Мери Рено
Персийското момче (15)

17

През по-голямата част от тази и от следващата година останахме в Бактрия и Согдиана. Войната продължи дълго. Никога не се знае какво може да се очаква от согдийците. Повечето от тях са в кръвна вражда с племето от съседната крепост. Оспорват си земи или правото върху водата, или отвличат жени, докато те събират дърва в гората. Согдийците се заклеваха във вярност на Александър, но това траеше само докато той се разправи с враговете им. А после се обръщаха срещу него. Така беше убит Спитамен — най-добрият им командир. Изпратиха главата му на Александър, за да получат награда. И наистина я получиха, но вече никой не им вярваше. Нашите войници никога не оставяха на бойното поле дори и един умиращ да бъде намерен жив от согдийците. Хиляди пъти беше за предпочитане да получиш смъртоносен удар от своите, отколкото да попаднеш при тях.

Александър отсъстваше със седмици, зает с тези местни войни. Много ми липсваше и постоянно се притеснявах за него. Е, все пак си имах утеха — когато воюваше, винаги беше трезвен. Скоро той успя да изчисти кръвта си от силното вино и отново стана такъв, какъвто го знаех — понякога се забавляваше с продължителни нощни разговори и пиене, но след това хубаво си отспиваше. И вече внимаваше. Жестокият урок от Мараканда му остана като обеца на ухото до края на дните му. Никога повече не го видях разстроен от виното, а още по-малко — избухлив и буйстващ. Дори и клеветниците му не отричат това.

Човек с дребна душа би се настроил срещу мен, задето съм го видял в момент на отчаяние и срам. Но Александър помнеше единствено, че тогава аз му донесох утеха. Той никога не се отвръщаше от обичта.

Наложи се още един път да пресечем Оксус. Този път беше лесно — лодките бяха готови, а и времето — по-хубаво. Едва ли щях да запомня това, ако не се беше случило чудо. Бяха разпънали шатрата на Царя и аз наглеждах как подреждат вещите му. И тогава чух отвън възклицанията на телохранителите. Точно до шатрата, която се намираше съвсем близо до реката, бликна извор с обилна тъмна течност. Като се поизточи малко, телохранителите обраха нечистата пяна от повърхността, за да могат да напоят конете. И тогава открихме, че това е земно масло!

Повикаха Александър да види чудото. Царят извика Аристандър, за да разтълкува знамението. Гадателят извърши жертвоприношение и обяви, че така, както боецът се намазва с масло преди игрите, така и поличбата вещае трудности и усилия, но обилното леене от извора говори за победа и богатство.

Вечерта пробвахме малко от маслото в лампата на Царя. Гореше доста добре, но вдигаше мръсен и гаден пушек. Наложи се да изкараме лампата навън. Александър поиска да го опита на вкус, но му казах, че може да съдържа зараза като водата на Оксус и той се отказа. Леонатос предложи да хвърлим запалена факла в образувалото се езерце, за да видим какво ще стане, но Царят сметна, че ще бъде неблагочестиво да постъпим така с един дар от боговете.

Не му се разминаха трудностите, които чудото предсказа. Имах чувството, че цяла вечност прекарва в планините, често със съвсем малки отряди, тъй като трябваше да разделя войниците си. Беше твърдо решен да подчини цяла Согдиана и да въведе ред. Превземаше планинските им укрепления с хитрост и с изключителна вещина. Много истории достигаха до нас за неговата издръжливост на студ и пек (в Согдиана има достатъчно и от двете крайности), за някоя страховита буря с гръмотевици и светкавици, последвани от градушка, за остър и мъчителен студ, когато хората загивали от отчаяние и ужас или замръзвали на някоя пътека. А той претърсвал лабиринта от непроходими гори, за да намери изостаналите войници. Разтърсвал ги, за да им вдъхне живот и ги карал да накладат огън. Разказаха, че веднъж, когато най-сетне седнал да се сгрее, се появил някакъв куцащ войник, полумъртъв и с премръзнали ходила, който бил загубил представа къде се намира. Александър със собствените си ръце свалил от него вледененото му оръжие, чиито каиши разкървавили пръстите му, и настанил войника да седне на неговото място край огъня.

Цар Птолемей, който беше там, е описал тези неща в своята книга, за да се знаят от идните поколения. Когато става дума за други събития, понякога ме вика и аз му казвам това, с което мисля, че моят господар би желал да бъде запомнен. Като видя, че аз последвах златния ковчег на Александър през целия дълъг път до Египет, Птолемей бе така добър да намери място за мен в двора си. Сега вече малко не дочува и говори по-високо, отколкото предполага (той е по-възрастен от мен едва десет години). Така че понякога го чувам как се обръща към някой чуждестранен гост и „тихо“ му казва: „Погледни ей-там. Не виждаш ли, че в това лице някога е имало голяма красота? Това е Багоас. Той беше момчето на Александър.“

В лагера четях Херодот заедно с учителя си Филострат. Двамата постепенно се привързахме един към друг. Разбира се, само като ученик и учител. Но това не пречеше на Калистен да ни гледа с пренебрежение. Когато Царят беше на война, Калистен нямаше много работа и една от задачите му бе да обучава телохранителите на Александър. Те бяха от благородно потекло и по-късно щяха да командват други войници. Александър не искаше да останат невежи. И макар че се бяха отчуждили един от друг, той така и не отне тази работа на философа. Ако бях на мястото на Царя, едва ли щях да постъпя толкова великодушно. А може би Александър се съобразяваше и с Аристотел.

Веднъж когато Калистен подреждаше библиотеката си, Филострат влезе в палатката му и за кой ли път се опита да измоли някоя книга, за да мога да чета гръцки стихове. Той ме беше научил само на това, което знаеше наизуст. Чух, че получи едно сухо и категорично не. Тогава Филострат се изсмя и каза на Калистен, че ще бъде щастлив, ако поне един от учениците му покаже и половината от моите способности. Калистен отвърна, че неговите ученици показват способности в благородното изкуство на философията, а не в простото четене на книги.

— Та не разбрах, могат ли да четат? — попита Филострат и излезе от палатката. След тази случка те не си проговориха цял месец.

Когато Александър се върна, го помолих да подари нещо на Филострат. Той много обичаше да го молят за различни неща.

— А на теб? — попита той. — Или мислиш, че не те обичам достатъчно?

— В Суза получавах подаръци и без любов. Ти ми даваш всичко, от което се нуждая. А и най-хубавият ми кафтан изглежда като нов, или почти като нов.

Той се засмя:

— Купи си още един. Харесва ми като се появиш с нещо ново — като паун с нова премяна.

И добави съвсем сериозно:

— Винаги ще имаш любовта ми. Това за мен е свещена връзка.

Не мина много време и той отново замина на поход. Ушиха ми новия кафтан от тъмночервено сукно, с избродирани златни цветя. Копчетата представляваха рози от скъпоценен камък. Прибрах го в дрешника си, за да го облека когато се върне.

Скоро щях да навърша двадесет години. Когато бях сам в палатката си, често се гледах в огледалото. Това беше опасна възраст, още повече, че хората ме харесваха.

Струваше ми се, че все още притежавам красота, независимо, че външния ми вид се беше променил. Бях слаб както винаги. Лицето ми не беше загрубяло. Дори напротив — като че ли бе станало по-хубаво. Няма по-добър мехлем от любовта.

Но вече не бях момче. Ако въобще бях, когато той ме видя за първи път. Александър не си падаше по момчета. По-скоро харесваше да се огражда с хубави младежи. Те доставяха радост на очите му. Един от тях, телохранител на име Филипос, дори беше умрял заради това. Знаех, че Александър го харесва. Може и да е имало някоя нощ по време на война… Не, не мога да мисля спокойно за това. Във всеки случай, младежът направо изгаряше от преданост и копнееше да може да я докаже. Спуснали се в едно дълго преследване на согдийци. Денят бил много горещ и неговият кон, подобно на много други, капнал. Тогава Филипос продължил да бяга, в пълно въоръжение, редом с коня на Царя. Дори отказал коня, който му предложили, за да докаже колко е издръжлив. Накрая все пак настигнали и разгромили согдийците. Младежът останал в челните редици до Александър. И когато битката завършила, животът в него внезапно угаснал, както угасва пламъкът на лампа, чието масло е свършило. Сърцето му туптяло толкова време, колкото да умре в ръцете на Царя. Нямах право да се сърдя за това.

Да, казах на огледалото, той винаги ще ме обича. Той винаги отговаря с взаимност на любовта. Но когато желанието започне да угасва, това наистина ще бъде един тъжен ден. Божествени Ерос! (аз вече познавах добре този бог). Не допускай това да стане скоро!

Докато подчиняваше страната, Александър непрекъснато основаваше градове. Хефестион също основа няколко. Той беше придобил усета на Царя към добрите за живеене места. Макар че сред македонците Хефестион се славеше с острия си език, към чужденците той се държеше благоразумно и с превъзходни маниери. С готовност му отдавах дължимото за всичките му добродетели, стига да беше далеч от погледа ми.

Каква е ползата да се тормозиш с ревност за минали връзки? Всъщност, те са били заедно не десет години, както предположих в началото, а цели петнадесет. Всичко е започнало, когато аз съм бил едва прохождащо бебе. Никой човек не знае бъдещето. А миналото е минало — завинаги.

Презимувахме в град Навтака^[1] — скалисто и заслонено място, с водопад и пещери. Александър отново се настани в кулата на крепостта. До спалнята му се стигаше през един отвор на пода. Умирах от страх при мисълта, че като се качва някоя нощ, може да падне от стълбата. Макар че, доколкото ми е известно, колкото и пиян да е бил, той никога не беше падал. Под една дупка в покрива на стаята имаше голямо огнище. Оттам проникваше сняг и се топеше със съскане върху пламъците. Той и Хефестион често седяха край запаления огън и разговаряха в присъствието само на Перитас, който се просваше до тях като голяма космата черга. Но нощите принадлежаха на мен. Понякога Александър казваше:

— Не можеш да излезеш навън. Ще измръзнеш — и ме приемаше до себе си, само за да ме стопли. Винаги даваше от себе си.

Долната стая се отопляваше с мангали, но въпреки това беше ужасно студено. В нея той вършеше държавната работа през по-голямата част от деня. В единия и край бе разположен тронът. Там Александър даваше аудиенции. В другия край, скрита зад завеса, се намираше работната му маса, отрупана с таблички, документи и писма от половината свят. Колкото повече земи завладяваше, толкова повече работа имаше.

Освен всичко това, войниците също си искаха своето и Александър трябваше да се грижи за тях и да ги държи във форма през дните, в които те бездействаха, чакайки снегът в проходите да се разтопи. Постоянно организираше игри и състезания, а веднъж дори гледахме представление — на истинска сцена и с добри актьори, които бяха пристигнали чак от Гърция. После те щяха да преминат през огън и вода, само и само да се върнат в къщи и да разказват, че са играли пред самия Александър. По време на представлението Филострат седеше до мен и ми обясняваше шепнешком по-трудните за разбиране неща. Малко по-встрани седеше Калистен заедно с онези от телохранителите, които му бяха любимци. Той ни хвърляше презрителни погледи и от време на време казваше нещо, което караше Хермолай да се хили самодоволно и мазно. Пролетта най-сетне настъпи. Огромни снежни лавини се спускаха с грохот надолу по планинските скатове. Потоците се превърнаха в кафяви порои и водопади, подхвърлящи всичко, което бяха завлекли в бесния си ход. Когато пътищата станаха проходими, согдийските разбойници излязоха от бърлогите си и се приготвиха да пресрещнат първите кервани.

Но вместо тях срещнаха войските ни.

Александър разположи гарнизони навсякъде и страната сякаш се умири. Докато един ден дойде новината, че някакъв могъщ племенен вожд, който година прежди това се беше заклел във вярност като васал, е въоръжил хората си и ги вдигнал на въстание. Позната история, като изключим факта, че той владееше Согдийската Скала.

А тя имаше славата на най-непристъпното място в Азия — огромна, гола и отвесна канара, която в горната си част бе пълна с пещери. Поколения племенни вождове бяха живели в тези дупки. Беше достатъчен само един отряд, за да удържи скалата. Там имаше хранителни запаси за години напред. Имаха ями, в които задържаха снега и дъждовната вода и я складираха за горещото лято. Шпионите ни докладваха, че горе още имало дебел сняг, но въпреки това вождът вече изпратил на скалата войници, жените и съкровището си, докато той самият продължавал да обикаля страната за да търси съмишленици.

Александър му изпрати писмо с предложение за преговори. Вече навсякъде се беше разчуло, че пратениците, които отиват при Александър, се връщат с глави на раменете си. Така че в лагера дойдоха двама самоуверени туземци. Царят им предложи прошка и своята милост, ако се предадат доброволно, но те се изсмяха и казаха, че щял да превземе Согдийската Скала, когато му поникнели крила. Така че, ако искал можел да си ходи, ако искал — можел да остане.

Александър не каза нищо. Нареди да ги нахранят и те си отидоха с глави на раменете. Сигурен съм, че ако се бяха държали по същия начин с някой согдийски вожд, той щеше да им остави главите за накрая, но така щеше да постъпи със самите тях, че те сами щяха да поискат да се разделят по-скоро с главите си. Александър чисто и просто реши да завземе Скалата, дори това да му отнемеше и година.

Целият лагер се насочи натам. Скалата се виждаше от няколко левги. Когато наближихме, превземането й наистина ми се стори като задача за орли. Нямаше нито една страна, удобна за изкачване. Отвсякъде я обграждаха пропасти, спускащи се към назъбени скали. Човек можеше да проследи само козята пътека, по която хората се изкачваха горе. Но всяка стъпка от нея се държеше под прицел от пещерите под върха.

Направихме лагера си толкова близо, колкото да не ни достигат стрелите. Зад нас, около цялата Скала, се разположи тълпата от слуги, коняри, роби, писари, чиновници и всякакви търговци, певци, художници и скулптори, дърводелци и кожари, танцьори и ковачи, златари, проститутки и сводници — всички, които следваха войската и печелеха от това.

За тази акция някои хора са писали, че Царят се държал като момче, отзовало се на предизвикателството. Вярно е, че имаше нещо момчешко в характера му и сигурно щеше да му остане до старини. Но също така е вярно, че Скалата контролираше десетки левги от околната земя и той не можеше да я остави зад гърба си незавладяна. Освен това согдийците, които не разбираха от дума, а само от тояга, щяха да презрат властта му и да разрушат градовете му до основи, веднага щом той си тръгнеше.

По време на мир вождът Оксиартес не живееше в това орлово гнездо. Къщата му и племенното селище се намираха в подножието на скалата. Александър не позволи на войниците да го изгорят, за да не се приеме за знак, че ще бъде безпощаден. При отворите на пещерите стояха и гледаха надолу фигурки, които бяха толкова малки, сякаш бяха гравирани върху пръстени. По отвесните склонове, където, през лятото човек не би видял опорна точка дори и за планински заек, зимата беше очертала в бяло тънките ръбове и пукнатини, които разцепваха зъберите. Беше пълнолуние. Дори и през нощта можеше да се види яркия отблясък на снега. Александър се качи на коня си, за да обиколи и разгледа внимателно цялата Скала.

А на сутринта той свика катерачите. Повечето от тях бяха родени в планините и бяха участвали и в други обсади. От всички, които се явиха, Александър избра триста. На първия, който стигнеше билото, той обеща дванадесет таланта злато — богатство за цял живот. На следващия — единадесет, и така нататък за първите дванадесет войници. През тази нощ те трябваше да се изкачат по най-стръмната страна на скалата, която не можеше да се види от пещерите. Всеки един щеше да носи торба с железни колчета за палатки, дървен чук, за да ги забива, и здраво въже, за да се завързва за колчето, докато закрепи следващото.

Нощта беше студена и ясна. Приготвих всичко за лягане, но Александър още не идваше. Това беше първата наистина опасна акция, която той не предвождаше лично. Но там горе не можеше и да има водач. Всеки сам избираше и си проправяше път към върха. Александър не притежаваше уменията на катерачите. Но и не можеше да понесе, че не рискува живота си заедно с тях. Когато те се изкачиха толкова високо, че престанаха да се виждат в бледата светлина на нощта, той влезе в шатрата и продължи да крачи из нея.

— Видях трима да падат — въздъхна той. — Никога няма да ги открием, за да ги погребем.

Накрая си легна с дрехите и нареди да го събудят на зазоряване.

Събуди се сам, когато навън беше още тъмно. Някои от генералите вече го чакаха. Върхът на Скалата се очертаваше мрачно в бледото небе. Когато се развидели, Александър жадно впери поглед нагоре. И изведнъж Леонатос, който можеше да вижда като ястреб, макар че когато искаше да чете, държеше свитъка на една ръка разстояние пред себе си, посочи някъде нагоре и извика:

— Те са там! Дават сигнала!

Просветляването на утрото ги показа събрани нагъсто като корморани върху гладкото било. Те размотаха дългите ивици ленен плат, които бяха навили около телата си, и сега сигналът се развяваше от подухващия пролетен бриз.

Александър пристъпи напред, вдигна позлатения си щит и го размаха към тях. Ехото отвърна на звуците на тръбата и мощният глас на глашатая извика към защитниците да погледнат над себе си. Александър беше намерил войници с крила.

Синът на вожда, който командваше согдийците, веднага поиска условията, за да се предадат. Той не можеше да види колко войници се намират горе и какви оръжия имат. А те нямаха никакви. Колчетата и чуковете им бяха достатъчен товар. Тридесет бяха паднали и загинали — един на всеки десет. Техни гробове станаха коремите на каните. Но според обичая на гърците, Александър им оказа последна почит с празни ковчези^[2].

Цели два дни согдийците слизаха от Скалата с багажа и оръжията си. Чудех се как ли жените са успели да преминат през шеметната пътека, облечени в типичните согдийски широки поли. Предполагам, че бяха свикнали да го правят често по време на безкрайните племенни войни.

Синът на вожда, който така и не разбра, че орлите на Царя нямаха нокти, дойде и се закле във вярност, като обеща да изпрати съобщение на баща си. За да подпечатат символично договора си, той помоли Александър да му окаже честта да присъства на един согдийски пир.

Споразумяха се да го направят след два дни. Страхувах се само да не го наръгат с нож, докато стои на масата. Щеше да бъде съвсем нормално за согдийците.

Облякох го за празненството с най-тежката и пищна мантия и поставих на главата му Царската митра. Беше в добро настроение. Макар че скърбеше за своите катерачи, Александър знаеше, че тази укрепена скала би могла да струва много повече войнишки живота. Врагът не проля нито капка кръв и от благодарност беше готов да обещава какво ли не.

— Внимавай, Ал’скандер — рекох, докато разчесвах косата му. — согдиецът може да ти предложи дъщеря си, както онзи цар на скитите.

Той се разсмя. Тази история с дъщерята на скитския цар стана повод за много шеги и закачки сред приятелите му. Те описваха как махат дрехите от булката, ушити преди някоя и друга зима, как истъргват от косата и гранясалата мас от кобилешко мляко, как я очистват от въшките и бълхите и така нататък, за да я направят прекрасна за брачното ложе.

— Ако този млад мъж има дъщеря, тя не би могла да е на повече от пет години. Защо не дойдеш на пира? Мисля, че си струва да го видиш. Тъкмо ще си облечеш и новия кафтан.

Хистан, синът на вожда, наистина не беше жалил усилия и пари. Една алея от запалени факли водеше от лагера към залата на дома му. Навън се чуваше музика, доста добра за Согдиана. (Един път чух Александър да сравнява персийското пеене със скимтенето на съвокупляващи се котки. Но той не знаеше, че аз слушам.)

Залата беше огромна. Този Оксиартес трябва да беше много богат. По стените бяха окачени алени гоблени с избродирани лъвове и леопарди, изправени на задните си крака. Светлината на факлите озаряваше всичко, а тлеещите мангали бяха достатъчни, за да стоплят въздуха. Високата маса беше обкована със сребро и злато, а в украсените с орнаменти кадилници горяха смоли, чиито аромат бях забравил, откакто напуснах Суза.

Храната беше добра и с много подправки. Керваните от Индия минават по този път. До Александър и неговия домакин стоеше преводач. Другите македонски гости се справяха с езика кой както може. Заради обичая, всички позволихме да ни напълнят на два пъти чиниите до горе. Александър, колкото и малко да ядеше, също изпълни това задължение на гост. Казах си, че сигурно предпочита вместо това да поднесат виното.

Най-накрая го сервираха заедно със сладкишите. Хистан и Александър вдигнаха наздравица един за друг и си размениха любезности. След това преводачът стана и се обърна към всички нас на гръцки. За да почетат Царя, дамите от домакинството щяха да се появят и да танцуват за него. Е, това наистина беше нещо. Защото, погледнеш ли някоя от жените на един согдиец, работата неминуемо опира до ножа.

Седях в долния край на масата, близо до царските телохранители. Исмений се беше преместил, за да седне до мен. Неговото приятелско отношение и доброжелателство беше нараснало. Но дори и да искаше нещо повече, той го пазеше за себе си от преданост към Александър. Бях му длъжник за проявената доброта и за това, че винаги, когато можеше, изглаждаше отношенията ми с другите телохранители.

Младежът согдиец от другата ми страна се обърна към мен на техния груб и примитивен персийски, който едва можех да схвана. С двете си ръце той очерта извивките на жена, като се смееше и въртеше очи. Казах на Исмений:

— Както разбирам, ще се нагледаме на красота.

— Те ще играят в горната част — отвърна той, — за Царя и за генералите. А за нас ще останат само гърбовете им. Ще трябва да се задоволим един с друг.

Музикантите засвириха някакъв бавен и тържествен танц. Жените влязоха, като пристъпваха в такта на музиката, но без още да танцуват. Тежките им дрехи бяха обшити с бродерия. Около главите си имаха златни верижки, на които висяха украшения и пискюли. Когато се движеха, многобройните гривни около ръцете и глезените им подрънкваха или звънтяха като малки камбанки. Едва успяхме да ги зърнем, преди да се обърнат с гръб към нас. После кръстосаха ръце пред гърдите си и се поклониха на Царя.

Хистан посочи навярно към някои от неговите близки роднини, тъй като някои от жените се поклониха отново. Александър кимваше с поглед към всяка една. Стори ми се, че един път се забави преди да премести погледа си.

— Едната от тях сигурно е много красива, щом накара Царя да я погледне два пъти — каза Исмений.

Музикантите засвириха по-бързо и жените започнаха да танцуват.

В Персия танцуват само онези жени, които са обучени да възбуждат мъжете. Но този танц беше пристоен и благоприличен. Докато въртяха и размахваха тежките си поли и звънтяха с гривните на глезените си, те не разкриваха нищо повече от боядисаните си с къна стъпала. В извивките им имаше грация, но не и покана. Люлеещите им се ръце приличаха на ечемик, подухван от вятъра. Но човек трябва да е глупак, за да нарече това скромно и обикновено танцуване. Тези момичета бяха над скромността, чието място бе заето от гордост и достойнство.

— Всичко е много подобаващо — каза Исмений. — Само собствената сестра на някой от вождовете би могла да направи такова нещо. Може би ще видим истинско танцуване по-късно. Ти също би могъл да им покажеш нещо.

Въобще не го слушах.

Жените продължаваха да се въртят в бавим кръгове или се нареждаха в една извиваща се линия. Но очите на Александър през цялото време бяха заковани и една и съща част на танцуващите.

Той харесваше всичко, което беше най-добро по рода си. Доста често съм го чувал да се възхищава от някоя красива жена. Но този път стомахът ми бе станал на топка, а ръцете ми се вледениха.

Видях как Царят попита нещо преводача и посочи към едно от момичетата. Навярно питаше коя е тя. Хистан му отговори и по лицето му се изписа гордост. Сигурно беше девойка с положение — несъмнено негова сестра.

Музиката се засили. Редицата от жени се обърна и се насочи към долната част на залата. Всички гости трябваше да получат своя дял от засвидетелстваното уважение.

Веднага я познах. Със сигурност беше сестра на Хистан — приличаха си като капки вода. Беше около шестнадесетгодишна — в разцвета на женствеността в Согдиана. Чиста слонова кост, едва доловимо оцветена и при това не изкуствено. Мека черна коса, която синееше на светлината, с кичури, които като палмови листа докосваха бузите. Чисто чело под златните украшения. Вежди като идеална дъга над огромни искрящи очи. Притежаваше изумителна красота и въобще не се преструваше, че не го знае. Единственият й недостатък бяха пръстите на ръцете — къси и с твърде заострени връхчета. В харема на Дарий се бях научил да забелязвам такива неща.

Очите на Александър продължаваха да я следват, чакайки я да се обърне отново към него. Тя мина покрай мен, но макар че бях облечен в новия си кафтан, който Царят толкова харесваше, той въобще не ме забеляза.

Согдиецът до мен ме дръпна за ръкава и каза с възхищение:

— Роксана.

Танцувайки, те се върнаха при другия край на масата и се поклониха дълбоко. Видях как Александър отново се наведе към преводача, а след това Хистан повика с ръка сестра си. Александър стана на крака и хвана ръцете и. Каза нещо и тя отговори. Профилът й, обърнат сега към мен, образуваше прекрасна извивка без никакъв недостатък. Когато Роксана си тръгна, Александър остана прав, докато тя се скри зад завесата.

— Е, няма начин човек да не разбере, че се намира и Согдиана — каза Исмений. — Нито едно персийско момиче не би направило това.

— Да — отговорих аз. Нито едно персийско момиче не би направило това.

— И въпреки това Александър поиска да говори с нея. Така ми се стори. А на теб?

— Да, и на мен.

— И е трезвен като съдия. Може би просто е искал да почете домакина си. Тя наистина е красива. Разбира се, е малко по-тъмнокожа. Но някак си прилича на теб.

— Ласкаеш ме — промърморих кисело аз. Исмений винаги беше любезен. Но сега седеше до мен с овлажнялата си от топлината сламеноруса коса, усмихваше се с бистрите си сини очи над чашата вино и въртеше забития в сърцето ми нож.

В горната част на масата Хистан и Царят разговаряха оживено и създаваха работа на преводача. Александър почти не беше докоснал виното си. В залата ставаше все по-горещо. Разхлабих яката на кафтана си от покритите с рубини копчета. Неговата ръка беше последната, която ги бе разкопчавала.

Заварих Александър като момчето на Хефестион и с мен той беше възмъжал. Гордеех се с това. А сега го дадох на една жена. Седях сред горещата светлина на факлите, вкусвах жадно смъртоносната отрова и се държах любезно с хората около мен, както ме бяха учили, когато бях на дванадесет години.

Главата ми бучеше.