Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Persian Boy, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Войков, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 28 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Mat (2007)
Издание:
Mary Renault The Persian Boy
Copyright Mary Renault All rights reserved
First published by Longman 1972
Published in Penguin Books 1974
Reprinted 1976 (twice), 1978, 1980, 1981
Мери Рено
Персийското момче
Преводач Венцислав Войков
Издава „Константин книги“ 1993
Всички права запазени
ISBN 954-8477-01-7
История
- — Добавяне
2
Две години слугувах в харема и най ми тежеше скуката и еднообразието, от които понякога се чудех как не съм умрял. Растях, и на два пъти трябваше да ми купуват нови дрехи. Постепенно обаче започнах да раста по-бавно. У дома казваха, че ще стана висок колкото баща си, но явно кастрирането ми беше оказало някакво влияние. Останах почти дребен на ръст и цял живот запазих момчешкия си вид.
Въпреки това на пазара често чувах възгласи на възхищение от моята красота. Понякога ме заговаряше някой мъж, но аз се извръщах — мислех си, че той едва ли би говорил с мен, ако знаеше, че съм роб. Все още бях наивен и глупав. Стигаше ми да избягам от бърборенето на жените, да видя живота на пазара и да се поразходя.
Господарят също започна да ми възлага поръчки — да съобщавам на златарите за новопристигналата стока и други такива. Винаги се чувствах ужасно, когато ме изпращаха в царските работилници, макар Датис да си мислеше, че по този начин ми доставя удоволствие. Майсторите там бяха роби, главно гърци, а те са известни с уменията си. Разбира се, всички те бяха жигосани по лицата. Не знам дали за наказание или за да не могат да избягат, на повечето бяха отрязали единия крак, а на някои и двата. Други роби пък използваха специални колела за гравиране на камъните и за тази цел се нуждаеха от двете си ръце и от двата си крака; за да не могат да се измъкнат незабелязано, на тях им бяха отрязали носовете. Беше отвратително. Когато ходех там, се стараех да гледам навсякъде другаде, само не и към тях. Това се виждаше много съмнително на надзирателя, който ме подозираше, че все търся нещо да открадна.
У дома ме бяха научили, че след Страха и Лъжата най-големият срам за един благороден човек е да търгува. За продаване въобще не ставаше и дума. Човек губи достойнството си дори само ако купува. Всеки благородник трябва да се прехранва от собствената си земя. Даже огледалото на майка ми, направено чак в Йония[1], с великолепна гравюра на момченце с крила, е било в зестрата й. Никога не престанах да изпитвам срам, когато ме изпращаха да пазарувам. И все повече се убеждавах, че човек осъзнава прекалено късно кога е бил истински щастлив.
Тази година беше лоша за бижутерите. Царят замина на война и остави Горния Град безлюден като гробница. Младият владетел на Македония се беше прехвърлил с войските си в Азия и беше превзел всички гръцки градове, които владеехме. В началото никой не го взимаше на сериозно, но македонецът беше разбил войските ни при Граник[2] и вече го смятаха за противник, поне толкова опасен, колкото и баща му.
Говореше се, че не бил женен, и че не водел със себе си семейството си и двора. Пътувал само с войниците си — като обикновен разбойник. Но по този начин се придвижвал много бързо дори през напълно непознати планински земи. От гордост носел блестящи доспехи и оръжия, за да го различават в бой. Много истории се разказваха за него. Аз ги пропускам, тъй като тези, които са истина, се знаят от целия свят, а измислени има предостатъчно. Във всеки случай Александър вече бе постигнал всичко, което баща му бе възнамерявал да направи.
И все още не изглеждаше удовлетворен.
По тази причина Дарий свика царската армия и лично отиде да се бие с него. Но тъй като Царят на Царете не отива на война без удобства като някакъв си млад западен нашественик, той взе със себе си двора и Домакинството заедно с икономите, прислугата и евнусите; също и харема с Царицата-майка, Царицата, принцесите и малкия престолонаследник, както и техните компаньонки, евнуси и фризьори, жените от царския гардероб и всички останали. А Царицата, за която се говореше, че била изключително красива, винаги бе създавала достатъчно работа и добри печалби на бижутерите и златарите.
Висшите сановници и придворните на Царя също бяха взели жените си, а много от тях — и наложниците си, тъй като войната можеше да продължи дълго. Така че в Суза просто не останаха хора, които да купуват скъпоценности. Простолюдието се задоволяваше със стъклени имитации.
Тази пролет господарката не можа да си купи нови тоалети и дни наред се държеше ужасно с всички в харема. На всичкото отгоре господарят подари нов воал на най-хубавата от наложниците и това направи живота ни непоносим за цяла седмица. Главният евнух разполагаше с много по-малко пари за пазаруване и господарката се лишаваше от любимите си сладкиши, а робите — от храна Единствената ми утеха от принудителното гладуване бе да чувствам стройното си тяло, когато гледах тлъстините на главния евнух.
Не станах по-дебел, но станах по-висок. Дрехите ми отново окъсяха, но този път въобще не очаквах да получа нови. Ала за моя изненада господарят ми купи туника, панталони и пояс, както и палто с широки ръкави. Поясът даже беше избродиран със златен конец! Дрехите бяха толкова красиви, че когато ги облякох, не издържах и отидох да се огледам в езерцето. Не останах разочарован.
Същия ден следобед господарят ме извика в стаята си. Спомням си, че ми се стори странно, задето не ме погледна. Написа няколко думи, запечата плика и каза:
— Занеси това на Обарес, майстора-златар. Отивай право там и не се мотай из пазара. — Гледаше ноктите на ръцете си и едва накрая вдигна очи към мен. — Той е моят най-добър клиент и искам да бъдеш любезен. Тези думи ме изненадаха.
— Господарю — казах, — никога не съм бил неучтив с клиентите. Нима някой твърди такова нещо?
— Пфу! Разбира се, че не — каза той, докато нервно въртеше в ръцете си няколко тюркоаза. — Просто бъди любезен с Обарес!
Дори тогава — докато вървях към къщата на златаря, аз не си мислех нищо друго, освен че Датис вероятно се притеснява за благосклонността на своя клиент. Капитанът, който ме отвлече от къщи, както и това, което ми направи, бях потулил дълбоко в съзнанието си. Нощем се стрясках най-вече когато сънувах баща си с неистовите му викове. И особено лицето му с отрязания нос. Така че отидох в магазина на Обарес — нисък и набит вавилонец с черна гъста брада — без лоши предчувствия.
Той хвърли поглед на бележката и ме заведе направо във вътрешната стая.
Почти нямам спомени от това, което се случи, с изключение на отвратителната миризмата на тялото му, която сякаш и днес усещам. Помня още, че преди да си тръгна, той ми даде малко сребро — лично за мен. Дадох го на един прокажен на улицата. Прокаженият го пое с ръка, на която липсваха пръстите, и ме благослови за дълъг живот. Докато вървях към къщи се сетих за маймунката със зелената козина. Спомних си как я купи някакъв човек с жестоко лице и каза, че ще я дресира. Реших, че сигурно и аз съм бил изпратен при бъдещ купувач за одобрение. Отидох до канавката и повърнах. Никой не ми обърна внимание. Върнах се в къщата на господаря, облян в студена пот.
Обарес може и да е искал да ме купи, но Датис нямаше намерение да ме продава. По-изгодно му беше да ме отстъпва временно. Даваше ме назаем два пъти в седмицата.
Съмнявам се дали поне веднъж той си е дал сметка как се нарича онова, което вършеше. За него това беше просто услуга за добър клиент. Някакъв приятел на Обарес скоро чу за мен и господарят реши, че трябва да услужи и на него. Приятелят на Обарес не беше търговец и плащаше със злато. Препоръча ме и на други. И не след дълго започнаха да ме изпращат при клиенти почти всеки следобед.
Когато си на дванадесет години, отчаянието ти трябва да е пълно и непоносимо, за да пожелаеш да се самоубиеш. Често си мислех за това. Започнах да сънувам баща си с отрязания нос, който вместо името на предателя крещеше моето. Но стените на Суза не са толкова високи, че да можеш да скочиш от тях и да се пребиеш, а нито един друг начин за самоубийство не ми се струваше достатъчно сигурен. Мислех да избягам, но пред очите ми непрекъснато бяха краката с отрязаните стъпала на робите в златарските работилници на Царя.
И така, аз продължих да ходя при клиентите, когато ми кажеха. Някои бяха по-свестни от Обарес, а други — доста по-лоши. Още усещам смразяващото чувство, което ме обземаше, когато отивах в непозната къща. Спомням си как един ме накара да направя нещо, което дори не смея да опиша. Тогава видях баща си, но вече не като лице без нос, а изправен в нощта на неговия последен рожден ден да наблюдава как войниците играят край огъня ритуалния танц със саби. И сякаш за да измия срама, ударих онзи с все сила и го нарекох така, както заслужаваше.
От страх да не развали външността ми, господарят не ме би с тежкия камшик, с който налагаше пазача — нубиец. Но и бамбуковата пръчка режеше ужасно. Раните ми още не бяха напълно зараснали, когато ме изпрати да моля за прошка и да поправя поведението си.
Всичко това продължи повече от година. Не виждах начин да се отърва, освен когато остарея. Господарката изобщо не подозираше с какво се занимавам и бях принуден да я лъжа. Винаги измислях някаква история за това какво съм правил през деня. Тя притежаваше много повече благоприличие от мъжа си и щеше да се вбеси, ако беше разбрала. Но това нямаше да ми помогне. В къщата щеше да настъпи хаос от кавги, и накрая заради спокойствието си господарят щеше да ме продаде. А само като си представях как отново ще наддават за мен, реших, че е по-добре да запазя всичко в себе си.
Всеки път, когато минавах през пазарището, си въобразявах как хората казват:
— Ей онзи там е курвата на Датис.
Все пак, за да доставя удоволствие на господарката, аз трябваше да й нося пресни новини от пазара. Говореше се, че някъде край морето при Иса[3] е станала голяма битка между персийците и македонците, която Дарий загубил и избягал на кон, за да спаси живота си. Бил принуден да изостави дори колесницата и оръжието си. Е, помислих си, нали все пак е успял да се отърве. Някои от нас биха го сметнали за голям късмет.
Когато вестоносците пристигнаха с истинските новини, разбрахме, че харемът е пленен заедно с Царицата-майка, Царицата, дъщерите и престолонаследника. Съжалих ги от сърце — не беше трудно да се досетя каква ще бъде съдбата им. Сякаш чувах писъците на момичетата. Представих си принца, прободен с копия, както щеше да се случи и с мен, ако не беше алчността на капитана. Но тъй като никога не бях ги виждал, а и защото бях роб в дома на човек, когото познавах твърде добре, аз съжалявах повече себе си.
По-късно някакъв човек, който се кълнеше, че идва направо от Киликия[4], разпространи мълвата, че Александър не позволил никакви гаври с Царското семейство. Настанил ги в собствена шатра, изолирани от мъже, и им предоставил собствено домакинство, което да ги обслужва. Този човек дори твърдеше, че принцът бил жив и здрав. Изобщо не повярвах на тази история. Всички знаехме, че никой не постъпва така по време на война, а камо ли някакви си варвари.
Царят прекара зимата във Вавилон. Но през пролетта там става горещо и без много помпозност той дойде в Суза, за да си отдъхне от грижите, като остави сатрапите да събират нова армия. Аз изпълнявах обичайните си задължения и не успях да видя царската процесия, а това има голямо значение за едно момче, каквото все още бях. По всичко личеше, че Александър не беше навлязъл навътре в страната, а бе имал глупостта да обсади Тир. Това беше непристъпна крепост, разположена на остров, която не можеше да бъде превзета дори след десет години. Докато Александър беше зает с обсадата, Дарий можеше да си отдъхне и да не се притеснява за нищо.
След като дворът се завърна, макар и без Царицата, аз силно се надявах, че търговията със скъпоценни камъни отново ще потръгне, и господарят ще ме освободи от моята търговия и ще ме върне в харема. По-рано намирах тази работа за досадна, но сега тя ми изглеждаше като оазис в пустиня.
Навярно си мислите, че вече се бях примирил със съдбата си. Но десет години от един предишен живот си остават десет, макар че някой би могъл да ги забрави и след три. Нима можех да забравя кой съм, когато горе — високо в планината все още се виждаха руините от моя дом?
Имаше клиенти, от които бих могъл да получавам много пари, които нямаше нужда да давам на господаря си. Но по-скоро бих ял камилска тор, отколкото да ги приема. Други пък, предизвикани от мрачния ми вид, се опитваха да ме ухажват и да ми правят подаръци, само и само да ме накарат да се усмихна. А имаше и такива, които ми причиняваха болка по най-различни начини. Интуицията ми подсказваше, че те така или иначе щяха да го правят, и аз реших, че всяка сервилност от моя страна само би ги окуражила. На най-лошите — онези, които ме биеха с камшик и покриваха тялото ми с рани — господарят отказваше. Но това не беше от съжаление към мен; те просто му разваляха стоката. Понякога изпробвах находчивостта си и прилагах различни хитрини. Тогава не им отказвах среброто, но с него винаги си купувах киф[5]. Пушех го преди да отида при някой клиент, за да стана замаян и безчувствен. И до ден днешен ми се повдига дори само от миризмата му.
Някои бяха по своему добри. Когато бях с тях, имах усещането, че трябва да им отвърна по някакъв начин — най-малкото от благодарност. Опитвах се да им доставя удоволствие, тъй като нямах какво друго да им дам в замяна, а те бяха щастливи, че могат да ме научат как да го правя по-добре. Това бяха първите ми стъпки в изучаването на едно изкуство.
Имаше един продавач на килими, който след като свършеше, се отнасяше с мен като с гост — сядахме заедно на дивана, черпеше ме с вино и разговаряхме. Виното ми беше добре дошло, защото той понякога ми причиняваше болка, но аз усещах, че не го прави нарочно, тъй като беше нежен и обичаше да доставя удоволствие. Никога не му признах това — не знам дали от гордост, или от малкото благоприличие, което ми беше останало.
Един ден търговецът ми показа килим, който бил тъкан десет години. Обясни ми, че го е закачил, за да му се наслади преди да го вземе купувачът, който бил приятел на Царя и се задоволявал само с най-доброто.
— Сигурно е познавал баща ти — подхвърли търговецът.
Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми и ръцете ми се вледеняват. През цялото това време си бях мислил, че произходът ми е запазен в тайна и че името на баща ми е опазено от моето падение. Сега вече знаех, че господарят го е научил от търговеца и се е похвалил с това. И защо не? Везирът, от чието отмъщение бях укрит, бе мъртъв, и това че е бил измамен вече не беше престъпление. Изпаднах в ярост при мисълта, че името ми е било известно на всички, които са ме имали в ръцете си.
Навикът беше притъпил донякъде чувствителността ми по този въпрос. Но не чак толкова.
С удоволствие бих убил някои от клиентите заради това, което знаеха. И когато продавачът на килими ме поръча отново, бях благодарен, че той не беше от тях. Въведоха ме във вътрешния двор с фонтана. Търговецът понякога ме посрещаше седнал на възглавници под балдахина, където разговаряхме преди да влезем вътре. Този път обаче той не беше сам. До него седеше някакъв друг човек. Останах като закован на мястото си до отворената врата и изразът на лицето ми трябва да е издал мислите ми.
— Влез, Багоас — покани ме той. — Не се страхувай, мое мило момче. Днес приятелят ми и аз не искаме от теб нищо друго освен радостта, че те виждаме, и удоволствието да те чуем как пееш. Виждам, че си донесъл арфата си.
— Да — отговорих. — Господарят каза, че така сте пожелали. — Запитах се дали Датис не е поискал да му платят повече за това.
— Ела насам тогава. Ние сме изморени от ежедневните грижи и искаме да облекчиш душите ни.
Изпях им една песен, като междувременно реших, че сигурно са замислили нещо за по-късно. Гостът нямаше вид на търговец. По-скоро приличаше на някои от приятелите на баща ми, макар и да изглеждаше по-изтънчен. Сигурно бе някой покровител на търговеца и след малко щях да му бъда поднесен на тепсия, гарниран със зелени листа.
Лъжех се. Помолиха ме да изпея още една песен и след това разговаряха с мен за дреболии. А после ми дадоха някакъв малък подарък и ме освободиха. Никога преди не ми се беше случвало подобно нещо. Докато затварях вратата зад себе си, успях да чуя приглушените им гласове и разбрах, че говорят за мен. Е, помислих си, днес работата ми беше лесна. Не знам защо, но останах с чувството, че отново ще срещна другия човек.
И наистина стана така. На следващия ден той ме купи.
Видях го, когато дойде в къщата. Господарят поръча вино. Нубиецът, който им сервираше, каза, че водели някакъв доста труден пазарлък. Той не успял да разбере за какво става дума, тъй като почти не знаеше персийски. Но аз вече се досещах. И когато по-късно господарят ме извика, вече знаех преди още да проговори.
— Е, Багоас. — Усмивката му стигаше до ушите.
— Ти си голям късметлия. Отиваш на много хубава служба. — И срещу много добра цена, си казах. — Утре сутринта ще дойдат да те вземат.
Махна ми с ръка да си вървя. Аз обаче попитах:
— Каква е тази служба, господарю?
— Това ще ти каже твоят нов господар. Гледай да покажеш необходимото уважение. Ти получи тук добро обучение.
Отворих уста да кажа нещо, но се отказах. Само се втренчих в лицето му. Той пребледня и присви алчните си очи. Заповяда ми да изляза. Мисля, че ме разбра и това ми достави удоволствие.
Така, подобно на зелената маймунка, и аз се отправих в неизвестна посока. Господарката ме удави в сълзи. Почувствах се сякаш ме бяха затрупали с мокри възглавници. Разбира се, господарят ме беше продал без нейно съгласие.
— Милото ми, ти беше толкова добро и сладко момче. Знам, че все още тъгуваш за родителите си. Мога да го прочета по лицето ти. Ще се моля новият ти господар да бъде добър с теб. Та ти си още дете и си живееше тук толкова тихо и спокойно!
Поплакахме заедно, и останалите момичета на свой ред ме разцелуваха. Парфюмираните им тела бяха за мен истинско удоволствие в сравнение с нечии други. Бях тринадесетгодишен, но вече имах чувството, че зная всичко.
На другия ден дойде да ме вземе някакъв много важен евнух, който беше около четирийсетте. Беше хубав и личеше, че поддържа фигурата си. Държеше се толкова любезно с мен, че се осмелих да го попитам за името на новия ми господар. Но той се усмихна дискретно:
— Първо трябва да те направим подходящ за неговото домакинство. Не бъди нетърпелив, момко. Ние ще се погрижим за всичко.
Усетих, че крие нещо, но едва ли го правеше от лошо чувство. Прекосихме пазара и тръгнахме към тихите улици, където се намират богатите къщи. През цялото време се измъчвах от мисълта да не би вкусовете на новия ми господар да се окажат твърде особени.
Къщата не се различаваше от съседните. От улицата я отделяше висока стена и имаше огромна, обкована с бронз врата. Във външния двор растяха високи дървета, чиито върхове едва се забелязваха отвън. Всичко изглеждаше старо и достолепно. Евнухът ме заведе в една малка стая, само с едно легло, разположена в крилото на прислугата. В продължение на три години бях спал заедно с главния евнух и неговото звучно хъркане. Виж ти, рекох си, началото е добро. На леглото бяха оставени кат нови дрехи. На вид изглеждаха по-обикновени от моите. Но когато ги облякох, усетих качеството им. Евнухът вдигна с два пръста старите ми дрехи и ги погледна гнусливо.
— Пфу, натруфени и просташки. Няма какво да ги правим тук. Но някое бедно дете навън сигурно ще бъде щастливо с тях.
Предположих, че сега ще ме представят на господаря. Оказа се обаче че все още не ме считаха за достоен да видя лицето му. И още същия ден започна обучението ми.
Къщата беше стара и прохладна. На втория етаж имаше много стаи, разположени съвсем безразборно и гледащи към вътрешния двор. Някои бяха празни, а в други имаше по някой стар диван с раздърпани възглавници или архаичен скрин. Всичко изглеждаше така, сякаш не беше ползвано от години. Минахме през този лабиринт и стигнахме до стая с доста хубави мебели, която приличаше по-скоро на склад, отколкото на място за живеене. В единия и край имаше маса и стол с изящна резба. До тях стоеше огромен шкаф, пълен с различни съдове от емайлирана мед. Ни в клин, ни в ръкав в другия край на стаята беше разположено внушително легло с фино бродиран балдахин. А до него — дори нощна масичка и табуретка за поставяне на дрехите. Много странно обзавеждане, казах си. И всичко беше изрядно излъскано и почистено, независимо от това, че по нищо не личеше някога да е било ползвано. Отвън проядените прозорци бяха обрасли с пълзящи растения и светлината се процеждаше толкова зелена, сякаш се отразяваше в зарибено езерце.
Оказа се, че всичко е направено с определена цел. Тук щяха да ме обучават.
Евнухът, който играеше ролята на новия ми господар, седна в резбования стол. Започна да ме учи как да сервирам едно или друго ядене, да наливам вино, да оставям чашата на масата и как да я подавам на господаря. Държеше се толкова надуто, сякаш беше от голямото добрутро. Въпреки това, никога не ме удари или наруга, и аз не изпитвах лоши чувства към него. Усещах, че страхопочитанието, което ми внушава, също е част от моето обучение. Инстинктът ми подсказваше, че положението ми коренно се е изменило и страхът все повече ме обсебваше.
Донесоха ми обяд, въпреки че очаквах да ям с прислугата. Всъщност, откакто влязох в тази къща, не бях виждал никой друг освен евнуха. Цялата работа започна да ми изглежда твърде необичайна и обезпокоителна. Ужасявах се при мисълта, че могат да ме накарат да спя в това огромно легло — бях сигурен, че през нощта в стаята се разхождат духове. Но след вечеря спах в моята малка килия. Дори тоалетната, в която ходех, изглеждаше занемарена и беше пълна с паяци, сякаш човешки крак не беше стъпвал там от години.
На следващата сутрин отново повторихме уроците от предния ден. Евнухът ми се стори леко възбуден, макар че като всички хора с неговото положение се беше научил винаги да прикрива чувствата си. Веднага си помислих, че явно очаква господаря, и, ставайки все по-неспокоен, изтървах една чиния.
Изведнъж вратата широко се отвори и сякаш разкри разцъфнала градина. На прага застана един млад мъж. Беше невероятно красив и на лицето му грееше очарователна усмивка. Влезе вътре уверено. Беше богато облечен, и обсипан със златни накити. Веднага усетих и мириса на скъпи есенции. Трябваха ми няколко секунди за да осъзная, че макар и на повече от двадесет години, той нямаше брада. Приличаше по-скоро на избръснат грък, отколкото на евнух.
Здравей, Очи на газела — каза ми той с усмивка, разкривайки зъби като прясно обелени бадеми. — Виждам, че поне един път са казали истината, без да я украсяват. — Той се обърна към учителя ми. — А как се справя?
— Не е зле, Оромедон, особено за човек, който си няма понятие от тези работи. Мисля, че след време ще успеем да направим нещо от него. — Евнухът говореше с уважение, но не и както се говори с господар.
— Добре — Оромедон даде знак на роба египтянин, влязъл след него, да остави багажа, който носеше, и да се оттегли. А след това ме накара да покажа всичко, което бях научил за сервирането на масата. Когато трябваше да налея виното, той ме спря и каза:
— Лакътят ти е много стегнат. Трябва да го извиеш ето така. — Той хвана ръката ми и я нагласи. — Виждаш ли? Така извивката става по-красива.
Продължих със сервирането на сладкишите. Когато свърших, останах прав в очакване на унищожителна критика.
— За начало е добре. Но нека опитаме с истинските прибори. — Той отвори оставения пакет и извади цяло съкровище, от което ми изскочиха очите: чаши, кани и чинии от чисто сребро с инкрустира ни златни цветя.
Ела — каза той, докато отстраняваше медната посуда. — Има едно особено усещане, когато боравиш със скъпоценни неща. Можеш да разбереш това, единствено когато ги докосваш. — Оромедон тайнствено се усмихна с големите си черни очи. А после, когато започнах да подреждам някои от съдовете, той възкликна:
— Ха, та той го направи! Виждаш ли? Той не се страхува от тях! Усеща ги! Мисля, че работата ще стане. — Оромедон се огледа наоколо. — Но къде са възглавниците? И ниската масичка за вино? Та той трябва да се научи как се обслужва в личните покои. — Другият евнух му хвърли бърз поглед. — А, да, — каза Оромедон, усмихвайки се деликатно, а златните му обеци трепнаха. — Мисля, че ще се справи. Нека изпратят нещата, а аз сам ще му покажа останалото. Няма да имам нужда повече от теб.
Донесоха възглавниците. Той седна и ми показа как трябва да държа подноса, когато коленича. Беше толкова дружелюбен, дори когато ме поправяше, че усвоих тези маниери без излишна нервност. Той се изправи и каза:
— Отлично, Багоас! Бързо, сръчно и тихо. Точно както трябва. А сега да видим ритуалите в спалнята.
— Боя се, господарю — казах смутено — че не зная нищо за тях.
— Не ме наричай господарю! Това беше необходимо само за да запазим смисъла на церемонията, от тук нататък следва моята част от обучението ти. В приготовленията за лягане има страшно много ритуали, но не е необходимо да ги знаеш всичките. Повечето от тях се вършат от хора с по-висок ранг. Главното е винаги да знаеш какво да правиш и как да го правиш. Първо ще приготвим леглото, но по принцип това не влиза в задълженията ти. — Дръпнахме завесите на балдахина и отметнахме завивките. Леглото беше застлано с бродирани чаршафи от египетски лен.
— И никакъв парфюм?! — възкликна Оромедон. — Кой е приготвял тази стая?! Това да не е някакво крайпътно ханче? Както и да е. Ще си представим, че парфюмът ухае.
Той застана до леглото и махна островърхата си шапка.
— Всъщност, шапката я сваля придворен с много висок ранг. Виж! Има една тънкост, когато развиваш пояса. Въобще не трябва да очакваш, че Той ще се завърти. Просто плавно подпъхваш ръцете си и ги кръстосваш. Точно така… А сега робата. Започваш да я откопчаваш отгоре. После я повдигаш леко отзад и я оставяш да се свлече. Той само ще повдигне ръцете си встрани толкова, колкото е необходимо.
Съблякох робата и разкрих деликатните му рамена с цвят на маслина. Върху тях свободно падаха черните му къдрици, почти недоловимо къносани. Оромедон седна на леглото.
— За да свалиш пантофите, трябва да коленичиш и леко да приседнеш назад. После повдигаш поотделно всеки крак в скута си, но не забравяй да започнеш с десния. Чакай, не ставай още!… В това време Той вече ще е развързал панталоните си, така че ти трябва да ги издърпаш леко, както си коленичил, като през цялото време държиш погледа си сведен. — Той се повдигна леко, за да мога да го направя, и остана само по ленено бельо. Тялото му беше изключително, а кожата — без никакъв недостатък. По-скоро мидийска, отколкото персийска красота.
— Няма да сгъваш дрехите. Камериерът по-късно ги отнася, но те не трябва и за секунда да остават разхвърляни. Така. След това, ако тази стая беше наредена както подобава, би трябвало да му облечеш нощницата. В съответствие с благоприличието, Той ще смъкне гащетата си под нея. — Оромедон срамежливо се покри с чаршафа, събу своите, и ги хвърли на табуретката.
— Ако нищо не ти е заповядано преди това, ще внимаваш за знака, който ще ти каже, че трябва да останеш, когато всички останали се оттеглят. Този знак не е очебиен — просто един поглед — ето така, или леко движение с ръката. Не трябва да се мотаеш, а винаги да си намираш някаква работа. Ще те науча на някои трикове, когато всички необходими неща са тук. След това, когато останете сами, той ще ти направи знак — ето такъв — да се съблечеш. Иди сега до долната част на леглото. Там трябва да се съблечеш бързо и стегнато. Ще оставиш дрехите си някъде долу, така че да не се виждат. Гледката на твоите дрехи не е за пред погледа Му. Точно така — събличаш всичко. Сега можеш да си позволиш да тръгнеш с усмивка, но без да я правиш твърде фамилиарна. Чудесно. Прекрасно го направи. Опитай се да запазиш този привкус на срамежливост. А сега… — той отдръпна завивките с такава очарователна и властна усмивка, че преди още да разбера, се оказах в леглото.
Скочих обратно, едновременно вбесен и засрамен. Бях го харесал още в началото и му бях повярвал. Но сега ме беше измамил и се подигра с мен. Не беше по-добър от останалите.
Оромедон се присегна и ме хвана за ръката. Стисна ме здраво, но без гняв или похот.
— Леко, Очи на газела. Успокой се и ме чуй.
Не казах нищо, но приседнах и престанах да се дърпам.
— През цялото време нито веднъж не съм те излъгал — продължи той. — Аз съм само учител. Всичко, което правим, е част от това, за което съм тук. И ако върша добре работата си, то и за двама ни ще е по-добре. Знам какво искаш да забравиш и вярвам, че скоро ще го забравиш завинаги. В теб има много гордост. Вярно — наранена, но все още непоклатима. И може би точно тя е превърнала твоята привлекателност в красота. С такъв характер и при живота, който си водил между гадния си господар и неговите груби приятели, сигурно през цялото време си скривал всичко в себе си. Но тези дни вече са минало. Пред себе си имаш съвсем нов живот. Но сега трябва да се научиш и да даваш по малко. За това съм тук, за да те обуча в изкуството да доставяш наслада. — Той протегна и другата си ръка и нежно ме накара да легна.
— Ела! Обещавам ти, че с мен ще ти хареса много повече!…
Престанах да се съпротивлявам. Той наистина притежаваше някаква магия, под чиято власт всичко щеше да бъде прекрасно. В началото тя ме владееше, защото той беше колкото очарователен, толкова и изкусен. Сякаш беше същество от друг свят, твърде различен от този, в който бях живял. Струваше ми се, че бих могъл да остана завинаги в обятията на удоволствието. Опитах всичко, което ми предложи, пренебрегвайки старата си съпротива, но болката, която внезапно почувствах, беше по-силна дори от преди. За първи път не можах да се сдържа.
— Съжалявам — казах веднага, щом дойдох на себе си. — Дано не съм развалил всичко. Повярвай ми, просто не можах да издържа.
— Но какво има? — Той се наведе над мен сякаш наистина бе загрижен. — Не е възможно да съм ти причинил болка?
— Разбира се, че не. — Наведох надолу глава, за да скрия сълзите си. — Но винаги се получава така. Сякаш отново виждам ножовете.
— Но защо не ми каза? — Той продължи да говори като че ли наистина значех нещо за него. И това беше чудесно!
— Мислех си, че с всички нас е така — искам да кажа … с всички хора като мен.
— Разбира се, че не е. Преди колко време те кастрираха?
— Три години — казах. — И нещо.
— Не мога да разбера. Чакай да погледна пак… Та те чудесно са си свършили работата! Никога не съм виждал по-гладки белези. Бих се изненадал, ако при твоята външност са изрязали повече от това, което е необходимо, за да не поникне брада. Разбира се, винаги има вероятност операцията да се окаже неуспешна. Раните могат да гноясат толкова дълбоко, че да унищожат всички корени на желанието. Или пък могат да те изрежат така, че никога да не можеш да почувстваш влечение или възбуда. Така постъпват с нубийците. Предполагам, защото се страхуват от силата им. Вярно е, че ти или аз не можем да дадем на жените това, което искат. Почти никой от „нас“ не може да го направи истински, въпреки че съм чувал и за такива случаи. Просто не мога да разбера каква е причината да не можеш да се насладиш напълно, Нима искаш да ми кажеш, че си страдал, откакто си започнал?
— Какво?! — изкрещях. — Наистина ли мислиш, че бих могъл да бъда възбуден от тези кучи синове?!
Ето най-сетне един човек, на когото можех да кажа всичко. Ала инстинктът ми подсказа, че трябва да бъда искрен до край:
— Имаше един или двама, които… Но аз свикнах да се затварям в себе си, когато можех.
— Ясно. Започвам да разбирам къде е проблемът ги. — Той се замисли сериозно сякаш бе лекар. А след това каза:
— Хм, освен ако не те привличат жените. Но ти не мислиш за момичета, нали?
Спомних си трите наложници на бившия ми господар — как ме притискаха в обятията си и заоблените им меки гърди. После видях мозъка на майка ми, разпилян върху камъните в градината, и отново чух писъците на сестрите ми. Отговорих:
— Не… Мисля, че не.
— Никога не мисли за жени! — Оромедон изведнъж стана сериозен, а от усмивката му не остана и следа. — Ти сигурно ще станеш още по-красив, но никога не си въобразявай, че те няма да те преследват. Момичетата ще въздишат, ще ти се умилкват, и ще се кълнат, че ще бъдат доволни и от това, което имаш. Могат и да си вярват, но знай — те никога няма да бъдат удовлетворени. Никога! Това ще ги озлоби и някой ден ще те предадат. А това е най-сигурният начин да свършиш на върха на някое копие.
Лицето му стана мрачно. Сякаш видях върху него някакъв ужасен спомен и за да го успокоя, отново му казах, че никога не съм мислил за жени.
Той ме прегърна нежно:
— Извинявай, не знам защо помислих, че е заради жените. Знаеш ли, ти си страшно чувствителен. Чувствителен си и към желанията на плътта и затова усещаш много повече болката. Кастрирането е еднакво лошо за всеки един от нас, но след него остават различни степени на влечение и усещане. Може би споменът за това те е преследвал винаги, сякаш може да ти се случи отново. Но не само с теб е било така. Ако бяхме заедно, отдавна щеше да си преодолял всичко. За съжаление, ти си бил с мъже, които си презирал. На външен вид е трябвало да се подчиняваш. Но вътре в теб гордостта ти не е могла да се примири с нищо. Предпочитал си болката пред удоволствието, което те е карало да се чувстваш унизен.
— Но аз не те отблъснах! — рекох.
— Зная. Но съпротивата се е загнездила дълбоко в теб. Не може да се излекува за един ден. По-късно ще опитаме пак и съм сигурен, че с малко късмет ще я преодолееш. И още нещо мога да ти кажа — сигурен съм, че там, където отиваш, това няма да те притеснява. Заповядано ми е да не ти казвам нищо повече и това превръща дискретността в абсурд. Но какво да се прави? Казано е и трябва да се подчиня.
— Бих искал — казах аз, — да принадлежа на теб.
— Аз също, Очи на газела. Но ти си предназначен за по-високопоставен от мен. Така че не се влюбвай в мен, защото твърде скоро ще трябва да се разделим. Облечи се. Церемонията при ставането от сън ще оставим за утре. Днешният урок доста се проточи.
Обучението ми продължи още известно време. Оромедон идваше рано, без надутия евнух, и сам ме учеше как да обслужвам на масата, на двора, в личните покои или в банята. Той дори докара един кон и започна да ме обучава в буренясалия двор как да се качвам и да го яздя с грация. Вкъщи ме бяха научили само как да успея да се задържа на гърба на моето пони. После се връщахме обратно в стаята със зеленикавата светлина и голямото легло.
Той все още се опитваше да ме освободи от моя зъл дух и влагаше огромно търпение в това. Болката обаче винаги се връщаше и се усилваше от удоволствието, което изпитвах с него.
— Стига — казваше той. — Ще стане много болезнено за теб и недостатъчно за мен. Аз съм тук, за да те уча, но май започвам да го забравям.
— Като чели щеше да бъде по-добре, ако бях като онези, които не чувстват нищо. — казах тъжно.
— Глупости! Никога не мисли така! За тях яденето е всичко. Ти сам виждаш на какво заприличват. Искам да те излекувам заради теб и заради мен самия. А що се отнася до твоята професия, тя е да доставяш удоволствие, а не да получаваш. И ми се струва, че въпреки този проблем или може би точно заради него — кой може да каже кое създава артиста? — ти имаш дарба за това. Твоите сетива са твърде изострени. И точно поради това ти си изпитвал отвращение от работата, която са те карали да вършиш. Ти си бил като музикант, който е принуден да слуша мученето на уличните свирачи. Едно нещо ти трябва — да познаваш инструмента си. На това мога да те науча и мисля, че даже ще ме надминеш. А там където отиваш, няма да се срамуваш от изкуството си. Обещавам ти това.
— Добре, но кой е той?!
— Нима не си се досетил вече? Но не. Как би могъл? Искам да ти кажа още нещо — и никога не го забравяй. Той обича съвършенството: в накитите и посудата, и гоблените, килимите и оръжията, в конете, жените и момчетата. Хайде, не гледай така уплашено. Нищо лошо няма да ти направят, ако не оправдаеш очакванията му. Той просто ще загуби интерес към теб и това ще бъде жалко. Искам да те предоставя безупречен. Той не очаква друго от мен. И едва ли ще разбере за твоята малка тайна. Усмихни се, Багоас!
Както се оказа, до този момент Оромедон беше като музикант, който изпробва резонанса на новата си арфа. Сега уроците започнаха сериозно.
Вече чувах гласа на човек, който не знае нищо друго за робството, освен пляскането с ръце и даването на заповеди. Сякаш викаше:
— Кучето му с куче, да се хвали как е бил прелъстен от друг, покварен преди него.
На това отговарях, че съм бил прелъстен още преди година и захвърлен в блатото на покварата без помощ и надежда. И сега, фактът, че се грижат за мен като за нещо ценно ми се струваше като дар от блажените небеса, а не като прелъстяване. И след като съм бил толкова време развлечение за разни разгонени гадняри, откриването на нежната музика на чувствата беше като дар от боговете. А то стана толкова лесно, сякаш бе спомен или моя същност. Вкъщи понякога сънувах чувствени сънища. И ако не бяха променили живота ми, със сигурност щях да узрея по-рано. Много неща бяха променили в мен, но все пак не бяха успели да ги унищожат.
Подобно на поет, възпяващ битки, без никога да е воювал, аз можех да извиквам във въображението си картини на желанието, без да изпитвам болката от удовлетворяването му, която познавах твърде добре. Можех да пресъздам музиката, с нейния ритъм, паузи и акорди. Оромедон казваше, че съм като музикант, който свири на танцьорите, без самият той да танцува. Той искаше да изпитва удоволствие, отговарящо на представата му за него, и знаеше какво иска. И една сутрин той каза:
— Очи на газела, мисля, че няма какво повече да научиш.
Думите му паднаха върху мен като гръм от ясно небе. Притиснах се до него ужасен и промълвих:
— Обичаш ли ме? Ти не искаше само да ме учиш, нали? Ще страдаш ли, когато си отида?
— Нима си се научил вече да разбиваш сърца? — усмихна той. — Никога не съм те учил на това.
— Но кажи ми, обичаш ли ме?! — Откакто майка ми умря, не бях искал това от никого.
— Никога не се осмелявай да му кажеш това! Ще реши, че си отишъл твърде далеч.
Погледнах го в очите. Той се предаде и ме прегърна като дете и това дори не ми се стори странно.
— Наистина те обичам и когато си отидеш, ще бъда самотен и неутешим. — Говореше така, сякаш успокояваше дете, което се страхува от духове и тъмнина. — Но този ден ще дойде. И би било жестоко да ти давам обещания. Може и никога да не те видя повече. Или ако се случи, може би няма да мога да разговарям с теб. Да не си помислиш тогава, че съм те излъгал? Обещах ти да не те лъжа за нищо! Но когато служим на великите, те стават наша съдба. Не разчитай на никого и на нищо, а сам си направи подслон от бурите. Разбираш ли?
На челото си Оромедон имаше белег от рана, стар и избледнял. Това го издигаше в очите ми. Сред приятелите на баща ми човек без белег почти не приличаше на мъж.
— Как си получил това? — попитах аз.
— Бях хвърлен от коня си при един лов — от същия кон, който ти яздиш сега. Както виждаш, той още е мой. Те не се отнесоха зле с мен. Но Той не може да понася дефектни неща. Така че гледай да не се провалиш по същия начин.
— Щях да те обичам, дори и целият да беше покрит с белези — признах му аз. — И Той изгони ли те?
— О, не. Много добре се грижат за мен. Там нищо не се прави грубо. Просто вече не прилягах на изящната ваза или на скъпоценния камък. Никога не си създавай въздушни кули. Това е последният ми урок. Дано не се окажеш твърде млад, за да го разбереш, макар че си достатъчно пораснал, за да ти потрябва. Хайде да ставаме. Ще се видим утре сутрин.
— Да не искаш да кажеш, че утре е последният ни ден?
— Може би. Всъщност остана само още един урок. Никога не съм ти показвал правилните действие при Прострацията[6].
— Прострацията! — повторих озадачен. — Но тя се прави само пред Царя!
— Точно така — отвърна той. — Е, доста време ти трябваше, за да се сетиш.
Вцепених се. И извиках силно:
— О, не! Не мога да го направя! Не мога! Не мога! Не мога!
— Хубава работа! След всичките ми усилия? И защо ме гледаш с тези големи очи така, сякаш съм ти донесъл смъртна присъда вместо щастие?
— Но защо не ме предупреди по-рано? — вкопчих се ужасен в него, докато под ноктите ми потече кръв.
Той нежно разхлаби ръцете ми.
— Достатъчно намеци ти подхвърлих. Мислех, че ще се досетиш. Всъщност ето каква е работата. Преди да те допуснат до двореца трябваше да бъдеш одобрен. Допуска се, че ти би могъл и да се провалиш. В такъв случай, ако имаше представа за какво те подготвяме, щеше да се окаже, че знаеш твърде много.
Хвърлих се по лице и се разтресох от плач.
— Ела — каза той и избърса сълзите ми. — Наистина няма от какво да се страхуваш. Той преживява сега тежки времена и има нужда от утеха. Сигурен съм, че ще се справиш. А аз зная какво говоря.