Мери Рено
Персийското момче (16)

18

Слушах изкушенията и подигравките на злите си духове и го чаках в шатрата му да се върне.

Отговарях им: Е, какво пък толкова? Избрал си е наложница. Дарий имаше повече от триста. Нима е постъпил несправедливо с мен? Всеки друг Цар щеше да се е оженил още преди да ме срещне. И още от началото щях да го деля бог знае с колко други, които чакат нощта, когато ще благоволи да ги ощастливи.

О, да, казаха ми злите духове. Но това бяха дните, когато ти имаше господар. А сега ти имаш любовник и приятел.. Приготви се, Багоас, това още не е нищо. Изчакай, докато дойде. Може би ще я доведе със себе си.

Може и така да е, отговорих на злите си духове. Но той е човекът, когото съм роден да следвам. Той никога не отхвърля предложената му обич. Нито пък аз мога да си я взема обратно, макар че целия ме изгаря като Реката на разтопения метал. Това е положението. Така че, махайте се и ходете да се смеете някъде другаде.

Пирът беше свършил отдавна. Нима още се пазареше с брат й? Най-сетне го чух да идва, но с него бяха повечето от генералите му — последното нещо, което очаквах. Колкото и да беше късно, те всички влязоха вътре и продължиха да разговарят във външната стая. Добре, че подслушвах. Така имах време да преодолея изумлението си от това, което чух. В началото дори не можах да повярвам на ушите си.

Хефестион остана, след като другите си заминаха. Говореха прекалено тихо, за да мога да ги чуя. Накрая и той си тръгна и Александър влезе в спалнята.

— Нямаше смисъл да стоиш буден и да ме чакаш. Трябваше да изпратя да те предупредят.

Отговорих му да не се притеснява за това и че всеки момент ще донесат горещата вода за ваната. Той крачеше из стаята. И имаше защо. Знаех, че не след дълго ще проговори. Не можеше да го задържи в себе си.

— Багоас.

— Да, Александър.

— Ти видя ли Роксана, дъщерята на Оксиартес?

— Да, Александър. Всички говорят за красотата й.

— Аз ще се оженя за нея.

Да, добре, че бях подготвен. Предполагам, че още едно неловко мълчание и слисване щеше да прелее чашата на търпението му и щеше да му дойде прекалено много.

— Дано бъдеш щастлив, господарю мой! Тя наистина е една бляскава перла.

Една согдийка! Някаква си дъщеря на най-обикновен племенен вожд! Нямаше смисъл да се надявам, че той все още не я е поискал и че, утре ще се събуди с друг акъл в главата си. Виждах, че вече е твърде късно.

Думите ми го зарадваха. Че как иначе — имах достатъчно време, за да ги подготвя.

— Те всички са срещу мен — каза Александър. — Хефестион ще ме подкрепи, но той също е против това.

— Господарю, те просто мислят, че никоя не е достойна за теб.

— Как ли не! — засмя се той. — Някое македонско момиче, върху което даже не съм спирал погледа си, докарано случайно с някоя каруца. Но тя би била достойна… Роксана. Какво означава името й на персийски?

— Малка звезда — отговорих.

Това му хареса. Водата за банята дойде и аз го съблякох. А щом си отидоха робите, той продължи:

— Отдавна се убедих, че трябва да се оженя в Азия. Необходимо е. Народите трябва да бъдат помирени един с друг и да се научат да живеят в съгласие. И аз съм този, който трябва да даде пример. Това е единственият начин и те трябва да го приемат.

— Съгласен съм, Александър — отговорих, но в същото време си мислех: „Ами ако не искат?“

— Откакто осъзнах това, не съм срещал жена, която да мога да търпя. До тази нощ. Някога виждал ли си някоя равна на нея?

— Никога, господарю, дори и сред жените на Дарий. — Това май наистина беше вярно, като изключим ръцете й. — Е, разбира се, аз така и не видях Царицата. Това не ми бе позволено. — Вметнах това, за да му подскажа, че не желая никога да ме води в нейно присъствие.

— Аз я видях само веднъж. И още един път, когато вече беше мъртва. Да, тя наистина беше красива. Като лилия върху надгробен камък. Дъщерите й тогава бяха деца. Сега те са пораснали, но… Да, ама те са и негови. Не искам да отглеждам син от семейство на страхливци. А в това момиче има дух.

— Без никакво съмнение, Александър. Човек може да го види в очите й. — И това беше вярно. Друг въпрос беше от какъв вид е този дух.

Не го свърташе на едно място, за да може да заспи спокойно. Така че продължи да крачи в халата си и да говори надълго и нашироко за сватбата, как щял да съобщи на баща й Оксиартес и така нататък. Колкото и да е странно, всичко това ме поуспокои. Той никога не би ме оставил да слушам тези неща, ако възнамеряваше да се раздели с мен. Това не беше в характера му. Добре разбирах, че не му бе и хрумнала мисъл за раздяла.

Във всеки случай, той знаеше, че момичето е това, което желае в момента. И не от равнодушие или от нехайство той не разбираше болката ми. Обичта винаги стоеше в него много по-дълбоко от страстта. Той я беше дал на Филотас, чието предателство го беше наранило като предателство на любовник. Той я беше дал и на мен и продължаваше да не й изневерява. Изведнъж се замислих дали и Хефестион се е почувствал така, както се чувствах в момента аз.

Най-накрая го накарах да си легне. Утрото вече настъпваше.

— Благословен да си в името на твоите и моите богове. Ти си единственият, който ме разбра. — Александър наведе главата ми и ме целуна. Дълго задържаните сълзи напълниха очите ми, но успях да се измъкна преди той да ги забележи.

След няколко дни пристигна Оксиартес, за да сключи мир. Естествено Александър не му върна Скалата, където смяташе да остави гарнизон. Но мисля, че вождът и без това направи страхотна сделка, след като внукът му щеше да бъде Велик Цар. Предполагам, че когато е чул новината, че Александър иска да се ожени за дъщеря му, която всеки друг победител на земята би взел като военна плячка, той не е могъл да повярва на ушите си.

В сравнение със сватбения пир, който сега подготвяха, предишният приличаше на най-обикновена семейна вечеря. Бяха извикани всички роднини, които украсиха стаите на младоженците. Всичко, което исках да зная, бе какво Александър възнамерява да прави с нея, след като си тръгнем от тук. Согдийските жени не са като нашите. Какво щеше да стане, ако тя очаква да живее с него в шатрата му, и да се прибира във вътрешната стая, само когато се появят мъже? Ами ако ме възприеме просто като неин прислужник? Ако той позволи да се случи това, си мислех, ще бъде най-добре да умра.

После докараха една хубава нова шатра и чудесен фургон, чиито покриви завеси бяха от избродирана щавена кожа. Сърцето ми се съживи.

Той ме повика и сложи ръка на рамото ми.

— Ще ми направиш ли една добрина?

— Как можеш да питаш?

— Огледай шатрата на Роксана и ми кажи от какво има нужда там. Не разбирам много от тези неща. Попитах и други, но тези хора никога не са живели в истински двор.

Върнах му усмивката и влязохме заедно вътре. Можех да му кажа, че това согдийско момиче едва ли е допускало, че съществуват такива великолепни и разкошни неща, и че сигурно не знае как да употребява и половината от тях за тоалета си. Но все пак обиколих шатрата със сериозно изражение, тук-там доуточних нещо, споменах, че би било добре да има вода с портокалови цветчета и добавих, че нищо друго не липсва. Леглото беше огромно и тежко — каквито харесват в провинцията. За миг при мен отново се върна миризмата на кедрово дърво и соленият бриз на Задракарта.

Колкото повече приближаваше денят, толкова по-ясно ставаше, че освен согдийците, никой друг не беше щастлив и радостен. Македонците с положение приеха новината много тежко. Ако той беше изтъргувал момичето срещу живота на нейния брат и я беше завлякъл в шатрата си, това би било дреболия. Един-два писъка, някоя цинична шега и толкоз. Но женитба! Е, това вече публично оскърбяваше положението им на победители. Ако той първо си беше взел македонска Царица и после прибавеше това момиче като втора жена (казваха, че баща му е имал много такива), пак нямаше да мърморят. Но много от тях имаха в домовете си дъщери, за които смятаха, че е трябвало да бъдат предпочетени. Единственото, което ги караше да мълчат, бе, че той не я удостои с титлата Царица. Аз също се зарадвах, защото това означаваше, че той не е чак толкова влюбен, та да стигне до там.

Що се отнася до войската, всички войници харесват странностите на един водач, когото обожават. Те бяха свикнали с персийското момче, което танцуваше прекрасно. Ако пък той не спеше с никой, щяха да се чудят какво не му е наред. Но този случай беше нещо съвсем друго. Те се биха, за да подчинят Согдиана, защото той им каза, че това е необходимо. Сега се носеха слухове, че той мисли за Индия. И войниците започнаха да си задават въпроса дали въобще той има намерение да се връща вкъщи. Александър беше разперил крилата си — неговият дом беше целият свят. Но те мечтаеха за своите села, за хълмовете, където са пасли кози като деца, и за своите македонски жени и деца.

Каквото и да си мислехме всички, денят дойде така неизбежно, както идва смъртта. Докато го обличах за тържеството, той се усмихваше на себе си — като момче, което не може да повярва, че това се случва. В стаята влязоха няколко приятели, за да му пожелаят радост. Повечето не пропуснаха факта, че той не си сложи митрата (значи си вземаше жена, а не Царица) — и шегите се оживиха. Никой не ме забеляза. Само Хефестион ми хвърли бърз поглед, когато си мислеше, че не гледам. Нямах време да отгатна какво имаше в него — дали любопитство, дали триумф или съжаление.

Пирът започна. Едно великолепие от светлина, топлина, злато и цветове, пропито с миризмата на печено месо. Огромни купчини от сватбени дарове бяха наредени според варварския им обичай. Чуваха се възхвали за младоженеца и младоженката. Нощта беше чудесна и безветрена. Всички пламъци горяха право нагоре. Музиката ни оглушаваше и всеки се стремеше да я надвика. Роксана гледаше наоколо с искрящите си очи, сякаш никой не я беше учил, че трябва да ги свежда. Едва когато Александър и проговори чрез преводача, тя ги обърна към него.

Внесоха ритуалния самун хляб и младоженецът трябваше да го разреже с меча си. После отчупи един залък от нейната половина, и й го даде, а след това изяде едно парче от своята. Сега вече двамата бяха мъж и жена. Всички се изправихме, за да ги поздравим. Гърлото ми се беше свило и не можах да изрека нито звук. Горящите факли ме задушаваха и изгаряха очите ми. Въпреки това останах на мястото си от срам, че ще ме видят как си отивам. Ако останех повече, щях да видя как приготвят и изпращат булката да си легне.

Една ръка се плъзна под моята в бутащата се тълпа. Без да се обърна, знаех, че е Исмений.

— Красива е — промълвих. — Завиждаш ли на младоженеца?

— Не — каза той в ухото ми. — Но преди му завиждах.

Наклоних се малко по-близо. Като че ли всичко ставаше от само себе си — както човек си затваря очите, когато се вдигне прахоляк. Исмений ми проправи път през навалицата. Намерихме палто и наметало и излязохме под студените звезди на Согдиана.

Навън беше почти толкова светло, колкото и вътре. Навсякъде пламтяха огромни факли и тълпи туземци лакомо се тъпчеха с огромни късове печено месо. Други пееха, викаха, перчеха се, танцуваха в кръг или насъскваха кучетата да се бият помежду си. За късмет всички се бяха скупчили около местата с ядене и пиене и скоро успяхме да се измъкнем.

Никакъв сняг не беше валял от преди обсадата и земята беше изсъхнала. Намерихме едно кръгло скрито място сред скалите и той постла наметалото си. Тревата беше много отъпкана — Сигурно цялото село беше минало през нея за празненството. Но не казах това на Исмений, който си мислеше, че е открил един малък рай, създаден само за нас.

Той беше изненадан колко бързо бях отгатнал скритите му желания. Не знам защо. В тях нямаше нищо необичайно. В Суза щях да се мисля за късметлия всеки следобед, ако имах насреща си такъв приятен и добър клиент. Той гореше от желание да достави удоволствие, а аз — да ми бъде доставено удоволствие. Оромедон ме бе предупредил какво да очаквам, но почти бях забравил онези първи дни. „Всичко е било следствие на гнева и вътрешната ти съпротива.“ Когато затаих дъх, Исмений си помисли, че е от възторг и неимоверно се зарадва. Той наистина беше добър приятел, докато другите телохранители ме тормозеха и ми вадеха душата. Още съвсем млад се бях научил как да се отблагодарявам на тези, които не се отнасяха жестоко с мен.

Нямам представа колко дълго останахме там. Стори ми се, че почти цялата нощ. Той ме желаеше от една година и сякаш умората му беше непозната. Най-накрая, след като полежахме малко завити с палтото ми, си казахме, че нощта е станала твърде студена, за да останем навън.

Исмений се взираше в късната нащърбена луна, която се скриваше зад Скалата. Облегнах се на рамото му. Той ме уверяваше, че е получил всичко, което е искал, и това ме накара да се замисля за нещо, което за мен беше толкова важно, колкото бяха желанията му за него.

— Ние сънувахме, скъпи приятелю — казах аз. — Още един път и може да се събудим. Нека това остане сън, забравен на сутринта.

Това ми се струваше по-добър начин да му покажа какво чувствам в момента, отколкото, ако бях казал „Никога не ми напомняй за това, иначе ще те убия.“

Той ме хвана с ръка през кръста. Красив младеж. Все пак жребият ми не винаги беше да избирам аз. Думите му бяха разумни — той всъщност не беше глупак. Исмений ми отвърна:

— Обещавам ти. Никога нито дума. Дори и когато сме сами. Аз съм щастлив, че има за какво да си спомням. Много добре знам, че Александър ще те пожелае отново. Всеки би го направил.

Горе на Скалата, в отвора на една от пещерите, гореше голям огън. Дори и през брачната си нощ Александър не беше толкова увлечен и замаян, че да остави мястото неохранявано. Но беше изпратил достатъчно ядене и пиене, за да празнуват и войниците.

От залата се чуваше мързеливо откъслечно пеене на онези от гостите, които винаги се мотаят до сутринта, за да видят показването на чаршафа от брачното ложе. За пръв път започнах да се чудя как ли се е справил. Сигурно беше загубил опит, ако въобще го е правил някога. А и едно девствено момиче на шестнадесет едва ли би му помогнало много. За миг злите ми духове се върнаха и ме накараха да му пожелая да се провали и да ме потърси за утеха. Но веднага си помислих колко ще го нарани това — него, който не познаваше поражението. Така че улових злото си желание и го убих. Исмений си тръгна с говорещи очи и отиде да си легне. А аз останах загубен сред тълпата, докато музиката извести идването на деня и някаква стара вещица от знатен произход се появи и размаха пред нас чаршафа. Върху него стоеше червеният знак на победата. Александър продължаваше да бъде непобедим.

На следващия ден имаше толкова много церемонии и официалности, че почти не успях да го видя, освен когато дойде в шатрата да се преоблече. Изглеждаше доволен от себе си (кой би могъл да каже от какво — дали от пълно щастие или от постижението?) На пост пред вратата стоеше Исмений, със сини кръгове под очите и лека потайна усмивка, която внимателно се стараеше да не обърне към мен.

По това време на посещение при булката бяха около сто жени. Чак тук се чуваше неспирното бърборене от нейната шатра. И тъй като не бях пътувал със запушени уши във фургоните на харема на Дарий, знаех какви са обичайните въпроси. Чудех се какво ли им отговаря.

Въобще не се и приближих до вратата на шатрата й. Изпращах прислужник да остави сутрешните му дрехи или да вземе вечерната му роба. Човек трябва да започне така, както възнамерява да продължи.

Александър се върна за обичайната си вечерна баня и докато го къпех се чувствах така, сякаш го измивах от нея. Ето до какви щуротии може да докара ревността. Изведнъж той се обърна към мен:

— Май ще трябва да я научат на гръцки.

— Да, Александър.

Как ли беше успял, без да говори? Бях излекувал старата му тъга — за добро или за зло — като търпеливо го убеждавах, клюкарствах, доверявах му се, или като му разказвах тайни или стари истории. Той обичаше да го занимавам, преди отново да стане готов. Понякога просто заспиваше, слушайки гласа ми. За мен това нямаше никакво значение. Нали ме оставяше до себе си. А сега там беше това момиче, което без да му каже нито дума, просто си лежеше и чакаше още.

— Как мислиш, твоят учител Филострат, ще се справи ли?

— Няма по-подходящ — отговорих аз, зарадван, че ще мога да направя нещо за Филострат след всичките му добрини. — А и той научи малко персийски, докато ми преподаваше.

— Тя не разбира моя персийски. Разликата между согдийския език и истинския персийски е като между македонския и гръцкия.

Той продължи бързо:

— Да, Филострат е човекът, който ни трябва.

— А защо не Калистен? — вметнах аз, като се сетих за една стара шега. Но Александър ми отвърна, без да се засмее:

— Калистен ще я научи на гръцки, когато желязото не потъне. Той се надува повече, отколкото му приляга.

Трябваше да се сетя преди това. Всеки би се досетил какво ще каже Калистен за варварските сватби и за полусогдийските наследници, които ще се родят, за да управляват гърците.

— Сигурно вече е писал на Аристотел за това. Какво пък, и аз му писах. Старецът трябва да се опита да разбере какво правя в действителност.

— Дано, Александър. — На врата му имаше едно мораво петно. Сигурно го бе хапала. Зачудих се как ли е минало това. То въобще не беше в негов стил.

Каквото и да е станало, не беше минала и седмица, когато той научи, че някакво племе е отказало да се подчини, и отново замина да воюва. Тъй като въстаниците не бяха много далеч, Александър каза, че не си струва да се пренася целият двор, нито пък си струва Господарката Роксана да се уморява с тежко пътуване през заснежените проходи. Той скоро щял да се върне.

При тази новина седнах да размисля.

Ако просто си опаковах багажа и се престорех, че тръгвам, беше твърде вероятно той да ме вземе със себе си. Аз щях да бъда там, а не тя. Какво по-добро? Е, може би само едно нещо. Какво ще стане, ако пробваме да видим кой ще му липсва повече? Залогът бе голям — при това само с едно хвърляне на заровете. Реших да хвърля.

И така, дадох си вид, че трябва да ме остави, както се беше случвало много пъти преди, и той замина без мен. Докато гледах как дългата върволица от хора изчезва в проходите, бях готов да си взема залога обратно. Но вече беше късно.

Ако бях заминал, той едва ли щеше да има много време за мен. Въстаниците живееха в някаква скалиста крепост с огромно дефиле пред нея, поради което се смяташе за непревземаема. Александър прекарал почти месец в ужасно време, докато войниците напълнили с камъни пролома до там, че да може да се прекоси от другата страна. Никой от согдийците в крепостта не допускал, че такова нещо е възможно. И страшно се объркали, когато нашите стрели започнали да ги достигат, а техните, насочени към работещите групи, падали върху опънатите навеси от говежда кожа. Тогава изпратили долу глашатай с молба Оксиартес да им съдейства като посредник.

Александър наредил да го повикат. Мисля, че той беше някакъв роднина на местния вожд. Оксиартес се качил в крепостта, разказал за женитбата на дъщеря си и обявил, че Александър е едновременно и непобедим, и милостив. Тогава вождът се предал и поканил Александър в укреплението си. После снабдил войската ни със запасите си, складирани за обсадата. Царят потвърдил положението му и му върнал обратно крепостта. Така завърши тази война.

Междувременно аз продължавах с уроците си при Филострат. Не можех обаче да се сдържа да не го попитам как се справя в харема. Той ми каза, че трябвало да преподава в присъствието на две стари жени, трите сестри на момичето и един въоръжен до зъби евнух.

Усмихнах се:

— Не се ядосвай. Човек никога не знае кое наистина е добро. Нямаш представа какво ти се готвеше — Оксиартес искаше да те кастрират, преди да те пуснат вътре. — Засмях се от сърце на неговите благовъзпитани усилия да овладее лицето си. — Не се притеснявай. Александър каза, че и дума не може да става за това. А как вървят уроците?

Филострат отговори, че Роксана гори от желание и нетърпение да научи гръцки. При тези думи той погледна неловко и набързо разтвори книгата ни.

Няколко дни по-късно дойде да ме потърси главният евнух от харема на Оксиартес. Неговата високомерна любезност ме изненада. Той не беше изискан, а на всичкото отгоре бе много надут. Но още повече ме изненада поръчката му. Бях поканен да посетя Дамата Роксана.

Значи тя знаеше. Няма значение дали от злобни клюки или от изпратени лично от нея шпиони. Тя знаеше.

Естествено, въобще нямах намерение да се доближавам до нея. Отговорих, че съм отчаян, задето не ще мога да доставя на очите си радостта от нейното приятно и изтънчено присъствие, но не бих се осмелил да посетя харема без изричното разрешение на Царя. Евнухът кимна със сериозно изражение. Никъде по света не беше обичайно да се водят хора с моята красота и външност в харема, дори и когато са кастрирани. Дарий нито веднъж не ме допусна в харема си, без да присъства там лично. Усетих, че евнухът се чувства неловко от поръчката си.

— Може би — попитах аз, — ти би могъл да ми кажеш защо дамата е пожелала да ме види?

— Доколкото знам — отговори ми той, като в същото време ме измерваше с поглед, — господарката искаше да те попита защо, след като си танцьор, не си пожелал да танцуваш на нейната сватба, за да донесеш щастие и късмет на нея и на твоя господар.

— Да танцувам на сватбата й? — опулих се като глупак.

— Обичаят в нашата страна е — каза той, — евнух да танцува, облечен в женски дрехи.

— Можеш да кажеш на господарката си, че не съм отказал да танцувам. Царят не ми е заповядал да го направя. Това не е обичай на неговия народ.

Сигурно някой беше танцувал, след като съм напуснал залата. Значи, Александър бе предпочел да отхвърли нейното желание на сватбеното си празненство, пред това да ми причини болка. Дали тогава тя вече е знаела?

Скоро след това Александър се върна.

Авангардът му пристигна по обед, а той самият — при залез слънце. Вечеря в лагера с няколко приятели и с офицерите, които участваха в похода.

Не останаха дълго над чашите с вино. Обсъдиха отново военните действия и поспориха колко дълго е щяло да продължи всичко, ако крепостта не се беше предала.

След това той им каза, че отива да си ляга. Никой не го попита къде.

Влезе вътре. Бях приготвил всичко, както обичаше. Той ме поздрави с целувка, но не си въобразих кой знае какво. Ами ако отиде при нея веднага след банята? Не исках да се оставям в жестоките ръце на надеждата.

Изкъпах го и го избърсах. Ще пожелае ли чисти дрехи? Не. Тогава оправих леглото.

През цялото време докато се мотаех из спалнята и сгъвах нещата му, чувствах очите му. Най-накрая престанах да укорявам сърцето си, че ликува. Казах си обаче, че той ще трябва да ме поиска.

Поставих нощната лампа до леглото му и попитах:

— Има ли нещо друго, господарю мой?

— Знаеш много добре — отговори ми той.

Докато ме вземаше в прегръдките си, той леко въздъхна. Точно както когато се връщаше след някоя битка или след дълга езда прашен и ожулен, и намираше ваната си да го чака.

И сто стиха от най-нежната любовна песен, изпята под звуците на лютия, не би могла да ме дари и с половината от радостта, която изпитвах в този момент.

На следващия ден той се захвана с огромната купчина от документи, която се беше натрупала докато го нямаше. Чакаха го пратеници от градовете в западна Азия, хора, който бяха яздили дни наред, за да се оплачат от някой сатрап, писма от Гърция, от Македония и от новите му градове. Той се занимаваше с това през целия ден и продължи до късно през нощта. Нямам представа дали направи посещение на вежливост в харема. Когато дойде в спалнята, само се просна на леглото и веднага заспа.

На другия ден чух, че някой пита за мен при входа на моята палатка. Отидох да видя и едно момче, което никога не бях виждал, постави в ръцете ми, инкрустирана сребърна кутия. Повдигнах капака. Беше пълна със захаросани плодове и бонбони. Отвътре се подаваше късче пергамент, върху който с прекрасен почерк бе написано на гръцки: „ПОДАРЪК ОТ АЛЕКСАНДЪР“.

Зяпнах от изненада. Но, когато вдигнах очи към момчето, то беше изчезнало.

Внесох кутията вътре. Макар че познавах всичките му вещи, тя беше нещо ново за мен. Стойността й беше голяма, но направата съвсем не беше изящна. В двореца в Суза направо щяха да я изхвърлят. Повече ми приличаше на согдийска изработка.

Бележката беше още по-странна. Той никога не използваше с мен условности. Обикновено ми изпращаше подобно нещо чрез някой прислужник, когото познавах и ми предаваше устно съобщение — например, че Александър се надява това да ми хареса. Почеркът беше нежен, дори изящен, и нямаше нищо общо с неговото бързо и разхвърляно писане. Да, познавах този почерк и мисля, че разбрах.

Излязох навън и хвърлих един бонбон на най-окаяното псе, което се навърташе наоколо. То ме последва с надеждата да му дам още. В палатката му хвърлих половината кутия.. Бедното мръсно същество седна на килима ми, повярвало, че най-сетне си е намерило добър стопанин, който да се грижи за него. А когато изпадна в конвулсия и умря с жълта пяна около муцуната си, се почувствах като домакин, отровил своя доверчив гост.

Взирах се в трупа и си спомнях какво планирах да направя някога в Задракарта. Нима в такъв случай имах право да бъда ядосан? Но поне не го бях направил.

Реших, че Александър трябва да узнае за това. И не само защото исках да продължавам да живея. Кой би могъл да каже каква ще бъде следващата стъпка?

Отидох в шатрата му, след като беше приключил с работата си. Показах му кутията и му разказах моята версия. Той ме изслуша, без да ме прекъсва, и само очите му изглеждаха още по-хлътнали.

— Това беше в кутията, Александър — казах аз и му подадох пергамента.

Той хвана късчето с два пръста, сякаш и то беше отровно.

— Кой е написал това? Това е почерк на някой писар или учен човек.

— Филострат, господарю мой. — Той ме изгледа учудено. — Показах му пергамента и той си призна без никакво притеснение. Но не можа да разбере как така се е оказал при мен. Каза ми, че е написал около дузина такива за Дамата Роксана. Тя искала да ги постави в скрина си заедно със сватбените ти подаръци. Вероятно — казах аз, забил поглед в краката си, — някой го е откраднал. — И добавих:

— Нищо не му казах. Сметнах, че така е най-добре.

Той кимна намръщено:

— Добре, не му казвай нищо повече. — Той покри кутията и я постави в един сандък. — Яж само от общата маса, докато не ти кажа друго. Не пий нищо, което е стояло в палатката ти без наблюдение. И не казвай на никого за това. Аз сам ще се погрижа за тази работа.

Не пропуснаха да ми подхвърлят, че този следобед Царят е намерил свободно време да посети харема. Остана там доста време и всички сметнаха това за напълно нормално за един младоженец. Когато дойде да си легне, ми каза:

— Вече можеш да се чувстваш в безопасност. Оправих нещата.

Сметнах, че с това въпросът е приключен, но след малко той продължи:

— Ние сме свързани с любов и ти имаш право да знаеш всичко. Ела и седни тук. — Седнах до него на леглото. Изглеждаше уморен. Тази нощ щеше да бъде само за сън.

— Занесох й бонбоните и веднага усетих, че ги позна. Предложих й един, а когато тя отказа да го вземе, се направих на много ядосан и се престорих, че насила ще я накарам да го изяде. И знаеш ли какво се случи после? Окото й не трепна — тя просто ги изсипа на пода и ги стъпка с крака. Е, поне не й липсва смелост и самообладание. — В гласа му сякаш прозираше някаква гордост.

После продължи:

— Но беше дошло време да й кажа какво не трябва да прави. И тук срещнах голяма трудност — не можех да доведа преводач, за да слуша неща, които не са за ушите му. Единственият човек, на когото бих могъл да се доверя, беше ти, но това щеше да й дойде твърде много. В края на краищата, тя е моя жена.

Съгласих се, че е така. Настана продължително мълчание. Най-накрая се осмелих да попитам:

— В такъв случай, Александър, как се справи?

— Набих я. Трябваше. Нямах друг избор. Глътнах си езика от изненада и огледах стаята.

Какво ли беше използвал? Той нямаше камшик. Нито Буцефал, нито Перитас знаеха какво е камшик. Но на масата имаше един със следи от поне десетгодишна употреба. Допусках, че го е взел на заем от някой слуга, който се грижи за ловните кучета. И бас държа, че е била доста впечатлена, като е видяла колко е вехт и употребяван. Запазих обаче мълчание, тъй като въобще нямаше какво да се добави към това.

— Знаеш ли — продължи Александър, — тя промени мнението си за мен. И през ум не ми е минавало, че може да се получи така.

Значи, ето защо той беше останал толкова дълго там! Добре, че на време успях да запазя сериозно изражение и да не се разсмея.

— Господарю мой, согдийските жени имат голямо уважение към силата.

Той ме изгледа изпод око, сякаш обмисляше дали би могъл да продължи шегата, но реши да замълчи. Изправих се сериозен и замислен и опънах чаршафите на леглото.

— Лека нощ, Александър. Ти си се трудил цял ден и заслужаваш почивката си.

По-късно отново се замислих за историята с камшика. Той беше чувствен, но не и похотлив. Нежен и в раздаването, и във вземането. Темпото му беше умерено и той обичаше паузите, изпълнени с нежност и топлота. Сигурен съм, че никога не си е задавал въпроса дали ние толкова добре си подхождаме, защото аз съм това, което съм. Можех да си представя нежността и вниманието, с които се е отнесъл към една млада девица. В такъв случай той сега знаеше, че тя просто го е смятала за изнежен и слаб.

Не след дълго поехме отново на път. Булката се сбогува с роднините си и, се настани в своите фургони. Насочихме се на запад, отново към Бактрия, за да сложим ред в провинцията. Някои от сатрапите и управителите бяха нарушили клетвата си за вярност и бяха злоупотребили с оказаното им доверие. А всичко зад гърба ни трябваше да бъде оставено в ред и в сигурни ръце преди похода към Индия.