Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Persian Boy, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Войков, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 28 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Mat (2007)
Издание:
Mary Renault The Persian Boy
Copyright Mary Renault All rights reserved
First published by Longman 1972
Published in Penguin Books 1974
Reprinted 1976 (twice), 1978, 1980, 1981
Мери Рено
Персийското момче
Преводач Венцислав Войков
Издава „Константин книги“ 1993
Всички права запазени
ISBN 954-8477-01-7
История
- — Добавяне
9
Лежах в скривалището си. Изсушената кожа на шатрата беше тежка и смърдеше, но не смеех да мръдна. До мен достигаха неясни звуци на караници и безредие. Но после намаляха — навярно, след като шатрата на Царя беше обрана до шушка. На два пъти войници се доближаваха до палатката и изпадах в ужас, че ще ме открият, но те вероятно помислиха, че щом не е разпъната, в нея няма нищо. След това не ми остана нищо друго освен да чакам.
Чаках дълго, тъй като бях твърде затрупан, за да вярвам на ушите си. Най-сетне изпълзях и си показах главата навън. Поляната беше празна, ако не се броят тлеещите лагерни огньове. След пълната тъмнина дори светлината на звездите ми изглеждаше ярка. Но дърветата можеха да крият какво ли не. Дочувах звуците на хора, които заминаваха — най-вероятно хората на Артабаз, които бяха оставили бунтовниците да се измъкнат, тъй като знаеха, че са твърде малобройни, за да се бият с тях. Реших да ги настигна.
Порових се из палатката и успях, да събера някои от нещата си. А сега — коня ми. В мига, в който си помислих за него, узнах отговора. Разбира се, че нищо на четири крака не беше останало. Все пак трябваше да стигна по някакъв начин до последните отряди.
Бедният красив малък Тигър, подарък от един цар. Той не беше свикнал да носи голяма тежест. Домъчня ми за него, като си представих как някой дебел бактриец го бие с пръчка, за да върви. А след това осъзнах истината за собствено си окаяно положение и ми се доплака.
Враговете си бяха отишли. Но ги нямаше и тези, които можеха да ми бъдат приятели. Нощта вече преваляше, а аз нямах и представа накъде бяха тръгнали.
Имах нужда от храна. Всичко, което бяхме сервирали в шатрата на Царя, беше обърнато на пода. Горкият човек, казах си, така и нищо не яде. Увих в една кърпа каквото беше останало и потопих манерката си в потока.
Сега звуците бяха станали съвсем далечни. Последвах посоката, от която идваха, като се надявах това да не са бактрийци. Изглежда че вървяха по протежение на планинския склон, тъй като бяха оставили след себе си добре утъпкана пътека. На места тя пресичаше потоци и се измокрих до коленете — ботушите ми пропускаха вода. Не бях вървял през такава пресечена местност от детинство, но тогава винаги ме чакаха сухи дрехи и ми се караха.
Все още не се виждаше и следа от зазоряване. Стори ми се, че дочух женски гласове и забързах напред. Сигурно бяха на проститутките, които пътуваха с войската. Персийци! С бързината, с която се движех, трябваше скоро да настигна колоната. Изгря луната и вече можех да ходя по-бързо.
Не след дълго видях пред себе си един мъж. Беше спрял, за да пикае. Изчаках го да свърши и след това приближих. Беше грък. Значи бях настигнал тях. Жените ме бяха заблудили. Разбира се, че бяха персийки — Наемниците не водят жени от къщи.
Войникът беше нисък, дебел, и с черна брада. За миг ми се стори, че го познавам, макар че това беше невъзможно. Той се обърна и се вгледа в мен. Потта му миришеше отвратително.
— Я гледай, дявол да го вземе! — възкликна той.
— Та това е момчето на Дарий!
— Аз съм Багоас, от Домакинството. Опитвам се да намеря персийците на Артабаз. Много ли съм се отклонил от пътя си?
Той замълча и внимателно ме огледа. След това каза:
— Не, не си. Ела да ти покажа пътя.
И той ме поведе през гората. Беше без оръжие — както те обичайно пътуваха.
Но наоколо не се виждаше никакъв път. Дори ми се стори, че гората става все по-гъста. Не бяхме влезли много навътре, когато той се обърна към мен. Един поглед беше достатъчен. Нямаше нужда от думи, а и той не си направи труд да проговори. Просто се хвърли върху мен. Но когато ме събори на земята, паметта ми се възвърна. Той наистина страшно приличаше на един, когото познавах — Обарес, вавилонеца-златар в Суза. За миг изживях отново всичко. Но вече не бях на дванадесет години.
Гъркът беше два пъти по-тежък от мен, но и за миг не се усъмних, че ще го убия. Съпротивлявах се вяло, като се опитвах да скрия това, което правех. Най-накрая успях да извадя камата си. Тогава я забих с все сила между ребрата му. Някога репетирах един танц, който Дарий много обичаше да играя вечер, когато останехме сами. Танцът завършваше с бавно салто назад, при което се опирах на ръцете си. Колко добре, че това беше укрепило мускулите ми.
Той отново се хвърли върху мен но се задави в кръв. Измъкнах ножа и го забих в сърцето му. Знаех къде е — достатъчно често го бях чувал да тупти до ухото ми, придружено с учестено дишане. Гъркът отвори уста и умря, но продължих да ръгам камата си — бях се върнал обратно в Суза и заедно с този човек убивах още двадесет.
Не беше от удоволствията, които бих искал отново да изпитам, но знам, че тогава ми хареса. Чувствам го и до днес.
В този момент един глас извика над мен:
— Спри! — Не бях усетил нищо, чувствах само тялото, до което бях коленичил. Над мен стоеше Дорискос.
— Чух гласа ти — каза той.
Изправих се, китката ми беше цялата в кръв. Той не ме попита защо съм го направил — бях почти разсъблечен. Дорискос се взря в трупа, а след това каза, сякаш на себе си:
— Мислех те за дете.
— Тези дни отдавна са минали — отвърнах. Огледахме се един друг в тъмнината. Той носеше меча си. Ако искаше да отмъсти за другаря си, можеше да ме заколи като новородено псе. Беше твърде тъмно, за да мога да видя очите му.
Внезапно той каза:
— Бързо, трябва да го скрием. Той има братовчед тук. Хвани го за краката. В храсталака — долу в дерето.
Разделихме храстите. Долу имаше пресъхнало речно корито — дълбоко и стръмно. Тялото се изтърколи и храстите отново се събраха.
— Той ми каза — рекох аз, — че ще ми покаже пътя, по който са тръгнали персийците.
— Излъгал те е. Те вървят доста пред нас. Изчисти си ръката и камата. Ей там има вода. — Показа ми едно ручейче между скалите. — В тези гори има леопарди. Предупредиха ни да не изоставаме и да не се разпръскваме. Той не е трябвало да забравя това.
— Ти ми подаряваш живота — казах аз.
— Не мисля, че го дължиш на мен. Но какво смяташ да правиш с живота си сега?
— Ще се опитам да стигна Артабаз. Може би ще ме вземе — заради Царя.
— Хайде да тръгваме. Ще изгубим колоната. Вървяхме бързо през гората и после по някакви скали. Щом стигнехме до нещо по-стръмно, той ми помагаше да се прехвърля. Чудех се, какво ли си е мислил Артабаз за това, че Царят си има любовник-момче. Пък и той беше доста стар и едно такова пътуване би го убило. Що се отнася до синовете му, за тях не знаех нищо.
— Предполагам — каза Дорискос, — че старецът ще направи каквото може. Ала знаеш ли къде отива сега? Да се предаде на Александър.
Един Бог знае защо не си бях и помислил за това. Един приятел на Александър от детството би могъл да разчита на милост. Замълчах, потиснат от мислите си.
— Накрая — добави Дорискос, — и ние ще бъдем принудени да направим това. Няма друг начин. Нито един от нас не би се доверил на Бес. Александър поне е известен с това, че държи на думата си.
— Но къде е Александър?
— Сигурно е вече при прохода. Двама от персийските аристократи избързаха напред, за да го посрещнат. Казаха, че за Дарий ще бъде по-добре да бъде при него, отколкото при предателите.
— Дай Боже да не пристигнат прекалено късно.
— Когато Александър бърза, той наистина бърза. Нямаме никакво желание да заставаме на пътя му. Персийците са доста по-напред от нас — те искат да се споразумеят с Александър, а не да бъдат прегазени от него. Ето я и колоната.
Гърците се движеха като сенки през дърветата, и разговаряха съвсем тихо. Дорисксос не ме заведе направо при тях, а продължихме да се движим встрани. Бях вече страшно уморен и целият бях ожулен и в драскотини от дългото ходене. На драго сърце приемах помощта му. Когато започнах да се препъвам, той взе да носи и багажа ми. Светло сияние на хоризонта извести пробуждането на зората. Дорискос седна върху един повален дънер. Умирах от желание да си почина.
— Та значи, крайната ни цел — каза той, — е Хиркания. А след това — кой знае? Ако продължиш бързо напред, може би ще успееш да настигнеш персийците някъде към обед. Но доста ще се поизпотиш — ти не си свикнал да ходиш дълго пеш. — Той направи пауза. Бледата светлина разкри сините му очи. — А другата ти възможност е да продължиш да пътуваш с мен и да ми позволиш да ти помагам. Както и да я караме, няма да ти се наложи да използваш ножа си върху мен.
Спомних си усмивката му при нашата първа среща. Сега тя беше изпълнена с по-малко желание и с повече надежда. С изненада осъзнах, че за първи път в живота си ще мога да кажа да или не за нещо, отнасящо се за мен. Ще мога сам да решавам за себе си! Отговорих му:
— Ще пътувам с теб.
И така ние се присъединихме към колоната. Дори и по видело, моето присъствие тук не предизвика голям шум и мина почти незабелязано. Няколко от войниците водеха със себе си момчета. Но повечето имаха жени.
Когато спряхме за почивка, разделих с Дорискос остатъците от храната ми — единственият път, каза той, когато е ял от царските ястия.
Той беше възможно най-приятният спътник. Когато краката ми отекоха и се разраниха, той обиколи всички, за да намери някакъв войнишки мехлем. После събу ботушите ми и сам превърза стъпалата ми, като каза колко нежни и хубави са те, макар че бяха в такова състояние, че ме беше срам да ги покажа. Един път, когато никой не ни гледаше, той дори ме целуна. Имах късмет, че когато се борих в храсталака и лъкът ми се беше развързал, стрелите бяха останали в колчана. Това ми даваше възможност да му предложа и нещо друго освен удоволствието, което му доставях — убивах дивеч за храна.
От него научих някои неща за Атина. Там, както ми обясни той, баща му бил богат човек, но някакъв негов враг завел несправедливо дело срещу него, и наел известен оратор да очерни името му с лъжи. Съдът го осъдил. Баща му бил разорен, а Дорискос — най-малкият син — трябвало да избяга и да продаде меча си. Той ми каза още, че същият този оратор често убеждавал съгражданите си как да гласуват за различни закони, дори когато ставало дума за мир или война. Това се наричало демокрация, ми обясни той и било много хубаво нещо в добрите стари времена, когато ораторите говорели истината.
Аз му казах, че всички в Персия сме научени да говорим истината и това винаги е било нашата най-пословична черта. Несъмнено Бес и Набарзан също са били учени на това.
Беше тъжно, че при цялото това разбирателство между нас, намирах, че правенето на любов с него е твърде безинтересно. Винаги симулирах удоволствие — той държеше на това и моите хитрини бяха най-малкото, което човек може да направи за един приятел. Това беше и единствената хитрост, която използвах към него. Изглежда гърците са непринудени и безхитростни в тези неща. Припомних си как, изгубвайки благоволението на Царя, си казах, че ще си взема любовник. Как си представях откраднати срещи в парка на лунна светлина, шумолене на коприна край прозорец, скъпоценност, прикрепена към роза. А сега спях с един войник-чужденец под навес, направен от клони. Една нощ той ми разказа за някакво момче, което обичал в Атина, макар неговата красота да била бледа звезда в сравнение с моята лунна светлина.
— И представяш ли си — възкликна Дорискос, — щом му поникна първият мъх по лицето, разбрах, че харчи парите ми по жени. Струваше ми се, че ще ми се пръсне сърцето.
— Но — казах аз, — сигурно такава му е била природата, щом си взел толкова младо момче.
— Красиви чужденецо, това никога няма да се случи с теб.
— Няма. Затова и ни правят такива — отговорих.
Той помълча малко, а после плахо ме попита дали съм се обидил.. Беше добър с мен и затова му казах, че не съм.
— В Гърция — увери ме Дорискос, — никога не са правили това.
Но затова пък те продават млади момчета в публичните домове, така че не мисля, че гърците имат кой знае какво основание да се гордеят.
Животът ми сред тези хора не беше труден, тъй като те бяха в Персия от дълго време и познаваха обичаите ми. Макар и да не спазваха благоприличие един пред друг, те разбираха моите чувства. Уважаваха святостта на реките — вземаха вода за миене в съдове и не оскверняваха потоците, къпейки се в тях. Почистваха телата си по много странен начин, като ги мажеха с масло, което изстъргваха с тъпи ножове, и така небрежно излагаха на показ голите си тела, че ми идеше да потъна в земята от срам. Навсякъде около мен се усещаше миризма на мас и така и не успях да свикна с нея.
Нощем жените правеха навеси за мъжете си (някои имаха и деца) и им готвеха вечеря. През деня те не се срещаха. Що се отнася до момчетата, те бяха хубави селянчета, взети от бедни семейства срещу малко сребро и изгубили всичкото си персийско благоприличие. Не ми се щеше да мисля каква ще бъде съдбата им. Най-малко грижи и товар имаха войниците, които бяха дошли още от Гърция като любовници.
Така пътувахме повече от половин месец — с приключения, които тогава ми се струваха невероятни. Накрая стигнахме източните хълмове, от където започва Хиркания. Там гърците направиха лагер — построиха в гората здрави навеси и решиха да останат на това място, докато разберат къде се намира Александър.
Местни ловци ни казаха, че той се движел по планинските склонове и претърсвал горите наоколо, защото от тези височини лесно можело да бъде атакуван. Но не знаеха дали е научил, че сме наблизо.
Попитах ги дали знаят нещо за съдбата на Царя. Ловците казаха, че е умрял — предполагаха, че Александър го е убил.
Беше дошло време да тръгна по моя път. Артабаз би трябвало да е оставил някъде лагера си, преди той самият да е отишъл при Александър. Разпитах ловците. Те казаха, че на един ден път на изток някакъв персийски благородник е направил лагер в гората. Но те не знаеха кой е той. Бил непознат в тази част на страната.
Реших да тръгна призори. Същата нощ се сбогувах с Дорискос. Никой друг на земята не го беше грижа дали съм жив или мъртъв и сега наистина почувствах това.
— Никога не съм имал момче като теб — каза той, — и едва ли някога пак ще имам. Ти уби желанието ми към всички останали. От сега нататък ще търся жени.
Цял ден вървях през гората, следвайки ловджийските пътеки. Страхувах се от змии или дебнещи в клоните леопарди, и си мислех какво ли ще правя, ако персийците са преместили лагера си. Имах късмет — малко преди залез слънце го видях. Той беше скрит при един планински поток, беше ограден с бодлива ограда и при входа му стоеше часови, който приличаше на добре обучен войник. Като видя, че съм евнух, той прибра копието си и попита какво искам. В този момент осъзнах, че съм облечен почти в парцали, но все пак му казах кой съм и помолих за подслон през нощта. След пътуването ми през гората вече ми беше все едно кои бяха те, стига да ме приемеха. Войникът изпрати съобщение и не след дълго един любезен човек, вероятно някакъв прислужник, дойде да ме вземе и да ме заведе в лагера. Не беше голям лагер — не повече от няколкостотин души, а хората, тръгнали с Артабаз, бяха поне няколко хиляди. Наоколо се виждаха само колиби, направени от дърво и покрити с тръстика. Нямаше никакви палатки. Изглежда, че тези хора бяха пътували леко и без много багаж. Но видях също и каруци, за които бяха завързани великолепни нисайски коне. Попитах за името на моя домакин.
— То е без значение. Но той ти предлага гостоприемството си. В тези времена колкото по-малко се казва, толкова е по-добре.
Жилището, в което влязохме, беше построено като останалите, но доста по-голямо — с няколко стаи. За моя изненада прислужникът ме заведе в една добре обзаведена баня, която би могла да бъде само на тукашния господар.
— Сигурно искаш да се изкъпеш след пътуването. След малко ще донесат и водата.
Срамувах се, че ще трябва да изцапам кушетката с мръсните си дрехи. Двама роби скити напълниха ваната с гореща и студена вода. Сложиха и ароматизирано масло. Удоволствието беше неописуемо. Измих тялото и косата си и почти не обърнах внимание на прислужника, който влезе с учтиво наведен поглед и изнесе моите парцали.
Докато почти заспивах от удоволствие, изтегнат в топлата вода, завесата към вътрешната стая леко помръдна. Е, и, помислих си, какво от това? Онази борба в храсталака сигурно ме е изнервила като момиче. Човек като онзи щеше вече да е влязъл. Нима трябва да приемам всеки като враг? Излязох от ваната, избърсах се и облякох оставената фина вълнена роба.
Вместо дрехите ми донесоха един поднос с чудесна храна: козле-сукалче в сос, пшеничен хляб и ароматно вино. Докато се чудех на цялото това изобилие, си спомних, че като идвах насам, зърнах долу в далечината град Задракарта[1]. По всичко изглеждаше, че моят домакин беше дошъл единствено с доста пари.
Седях, изпълнен с щастие, и разресвах косата си, когато прислужникът донесе чифт дрехи и каза:
— Господарят се надява, че тези ще ви бъдат по мярка.
Дрехите бяха от хубав плат — едно широко тъмночервено палто, сини панталони и бродирани пантофи. На някои места бяха подшити, за да ги направят по-малки — вероятно размерът им е бил по-голям от моя. Отново се почувствах на себе си. В чест на събитието леко почерних очите си и си сложих обеците.
Слугата се върна и каза:
— Господарят ми сега ще ви приеме.
Едва когато увих пояса си, си спомних за камата. Бяха я отнесли с дрехите ми и никой не ми я върна обратно.
От тавана на стаята на господаря висеше ажурна лампа, а по дървените стени бяха закачени ярки драперии, явно местна изработка. Моят домакин беше полегнал на дивана, а пред него имаше масичка за вино. Той се усмихна и вдигна ръка за поздрав. Беше Набарзан.
Онемях от изненада, а главата ми щеше да се пръсне от смущение и объркване. По-добре да бях останал да спя в гората, отколкото да дойда под покрива на човека, продал живота на господаря ми. Но сега, изкъпан, нахранен, облечен и подслонен, не можех да не чувствам благодарност, че не ми беше казал името си по-рано.
— Влез, Багоас — рече Набарзан. По всичко личеше, че липсата на всякаква учтивост у мен въобще не го смущава. — Заповядай, седни. Надявам се, че добре са се погрижили за теб.
Дойдох на себе си и се поклоних — най-малкото, което можех да направя, и казах нещо, което беше чиста истина:
— Господарю, много съм ви задължен.
— Глупости! Няма за какво. Седни тук да поговорим. Толкова рядко имам гости, че съм благодарен за твоята компания.
Седнах на дивана и отпих от виното, което ми предложи.
— Но все пак — продължи Набарзан, — кого очакваше да намериш тук?
Казах му, че очаквах да видя Артабаз или поне неговите хора.
— Изключителен старец — образец на древни добродетели. — въздъхна Набарзан, но така, че изобщо не можах да разбера подиграва ли се, или говори сериозно. — Александър ще го посрещне с отворени обятия — това е едно от нещата, които му доставят удоволствие.
Нямаше никакво съмнение, че той и тук се старае да бъде в течение на нещата. Но по-важното в случая беше колко далеч извън обичайното задължение на домакин към един пътник беше отишъл той и защо беше помръднала завесата. Още във Вавилон понякога се чудех дали има нещо.
— Ти се тревожиш — усмихна се той приятелски. — Напълно те разбирам. Сигурно си имал тежко пътуване — казаха ми, че камата ти е била използвана. Но не се тревожи. Когато приемам гости под покрива си, аз не ги оскърбявам.
Отхвърлих собствените си мисли и му казах, че съм сигурен в това. Неговата личност никога не ми е била неприятна. С готовност бих се отплатил за добрината му към мен, ако не беше това, което той стори. Това беше въпрос на чест.
— Познавам твоята вярност към Царя. — Набарзан сигурно беше прочел мислите по лицето ми. — В едно нещо Дарий беше щастлив — имаше привързаността и предаността на своите най-близки хора. Сигурно е имало нещо у него, макар да нямах щастието да разбера какво.
— Дарий ме издигна от нищо и ми даде всичко, което имам. Дори куче не би се обърнало срещу него.
— Прав си. Дори битото куче е вярно до смърт. И все пак господарят някой ден умира и вярната хрътка остава бездомна.
— Значи той наистина е мъртъв? — Видях отново каруцата и златните вериги и сърцето ми се изпълни с ярост.
— Да, той е мъртъв.
Изведнъж се замислих защо, след като е направил тази хубава сделка, той все още се крие в гората с толкова малко войници. И къде се намираше Бес?
— Чух, че Александър го е убил — рекох.
— Селски слухове, мое скъпо момче. Александър никога не би го убил. Щеше да се отнесе с него най-благосклонно — щеше да му върне семейството, и да му даде някакъв малък дворец, в който да се оттегли до края на дните си. Може би щеше да се ожени за дъщеря му и покорно да го помоли да бъде посочен за законен наследник на престола на Персия. А ако по-късно Дарий въстанеше, Александър щеше да го смаже безмилостно. Но, разбира се, Дарий никога не би направил това. Щеше да доживее мирно и спокойно до старини. Той започна да мисли за всичко това, когато Александър вече ни настигаше.
Македонецът дойде като вятъра от Скития — проходът сигурно е осеян с паднали от преумора коне. А каруцата на Царя се движеше твърде бавно. Тогава ние го освободихме от веригите и докарахме кон, но Дарий отказа да се качи, и каза, че повече се доверява на Александър, отколкото на нас. Щял да остане и сам да се предаде. В този момент Александър вече унищожаваше ариергарда ни. Всяка минута стана въпрос на живот и смърт. И когато Царят отказа да тръгне, бяхме принудени да го убием със собствените си ръце. Повярвай ми, не исках да стане така. Не продумах нищо, само се взирах в сенките, които лампата хвърляше.
— Знам какво щеше да кажеш, — въздъхна Набарзан — ако обичаите на гостоприемството не те възпираха. Но нека да се разберем. Дарий беше Цар — такъв, какъвто можеше да бъде. Но аз съм персиец. За мен второто натежава над първото… Аз не съм искал, както Везирът, който носеше твоето име, да имам Цар, който да бъде оръдие в моите ръце. Аз исках Цар, който да ни води към достойни дела, исках Цар, на когото да служа с гордост. Е, Митра ми се подигра. След всичко, което се случи, аз съм един персиец без Цар. И това е моето наказание.
Може би бях омекнал от виното, но още не бях оглупял. Защо Набарзан ми разказваше всичко това? Защо собственоръчно беше убил Царя? Защо отхвърляше разликата в ранга между нас? Не можех да го разбера.
— Но, господарю — казах аз, — всички вие искахте да провъзгласите Бес за Цар. И той ли е мъртъв?
— Не още. Той си сложи митрата и замина за Бактрия. Но дните на Бес са преброени — така или иначе той ще умре, когато Александър го хване. Аз, мило момче, съм наказан много повече за своята глупост, отколкото за предателството си. Въобразявах си, че в лицето на Бес съм намерил истински Цар за Персия. И какво намерих — един планински разбойник.
Той доля чашата ми с вино.
— Мислех си, че Бес ще се справи с царските задължения и ще поеме управлението, когато му дам митрата в скута. Уви. Веднага щом оковахме Дарий, бактрийците се превърнаха в сган. Бес не можа да ги спре и те плячкосаха дори царската шатра, която вече беше негова собствена. Те щяха да разграбят и съкровището, ако не се бях погрижил да го скрия добре.
Набарзан говореше като мъркащ леопард. Сега вече много неща ми се изясниха.
— Това беше само началото. — Той отново напълни чашите — Те се отдадоха на разюздан живот, сякаш се намираха във вражеска страна — грабеха, изнасилваха, убиваха. Защо не? Нали не бяха в Бактрия. Тогава напомних на Бес, че сега вече той е Велик Цар и че тези хора извършват насилия срещу неговите поданици. Но той каза, че това е подходяща награда за добрата им служба. Убеждавах го настойчиво, че трябва да бързаме. Ако Александър ни настигнеше, всичко щеше да отиде по дяволите. Бес се отнесе пренебрежително към това. Тогава прозрях истината — той не ги принуждаваше да спазват дисциплина и да се подчиняват просто защото не можеше да го направи. Те бяха добри войници, когато служеха при стария ред, който познаваха. Сега те знаеха само, че няма Цар. И бяха прави. Цар наистина нямаше.
Тъмните му очи се взираха някъде зад мен. Откакто се беше укрил тук, сигурно аз бях първият, на когото можеше да разкаже всичко.
— Така че когато Александър ни застигна като буря с шепата хора, които бяха успели да издържат на темпото му, той свари задните ни отряди да се носят като пияни селяни в пазарен ден. Неговите стотици войници се справиха с нашите хиляди, сякаш подбираха говеда. До гуша ми дойде. Бях жертвал себе си, положението си, богатствата си, дори верността си, за да заменя един негоден за нищо страхливец с един безполезен разбойник. Дори поражението при Иса не беше толкова горчиво. Това е. Събрах остатъците от конницата, които все още имаха някаква дисциплина, и ги доведох тук.
Можех да замълча, но си спомних дълга си към него.
— Господарю, тук сте в опасност. Александър се е насочил на изток.
— Да, и аз чух това. Мъча се да взема най-доброто решение. Но, мило мое момче, стига сме говорили за моите работи. Нека да помислим за теб. Тъжно ми е, да те гледам как живееш ден за ден. Но какво ли бъдеще бих могъл да ти предложа аз? Дори ако Бог ми позволи отново да видя дома си, пак няма да зная какво да правя. Трябва да ти призная, че често съм пожелавал ти да беше момиче, или поне да намеря момиче с твоето лице. Но това е що се отнася за природата ми. По-нататък не мога да отида. Всъщност, сега ти изглеждаш много по-малко като момиче, отколкото изглеждаше във Вавилон. Това те разхубавява и те прави по-различен от другите. Трябва да си изгубя ума, за да те взема да служиш в харема ми. — Той ми се ухили. Все пак чувствах, че нещо се крие зад цялото това представление.
— Независимо от всичко — продължи той, — ти си най-прекрасното живо същество, върху което съм спирал погледа си — било то жена, момиче или момче. Но тази красота е тленна и може да просъществува само определен брой години. Ще бъде престъпление да ги пропилееш напразно. Истината е, че ти трябва да служиш само на царе.
След като беше избрал да се забавлява, реших да изчакам търпеливо.
— О, как бих искал да мога да ти дам някакво бъдеще в ръцете! Но аз нямам такова дори за себе си. В действителност, аз трябва да последвам пътя на Артабаз, но без да имам нито една от неговите благоприятни възможности.
— Искаш да кажеш, — обадих се стреснат, — че ще идеш при Александър?
— А къде другаде? Той е единственият Велик Цар, който имаме, или който ще имаме отсега нататък. Ако беше персиец, и при качествата, които има, всички ние отдавна щяхме да сме го последвали. Но всичко се обърка — най-многото, на което мога да се надявам сега, е да ми бъде разрешено да живея спокойно в моите собствени земи. Всички царе винаги са се отвращавали от цареубийството и все пак… Той е войник. Той два пъти победи Дарий. Мисля, че може и да ме разбере.
— Надявам се, господарю, че той ще те разбере — говорех истината.
Набарзан ми се усмихна приветливо.
— Видя ли конете ми отвън? Предназначени са за дарове. Ще ги натоваря със злато и сребро. Но така или иначе той си има достатъчно и също толкова добри.
От любезност му казах, че Александър не би могъл да има по-прекрасни.
— О, не. Те не са кой знае какво, поне не за Александър. В края на краищата, сега той е най-богатият човек на земята. Какво би могло да се даде на такъв човек? Щом поиска нещо, той вече го притежава. Има само един единствен дар за човек като него — нещо, което той винаги е искал, но не го е съзнавал.
— Но как ще разберете какво е то, господарю, когато не го познавате?
Набарзан се усмихна:
— И все пак вярвам, че съм открил точно това нещо.
— И какво е то?
— Ти — отвърна той.