Всъщност, по този начин можеш да го накараш да се чувства полезен.

В този момент един от охраната се раздвижи. Трябваше да се измъкна, и не успях да чуя нищо повече.

Леглото ми се намираше в палатката на писарите. Беше слабо осветена от една факла, поставена отвън. Двама от писарите спяха, но третият само се преструваше, че спи и надничаше изпод завивката, докато се събличах.

Достоен завършек за един ужасен ден. Завих се през глава с одеалото, захапах възглавницата и я намокрих с безмълвните си сълзи.

Спомних си обещанията на Набарзан. Какво коварство! Как е могъл да не знае това, след като беше научил толкова много неща? Сигурно цялата македонска армия го знаеше. От колко ли време тези двамата са любовници, че се държат така и си говорят по този начин? „Доста време ти трябваше, за да научиш гръцки!“ Десет години?

Евнухът на Царицата ни беше разказал как те заедно посетили царската шатра и как Царицата-майка не знаела на кого да се поклони. „Няма нищо, майко, не бяхте далеч от истината. Той също е Александър.“ Той не си беше направил труда да го скрие дори от нея.

Но защо, питах се, той въобще ме прие на служба? Какво може да иска от едно момче? Та той самият е момчето на друг!

Един от писарите хъркаше и въпреки яда си, аз си спомних с копнеж за лагера на Набарзан. Утре щяха да го изоставят, а следващата година вече щеше да гние там, в гората. Така някой ден щеше да изгние и всичко персийско в мен, докато се влача из непознатите земи — един слуга в една варварска армия.

Припомних си думите на Набарзан, казани в замъглеността от светлината на лампата и виното: „Какво би могло да се даде на такъв човек? Нещо, което той винаги е искал, но не го е съзнавал добре.“ Набарзан ме беше измамил — така както постъпи и с Дарий. Трябваше да го очаквам. И все пак той ме доведе тук, за да спечели благоразположение към себе си и никога не се престори, че е за нещо друго. Несправедлив съм, казах си. Сигурно е постъпил така от незнание.

Скоро след това, изтощен от деня, съм заспал.