Спитамен, единият от двамата аристократи, които предадоха Бес, обсади Мараканда и изби отряда на македонците. Тогава Александър лично застана начело на войската. Но като чул, че приближава, Спитамен вдигнал обсадата и побягнал към северните пустини. В началото на зимата в страната вече бе въведен ред. За да държи скитите постоянно под око, Александър реши да презимува в Зариаспа на река Оксус.

Градът беше сравнително голям, разположен на север от мястото, където я пресичат керваните. Там обаче реката беше много по-широка, макар и не така пълноводна. Жителите бяха насочили водите по канали из околността и земята бе станала плодородна. Градът бе опасан от зеленина, а отвъд белееше пустинята. През лятото тук сигурно ставаше горещо като в пещ. Но най-ужасното беше, че в този град имаше повече хлебарки, отколкото където и да било другаде. За да ги унищожават, в повечето къщи хората държаха питомни змии.

Александър се настани в къщата на градоначалника, направена от истински печени тухли — невероятен лукс за страна, където калта бе основен строителен материал. Той нареди да закачат хубави гоблени и поръча нови мебели, за да изглежда обстановката по-подходяща за цар. Радвах се като виждах как той вече не се отнася така пренебрежително към царственото си положение. Преди време му бяха ушили прекрасна нова мантия с цветовете на Великия Цар — пурпурно, поръбено с бяло, която той носеше при официални случаи. Тук, той за първи път си сложи и царската Митра на Персия.

Тогава се заех да му обясня, че всички персийци ще очакват от него да я сложи и когато изправи Бес пред съда. Казах му, че за да може да съди претендентите за трона, един цар трябва да изглежда като цар.

— Имаш право — отвърна замислено той. — Това е въпрос, който засяга персийците и трябва да бъде решен според персийския обичай. Знаеш ли, наредих да поровят из архивите и да потърсят съвет в прецедентите.

Той се заразхожда из стаята и по гримасите му разбрах, че си говори на ум.

— А това означава — продължи той — и персийска присъда: първо отрязване на носа и ушите. Оксатрес не би се задоволил с нищо по-малко.

— Разбира се, господарю мой. Оксатрес е брат на Дарий. — Не посмях да му кажа: „Че защо иначе да приема чуждоземен Цар?“ Александър можеше и сам да го разбере.

— Това не е според нашите закони — продължи той, все още крачейки. — Но аз ще го направя така.

Той никога не казваше нещо, в което не беше сигурен. При все това се страхувах да не би да промени решението си, защото знаех, че това ще му причини огромни вреди сред персийците. Баща ми беше пострадал, само защото остана верен докрай. Защо тогава, казах си, един предател да се отърве? Освен това, аз имах и още един дълг.

Погледнах го:

— Александър, казвал ли съм ти някога, какви бяха последните думи на Дарий, преди да го отведат? Той каза: „Вече не съм в състояние да наказвам предателите. Но аз знам кой ще го направи.“ Бес си помисли, че той говори за нашите богове. Но Дарий отвърна, че имал предвид теб.

Той спря:

— Дарий е казал това за мен?

— Аз самият го чух. — Пред очите ми отново преминаха и конят, и сребърното огледало, и гривните. Дори и аз имах свой морален дълг.

Александър продължи да ходи из стаята. Накрая каза:

— Да, трябва да го направя според вашия обичай. Почивай в мир, бедни Царю, си рекох, каквото и да е оставила от теб Реката от разтопения метал, пред вратите на Рая. Прости ми, че обичам твоя враг. Направих за теб каквото можах.

Видях как поведоха по улицата Бес. Беше се смалил от времето, когато го помнех. Лицето му беше посивяло като глина. Знаеше какво го чака — когато го плениха, той беше видял Оксатрес да язди редом с Александър.

Ако се беше предал заедно с Набарзан, сигурно щеше да бъде пощаден. Оксатрес дойде по-късно и никога не би успял да накара Александър да се откаже от дадената дума. Той спази обещанието си към Набарзан, каквито и да са били желанията на брата на Дарий. Много пъти съм се чудил какво накара Бес да приеме Митрата. Дали от обич към народа си? Ако ги беше повел добре, те едва ли щяха да го изоставят. Предполагам, че Набарзан първи го изкуши с короната. Но Бес не притежаваше хитростта и гъвкавостта на Набарзан. Той не можа да я задържи, ала не искаше и да я изпусне.

Съдът се състоя на гръцки и персийски. Съветът постигна съгласие за присъдата. Бес беше осъден да загуби носа и ушите си. След това щеше да бъде изпратен в Екбатана, където бе предал господаря си. Там щеше да бъде разчекнат пред събрание от мидийци и персийци. Всичко мина добре и според обичая.

Не се присъединих към тълпата, която зяпаше как го отвеждат. Раните му щяха да бъдат пресни. Страхувах се, че щеше да изглежда като баща ми.

Когато му дойде времето, от Екбатана пристигна съобщение, че е мъртъв. Агонията му продължила близо три дни. Оксатрес измина целия път до там, за да наблюдава изпълнението на присъдата. Когато свалили тялото, той наредил да го нарежат на малки парчета и да ги разпръснат из планината за вълците.

Дворът остана в Зариаспа през цялата зима.

От всички краища на империята идваха хора и Александър ги приемаше и угощаваше с блясък и великолепие, както вече се беше научил. Една вечер, преди гощавка, той беше облякъл персийската си мантия, а аз нагласявах гънките и.

— Багоас, — каза той, — осега винаги си ми казвал това, което персийските аристократи не са се осмелявали. Как се чувстват те, като виждат, че македонците не правят прострацията, а те самите се кланят ничком?

Знаех си, че рано или късно ще ме попита.

— Господарю мой, те наистина са чувствителни към това. Сигурен съм.

— Но какво мислят? — Той се обърна, за да ме погледне в очите. — Говорят ли за това?

— Не и пред мен, А-лек-сандър — продължавах да изричам името му бавно, за да мога да го кажа правилно. — Никой не би се осмелил. Но ти, в желанието си да бъдеш внимателен, държиш погледа си върху човека, когото поздравяваш, докато аз мога да гледам където си искам.

— Искаш да кажеш, че изпитват гняв, когато я правят?

Забавих отговора си, а да не сбъркам.

— Не бих го казал точно така, Ал’скандер. Ние сме научени от деца да се прекланяме пред Царя.

— Разбирам. Значи проблемът е в това, че македонците не го правят?

Продължих да оправям диплите на пояса му и не отговорих.

Той се размърда нервно.

— Защо ли трябваше да ти причинявам болка като те питам? Но от теб аз винаги получавам истината.

Е, понякога получаваше това, което знаех, че ще го направи щастлив. Но единственото нещо, което никога не получи от мен, бе лъжа, която би му навредила.

Същата вечер по време на вечерята Александър държа очите си добре отворени. И мисля, че видя доста неща, преди да му се замъгли погледът.

Имаше право, когато каза, че водата на Оксус е отрова за несвикналите с нея. Предполагам, че тези от местните жители, които тя отравя, умират млади, преди да успеят да създадат потомство.

По тези места не се отглеждат никакви лозя. Носят виното от Бактрия. То е много силно, но местните жители го разреждат — една част вода и три части вино. Така унищожават заразата от реката.

Беше зима и стана почти студено. Няма да се намери персийски домакин, на който и през ум да му мине да предложи виното преди сладкишите. Но както винаги, македонците пиеха от самото начало. Персийските гости сръбваха по една глътка от любезност, за разлика от македонците, които се наливаха като бъчви.

Не е кой знае колко вредно да си пиян от време на време. Но ако вечер след вечер ти дават силно вино, накрая привикваш към него. Сега зная, че ако Александър беше прекарал зимата на друго място, много мъка щеше да му бъде спестена до началото на пролетта.

Всъщност, не всяка нощ той беше истински пиян. Всичко зависеше от това колко дълго е стоял на масата. Той не гаврътваше виното наведнаж, както правеха приятелите му. Или поне не в самото начало. Обикновено стоеше с чаша пред себе си, говореше, пиеше, и отново продължаваше да говори. Ако броим чашите, едва ли пиеше повече от преди. Но бактрийското вино трябва да се разрежда с вода. Виното във всяка чаша, която изпиваше, беше два пъти по-силно от това, с което беше свикнал.

Понякога, след дълга нощ, той спеше чак до обед. Но когато имаше сериозна работа, винаги ставаше рано — свеж и готов. Спомни си дори за рождения ми ден. И на вечерята предложи тост за мен, похвали преданата ми служба, даде ми златната чаша, от която беше пил, и после ме целуна. Ветераните македонци изглеждаха доста възмутени. Не зная дали защото бях персиец, или защото бях евнух, или защото той не се срамуваше от мен. Предполагам, че и заради трите заедно.

Александър не беше забравил разговора ни за прострацията. Беше си наумил нещо.

— Искам да направя някои промени — каза ми той един ден. — Но не с персийците — обичаят е твърде стар и те са свикнали с него. След като Кир го е въвел, сигурно е имал достатъчно основания за това.

— Струва ми се, Ал’скандер, че Кир е направил това, за да заличи разликите между народите и да ги помири един с друг. Преди него прострацията е била мидийски ритуал.

— Ето това е! Да получиш вярност и от двата народа, но нито един от тях да не се държи властно над другия. Знаеш ли Багоас, когато видя някой персиец, чиято титла прадедите му са носели отпреди времето на Кир, да се покланя ничком, и в същото време някой македонец, когото баща ми е издигнал от калта и чийто собствен баща е ходил в овчи кожи, да го гледа отвисоко сякаш е куче, повярвай ми, идва ми да му сваля главата от раменете.

— Не прави това, Ал’скандер — му казах полузасмян. — Това няма да оправи нещата.

Залата на долния етаж беше доста голяма, но в стаите горе човек нямаше къде да се обърне. Александър се въртеше нервно из спалнята като леопард в клетка.

— В Македония дребните владетели толкова късно са се научили да се подчиняват на един Цар, че си въобразяват, че по този начин му правят благодеяние. В дома ми, когато царуваше баща ми, добрите маниери бяха само за пред чуждоземни гости. Когато бях момче, пиршествата приличаха на селски гощавки… Знам какво чувстват сънародниците ти. Аз съм потомък на Ахил и на Хектор и нося във вените си кръвта на Херкулес.

Беше дошъл да си ляга, но не беше много късно и виното все още го държеше възбуден. А аз се страхувах, че ваната му ще изстине.

— С войниците е по-просто — продължи той. — Те ще си помислят, че това е някоя от моите слабости и прищявки. Те ме познават. Но тези, които са с по-високо положение… Разбираш ли, Багоас, в Македония се смята, че прострацията се прави само за боговете.

Имаше нещо в гласа му — нещо, което ми подсказахме той не само ме уведомява за това. Познавах го. Можех да почувствам потока на мислите му. Дори войниците го усещаха, макар и да не разбираха какво точно чувстват.

— Александър, — казах аз, давайки му да разбере, че претеглям всяка дума, — всички знаят, че оракулът в Сива не лъже.

Той ме погледна с дълбоките си сиви очи и не каза нищо. След това издърпа пояса си. Съблякох го. Погледна ме отново. Видях това, което той искаше да видя — раната от катапулта на рамото му, белега от сабя на бедрото, тъмночервената вдлъбнатина на пищяла му. Да, от тези рани бе текла човешка кръв, а не божествена. Той си спомняше също и деня, когато беше пил лоша вода.

Очите му се спряха върху мен, и в тях заигра усмивка. И все пак имаше нещо в зениците му, нещо, което нито аз, нито някой друг можеше да разбере. Може би прорицателят го беше разбрал. В Сива.

Докоснах рамото му и целунах раната от катапулта.

— Бог е тук — казах. — Човешката плът е само негов слуга и негов жертвен агнец. Не забравяй нас, които те обичаме, и не позволявай на бога да ни я отнеме цялата.

Той се усмихна и протегна ръце. Тази нощ тленната плът получи своето. Ала макар и едва доловимо, усетих, че той сякаш се присмива на себе си. Все пак, онова другото присъствие стоеше и чакаше — готово да си го вземе обратно.

На следващия ден Александър за дълго се уедини с Хефестион и старите болки отново почукаха на сърцето ми. После настана голямо раздвижване — започнаха да влизат и излизат най-добрите приятели на Царя и бяха изпратени вестоносци да канят гости за огромен пир с петдесет кушетки.

В деня на празненството той ме повика:

— Багоас, знаеш ли какво съм си наумил? Довечера ще опитаме с прострацията. Искам да сложиш най-хубавите си дрехи и да поемеш грижата за персийските ми гости. Хефестион се срещна с тях и те знаят какво да очакват. Просто ги накарай да се чувстват добре. С дворцовите си маниери ти най-добре можеш да се справиш с това.

Е, помислих си, в края на краищата той се нуждае и от мен. Облякох най-хубавия си кафтан, покрит със златна бродерия върху тъмносиньо сукно, и отидох да облека Александър. Носеше пищната персийска мантия, но на главата си сложи малка диадема, а не митрата. Все пак се обличаше и за пред македонците.

Ех, само ако можеха да задържат виното до поднасянето на десерта. Това щеше да бъде деликатна работа.

Залата беше украсена прекрасно. Поздравявах персийските аристократи по подобаващ начин и водех всеки един от тях до неговата кушетка, като тук-там вмъквах по някоя похвала за нечий известен предшественик или за порода коне. След това отидох да прислужвам на Александър. Вечерята вървеше гладко, въпреки огромното количество изпито вино. Накрая изнесоха таблите и чиниите и всички се приготвиха да вдигнат наздравица за Царя. Някой стана — както си мислеха всички — за да я предложи.

Този човек със сигурност бе трезвен. Казваше се Анаксарх — един скучен философ, от тези, дето гърците наричат софисти. Колкото до мъдростта, то той и Калистен, взети заедно, не притежаваха и половината от мъдростта, необходима на един добър философ. Когато Анаксарх стана, Калистен позеленя от яд, защото не бе поканен да говори пръв и заприлича на стара жена, ядосана на млада конкубинка.

Разбира се, той не би могъл да се справи толкова добре — Анаксарх имаше добре школуван глас и сигурно беше научил наизуст цялата си реч заедно с паузите, жестовете и силата на звука. Започна със споменаването на някакви гръцки богове, които се родили като смъртни и после били обожествени заради великите им дела. Единият бил Херкулес, другият — Дионисий. Примерите не бяха лоши, макар че се съмнявам, че той имаше предвид това, което имах аз. А то бе, че Александър притежава по нещо и от двамата: поривът към велики дела отвъд възможностите на всички други хора, а също и красотата, мечтите, екстазът… Дали тогава включвах и лудостта?… Предполагам, че не. Не мога да си спомня.

Докато са били на земята, каза Анаксарх, тези богоподобни мъже са споделяли изпитанията, болките и нещастията на човешката съдба. Ако само хората бяха разбрали тяхната божествена същност по-рано!

След това Анаксарх надълго и нашироко припомни делата на Александър. Живата истина, макар и позната на всички, постигна желания резултат. Когато боговете решат, каза Анаксарх, да повикат Царя при себе си, никой не ще се усъмни, че веднага ще му бъдат отдадени божествени почести. „Защо — каза софиста — да не му ги предложим сега и да го облекчим през неговите земни дела, защо да чакаме докато умре? Всички ние трябва да сме горди, че ще бъдем първите, които са му ги оказали. И нека символизираме това с ритуала на прострацията“.

През цялото време, докато траеше речта, наблюдавах лицата. Не на персийците — те бяха подготвени и следяха всичко със сериозни физиономии. Онези от приятелите на Царя, които също бяха посветени, бяха двойно по-заети да ръкопляскат и да наблюдават другите. Изключение правеше само Хефестион, който не отделяше поглед от Александър, сериозен като персийците, и дори още по-съсредоточен.

Преместих се, за да мога да наблюдавам и Царя. Допусках, че думите на Анаксарх му доставяха и удоволствие. Александър изобщо не спря да пие, но далеч не бе пиян. Очите му светеха. Беше се вторачил в далечината, сякаш позираше за рисунка на скулптор. Знаеше, че е под достойнството му да се оглежда наоколо, за да види как го приемат хората.

В началото повечето от македонците приеха думите на Анаксарх като многословен начин за предлагане на тост за Царя. Развеселени от виното, те дори ръкопляскаха. Бяха твърде несъобразителни и мудни, за да схванат накъде бие речта. Но към края прозряха истината и заприличаха на внезапно ударени по главата. За щастие бях научен да се въздържам от ненавременен смях.

Други се бяха досетили. Нагаждачите — изгарящи от желание да бъдат първи в надпреварата да угодят — едва изчакаха речта да свърши. Повечето от по-младите в началото изглеждаха стреснати. Но за тях времето на Цар Филип бе свързано с детството им, когато са правели това, което им кажат бащите им. Сега бе дошло тяхното време. Откакто ги предвождаше Александър, винаги се случваше нещо интересно и винаги имаше нови неща. Дори и да отиваше твърде далеч, те щяха да тръгнат с него.

Ала по-старите командири бяха решително против. О, да, си помислих, вие сте бесни, защото той иска да го поздравявате като бог. Ако можехте само да се досетите, че той се опитва да ви постави на едно ниво с нас, щяхте да побеснеете още повече. Мръщете се колкото си искате — вие сте твърде малобройни, за да имате значение. Анаксарх седна. Приятелите на Царя и персийските гости заръкопляскаха. Но никой друг. Залата се раздвижи. Персийците се изправиха от кушетките си с почтителни изражения на лицата и се приготвиха да се приближат. Приятелите на Царя също станаха с думите: „Хайде, нека започнем.“ Подмазвачите, възбудени от нетърпение, изчакваха някой да го направи пръв. Бавно започнаха да стават и другите македонци.

Внезапно Калистен скочи на крака и извика с дрезгавия си глас:

— Анаксарх!

Всички се заковаха по местата си. Бях го наблюдавал внимателно. Знаех, че царят охладня към него след онова, което му казах. Засегнат от факта, че Анаксарх държи реч, Калистен бе слушал всяка дума и доста преди другите беше разбрал накъде отиват нещата. Прав бях, че ще направи нещо.

Макар че и двамата се смятаха за философи, те бяха коренно различни един от друг. Робата на Анаксарх беше с избродирани ръбове, а сребристата му брада бе вчесана като коприна. А черната брада на Калистен беше рехава и раздърпана. Вехтото му облекло беше обидно за една официална вечеря, като се има предвид, че Александър му плащаше много добре. Беше излязъл доста напред, за да могат всички да го видят. Когато приятелите му станаха да го поздравят, Александър беше изоставил репетираната си сдържаност и им отвърна с момчешка усмивка. Но сега се извърна и закова очи върху него.

— Анаксарх, — започна Калистен, сякаш не се намираха в присъствието на Царя, а водеха някакъв уличен спор. — Мисля, че Александър е достоен за всяка почест, оказвана на смъртен човек. Но съществуват граници между човешките и божествените почести. — И той изреди цял списък от божествени почести, който се опасявах, че ще продължи до сутринта. — Но ако такива почести — продължи Калистен, — се отдадат на един смъртен човек, това ще оскърби боговете, така както ако на обикновен човек се отдадат царски почести, това ще оскърби Царя.

При тези думи из цялата зала се чу тих шепот на одобрение. Калистен разцъфна като уличен разказвач, успял да привлече вниманието на тълпата. Той напомни на Анаксарх, че дава съвет на един водач на гърците, а не на някакъв си Камбиз^[1] или Ксеркс^[2]. Презрението, с което спомена тези велики персийски царе, беше много по вкуса на македонците. Видях, че персийците в залата си размениха погледи. Прикривайки срама и яда си, отидох сред персийците с най-висок ранг и се захванах да раздавам сладкиши, разигравайки цяло представление. Тъй като бях почнал да ходя на театър, вече знаех как един актьор може да развали голямата роля на друг. Поради младостта и невежеството си исках да направя точно това.

Без въобще да ми обърне внимание — какво значение имаше някакъв варварин евнух, сервиращ на варварин аристократ — Калистен каза, че Кир, който въвел прострацията, е бил унизен от скитите — племе бедно, но свободно. Аз по-скоро бих казал, че не бе успял да ги завладее. Но думите на Калистен бяха насочени към Александър. Всички знаеха колко много той уважава Кир. Без съмнение и Калистен го е знаел, когато някога се е ползвал с доверието на Александър. Но той много умело извъртя нещата като добави, че Дарий, за който са правили прострацията, е бил разгромен от Александър, който се е справил и без нея. Това явно имаше за цел да накара македонците да избухнат в ръкопляскания.

И те го направиха. Беше повече от ясно, че не аплодират неискрената похвала. Калистен успя да спечели на своя страна всички, които имаха съмнения, и които щяха да отстъпят, ако бяха оставени сами. И това, с което ги спечели, бе не почитта към боговете, а презрението към персийците. Когато спомена името на Дарий, не пропуснах злобния и презрителен поглед, който ми хвърли.

Само мъртвец не би отвърнал на такова предизвикателство. Ръкоплясканията на македонците бяха моментно удоволствие. Но гневът на Александър щеше да остане.

Не че той го показа. След тази плесница по лицето той бе загрижен единствено да запази достойнството си. Червенината от нахлулата кръв ясно се открояваше на бялата му кожа, но лицето му изглеждаше невъзмутимо. Той даде знак на Шар, каза му нещо на ухото и го изпрати да обиколи кушетките на македонците, за да каже на гостите, че ако прострацията е против волята им, не е необходимо да мислят повече за това.

Персийците не бяха проследили цялата реч на Калистен, защото преводачът беше преценил, че не е уместно да я превежда. Но тонът, с който той спомена за нашите царе, със сигурност им беше подсказал за какво става дума. Те видяха как Шар обикаля из залата и как тези, които бяха станали, сядат обратно по местата си. Стана ужасно тихо. Персийците се спогледаха. А след това, без да разменят нито дума помежду си, аристократът с най-висок ранг стана и пресече залата с горда осанка, която тези хора научаваха още в детството си. Той поздрави Царя и се просна по очи в прострацията.

Всички останали го последваха по реда на ранга си.

Беше красиво. Нямаше човек с благороден произход, който да не види в този жест една горда постъпка. Ако тези диваци от запад се мислеха за по-висшестоящи от древните обичаи на вежливостта, то това не заслужаваше вниманието на един благородник. Още повече, че това се правеше за Александър, който се бе опитал да ги почете. Когато най-първият от тях го погледна, преди да се поклони, видях, че в очите им имаше пълно разбиране.

Царят се покланяше любезно на всеки един, в отговор на тяхната прострация. Но от кушетките на македонците се чуваше мърморене и негодуване. Към края дойде ред на един доста стар персиец — пълен и с вдървени колена, който се наведе докъдето можеше. Всеки знае, че при прострацията задните части на човек не трябва да стърчат. Останалите се бяха проснали долу с елегантност. Но всеки глупак можеше да види недъга и немощта на бедния човек. Сред македонците се чу кикот. А после един от Почетната конница на име Леонатос избухна в силен неприличен смях. Персиецът, който точно в този момент мъчително се опитваше да се изправи, беше толкова потресен, че залитна и падна. Втурнах се към него и му помогнах да се изправи на крака.

Зает с това, аз не забелязах, че Александър беше станал от мястото си. Мантията му се беше издула и той пресече залата, сякаш без да стъпва по земята — бърз като лъв, скачащ към жертвата си. Мисля, че Леонатос въобще не забеляза как той се приближи. Без нито дума, с втренчени студени очи, Александър сграбчи с една ръка косата на Леонатос, а с другата пояса му, вдигна го от кушетката и го хвърли на земята.

Казват, че Александър рядко се сражавал в битка с гняв на сърцето — в повечето случаи бил в настроение и дори се смеел. Но тогава си помислих: „На колко ли хора последната гледка в живота им е било това лице?“ Леонатос — все още на пода — вдигна очи и пребледня. Дори и аз почувствах студен дъх зад врата си. Погледнах към пояса на Царя да видя дали има оръжие.

Но той просто стоеше спокойно, с ръце на хълбока, само леко задъхан, и каза:

— Е, Леонатос, сега и ти си долу. И ако си мислиш, че изглеждаш много грациозен, бих искал да можеш да се видиш отстрани. — После Александър се върна обратно на кушетката си и заговори хладно на хората край него.

Простакът беше наказан. Никой не беше наранен. Беше глупаво да се страхувам.

Пирът завърши рано. Когато дойде да си легне, Александър беше трезвен. Гневът на лъва бе преминал. Но не го свърташе на едно място, ходеше из стаята и ми говореше за оскърблението към моя народ. После избухна:

— Защо Калистен се обърна срещу мен? Нима някога съм му причинявал вреда? Той имаше подаръци, обществено положение, всичко, което поискаше. Пред такъв приятел предпочитам един честен враг. Понякога дори врагове са ми помагали, а Калистен дойде, за да ми навреди. Той ме мрази — видях го с очите си. Защо?

Помислих си: „Може би той наистина вярва, че божествените почести трябва да бъдат запазени за боговете.“ Но си спомних, че гърците са ги отдавали и на други хора. Имаше и още нещо. Когато, си свикнал с живота и интригите в двора, си създаваш усет към някои неща. Калистен беше грък. Не бих могъл да кажа дали някой стоеше зад него, но по всичко изглеждаше, че той иска да създаде някаква фракция.

Казах това на Александър.

— Дори и да е така. Но защо — това е въпросът? — Едва успях да го накарам да се съблече и да влезе във ваната. Не можех да измисля нищо, с което да го успокоя и ободря. Страхувах се, че няма да може да заспи.

Проблемът не беше само в това, че Александър бе лишен от правото, което знаеше, че му се полага, в момента, когато то бе оповестено публично. Болеше го, защото усети, че не им бе достигнала обич към него. А това го бе засегнало твърде дълбоко, за да може да говори за него. Ранен в момент на екзалтация, той продължаваше да кърви. И въпреки това бе овладял гнева си. Оскърблението към персиеца го беше отприщило. Сега гневът му бе преминал така, както бе започнал.

Сложих го да си легне и търсех думи на утеха, когато един глас на вратата каза:

— Александър?

Лицето на Александър просветна. Беше Хефестион. Сигурен бях, че щеше да влезе, без да почука, ако не знаеше, че може да съм вътре.

Оставих ги заедно. В деня, когато Александър бе влязъл при прорицателя на Амон, Хефестион бе чакал отвън. И после Царят му бе разказал всичко. Сега той беше тук, за да направи това, което аз не можех. За кой ли път си пожелах да бъде мъртъв?

Но когато се хвърлих върху възглавницата си, най-сетне отрезвях. Нима исках да отнема от господаря си билката, която би го излекувала, само защото я е донесъл друг? Не, нека бъде излекуван. После си поплаках от сърце и заспах.

Към края на зимата се преместихме в Мараканда. Измъкнахме се най-сетне от отровния Оксус и от горещите равнини. Сега, казах си, всичко ще бъде наред.

След престоя ни в Зариаспа мястото изглеждаше като рай: зелена речна долина в подножието на планината, високи бели върхове, които се извисяваха над нас, и кристално чиста ледена вода. В многобройните градини вече напъпваха бадемовите дървета, а сред топящия се сняг надникваха малки нежни лилии.

Макар че се намира в Согдиана, мястото не е така диво като останалата част на сатрапията. Градът е разположен на кръстопът за кервани, и в него можеш да срещнеш хора от всички краища на земята. На пазарите се продават конски хамути, украсени с тюркоази, и кинжали с ножници от ковано злато. Дори можеш да си купиш и цинска коприна. И аз си купих, за да си направя нов кафтан. Беше небесно синя, с бродирани цветя и летящи дракони. Търговецът ми каза, че е пътувала до Мараканда цяла година. Според Александър Цин^[3] вероятно се намирал някъде в Индия и нищо не се бе простирало по-нататък, освен Обграждащия Океан. И както винаги, когато говореше за далечни чудеса, очите му заискриха.

Цитаделата на Мараканда е кацнала на височините, западно от града — доста голяма крепост, с истински дворец зад стените й. Тук Александър извърши страшно много държавна работа — посрещна много високопоставени персийски гости, и, както забелязах, продължаваше да бъде чувствителен към прострацията.

Леонатос беше забравен. Александър ми каза, че той, общо взето, бил добър войник и приятел, когато бил трезвен. Отговорих, че се надявам нещата да се оправят, най-малкото, защото има достатъчно чиста планинска вода.

Всъщност, казвайки това, имах предвид само него. Прекалено дълго беше пил това силно вино в града на Оксус и беше привикнал към него. Вярно, в Мараканда той го разреждаше повече — едно към едно, но и това не е достатъчно за силното бактрийско вино.

Когато разговорът беше интересен и вървеше добре, той повече приказваше, отколкото пиеше. Дори когато оставаше до късно, въобще не се напиваше. Но понякога Александър просто оставаше, за да пие. И не само той — всички македонци го правеха. Струва ми се, че през зимата в Зариаспа те пиеха повече от всякога и просто прекалиха.

Но Александър никога не се напиваше, когато водеше война. А победите му бяха блестящи и поводи не липсваха. Той никога не се напиваше и когато трябваше да става рано, дори и само за лов. Понякога ловът продължаваше два-три дни и те нощуваха в планините. Това прочистваше кръвта му и той се връщаше освежен като момче.

Забелязах, че постепенно започна да привиква към персийския начин на живот. Мисля си, че в началото се придържаше към някои наши обичаи, само за да покаже, че не ни презира и подценява. А след това му хареса. И му прилягаше. А и защо не? Той стоеше далеч над народа и земята, от която произхождаше. Разбрах това от самото начало. Беше вродено цивилизован и изтънчен, а ние само му показахме външните форми на това. Сега често при аудиенциите той носеше митрата. Добре му стоеше, още повече, че по форма приличаше на шлем. Александър взе в домакинството си и няколко дворцови камериери и нае персийски готвачи. Така че гостите персийци вече присъстваха на истински персийски гощавки и, макар че Царят винаги ядеше умерено, храната му харесваше. Като усетиха, че той все повече придобива нашите маниери и приема обичаите ни, мнозина от онези, които се бяха предали и му служеха от страх, сега го правеха с желание. Доста време беше минало от дните, когато Персия се радваше на такива владетели.

Македонците обаче се чувстваха оскърбени. Те бяха победителите и смятаха за свое право да го показват. Александър знаеше това. Но не беше човек, който се отказва лесно. И още веднъж се опита да ги склони към прострация. Но този път започна от върха.

Този път той смени тактиката и покани само приятели, на които вярваше, и видни македонци, за които се надяваше, че могат да бъдат убедени. Разказа ми за плана си — беше прекрасен. Александър наистина притежаваше божествени дарби.

На този пир аз не трябваше да присъствам. Той не ми каза защо, но аз много добре се досещах. Въпреки това бях твърдо решил да видя всичко с очите си. Промъкнах се в кухнята и си намерих едно място, откъдето можех да гледам през завесите. Шар не каза нищо. По понятни причини можех да правя много неща, както си искам.

Всички близки приятели на Царя бяха там: Хефестион, Птолемей, Пердикас, Певкестас, дори и Леонатос, благодарен за получената прошка и в замяна готов на всичко. Другите присъстващи също знаеха какво трябваше да се случи. Когато Александър ми каза, че единият от тях е Калистен, изразих с поглед съмненията си. Но той ми каза, че Хефестион е говорил с него и той се е съгласил.

— Ако той наруши думата си, — рече Александър, — просто няма да му обърна внимание. Сега няма да бъде като миналия път — всички ще се настроят срещу него.

Гощавката беше съвсем скромна — по-малко от двадесет кушетки. Виждах, че Александър се въздържа и не пие много. През целия му живот не се намери нито едно удоволствие, на което той да робува, когато си наумеше нещо. Той говореше, и пийваше, и пак говореше.

Никой не умееше да говори като него, когато искаше и имаше с кого. Слушал съм го как разговаря с някой грък за представления, за скулптура, за поезия и рисуване или за устройството на някой град. А с персиец завързваше разговор за неговите прадеди, за конете му, за обичаите в неговата провинция или за нашите богове. Някои от македонските му приятели бяха посещавали заедно с него училището на Аристотел, за когото той продължаваше да има високо мнение. С повечето от останалите, които не бяха прочели и една книга през живота си и едва можеха да надраскат името си, той говореше за техните грижи, за животните, които са убили на лов, за любовните им подвизи или пък за войната. А тези разговори, ако бокалът с виното бързо обикаляше кушетките, скоро довеждаха до победите на Александър. Истина е, че той понякога говореше твърде много за тях. Но и всеки художник, дори и най-великият, обича да преживява отново най-хубавите си произведения.

Тази нощ, с добре разреденото вино, всичко вървеше гладко. Той намираше за всеки подходящите думи. Чух го да пита Калистен дали е получавал известия от Аристотел, на което по някаква причина той отговори неловко, макар че веднага успя да го прикрие. Александър каза на останалите, че е заповядал на всички сатрапи да изпращат на Аристотел всичко странно и рядко, което те и хората им намерят из непознатите земи. Каза също, че му изпратил и голяма сума — осемстотин таланта — за съхранението на неговата сбирка.

— Някой ден — рече той, — трябва да отида и лично да я разгледам.

Масите бяха почистени. Тази нощ нямаше никакви персийски сладкиши. Усещах, че всеки тръпне в очакване. Самият Шар, който по йерархия стоеше много по-високо от обикновен прислужник, внесе в залата една прекрасна златна купа, от която всички поред щяха да пият вино. Персийска изработка, рекох си, по всяка вероятност от Персеполис. Шар я постави в ръцете на Александър.

Царят отпи пръв. После подаде купата на Хефестион, който седеше отдясно. Той също отпи, върна я на Шар и се изправи. Застана пред Александър и започна ритуала на прострацията. Направи я без грешка. Сигурно се беше упражнявал дни наред.

Скрих се още по-назад, за да не могат да ме видят. Нямах право да ставам свидетел на това.

През целия си живот съм се покланял до земята. Така са правили и всичките ми прадеди чак до дните на Кир. За нас това бе просто една церемония и ние не смятахме, че тя ни унижава. Но за един македонец, с неговата гордост, прострацията беше нещо различно. Те имаха правото, поне първия път, да не я правят пред персийци. Особено пред мен.

Хефестион се изправи на крака така елегантно, както и беше легнал долу (между другото и в Суза не съм виждал да го правят по-добре) и пристъпи към Александър. Царят го хвана за раменете и го целуна. Усмихнатите им очи се срещнаха. Хефестион се върна обратно на кушетката си. Шар занесе купата на Птолемей. И така продължи — всеки първо поздравяваше Царя, а после прегръщаше приятеля. Рекох си, че този път дори и Калистен няма да бъде раздразнен.

Неговият ред беше към края. Като по случайност, точно тогава Хефестион говореше нещо на Александър и Царят си извърна главата да му отговори. Нито един от тях не гледаше към Калистен.

Аз обаче го гледах. Исках да преценя доколко заслужава уважение. И скоро разбрах. Той не отказа да пие. Но после отиде направо при Александър и мислейки, че той не е видял нищо, подаде бузата си за целувка. Можех да си представя как ще се хвали по-късно, че е бил единственият, който не се е поклонил. Трудно е да повярваш, че един възрастен човек може да бъде такъв глупак.

Очите на Хефестион предупредиха Александър. Той не каза нищо. Калистен беше имал възможността да удържи на думата си. Но той я пристъпи, при това пред очите на всички, и си спечели презрението на най-влиятелните хора в двора. И още нещо — той се беше поставил над тях, а такава обида не се забравя.

Имаха право. Само че някои се засегнаха прекалено много. И когато Александър се обърна към Калистен, някой извика:

— Не го целувай, Александър! Той въобще не се поклони.

След като му го казаха и на глас, Александър само повдигна вежди към Калистен и извърна лицето си.

Човек можеше да предположи, че с това въпросът ще приключи. Но котка по гръб пада ли? Калистен вдигна рамене, фръцна се и каза:

— Ами, добре! Тогава ще мина и без целувка. Предполагам, че щом можеш да запазиш хладнокръвие в предната линия на боя, то да го направиш с човек като Калистен е още по-лесно. Александър просто повика Шар с ръка и му прошепна нещо. Управителят настигна Калистен, който тъкмо сядаше на кушетката си, и му посочи вратата. Стана чудесно! А най-много ми хареса, че Царят не благоволи лично да се обърне към него. Да, да. Вече се учеше.

Последните няколко души направиха прострацията, сякаш нищо не се беше случило. Вечерята продължи като обичайните приятелски гощавки. Но беше развалена. Калистен наистина постъпи нагло. А после щеше да се изкара герой и да подтикне и други.

Александър дойде да си легне рано. Изслушах всичко, което ми разказа, (мен нали ме нямаше там) и едва тогава казах:

— Аз бих направил много повече за една твоя целувка. Ще убия Калистен заради теб. Крайно време е. Само ми дай съгласието си.

— Наистина ли ще го направиш? — Звучеше по-скоро като учудване, отколкото като нетърпение.

— Разбира се, че ще го направя. Всеки път, когато отиваш на война, твоите приятели убиват враговете ти. А аз не съм убивал никого заради теб. Нека сега го направя.

— Благодаря ти, Багоас. Но това не е същото.

— Никой няма да разбере, Ал’скандер! Керваните докарват бързодействащи отрови чак от Индия. Знам какво да правя.

Той повдигна брадичката ми и ме погледна:

— Правил ли си това за Да рий?

Аз разбира се не му казах: „О, не. Просто това е планът, който замислих, за да убия любовника ти.“

— Не, Ал’скандер. Досега съм убил само един човек, защото се опита да ме изнасили. Но за теб ще го направя втори път. Обещавам ти — няма да го оплескам.

Той много нежно пусна главата ми.

— Когато ти казах, че не е същото като война, имах пред, че за мен не е.

Трябваше да се досетя. През целия си живот той никога не бе убивал тихомълком. Той не скри за убийството на Парменион. Сигурно имаше достатъчно много хора, които с удоволствие биха го отървали от Калистен и биха го направили така, че да изглежда като естествена смърт. Но не! Той не би направил нещо, за което после нямаше да може да си признае открито. И все пак, ако ми беше позволил да извърша това, което исках, щяха да му бъдат спестени много неприятности и да бъде запазен животът на много хора.

След тази вечер Александър престана да говори за прострацията. Продължи да се среща с македонците на старите пиянски пирове. И все пак промяна имаше. Тези, които се бяха съгласили на прострацията от обич или от вярност, или защото разбираха мотивите му, или от най-обикновено ласкателство, вътрешно негодуваха срещу онези, които бяха отказали да се поклонят. А там, където има разговори под сурдинка, винаги има горчивина и фракции.

Естествено, когато персийците се покланяха ничком, на македонците не им правеше впечатление. Ами, да, разбира се — те мислеха, че ние, персийците, така излагаме на показ нашето презряно и жалко положение. Но да го правят македонци — това се смяташе за живо богохулство.

Различните фракции вече не скриваха омразата помежду си. Войниците от отряда, който не успя да освободи Мараканда, изпаднаха в немилост и петното на срама и позора остана върху тях. Те бяха изтикали обсаждащите, а после бяха атакували многоброен отряд на скитите, които ги хванали на тясно в една речна клисура.

Преводачът персиец Фарневкес беше прикрепен към тях като посредник. Македонските офицери се опитали да го накарат да поеме командването. Едва ли някога ще разберем цялата истина. Малцината оцелели хвърляха вината върху различни хора. Но както изглежда, в критичния момент командирът на конницата изоставил пехотата и се измъкнал заедно с хората си през реката. Пехотинците се опитали да ги последват. Успели да достигнат до един остров сред реката, но там се превърнали в безпомощни, подвижни мишени на стрелите на скитите. Само малцина успели да преплуват и да разкажат за случилото се. В крайна сметка Александър освободи Мараканда. Когато отидохме до злощастния капан, просто ми прилоша от гледката. Царят заповяда да съберат каквото беше останало от труповете и да го погребат.

Не можеше да си намери място от ярост, че поради нескопосано командване бяха изклани такива добри войници. И добави, че по-лесно би прежалил тези офицери, отколкото Фарневкес. Някой от приятелите му вметна, че всички те бяха от хората, които не считаха персийците за достатъчно добри, за да се хранят на една маса с тях, но въпреки това, когато нещата тръгнали към лошо, им прехвърлили командването. Озлоблението между двете групи стана нетърпимо. А когато пиеха, ставаха още по-свадливи. Всяка вечер умирах от страх да не би в присъствието на Царя да започне някоя шумна кавга. Но бог ме пощади и се оказах лош пророк.

Горе-долу по това време в двореца дойде Черният Клитос (така го наричаха заради гъстата му черна брада) и поиска да се срещне с Царя. Той, заедно с Хефестион, командваше Почетната конница и беше типичен представител на старата школа. Александър винаги го зачиташе, защото се познаваха от люлката. Клитос беше по-малък брат на царската дойка — някаква македонка от знатен произход. Предполагам, че беше около дванадесет години по-голям от Александър и беше воювал под командването на Филип. Обичаше старите македонски обичаи и се славеше като човек, който не си мери приказките и презира чужденците. Беше странно като си помисля, че сигурно помни Александър като бебе, което се прекатурва на земята и се мъчи да се изправи на крака. Макар че трябва да си много дребнав, за да си спомняш такива неща, когато пред себе си виждаш велик човек. Независимо от това си мисля, че дори и да се напънеше, Клитос едва ли би могъл да уголеми пилешкия си мозък. Иначе беше много добър войник и по храброст не отстъпваше никому. А всеки път, когато видеше насреща си персиец, лицето му издаваше, че съжалява, дето не е могъл да избие повече от тях.

За лош късмет точно когато дойде да поиска аудиенция, на пост стоеше Оксатрес.

Тъкмо минавах оттам и като чух как Клитос се обръща към него като към слуга, се спрях да погледна. Макар че беше под достойнството на принца да обърне внимание на грубостта, той въобще нямаше намерение да напусне поста си и да се втурне да изпълнява поръчки. Оксатрес ме повика с ръка и ми каза на персийски:

— Багоас, кажи на Царя, че генерал Клитос моли да бъде приет.

Аз му отговорих също на персийски и леко се поклоних. Струваше ми се, че не трябва да забравям кой какъв ранг имаше в Суза. Като се обърнах да продължа, видях лицето на Клитос. Двама варвари между него и Царя, при това единият евнух! Едва сега прозрях какво означаваше за него да бъде представен на Царя на македонците от една персийска проститутка.

Александър почти веднага го прие. Подслушах ги. Не ставаше дума за нищо особено. Но когато Клитос излезе от стаята и видя Оксатрес на поста му, лицето му отново се наля с кръв.

Два дни след това Александър даде голям пир — за македонците. Присъстваха и неколцина гърци, пратеници от градове в Западна Азия, а също и няколко местни персийски аристократи.

Домакинството на Александър се беше разраснало и вече отговаряше на положението му. Можеше да посреща гости от всякакъв ранг. Нямах работа и се чудех какво да правя. Можех да отида на пазара или да гледам някакво представление, или да си запаля лампата и да чета моята гръцка книга, което вече ми доставяше истинско удоволствие. Въпреки това отидох в залата за угощения. Не по някаква случайност. Нещо ме гризеше отвътре и реших да се помотая наоколо. Такива предупреждения могат да дойдат само от Мъдрия Бог или от предусещане за времето, което владеят овчарите. А щом Бог искаше да ме изпрати там, значи щеше да ми намери да свърша нещо добро.

От самото начало всичко тръгна много странно. Същия ден Александър беше принесъл жертва на Диоскурите^[4] — някакви близнаци-герои, които гърците особено почитаха. Клитос обаче реши да извърши свое жертвоприношение — на Дионисий, защото в Македония това е денят на този бог, а той много държеше на старите обичаи. Но тъкмо възлял^[5] върху двете си жертвени овце и бил готов да прережа гърлата им, когато чул звука на роговете, свирещи за вечеря. Тогава оставил всичко и тръгнал. Но глупавите овце го взели за своя овчар и се затирили подире му. Стигнали чак до вратата. Всички избухнаха в смях, когато тази процесия влезе в залата, докато не се разбра, че това са жертвени животни, при това обречени. Предзнаменованието беше лошо и Царят се уплаши за Клитос. Нареди да повикат прорицателите и им заповяда да принесат изкупителни жертви за неговата безопасност. Клитос му благодари за жеста и разляха виното по чашите.

От първата глътка ми стана ясно, че тази нощ на Александър му се пие. Той даваше темпото. Виночерпците толкова бързо обикаляха масите, че когато приключиха с месото, всички бяха порядъчно пияни. А ако това беше персийски пир, едва тогава щяха да поднесат виното. И до ден днешен винаги се ядосвам, когато чувам невежите гърци да твърдят, че ние сме научили Александър да пие много. Господи, поне наистина да се беше научил от нас!

За разлика от друг път този ден имаше и десерт — сочни ябълки от Хиркания. Бяха се запазили след дългото пътуване до тук и Александър ме накара да изям една преди вечеря, защото можеше и да не останат. Той винаги намираше време да помисли за такива дребни неща.

Като че ли е в природата на човека да превръща божиите благини в злини. Във всеки случай тези ябълки станаха повод разговорът да тръгне в лоша посока.

Плодовете от всичките четири краища на света, казаха приятелите на Александър, сега пристигат при него като плодове от собствените му земи. А Диоскурите са били обожествени за дела много по-нищожни от неговите.

Сега, след като съм прочел много книги, вече знам, че това е вярно. Най-отдалеченото място от дома им в Спарта, до което са стигали, е било Евксинското море^[6] — с кораба на Язон. Това е горе-долу колкото от Македония до Западна Азия и при това само до крайбрежието. Другите им подвизи са били победи в малки гръцки войни, крадене на добитък или освобождаването на сестра им от някакъв владетел на Атина. И всички битки са били съвсем близо до дома им. Няма съмнение, че са били добри войници. Но никога не съм чувал да са водили ръкопашен бой и да са предвождали войниците в битка. Единият от тях дори е бил най-обикновен борец. Ето защо Александър не отрече, че ги е надминал. Пък и защо да отрича? Но целият разговор започна да намирисва на скандал.

Командирите от старата школа започнаха все по-силно да подвикват, че тези думи са богохулство. А на това приятелите на Александър отвърнаха (сега вече всички викаха), че Диоскурите са били родени толкова смъртни, колкото и Александър.

Сякаш понесен от общото настроение, аз също си пийнах доста вино в кухнята. Чувствах се съвсем замаян и отнесен, както се чувства човек в сънищата, в които се задават бедствия, а той знае, че не може да направи нищо. Но и трезвен да бях, пак щях да чувствам същото.

— Александър — това! Александър — онова! Все Александър! — плътният и груб глас на Клитос се извиси над останалите.

Това ме накара да се върна отново в залата. Клитос се беше изправил от мястото си.

— Александър сам ли завладя Азия? Ние нищо ли не направихме?

Хефестион му извика (и той беше толкова пиян, колкото и другите):

— Той ни водеше! Да не би по времето на Филип да стигнахте толкова далеч?

Точно това трябваше, за да се удвои гневът на Клитос.

— Филип! — извика той. — Филип започна от нищо! Как ни завари когато седна на престола? Племенни войни, кръвни вражди, дребни владетели, които се биеха за щяло и нещяло, навсякъде врагове. Убиха го преди да е навършил петдесет. Но какъв бе тогава? Господар на Гърция и господар на Тракия чак до Хелеспонта^[7], готов да се прехвърли в Азия. Без баща ти — викна той направо към Александър, — къде щеше да бъдеш днес? Без армията, която ти остави напълно готова? Сигурно още щеше да се биеш с илирите.

Бях потресен до дъното на душата си. И тази наглост беше чута от персийците в залата. Каквото и да му стореха по-късно, този човек трябваше веднага да бъде изгонен. Погледнах към Царя в очакване да издаде заповед. Но все още не познавах Александър.

— Какво? — провикна се той. — Да се бия с тях цели седем години? Ти да не си полудял, бе?

За пръв път го виждах така да се забрави. Държеше се като обикновен войник в кръчма. А тия пияни и глупави македонци не направиха нищо, ами започнаха да викат заедно с него.

— Още щеше да се биеш с илирите! — изкрещя отново Клитос.

Александър можеше лесно да надвиква шума на битката, ако повиши глас, но сега изрева с все сила:

— Баща ми воюваше с илирите през целия си живот. И никога не успя да ги усмири, докато не пораснах достатъчно, за да го направя вместо него. Бях на шестнадесет. Изтиках ги на левги от техните земи и те там си и останаха. А къде беше ти тогава? Беше на легло заедно с него в Тракия, след като трибалите^[8] ви натупаха хубаво.

Отдавна бях чул, че Царица Олимпиада е една необуздана и ревнива жена, която възпитала Александър да мрази баща си. Така е, казах си, като нямат хора, обучени да управляват харемите им както трябва. Идеше ми да потъна в земята от срам.

Скандалът избухна. Отново започнаха да обсъждат клането при реката. Докато траеше суматохата, Александър все пак успя да дойде малко на себе си. Извика за тишина с такъв страшен глас, че веднага я въдвори. Виждах как се мъчеше да се успокои. Накрая все пак се овладя и рече на гостите от Гърция, които стояха наблизо:

— Сигурно при цялата тази бъркотия и врява се чувствате като полубогове сред някакви диви животни.

Клитос го чу. С кръвясало от пиене и ярост лице той се провикна:

— Сега и животни ли станахме? И глупаци, и некадърници? Остава и страхливци да ни наречеш! Да; точно това ще е следващото! Ние, хората които баща ти направи войници, ние, които те поставихме там, където си! Но сега вече неговата кръв не е достатъчно добра за теб, сина на Амон.

Александър замръзна в мълчание. После каза тихо, но с толкова убийствен глас, че накара всички да млъкнат:

— Махай се!

— Да, ще си отида — отвърна Клитос. — Защо не? — Внезапно той вдигна ръка и посочи право към мен. — Да, по-добре човек да стои далеч, щом трябва да молим варвари като онова същество там за позволение да те видим. Мъртвите — Парменион и синовете му — мъртвите са щастливи, че не доживяха това.

Без да каже дума, Александър се пресегна към чинията с ябълките, грабна една и я запрати към Клитос. Уцели го. Чух ясно как главата му издрънча.

В това време Хефестион беше скочил на крака и стоеше прав до Александър. Бутна Птолемей и му изкрещя:

— Измъкни този оттук! В името на Зевс, изкарай го навън по-бързо!

Птолемей изтича до Клитос, който още разтъркваше главата си, хвана го за ръка и го повлече към вратата. Клитос се обърна и размаха другата си ръка.

— А тази дясна ръка — извика той, — те спаси от смърт при Граник, сине божи, когато обърна гръб и побягна от меча на Спитридат.

Александър, който бе облечен в полуперсийската си роба, посегна към пояса си, надявайки се да намери там меч. В Македония сигурно ги носят и на вечеря.

— Обърнал съм гръб ли? — провикна се той. — Лъжец! Чакай ме, не се измъквай!

Сега вече наистина имаше причина да се вбеси. Макар че роднините на Спитридат в Суза винаги твърдяха, че той е паднал в ръкопашен бой с Александър, те го изкарваха по-голям герой, отколкото е бил. Всъщност той се опитал да го убие в гръб, докато Царят се биел с някой друг. Клитос, който на свой ред бил зад Спитридат, отсякъл готовата за удар ръка. Предполагам, че всеки войник, оказал се наблизо, би направил същото. Но Клитос толкова често се хвалеше с това, че на всички им беше дошло до гуша. Да твърдиш, че Александър е побягнал, беше наистина нечестно. Царят вече прескачаше масата, когато Хефестион и Пердикас го сграбчиха през кръста. Александър се задърпа и ги напсува, като се опитваше да се измъкне от ръцете им. А в това време Птолемей изблъска към вратата Клитос, който продължаваше да вика някакви предизвикателства, които врявата погълна.

— Всички сме пияни, Александър. След това ще съжаляваш. — рече Хефестион.

Александър, мъчейки се да се изскубне с двете си ръце, процеди между зъбите си:

— Така свърши и Дарий. Сега оковите ли следват?

Нещо го е прихванало, си казах, не е само от виното. Трябваше да го предпазя. Втурнах се към боричкащата се група.

— Ал’скандер, с Дарий не беше същото! Това са твои приятели, те не ти желаят злото!

Той се полуизвърна и каза:

— Какво?

— Махни се сега, Багоас — викна троснато Хефестион, сякаш говореше на дете, което иска да му обърнат внимание, когато всички са заети.

Птолемей беше успял да докара Клитос до вратата и я отвори с крак. Генералът се опита да се освободи и да се върне в залата, но Птолемей успя да го задържи и го поведе в нощта.

— Слава Богу, махна се — въздъхна Хефестион. Всичко свърши. Сега ела и седни. И недей да правиш глупости — всички те гледат.

Пуснаха го.

Царят отметна глава назад и силно извика нещо на македонски. Двадесетина войници се втурнаха в залата. Беше повикал стражата.

— Тръбач! — Войникът излезе крачка напред. Негово задължение беше винаги да бъде близо до царя.

— Свири бойна тревога!

Младежът бавно вдигна тръбата, но сякаш се поколеба. Сигналът би вдигнал цялата армия на крак. Сигурно беше чул всичко в караулното. Хефестион, който стоеше зад Царя, му даде знак да не свири.

— Свири бойна тревога! — повтори Александър. — Ти глух ли си, бе? Свири тревога!

Войникът отново вдигна тръбата. Но видя закованите в него очи на пет или шест генерали, които казваха „не“. И отново я свали. Александър го удари с юмрук през лицето.

— Александър! — извика Хефестион.

Царят смръщи очи, сякаш идваше на себе си. После каза на изумените стражи:

— Върнете се на пост.

Тръбачът хвърли един разтревожен поглед и също излезе.

Още в началото на кавгата присъстващите персийци поднесоха извиненията си на управителя Шар и се измъкнаха. Винаги любопитните гърци бяха останали много по-дълго. Но когато Александър извика стражата, бяха напуснали без никакви официалности. Сега в залата се намираха само македонци. Всички бяха зяпнали като селяци, чиято шумна селска кавга е била прекъсната от паднал гръм.

Трябваше да ме пуснат до него. Той ме чу, когато споменах името на Дарий. Каквото и да ми направеха, аз трябваше да се върна обратно при него.

Но сега той беше освободен и крачеше из залата. Продължаваше да говори на Клитос, като че ли още се намираше там:

— Всички тези фракции в лагера, всичко това е твое дело!

Той мина покрай мен, без да ме забележи, и аз го оставих да мине. А и как бих могъл да го хвана пред всички тези хора? Достатъчно непристойни и неуместни неща се бяха случили. Премъдри Боже, да поиска да убие този нагъл дебелак със собствените си ръце, вместо да повика палачите! Кой цар би могъл да си помисли подобно нещо освен някой, отгледан и възпитан в Македония? Положението беше достатъчно лошо и без неговото персийско момче, хванало го за ръката пред очите на всички. Дори и днес, след толкова много години, понякога се стряскам нощем и продължавам да мисля за това.

Точно тогава Птолемей се вмъкна тихо през страничната врата и каза на останалите:

— Заведох го чак извън крепостта. Там ядът ще му мине.

Царят продължаваше да вика „Клитос!“, но аз се почувствах поуспокоен. Прекалено много пи, си казах. Но скоро ще поизтрезнее.

— Клитос, не се крий! Къде си? — Александър беше стигнал до портите и в този момент те се отвориха е все сила. Там стоеше Клитос и дишаше тежко. Сигурно беше тръгнал обратно, веднага щом Птолемей го е оставил.

— Клитос е тук! Ето го Клитос! — извика той. — Ето ме!

Беше се върнал за да каже още нещо. Явно се беше сетил за това по-късно и нямаше сили да се въздържи. Жребият му беше неговото желание да се изпълни.

Зад него като объркано куче надникна един от охраната. Той не беше получил заповед да спира Командира на почетната конница. Но сигурно нещо не му беше харесало. Войникът застана с копие в ръка, верен и готов. Александър стоеше като закован и гледаше втренчено, невярващ на очите си.

— Чуй това, Александър. „Уви, какъв лош обичай има в Гърция…“^[9]

Дори македонците знаеха наизуст гръка Еврипид. Като че ли аз бях единственият, на когото тези известни стихове по онова време не говореха нищо. Същината им е, че войниците правят всичко, а командирите получават всичко. Нямам представа дали Клитос имаше намерение да ги изрече до край.

Нещо бяло профуча като светкавица до вратата и залата се разцепи от рев като на заклан бик. Клитос сграбчи с двете си ръце копието, стърчащо от гърдите му. Падна и се сгърчи с хриптене, разтресен от предсмъртна, конвулсия. Остана с отворена уста и широки, втренчени очи.

Всичко стана толкова бързо, че за момент си помислих, че го бе направил войникът от охраната. Беше неговото копие. Но тишината, която се възцари в залата, ми каза истината. Александър застана над тялото, гледайки невярващо надолу. После промълви:

— Клитос. — Трупът го гледаше кръвнишки.

Александър хвана копието за ръкохватката. А когато видя, че не излиза, направи това, което правят войниците — стъпи с крак върху тялото, сепна се за миг и дръпна отново. Копието изскочи, с една педя кръв по острието си, и опръска бялата му роба. Той го обърна бавно, и го насочи към себе си.

Птолемей винаги е твърдял, че това не означавало нищо. Единственото, което зная е, че тогава извиках „Не, господарю!“ и дръпнах копието. Изненадах го, както той беше постъпил с телохранителя. Някой посегна към копието и го отнесе. Александър падна на колене до тялото и докосна раната. После скри лицето си в окървавените си ръце.

— О, Господи! — промълви бавно той. — Господи, Господи, Господи, Господи.

— Ела, Александър — каза Хефестион. — Не можеш да останеш тук.

Птолемей и Пердикас му помогнаха да се изправи. В началото той се съпротивляваше — все още търсеше живот в трупа. А после тръгна с тях като сомнамбул. Лицето му изглеждаше ужасно, цялото покрито с кръв. Македонците, събрани на малки групички, мълчаливо се взираха в него докато минаваше покрай тях. Побързах след него.

При вратата на стаята му телохранителят, който беше на пост, се втурна напред и извика:

— Царят ранен ли е?

— Не — отговори Птолемей. — Той няма нужда от теб. — Щом влязоха вътре, Александър се стовари върху леглото по очи — както си беше в окървавената роба.

Видях, че Хефестион се оглежда наоколо и отгатнах какво търси. Навлажних една кърпа и му я подадох. Той издърпа ръцете на Царя и ги избърса, след това обърна главата му и почисти лицето му.

Александър го отблъсна:

— Какво правиш?!

— Махам кръвта от теб.

— Никога няма да успееш да го направиш. — Беше изтрезнял. Всичко му беше ясно.

— Убийство — каза тихо той. И продължи да повтаря думата отново и отново, сякаш се мъчеше да запомни някаква чужда дума. После седна на леглото. Лицето му въобще не беше чисто. Ако бяхме само двамата, щях да накарам да донесат топла вода, тихо да седна до него и да го измия както трябва.

— Махайте се, всички! — извика той. — Нищо не искам. Оставете ме сам.

Те си размениха погледи и се насочиха към вратата. Реших да изчакам и да се погрижа за него, след като първоначалната му мъка премине.

— Излез, Багоас, — обърна се Хефестион към мен, — той не иска никой тук.

— Аз съм никой — отговорих. — Просто ме оставете да го сложа да си легне.

Пристъпих към Царя, но той каза:

— Всички да излязат.

Едва тогава се подчиних. Ако Хефестион си беше държал устата затворена, щях да седна тихо и неподвижно в някой ъгъл, докато той забравеше за мен. След това, късно през нощта, когато останеше съвсем без сили, той нямаше да съжалява, че съм до него, за да се погрижа за всичко. Та те дори не го бяха завили с одеало, а нощите бяха студени!

Върнах се в стаята си и останах с дрехите, в случай че ме повика. Много добре го разбирах, че след като си беше докарал такова ужасно унижение, не можеше да понася никого край себе си. От сърцето ми капеше кръв за него. Достатъчно неща беше научил от нас в Персия, за да съзнава сам срама си. В сравнение с това, което се случи тази нощ, сцената, когато Набарзан поиска от Дарий да отстъпи трона на Бес и Царят беше извадил меча си приличаше на изтънчена дворцова картина.

Представям си какво би станало, ако човек като Клитос оскърбеше Царя в Суза. Дарий само щеше да даде знак с пръст и съответните хора щяха да се появят. Човекът щеше да бъде отведен с ръка, поставена на устата му, и пирът щеше да продължи сякаш нищо не се е случило. А на следващия ден Царят, вече отпочинал, щеше да подпише смъртната присъда. Всичко щеше да стане тихо и благоприлично. Царят не би направил нищо повече от това да си мръдне ръката.

Александър обаче забрави достойнството си пред гърците и дори пред персийците. Той чувстваше, че е паднал в очите им и имаше нужда от утеха и успокоение. Той имаше нужда да му се напомни неговото величие. Той не трябваше да бъде сам в тази беда.

В мъртвите часове след полунощ се промъкнах до покоите му. Телохранителят ме погледна, без да помръдне. Чак отвън чувах воя на Перитас и разбрах, че Александър сигурно плаче.

— Пусни ме да вляза — казах. — Царят има нужда от някой да се погрижи да него.

— Нито от теб. Нито от някой друг. Такива са заповедите ми.

Този младеж, Хермолай, никога не оставяше в мен и капка съмнение какво мисли за евнусите. И сигурно беше безкрайно щастлив, че сега има повод да не ме пусне вътре. Какъв глупак! Въобще не можеше да разбере мъката на господаря си. Плачът зад вратата прониза сърцето ми. Сега наистина го чувах.

— Нямаш право да ме спираш — рекох. — Знаеш много добре, че ми е разрешено да влизам. — Но той само препречи вратата с копието си и не отговори. Ах, с какво удоволствие бих му забил един нож! Върнах се обратно в стаята си и не мигнах до зори.

Когато стражите се смениха, някъде преди изгрев, отидох отново. На пост беше Метрон.

— Царят ще ме чака — му казах. — Абсолютно нищо не е направено за него от преди вечеря. — Той беше разумен и ме пусна да вляза.

Александър лежеше по гръб, с очи втренчени в тавана. Кръвта по робата му бе станала тъмнокафява. Не се беше погрижил за себе си, дори не се беше завил с одеало. Очите му бяха студени и неподвижни като на мъртвец.

— Ал’скандер? — Очите му трепнаха безчувствени. В тях нямаше нито радост, нито неудоволствие. Бяха съвсем празни. — Ал’скандер, почти се съмна. Скърбиш вече твърде дълго.

Докоснах с ръка челото му. Той я остави да лежи там точно толкова дълго, колкото да не ме обиди, и извърна глава встрани.

— Скъпи Багоас, ще се погрижиш ли за Перитас? Не може да стои все затворен тук.

— Да, но след като се погрижа за теб. Ако съблечеш тези неща от себе си и се изкъпеш, мисля, че ще успееш да поспиш малко.

— Остави го да тича заедно с коня ти. Ще му дойде добре.

Кучето беше скочило и ни обикаляше — ту мен, ту Александър. Зная, че разбираше всичко. То седна на пода, щом му казах, но продължаваше да ни следи с поглед.

— Сега ще донесат гореща вода — казах. — Хайде да махнем тези изцапани дрехи от теб. — Надявах се това да го убеди. Той не обичаше да е мръсен.

— Вече ти казах. Не искам нищо. Само вземи кучето и си върви.

— О, господарю мой! — извиках. — Как можеш да наказваш себе си заради такъв човек? И макар тази работа да беше под достойнството ти, това не пречи да е добре свършена.

— Ти не знаеш какво всъщност направих — поклати глава той. — А и как би могъл? Не ме безпокой сега, Багоас. Не искам нищо. Каишката на кучето е на прозореца.

За миг Перитас изръмжа срещу мен, но Александър му каза нещо и той тръгна кротко. Отвън пред вратата вече стояха три кофи с гореща вода, а един роб се бъхтеше нагоре по стълбите с още една. Не ми оставаше нищо друго, освен да ги върна обратно.

Метрон се приближи към мен и тихо попита:

— Нищо ли не иска?

— Не. Само да разходя кучето.

— Тежко го понася. Все пак уби един приятел.

— Приятел! — Сигурно съм зяпал като идиот. — Имаш ли представа какво му каза Клитос?

— Да, зная, но той му беше приятел от детинство. Вярно, че беше известен с грубия си и невъздържан език… Ти едва ли би го разбрал, защото не си живял в Македония. Но не си ли забелязал, че кавгите между приятели са най-горчиви и безмилостни?

— Нима? — попитах аз, без да имам представа за това, и изведох кучето.

След като пояздих с коня и го оставих да се налудува, се върнах обратно. Мотах се около вратата през целия ден. Видях, че на обяд докараха храна и после я отнесоха недокосната. По-късно дойде Хефестион. Не можах да чуя какво му каза заради телохранителя на вратата, но чух, когато Александър извика:

— Тя ме обичаше като майка и ето как и се отблагодарих. — Сигурно говореше за своята дойка, сестрата на Клитос. След малко Хефестион излезе. Нямаше къде да се скрия, но когато ме видя, той не каза нищо.

Царят върна недокосната и хубавата топла вечеря. Рано на следващата сутрин донесох едно горещо питие от мляко, вино и яйце, за да се подкрепи малко. Но на пост беше друг войник и той ме отпрати. Царят продължи да гладува през целия ден.

Преди обяд един по един започнаха да идват генерали и други важни хора, за да го молят да се погрижи да себе си. Дори и философите дойдоха, за да му изнасят поученията си. Не можах да повярвам на очите си, когато видях, че са повикали и Калистен. Размислих бързо и влязох след него. Щом той можеше да влезе, значи можех и аз. Исках да се погрижа за водата за пиене. Спомних си, че в каната нямаше много.

Водата си стоеше, както я бях оставил — около четвърт кана. За два дена и при жаждата, която гони човек след виното, той не беше изпил и една глътка.

Седнах в един ъгъл. Бях твърде отчаян и изтормозен, за да слушам глупостите на Калистен. Мисля, че се опита по свой начин да бъде полезен. Каза, че добродетелта на разкаянието е по-добра от това да оставиш нещо несвършено. Лично за мен самото му присъствие — плод на суетата му — беше оскърбление. Но Александър го изслуша мълчаливо и накрая тихо каза, че не желае нищо, освен да бъде оставен сам. Аз останах незабелязано.

Но после влезе Анаксарх.

— Това ли е Александър, в когото е вперил очи целият свят? Потънал в сълзи като роб, уплашен от упреците и законите на хората, за които той сам трябва да бъде закон и критерий за справедливост? — И продължи да дрънка, че Царят е господар на света и може да постъпва така, както поиска. Александър изслуша и него с търпение, макар че в неговото състояние дори и един скакалец би бил товар. После, тъкмо когато си тръгваше, този глупак се почувства длъжен да добави:

— Виж, и Багоас е тук. Нека ти донесе храна и те направи за пред хора.

Така бях забелязан и изпратен навън със софиста. Всичките ми усилия отидоха на вятъра.

Настъпи третият ден. Нищо не беше се променило. Новината вече бе обиколила целия лагер. Войниците не се шляеха из града, а си приказваха в палатките или седяха пред двореца, като не спираха да питат за здравето на Царя. Не е необходимо да живееш дълго сред македонци, за да се досетиш, че те твърде често се убиваха един друг по време на пиянски разпри. Затова им трябваше време преди сериозно да се загрижат за него. Но те знаеха, че ако си наумеше нещо, той го правеше, и бяха започнали да се страхуват, че наистина е решил да умре.

Аз самият, не мигнах през цялата нощ и изпитвах същите страхове.

Зарадвах се като видях, че при него влезе лекарят Филип. Макар че се беше случила преди да дойда, знаех историята как Царят, когато бил много болен, му се доверил и приел неговото лекарство. А Парменион тъкмо му бил писал, че Дарий е подкупил лекаря, за да го отрови. Александър му подал да прочете писмото, а в това време изпил отварата. Но този път и лекарят Филип не постигна нищо.

Аз трябва да вляза, си казах. Донесох два златни статера^[10] за да подкупя телохранителя. Ако поискаше и кана с кръвта ми, щях да му я дам.

Отидох да говоря с него, но в този момент вратата се отвори и отвътре излезе Хефестион. Дръпнах се встрани, но нямаше къде да се скрия.

— Багоас, — обърна се той към мен, — искам да поговорим за малко.

Той ме заведе долу в открития двор, далеч от възможни подслушвачи, и едва тогава каза:

— Не искам да се виждаш днес с Царя. Опитах се да прикрия гнева си единствено заради огромната му власт. Как смееше да ме отдалечава от господаря на моето сърце?

— Не е ли работа на Царя да заповяда това? — го попитах.

— Така е. — За моя изненада видях, че той също се колебае. Какво ли можеше да го накара да се страхува от мен? — Ако той те повика, никой няма да ти попречи да влезеш. Но стой настрана, докато го направи.

Това ме слиса. Имах по-високо мнение за него.

— Но Александър се самоубива по този начин — извиках. — Ако той бъде спасен, нима за теб ще има значение кой го е спасил? За мен няма.

— Не — каза бавно той, гледайки ме надолу от високия си ръст. — Предполагам, че няма. — И продължи да ми говори като на досадно дете, на което вече почти е простил. — Не вярвам, че ще се самоубие. Сигурен съм, че ще си спомни отредената му съдба. Александър е страшно издръжлив, както щеше да си разбрал и ти, ако беше воювал с него. Той може да изтърпи всякакви душевни и телесни наказания.

— Не и без вода — рекох аз.

— Какво?! — очите на Хефестион се разшириха. — Но в стаята има вода. Лично я видях.

— Тя си стои така от първата нощ, когато ме накара да изляза. — И добавих:

— Грижа се за тези неща, когато не ме спират.

Хефестион продължаваше да се колебае.

— Да, той трябва да приеме вода. Ще се опитам да го накарам.

— Но не и аз, нали? — попитах язвително. Вече съжалявах, че не го отрових още в Задракарта.

— Не, защото ти ще влезеш вътре и ще му кажеш, че Великият Цар може да прави всичко.

Това, което имах намерение да му кажа, беше нещо друго и не му влизаше в работата. Така че му отговорих:

— Разбира се, че може. Царят — това е законът.

— Да. Знаех си, че щеше да му кажеш това.

— Защо не? Кой би го уважавал, ако предателите могат да плюят в лицето му? В Суза човек като Клитос би се молил за такава бърза смърт.

— Не се и съмнявам в това — усмихна се Хефестион.

Спомних си за писъците на Филотас, но не му напомних за тях. Само казах:

— Разбира се, ако Царят беше на себе си, той не би омърсил ръцете си с убийство. И той го знае.

Хефестион пое дълбоко дъх, сякаш за да се удържи да не ме удари.

— Багоас, — започна той бавно, — аз зная, че Великият Цар може да прави всичко. Александър също го знае. Но той също така знае, че е Цар на македонците и не може да прави всичко. Той не може да убие един македонец със собствените си ръце или с нечии други, освен ако Събранието не е гласувало за това. Ето това той забрави.

Тогава си спомних какво ми каза преди две нощи Александър: „Ти не знаеш какво всъщност направих“.

— Не е според нашия обичай — казах аз, — да поднасяме виното толкова рано. Не забравяй и как бе обиден и предизвикан.

— Знам всичко. Познавах и баща му… Но това няма значение. Александър наруши Първия закон на Македония. И не беше господар на себе си. Това той не може да забрави.

— Но той трябва да си прости! — извиках аз. — Трябва! Иначе ще умре!

— Разбира се, че трябва. Знаеш ли какво правят македонците сега? Те свикват Събранието, за да съдят Клитос за държавна измяна. Ще го обявят за виновен и тогава смъртта му ще стане законна. Войниците искат това. Те го правят, за да накарат Александър да си прости.

— Но — опулих се аз, — не го ли искаш и ти?

— Искам го — Говореше така сякаш не разбирах гръцки. — Искам го, но се тревожа за условията, при които ще го направи, и за цената, която ще плати за това.

— Аз пък се тревожа само за него. Изведнъж той ми се развика като на някакъв непохватен новобранец.

— Глупаво момченце! Ти разбираш ли от дума, бе? Ще проумееш ли най-сетне? — Дойде ми като гръм от ясно небе след спокойния му тон.

— Да си забелязал случайно, — продължи Хефестион, като се надвеси се над мен с юмруци, свити на колана, — че Александър иска войниците му да го обичат? Да или не? Добре, войниците му са македонци. Ако досега не си разбрал какво означава това, значи трябва да си глух и сляп. В Македония всеки свободен човек има право да говори откровено със своя старейшина. И всеки, било то аристократ или свободен човек, може да говори така и с Царя. И чуй какво ще ти кажа още — те могат много по-добре да разберат това, което Александър стори на Клитос в състояние на гняв. Такова нещо би могъл да направи всеки един от тях. Но те не могат да приемат една хладнокръвна екзекуция на следващия ден. Това би застрашило правата им на свободни граждани и те няма да го обичат както преди. Слушай, ако ти наистина го обичаш, никога не му казвай, че стои над закона.

Започнах да проумявам. Но не съвсем.

— Анаксарх му каза това — подхвърлих.

— Ха, Анаксарх — повдигна рамене Хефестион. — Но теб той може и да послуша.

Призна си го най-после! Едва ли му е било лесно. Дължах му подобно нещо в замяна.

— Разбирам те. Няма да му говоря такива работи. Обещавам. А сега мога ли да го видя?

— Не сега. Не че се съмнявам в твоята дума, но в момента е по-добре Александър да бъде сред македонци.

Замина си. Прие обещанието ми, а не ми даде нищо в замяна. Никога не съм копнял за власт, както някои евнуси. Само за любов. Сега разбрах за какво е нужна властта. Хефестион я притежаваше. Ако аз я имах, някой щеше да ме пусне вътре.

— През целия този дълъг ден постоянно ходех при стражата да питам дали Царят е ял или пил. Отговорът винаги беше един и същ — не желаел нищо.

Войниците „изправиха“ Клитос на съд и го обявиха за предател, който е бил убит справедливо. Това доказателство за любовта им несъмнено трябваше да окуражи Александър. Но дори и това не го изкара от състоянието му. А може би наистина той се терзаеше от мисълта, че е убил един приятел? Спомних си за лошото предзнаменование на овцете и неговото жертвоприношение за безопасността на Клитос. И как го беше поканил да дойде и да раздели с него прекрасните ябълки.

Слънцето се издигна над хоризонта и после взе да преваля. Колко ли още такива слънца щяха да минат?

Останах в стаята си до късно през нощта, за да не би Хефестион да ме види. Когато всичко утихна, взех една кана с прясна изворна вода и една чиста чаша. Всичко зависеше от това кой от телохранителите беше на пост пред вратата. Бог се смили над мен. Беше Исмений. Той винаги се отнасяше приятелски с мен. И обичаше Царя.

— Добре, влез — каза той. — Не ме интересува дали ще ми се кара после. Аз самият надникнах вътре, когато дойдох на пост. Но той беше заспал. Не се осмелих да го събудя.

— Заспал? — сърцето ми направо спря да бие. — Чу ли дишането му?

— О, да. Но изглежда полумъртъв.

Вратата не издаде никакъв звук. Вътре беше тъмно. След светлината на факлата отвън, най-напред успях да различа само мъжделеещите се прозорци. Но тази нощ имаше луна и скоро започнах да го виждам ясно. Продължаваше да спи.

Някой беше поставил върху него одеало, но то се беше свлякло. Александър все още беше в окървавената си роба. Косата му беше сплъстена, а лицето му — изпито. Макар и руса на цвят, брадата му бе започнала да личи. Една пълна кана с вода стоеше недокосната край него. Устните му бяха напукани и пресъхнали. В съня си той се опитваше да ги овлажни с език.

Напълних чашата, която донесох. Седнах до него, потопих два пръста и капнах вода в устата му. Той я облиза като куче — без да се събуди. Продължих по същия начин, докато видях, че започва да се пробужда. Тогава повдигнах нежно главата му с едната си ръка и наклоних леко чашата. Той отпи, въздъхна дълбоко и продължи да пие. Напълних я отново и той изпи и нея.

Погалих косата и челото му и той не се отдръпна. Не го помолих да се върне отново при нас. Достатъчно го бяха молили.

— Не ме затваряй повече навън. Така ще умра от мъка.

— Бедният ми Багоас — Александър положи студената си длан върху моята. — Ела утре.

Целунах го по ръката. Той беше нарушил принудителния си пост, преди да го разбере. Сега щеше да го спре. Да, сега. А не с досадните глупаци около себе си, които го молеха настойчиво като капризно дете.

Измъкнах се през вратата и прошепнах на Исмений:

— Изпрати някой да събуди готвача. Да направи горещо яйчено питие с вино и мед, и с меко сирене, раздробено в него. Побързай, преди да е променил решението си. — Лицето му грейна и той ме шляпна здраво по рамото.

Върнах се обратно при леглото. Не исках Александър да заспи преди да дойде напитката и после да се събуди и да каже, че не иска нищо. Но очите му бяха отворени. Знаеше за какво се върнах и ме разбра. Чакаше мълчаливо, а аз му говорех за разни дреболии — какво е правил Перитас и други глупости, докато Исмений не почука на вратата. Питието миришеше вкусно. Въобще не му дадох никакви обяснения — просто му повдигнах отново главата. След малко той взе купата от мен и я изпи до дъно.

— Сега поспи — рекох аз. — Но утре сутрин трябва да изпратиш да ме повикат, иначе няма да ме пуснат да вляза. И сега не би трябвало да съм тук.

— Достатъчно хора, които не исках, бяха пуснати да влязат при мен — отговори той. — Тебе те искам. — Той ме целуна и се обърна на една страна. Когато показах на Исмений празната купа, той толкова се зарадва, че също ме целуна.

Така че на следващия ден аз го изкъпах, избръснах и сресах, и той отново заприлича на себе си, макар да беше много изтощен. Остана в покоите си. За да се покаже отново, му трябваше повече смелост, отколкото, за да поведе атаката при Гавгамела. Но скоро щеше да го направи. Войниците, като разбраха, че е приел храна, отдадоха заслугата за това на себе си, защото бяха осъдили Клитос. Така беше най-добре. Халал да им е, поне от мен.

По-късно на аудиенция дойде жрецът на Дионисий. Беше тълкувал поличби и богът проговорил. Гневът на Дионисий бил причина за всичко. На деня нарочен за него в Македония, Клитос бе оставил жертвоприношението си незавършено (дали неговите неотдадени жертви го бяха последвали като укор?), а Александър вместо на Дионисий бе отдал жертва на обожествените близнаци. Заради това божеството изпратило свещеното безумие и на двамата. И по тази причина нито един от тях не бил отговорен за това, което извършил.

Видях, че това поуспокои Александър. Нямам представа защо беше избрал Диоскурите точно на този ден. Но си припомних как разговаряха за подвизите му, надминаващи техните, (което си беше истина) и това, че заслужавал същите почести. Досетих се, че той се е опитал още един път да накара македонците да направят прострацията заедно с персийците. Кой би могъл да предположи, че всичко ще свърши по толкова жесток начин? Но Дионисий е безмилостен бог. Бях открил една ужасна пиеса за него в една от книгите, които Александър поиска да му изпратят от Гърция.

Царят се разпореди за огромно изкупително жертвоприношение. После прекара деня с най-близките си приятели и вечерта изглеждаше по-добре. Дойде да си легне рано. Сега разбрах, че не глада, а страданието го беше изтощило толкова много. Когато си легна, изгасих голямата лампа и запалих нощната до главата му. Той взе ръката ми и каза:

— Знаеш ли, скъпи мой? Преди да се събудя миналата нощ, сънувах един добър дух.

Усмихнах се:

— Бог го е изпратил, за да ти каже, че гневът му е преминал. Тогава те е освободил. Затова ти и пи вода.

— Не, не…Сънувах, че при мен е дошъл един добър дух. И се оказа истина.

Ръката му беше топла. Спомних си я предната вечер — студена като камък.

— Божията лудост наистина беше там — казах тихо. — Аз самият я почувствах. Знаеш ли, Александър, аз отидох в залата само, за да хвърля един поглед, но нещо ме накара да остана там. Нещо, на което не можех да устоя, ме накара и аз да посегна към виното. И ми се струваше, че в лудостта си сънувам всичко, което се случи след това. Това беше Божие изпитание. Чувствах го навсякъде.

— Така е — въздъхна той. — Всичко беше много странно. Не бях на себе си. Също и Клитос. Виж как той се върна обратно. Бог го е насочвал, както е повел Пантей^[11] към неговата съдба и е накарал собствената му майка да го убие. — Той знаеше, че съм чел трагедията.

— Всеки човек става безсилен, когато бог го обладае. Спи спокойно, Александър. Дионисий ти е простил. Той ти се е ядосал само, защото си му скъп. Едно незачитане от твоя страна го наранява много повече, отколкото от който и да било друг.

— Лека нощ, любими мой — усмихна се той блажено.

Седнах на пода до стената, в случай, че не може да заспи и поиска да говори. Но скоро той се унесе. Излязох от стаята и бях щастлив. Какво може да се сравни с това да доставиш радост и утеха на човека, когото обичаш?

Спазих и обещанието си към Хефестион.

Бележки

[1] Камбиз (неизв. — 523 г. пр.Хр.) — персийски цар (530–523 г. пр.Хр.), първороден спи и приемник на Кир II. Продължил политиката на баща си, водил многобройни воини и присъединил към държавата Египет и Киренайка — Бел. прев. ↑

[2] Ксеркс — персийски цар (486–464 г. пр.Хр.), син и приемник на Дарий I. Продължил гръко-персийските войни, където претърпял поражения — Бел. прев. ↑

[3] Цин — княжество в древен Китай (IV–III в. пр.Хр.), използвано като синоним на Китай — Бел. прев. ↑

[4] Диоскурите — Полидевк (Полукс) и Кастор, близнаци, синове на Леда от Зевс, извършили три подвига. Техният култ бил твърде разпространен в древна Гърция — Бел. прев. ↑

[5] Възлияние — обредно поливане с вино и елей (осветено масло) при жертвоприношения — Бел. прел. ↑

[6] Евксинско море (Евксински понт) — т.е. гостоприемно море, днешното Черно море — Бел. прев. ↑

[7] Хелеспонт — проток Дарданели. — Бел. прев. ↑

[8] Трибали — тракийско племе, населявало територията при река Морава — Бел. прев. ↑

[9] Стих от трагедията „Андромаха“ на Еврипид. — Бел. прев. ↑

[10] Статер — старогръцка златна и сребърна монета — Бел. прев. ↑

[11] Пентей — герой от драмата на Еврипид „Вакханки“. Според мита, бил разкъсан от вакханките, между които била и собствената му майка, защото се възпротивил на култа към Дионисий — Бел. прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Мери Рено Персийското момче (14)

Метаданни

Данни

Персийското момче

Информация

История

Сваляне / Връзки

16

Мери Рено
Персийското момче (14)