Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Persian Boy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mat (2007)

Издание:

Mary Renault The Persian Boy

Copyright Mary Renault All rights reserved

First published by Longman 1972

Published in Penguin Books 1974

Reprinted 1976 (twice), 1978, 1980, 1981

Мери Рено

Персийското момче

Преводач Венцислав Войков

Издава „Константин книги“ 1993

Всички права запазени

ISBN 954-8477-01-7

История

  1. — Добавяне

Ако някой има право да бъде оценяван според критериите на своето време, то това е Александър.

Херман Бенгтсън: Гърците и персийците

Първа част
Походът на Александър

1

За да не би някой да предположи, че съм син на съвсем неизвестен човек, продаден от баща си през някоя сушава година, мога да ви кажа, че нашият род е много стар, макар и да свършва с мен.

Баща ми беше Артембарес, син на Араксис от Пасаргадите — древното племе на Кир II[1]. Трима от нашето семейство са се сражавали за него, когато е налагал властта си над мидийците[2], а земите си, разположени на хълмовете западно от Суза[3], владеем от осем поколения. Бях на десет години и вече изучавах воинския занаят, когато ме отвлякоха.

Крепостта ни, стара колкото и нашия род, беше разположена върху скали и сякаш се срастваше с тях. От там баща ми често ми показваше реката, виеща се през зелените равнини към Суза, града на лилиите. Сочеше и великолепния дворец, разположен на широка изкуствена тераса, и ми обещаваше да ме представи на царя, когато навърша шестнадесет години.

Това беше по времето на Артаксеркс[4]. Преживяхме царуването му, макар че беше жесток владетел и мнозина аристократи загубиха главите си А баща ми загина, защото застана на страната на неговия син Арсес срещу Багоас — Великия везир[5].

На моята възраст би следвало да знам много по-малко за тези неща, ако не беше фактът, че везирът носеше моето име. Името Багоас е много разпространено в Персия; и тъй като бях единствен син и всички ме обичаха, намирах за странно, когато чувах да го произнасят с ненавист. И всеки път наострях уши.

Спомням си, че по това време сановници от двореца и провинциални земевладелци, които по правило рядко виждахме повече от два пъти в годината, започнаха да ни посещават почти всеки ден. Крепостта ни се намираше встрани от пътя и бе добро място за тайни срещи. Радвах се да виждам тези благородни мъже, яхнали великолепни коне, и долавях предчувствие за някакви събития, но не и за опасност, защото никой от тях не познаваше страха. Често те извършваха жертвоприношения пред олтара на огъня. Тогава идваше магът, един здрав и силен старец, който можеше да се катери по скалите като дива коза, и колеше змии и скорпиони. Обичах да гледам как ярките пламъци се отразяват върху излъсканите дръжки на мечовете, върху златните копчета и украсените със скъпоценни камъни шапки. „Така ще продължава — мислех си, — докато един ден, когато стана мъж, и аз се присъединя към тях.“

След молитвата мъжете пиеха заедно свещеното питие, и разговаряха за честността и благородството. От малък бях научен да бъда честен. Когато станах на пет години, ме отделиха от харема с жените и започнаха да ме обучават да яздя, да стрелям и да презирам лъжата. Свещеният огън е душата на Мъдрия Бог. А Тъмната Лъжа е безверие.

Цар Артаксеркс беше умрял неотдавна. И ако причина за смъртта му бяха неговите болести, едва ли някой щеше да го оплаква. Но се говореше, че бил отровен с лекарствата, които вземал. Багоас беше втори след Царя и от много години нищо не ставаше в Персия без неговото знание. Младият Арсес обаче бе навършил пълнолетие и се бе оженил. Тогава Артаксеркс, който вече имаше пълноправен наследник и внуци, се опита да ограничи властта на Великия Везир. И много скоро след това умря.

— Значи сега — каза един от приятелите на баща ми, — тронът се наследява чрез измяна, макар и от законния наследник. Аз самият смятам Арсес за невинен и не се съмнявам в честността му. Но неговата младост и неопитност ще удвоят властта на Багоас — отсега нататък ще управлява той. Нито един евнух преди него не е стигал толкова високо.

— Така е — отвърна баща ми. — Често жаждата за власт е единственото, което ги ръководи. Това е, защото не могат да имат деца. — В този момент той ме видя близо до себе си и ме взе в прегръдките си. Някой изрече благословия.

Най-високопоставеният гост, който имаше земи близо до Персеполис[6], но беше дошъл с двора в Суза, заключи:

— Всички сме съгласни, че няма да допуснем Багоас да управлява. Но да видим как ще постъпи с него Арсес. Вярно, че е много млад, но мисля, че везирът си прави сметките без него.

Не зная какво щеше да направи Арсес, ако братята му не бяха отровени. Но тогава той поиска да разбере кои са приятелите му.

Когато заемат престола, владетелите почти винаги променят отношението към роднините си. Но не и Арсес. Тримата принцове бяха почти на една възраст и бяха много привързани един към друг. Това не беше тайна за никого, но Везирът се отнасяше с подозрение към тяхното приятелство. Не мина много време и двамата братя на Арес един след друг получиха колики в корема и умряха.

Скоро след това у дома дойде пратеник, който носеше писмо с царския печат. Аз бях първият, когото баща ми видя, след като отпрати куриера.

— Сине, Царят ме вика и много скоро ще трябва да замина. Запомни добре — може да дойде време, когато човек ще трябва да се бори за Светлината срещу Лъжата — той постави ръка върху рамото ми. — Знам, че ти е трудно да носиш името на един зъл човек, но ако е рекъл Бог, това няма да е за дълго. А и това чудовище не може да го предаде на свои деца. Ти ще бъдеш този, който ще го носи с чест. Ти и синовете на твоите синове.

Той ме повдигна и ме целуна.

Няколко дни по-късно баща ми нареди крепостта да бъде подсилена. Макар че от едната й страна скалите се спускаха почти отвесно, а подстъпите към нея се охраняваха, стените бяха достроени с още два реда камъни и с по-добри бойници за стрелците.

В деня преди неговото заминаване към крепостта се изкачи отряд войници. Носеха писмо с царския печат. Не ни беше съдено да знаем, че то идва от ръката на един мъртъв човек. Цар Арсес беше последвал братята си, а невръстните му синове бяха удушени. Мъжкото коляно на Артаксеркс беше изтрито от лицето на земята.

Баща ми разгледа печата и заповяда да отворят портите.

След като видях всичко това, отидох да играя в градината под кулата. А малко по-късно чух викове и отидох да видя какво става. Пет или шест души влачеха през вратата някакъв човек с ужасно лице. В средата му зееше червена дупка, от която шуртеше кръв към устата и брадата. Човекът беше гол. Върху раменете му капеше кръв от мястото, където трябваше да бъдат ушите. Познах го по ботушите — бяха на баща ми.

Дори и днес понякога си мисля как го оставих да посрещне смъртта, без да кажа нито дума. Бях онемял от ужас. Предполагам, че ме разбра. Докато го влачеха, той ми извика с висок хрипкав глас, ужасно променен от раната на мястото на носа: — Орксин ни предаде! Орксин, запомни го! Орксин!

С отворена уста лицето му изглеждаше още по-ужасяващо. Не знаех дали съм чул думите, които изрече. Бях се вкаменил. Войниците го събориха на колене, хванаха го за косата и издърпаха главата му. Трябваха им пет или шест удара с меч, за да я отделят от тялото.

Заети с това, те забравиха за майка ми. Сигурно беше побягнала към кулата. Но в мига, когато баща ми загина, тя скочи оттам и те не успяха да се погаврят с нея. Докато падаше, тя изпищя — навярно в последния си миг бе забелязала, че аз съм долу. Падна на едно копие дължина от мен и черепът й се пръсна.

Ще ми се да вярвам, че духът на баща ми видя нейната бърза смърт. Мисля си още, че войниците можеха да му отрежат ушите и носа и след като главата му бе отсечена. Везирът едва ли би разбрал това.

Сестрите ми бяха на дванадесет и на тринадесет години. Имах още една, на около девет, от втората жена на баща ми, която беше умряла от треска. Чух ги да пищят. Така и не разбрах дали бяха убити или отвлечени живи.

След всичко това командирът на отряда ме качи на коня си и потеглихме надолу по хълма. За седлото беше завързана окървавената торба с главата на баща ми. Чудех се какво беше накарало капитана да ме остави жив и защо аз единствен бях пощаден. Отговора научих още същата нощ.

Капитанът не ме задържа дълго, тъй като имаше нужда от пари.

Стоях чисто гол на пазара в Суза, градът на лилиите, докато той и един търговец пиеха палмово вино и яростно спореха за цената ми. Гърците от малки свикват с голотата и не се срамуват от нея. Но ние, персийците, сме много стеснителни и благоприлични. Все още не познавах живота и си мислех, че човек не би могъл да падне по-ниско. Какъв наивник съм бил.

Само преди месец майка ми ми се скара за това, че се оглеждам в огледалото й. Каза, че съм твърде млад, за да бъда суетен. А аз зърнах лицето си само за миг. Дори не знаех как изглеждам. Но новият ми собственик знаеше.

— Истински аристократичен произход — говореше той — от древен персийски род, и с грация на кошута. Виж каква изящна осанка, виж профила — обърни се, момче, — виж как косата блести като бронз и е мека като китайска коприна — ела тук, момче, нека да я докосне. Виж тези вежди, изписани сякаш от четката на художник. И тези огромни тъмнокафяви очи — като езера, в които можеш да се потопиш с любов. Виж и тези деликатни, изваяни ръце — кажи ми, мога ли да ги продам евтино и да ги оставя да чистят пода на някой дом? Само не ми казвай, че някой ти е предлагал такава качествена стока през последните пет, даже десет години.

А всеки път щом спреше да си поеме дъх, търговецът му обясняваше, че не може да купува на загуба. Накрая те все пак се споразумяха за цената. Капитанът каза, че това си е чист пладнешки обир, а търговецът отвърна, че пресмята и риска, който поема.

— Човече, та ние губим по един на всеки пет, когато ги кастрираме!

Кастрираме! Само това успях да проумея, преди ръката на ужаса да ме сграбчи за гърлото. Знаех какво представлява това. Бях виждал как го правят на говедата. Нито проговорих, нито помръднах. Не молех за нищо. Вече знаех достатъчно, за да се надявам, че на този свят има милост.

Къщата на търговеца приличаше на затвор, а стените, ограждащи двора, бяха високи петнадесет стъпки. В единия край имаше барака — там извършваха кастрацията. Първо ми дадоха разслабителни, а след това ме оставиха да гладувам — това правело кастрирането по-безопасно. Когато ме вкараха вътре, бях премръзнал и умирах от глад. Видях масата с ножовете, полепналото със засъхнала черна кръв магаре, на което щяха да ме сложат, и мръсните каиши, с които щяха да ме завържат. Едва тогава се хвърлих с плач в краката на търговеца и ги прегърнах. Но той ми обърна толкова внимание, колкото кастраторът — на ревящото биче. Въобще не ми проговориха. Просто ме вързаха, като в същото време си разказваха някакви клюки от пазара. И започнаха. Не помня нищо — само болката и собствените си писъци.

Казват, че жените забравяли болката от раждането. Може и да е така. Но те са в ръцете на природата. Мен никой не ме държа за ръката. Земята и Небето останаха глухи за тялото ми, виещо от болка. Само смъртта ще ме накара да забравя.

Една стара робиня превърза раните ми. Тя беше сръчна и чиста, защото момчетата бяха стока, и както веднъж ми каза, налагали я с бичове, ако някое от тях умре. Раните ми не гноясаха. Тя често повтаряше, че с мен добре са си свършили работата, и че по-късно, казваше ми, хилейки се, аз ще бъда този, който ще има полза от това. Нейните думи ме отвращаваха. Знаех само, че тя се кискаше, докато аз умирах от болка.

Когато оздравях, ме продадоха на търг. За втори път стоях разсъблечен, но този път пред зяпащата ме тълпа. От подиума виждах ярките отблясъци на двореца, където баща ми беше обещал да ме представи на Царя.

Купи ме един търговец на скъпоценни камъни. Всъщност, избра ме жена му, посочвайки ме с пръст от закритата си носилка. Викачът се опита да вдигне цената, като изтъкваше качествата ми. Но не успя. Вследствие на болките и страданията бях отслабнал и сигурно бях загубил много от хубавата си външност. Тъпчеха ме с храна, но аз постоянно я повръщах, сякаш тялото ми отказваше да живее. Тогава решиха колкото се може по-скоро да се отърват от мен. Жената на бижутера искаше да има красив паж, който да я поставя по-високо от наложниците на мъжа й, а аз отговарях на изискванията.

Господарката имаше маймунка със зелена козина и аз се привързах към нея. Храненето на маймунката стана част от моите задължения. Когато влизах, тя се хвърляше на врата ми и ме прегръщаше с малките си твърди и черни ръце. Но един ден господарката нареди да я продадат.

Бях съвсем млад и живеех ден за ден. Но когато продадоха маймунката, се опитах да си представя бъдещето. Никога нямаше да бъда свободен. Щяха да ме продават и купуват като маймунката. И никога нямаше да бъда истински мъж. През цялата нощ лежах и мислих за това, а на сутринта, макар и непълнолетен, сякаш бях остарял с години. Господарката ми каза, че изглеждам отслабнал и ми даде някакво лекарство, от което получих спазми в корема. И все пак тя не беше жестока с мен. И никога не ме биеше, освен когато счупех нещо, на което тя държеше. Датис, моят господар, не носеше никакви новини в харема. Той смяташе, че единствената грижа на жените е да доставят удоволствие на мъжа, а на евнусите — да ги надзирават. Главният евнух обаче често ни разправяше клюки, дочути оттук-оттам на пазара. Така изпитваше удоволствие от своята важност. А и защо не? Тя беше единственото нещо, което имаше.

Докато живеех в дома на търговеца, на престола се беше възкачил нов владетел. Той беше от царски произход, но само по някаква странична линия, тъй като целият род на Артаксеркс беше изтребен. Въпреки това хората нямаха лошо мнение за него. Говореше се, че Дарий[7] — новият Цар — притежавал и красота, и храброст. По времето когато Артаксеркс воювал срещу кадузите, един от техните борци — истински великан на ръст — предизвикал на борба някой от войниците на Царя. Единствен Дарий се осмелил да излезе. Самият той бил висок шест стъпки и половина, и пронизал противника си с едно единствено копие. Оттогава се понесла славата му. Главният евнух каза, че традицията била спазена. Поискали мнението на висшите сановници и аристокрацията, а жреците разтълкували какво показват звездите. Истината е, че никой в съвета не се осмелил да се противопостави на избора на Багоас. Както и да е. Поне се твърдеше, че до този момент новият Цар не е заповядвал някой да бъде убит, а също, че бил добродушен и с изтънчени обноски.

Докато слушах това, веейки на господарката с ветрилото от паунови пера, си спомних за угощението по повод рождения ден на баща ми — последния в живота му. Гостите идваха един след друг нагоре към крепостта, влизаха през портите, а слугите отвеждаха конете им. Стоях до баща си, който ги приветстваше на вратата. Един човек стърчеше доста над останалите и толкова приличаше на прочут воин, че не можех да откъсна очи от него. Беше красив и имаше ослепително бели зъби. Той ме подхвърли нагоре като бебе и това ме накара да се разсмея. Не се ли казваше този човек Дарий? Но всъщност, мислех си, докато веех с ветрилото, дори и да е станал Цар, това едва ли има някакво значение за мен.

Скоро тази история престана да бъде новина на деня и в харема започнаха да обсъждат събитията в западните крайбрежни сатрапии[8]. Говореха за някакви варвари, които били червенокоси диваци и боядисвали телата си сини. Живеели на север от гърците, а племето им се казвало македонци. Първо бяха започнали да правят набези по границата, а след това имали наглостта да ни обявят война и сатрапите от западните граници вече започнали да събират войска. Последната новина беше, че скоро след смъртта на Цар Арсес и македонският цар бил убит на някакво публично представление, където според царския им обичай отишъл без охрана[9]. Наследник му бил някакво младо момче на име Александър. Хм, рекох си, много странно име. Във всеки случай той едва ли можеше да представлява заплаха за нас.

Животът ми протичаше между стените на харема и дребните ми задължения: да оправям леглата, да сервирам, да приготвям шербети от планинска вода и сок от цитрусови плодове, да лакирам ноктите на господарката си и да бъда милван от момичетата. Датис имаше само една жена, но държеше и три млади наложници. Те бяха мили с мен, защото знаеха, че господарят не си пада по момчета. Но ако се случеше да ги посещавам и да им прислужвам, господарката ми дърпаше ушите.

Скоро започнаха да ме пускат из града. Изпълнявах дребни поръчки — купувах къна, прах за почерняне на клепачите или ароматни билки, които поставяха в скриновете за дрехи. Имах и разни други задължения, които бяха под достойнството на главния евнух. На пазара беше пълно с други евнуси, които също пазаруваха. Някои бяха като него — отпуснати и затлъстели, с почти женски гърди. Като ги гледах, реших, че трябва да ям по-малко, макар че сега растях много бързо. Други пък бяха съсухрени и пискливи като сбръчкани стари вещици. Но имаше и една малка част от евнусите, които бяха високи и стройни, и ходеха с чувство за собствено достойнство. Често се улавях, че мисля каква ли е тайната на това.

Беше лято и във въздуха се носеше аромат на портокалови дръвчета. Той бе примесен с миризмата на парфюмирана пот, идваща от жените, които бяха насядали около зарибеното езерце и се пръскаха с вода. Господарката ми беше купила една малка арфа и беше помолила една от наложниците да ме научи да свиря. Спомням си, че пеех, когато в двора се втурна главният евнух, целият треперещ и задъхан от бързане. Личеше, че ще се пръсне от новини и едвам се сдържа. Той обаче спря да избърше челото си и да се оплаче от горещината, като ни накара да седим в очакване. По всичко личеше, че това е един голям ден.

— Господарке — каза тържествено евнухът, — Великият Везир Багоас е мъртъв!

Дворът заприлича на курник, пълен с кудкудякащи кокошки. Господарката вдигна рязко ръка, за да въдвори тишина.

— Но как е станало? Нима не знаеш нищо повече?

— Всъщност знам — той отново започна да бърше челото си, докато най-накрая тя не го покани да седне. А след като се разположи на възглавниците, той се огледа наоколо, както правят разказвачите на пазара.

— О, в двореца всички говорят само за това, а мнозина са станали и свидетели на смъртта му. Та значи, вчера Багоас е имал аудиенция при Царя. А известно е, че на хора от такъв ранг се поднася само най-избрано вино. Когато го донесли, виното вече било разлято в чаши от инкрустирано злато. Дарий взел царската, а Багоас — другата, и зачакал Царят да отпие. Той обаче продължил да държи чашата си и да говори за някакви незначителни неща, като в същото време наблюдавал лицето на Багоас. После се наканил да пие, но в последния момент отдръпнал чашата и продължил да гледа везира. А след това рекъл:

— Багоас, ти си служил вярно на трима Велики Царе. На такъв човек трябва да бъде засвидетелствано уважение. Ето, вземи моята собствена чаша, за да пиеш за здравето ми. А аз ще пия от твоята. И виночерпецът разменил чашите.

Казват, че тогава кръвта се отдръпнала от лицето на Везира. Негово Величество отпил и всички замрели в очакване.

— Багоас — казал Царят, — аз пих за твое здраве. Сега чакам ти да пиеш за моето. — Тогава Багоас сложил ръка на сърцето си, и като се съвзел, помолил Царя да го извини, защото се чувствал зле. Поискал разрешение да се оттегли, но Дарий отвърнал:

— Седни, Везире, виното е най-доброто ти лекарство. Багоас седнал, сякаш краката вече не го държали, а ръката му така се разтреперила, че виното започнало да се разлива. Тогава Царят се навел към него от трона и повишил глас, за да могат всички да го чуят.

— Изпий си виното, Багоас, и чуй какво ще ти кажа: каквото и да има в тази чаша, за теб ще бъде по-добре да го изпиеш.

Като чул това, Везирът отпил и се наканил да става, но войниците от Царската гвардия го наобиколили с насочени към него копия. Царят изчакал, докато отровата проникне, и едва тогава се оттеглил, като оставил стражите и придворните да наблюдават агонията. Казаха ми, че продължила повече от час. Въпросите към Главния евнух заваляха като монети в шапката на уличен разказвач. Господарката попита кой е предупредил Царя. Главният евнух погледна хитро и сниши глас:

— Говори се, че придворният виночерпец е получил почетни одежди. Кой знае? Някои казват, че Дарий си спомнил съдбата на Артаксеркс и че когато разменили чашите, Везирът се усетил, но не могъл да направи нищо. Но нека ръката на благоразумието затвори мъдрата уста.

Това бе денят, който Божественият Митра[10], Пазителят на Честта, бе избрал за своето възмездие. Предателят бе умрял както заслужаваше. Но уви, времето на боговете не е времето на простосмъртните. Моят съименник беше убит, така както предсказа баща ми. Ала неговата смърт дойде твърде късно за мен и за синовете на моите синове.

Бележки

[1] Кир II Велики. (неизв. — 530 г. пр.Хр.) — древноперсийски цар (559–530 г. пр.Хр.) от династията на Ахеменидите, основател на персийската държава. Разделя държавата на сатрапии и въвежда монетната система. — Бел. прев.

[2] Основното население на Мидия — ранноробовладелска държава в северозападната част на Иранското плато и южната част на днешен Азербайджан със столица Екбатан (дн. Хамадан) — Бел. прев.

[3] Една от четирите столици на древна Персия (от около 600 г. пр.Хр.), разположена на река Укну (дн. река Кархе) в югозападен Иран близо до гр. Дезфул. — Бел. прев.

[4] Артаксеркс III (358–338 г. пр.Хр.) — персийски цар. Син на Артаксеркс II (404–358 г. пр.Хр.) — Бел. прев.

[5] Багоас (неизв. — 336 г. пр.Хр.) — египетски евнух, везир на Артаксеркс III. — Бел. прев.

[6] Най-старата от столиците на Персия, в днешен югозапален Иран, близо до гр. Шираз. — Бел. прев.

[7] Дарий III Кодоман (336–330 г. пр.Хр.) — последният персийски цар от династията на Ахеменидите. Бел. прев.

[8] Сатрапия — военно-административна област в Древна Персия. Съществували са 20–24 сатрапии. — Бел. прев.

[9] Филип Македонски (ок. 382–336 г. пр.Хр.) — македонски цар реформатор, превърнал Древна Македония в централизирана държава. — Бел. прев.

[10] Древен индоирански бог на светлината и правдата, а по-късно и на слънцето Изобразяван като младеж с фригийска шапка, който притиска с коляното си повален на земята бик — Бел. прев.