Мери Рено
Персийското момче (10)

11

Когато човек е млад, утринната светлина прави чудеса. В конюшнята се бяха погрижили за коня ми (бях го нарекъл Лъв). Макар че лицата на конярите, които бяха тракийци, в началото въобще не ми приличаха на човешки (всъщност, те бяха хората, които боядисваха телата си сини), един от тях с мимики и жестове ми каза, че Лъв е прекрасен кон. Докато препусках под първите слънчеви лъчи нагоре към реката, сърцето ми ликуваше от удоволствие. Но изведнъж видях нещо толкова отвратително, че не можах да повярвам на очите си.

Десетина младежи се бяха потопили в самата река — целите им тела бяха в свещените й води. И дори се миеха! Някои се плискаха с водата или плуваха — явно изпитваха удоволствие от това нечестиво оскверняване! Сред тях видях един със златиста коса, която дори и мокра, не би могла да принадлежи на никой друг освен на Царя. Стори ми се, че той погледна към мен и ужасен препуснах обратно.

„Варвари!“ — си рекох. Какво ли отмъщение ще им прати Анахита, Богът на Водите?

Утрото беше прекрасно и свежо, но вече започна да става топло. Очевидно бях оставил всички цивилизовани неща зад себе си. И въпреки това… ако човек не познава нищо по-добро, сигурно е голямо удоволствие да плуваш в искрящата вода, гол като риба.

Но там, където реката минаваше покрай лагера, видях, че няма нито едно нещо, с което да не бяха осквернили божествеността на водата. Те не само се миеха — там почистваха и кухненските съдове, дори пояха конете. Цялото ми отвращение се върна. Сега разбрах защо видях толкова зор докато намеря съд, с който да си взема вода за миене.

Но най-голямата гадост беше липсата на всякакво приличие в тоалетните им. Те представляваха просто една канавка, около която хората свободно се размотаваха и това беше непоносимо. Освен това телохранителите и други невъзпитани хора се опитваха да ме оглеждат. Всяко персийско момче задоволяваше любопитството си преди още да е навършило шест години. Може би тези възрастни мъже тук предполагаха, че евнусите ги кастрират толкова дълбоко, че да получат формата на жена. Телохранителите на Царя даже се бяха хванали на бас за това: Известно време, за да не бъда изложен на това безсрамие и безочливост, аз трябваше да ходя в гората, и там да облекчавам нуждите си.

Никой не ми казваше нищо за моите задължения и се ужасявах при мисълта, че ще трябва да се появя по време на вечерята на Царя. Въпреки това, вместо да ме освободи, той ми даде известно повишение. През деня голяма група персийски благородници бяха дошли да се предадат и да му се закълнат във вярност. Набарзан беше пуснат да си върви само с една гола прошка, защото беше убил Царя, но тези Александър прие като почетни гости. На няколко пъти, щом поставеха някакво избрано ястие пред него, той заповядваше на някой от прислужниците да вземе порцията и ми казваше: „Върви при еди-кой си и му кажи, че се надявам той да сподели с мен удоволствието от това ястие“. Макар и да бяха свикнали на по-добра храна, на гостите им доставяше удоволствие, че той използва този персийски комплимент. Изненадах се, че толкова бързо е научил някои персийски маниери. Нямах представа как е станало.

Често когато отнасяха тези вкусотии, аз се опитвах да го предупредя, че за него няма да остане нищо, но той само се усмихваше и ядеше това, което ядяха всички останали. Изгарянията му от слънцето бяха преминали. Трябваше да си призная, че наистина имаше приятна външност, дори за моя персийски вкус.

Нито веднъж не ми заповяда аз да занеса нещо. Сигурно си спомняше предишната нощ и се опитваше да излекува наранената ми гордост. Помислих си, че за човек, отгледан сред диваци, той притежава много вродена благовъзпитаност. Но не можеше да се каже същото и за неговите македонци. Вярно е, че приятелите на Александър следваха примера му, но някои (най-вече тези, които бяха оставили брадите си) даваха да се разбере достатъчно ясно какво мислят за това да ядат на една маса с персийци. В зависимост от възпитанието си някои се хилеха, или дори сочеха с пръст. А на вечерята присъстваха персийци и мидийци, чиито прадеди са били царе още преди времето на Великия Кир. Забелязах, че на няколко пъти Александър хвърли студен поглед към тези простаци. Но повечето си даваха вид, че нищо не виждат.

Сам си е виновен, помислих си. Той им позволява да се държат като необучени кучета, които не си свиват опашката пред господаря. Страхуват се от него по време на война, но не и на собствената му маса. Какво ли ще си помислят сънародниците ми за него?

Един или двама от персийците ми хвърляха по някой поглед. Не всички от тях знаеха кой съм. На Дарий никога не би му минало и през ум да ме покаже до себе си на публично място. Затова пък на Александър, за когото не бях никакъв, явно му доставяше голямо удоволствие да ме виждат. Напълно разбираемо, си казах. Аз съм част от военните трофеи — като колесницата на Дарий. Аз съм момчето на Дарий.

На третия ден Шар, управителят, ми даде някаква бележка и ме изпрати да намеря Царя с думите:

— Предполагам, че играе на топка.

Отидох да търся мястото и намерих нещо като квадрат, заграден с платнища, а отвътре се чуваха подвиквания и тропот на крака. На входа нямаше нито врата нито стража. Влязох вътре и замръзнах на място. Десетина млади мъже тичаха около мен, и всички бяха чисто голи.

Не беше за вярване. Единствените възрастни хора, които някога бях виждал в такова състояние, бяха робите, когато ги продаваха на пазара, и престъпниците на мястото за екзекуции. Боже мой, сред какви хора бях попаднал! Обърнах се да избягам, когато един огромен космат младеж подскачайки дойде при мен и попита какво искам. Извърнах очи и му казах, че съм дошъл тук по погрешка, тъй като Шар ме е изпратил да намеря Царя.

— Той е тук — каза младият мъж, подскачайки на място. — Александър! Има съобщение от Шар! — В следващия момент пред мен се изправи Царят — гол като всички останали.

По липсата на какъвто и да било срам у него човек можеше да предположи, че той никога не е носил дрехи, нито пък е чувствал нужда от тях. Потресен от гледката, сведох поглед и направо си глътнах езика, докато той не се обади:

— Е, какво е това съобщение от Шар?

Помолих за извинение, а объркването ми беше пълно. Той взе бележката и я прочете. Потта на другия младеж миришеше като на кон. Но Царят изглеждаше така свеж, сякаш току-що бе излязъл от банята. За него се говореше, че природният му плам и усърдие били определящи в характера му. Тогава обаче единствената ми грижа бе как да скрия собственото си почервеняване от срам.

— Кажи на Шар — каза Александър и спря.

Почувствах, че ме гледа.

— Не, кажи му, че след малко ще изпратя да го повикат. — Явно беше, че не иска да ми довери и най-нищожното съобщение.

Не се учудих.

— Това е всичко — добави той, а след това рече: — Багоас!

— Да, господарю? — отговорих с поглед, забит в краката ми.

— Горе главата, момче! Скоро ще свикнеш.

Излязох като замаян. Чувал бях, че гърците са олицетворение на безсрамието, но никога не бях допускал, че един цар може да падне толкова ниско. Самият аз, обучен в професията да се събличам в спалнята, бих см срамувал, ако извън нея покажа по-малко благоприличие от който и да било друг. Ето как един цар може да накара дори проститутка да се изчерви. Възможно ли е, се питах тогава, той да няма никакво чувство за собственото си царствено положение?

Скоро след това преместихме лагера си. Бързината, с която стана това, ме изненада. Когато прозвуча тръбата, всеки като че ли знаеше какво точно трябва да прави, без да са необходими заповеди. Аз отидох да си взема коня последен и главният коняр ме наруга. А когато се върнах обратно, палатката вече я нямаше и вещите ми бяха оставени сред полето. Тръгнахме на поход час преди времето, по което Дарий би се събудил.

Огледах се наоколо, за да разбера къде е Александър. Но не видях и следа от него и затова попитах писаря, който яздеше до мен. Той посочи някъде напред. Видях една колесница, която се движеше доста бързо. Някакъв човек тичаше покрай нея, без тя да забавя ход, а след това скачаше вътре, после изскачаше отново и продължаваше да бяга.

— Защо Царят кара този човек да тича? — попитах. — Това наказание ли е?

Писарят отметна назад глава и се засмя.

— Но това е Царят.

И като видя, че съм озадачен, добави:

— Упражнява се. Хваща го саклет, че вървим толкова бавно. Понякога ходи и на лов по време на поход.

Представих си отново носилката с балдахина, магите с техния олтар, върволицата от евнуси, жени и багаж. Това ми изглеждаше като някакъв друг живот.

Движехме се на североизток из Хиркания. При следващия лагер дойде да се предаде Артабаз.

Той беше направил малка почивка след дългите походи и беше събрал заедно всичките си синове. Редом с по-възрастните вървяха и деветима хубави младежи, които никога не бях виждал преди. Сигурно всичките ги беше създал някъде между седемдесетата и осемдесетата си година.

Александър го посрещна пред шатрата. Приближи се към него, взе ръцете му и му подаде бузата си за целувка. След като приключи с официалните любезности, той го прегърна както син прегръща баща си.

След дългите години в заточение, Артабаз, разбира се, говореше гръцки. На вечерята Александър го постави от дясната си страна. Стоях зад стола му и го слушах как заедно със стареца се смее на своите детски бели и си припомня приказките за Персия, които Артабаз му бе разправял, държейки го на коленете си.

— Да — казваше старецът, — и още тогава господарю, често ме питахте какви оръжия е използвал Артаксеркс. — Александър се усмихваше и го подканяше да се храни от собствената му чиния. Дори и най-грубите македонци не се осмеляваха да опорочат приятелските им отношения.

На другия ден дойде пратеник на гръцките наемници с молба да им бъде разрешено да се предадат.

Изпитах голяма благодарност към Артабаз, защото знаех, че той ще говори в тяхна защита, както и наистина направи. Но, тъй като намираше за противоестествено гърци да се бият срещу гърци, Александър им каза, че въобще не го интересува дали ще дойдат, но държи да им каже лично условията си.

Те дойдоха след два дни — всъщност, по-голямата част от тях. Някои бяха избягали през проходите, за да опитат късмета си; един атинянин се беше самоубил, тъй като в Гърция всички го знаели като голям враг на Македония. Останалите пристигнаха в добър строй, макар и много отслабнали. Нямаше как да се приближа към тях, но си мислех дали ще успея да зърна Дорискос и се чудех дали ще мога да го избавя, ако го осъдят да умре.

Но страховете ми се оказаха напразни. Единственото отмъщение на Александър бе заплахата му към тях, ако откажат да приемат неговите условията. Той изпрати Патрон и ветераните, които служеха в Персия още преди обявяването на войната, обратно в Гърция, като им даде право на свободно придвижване. Порица тези като Дорискос, които бяха наети след това, и каза, че не заслужават да бъдат освободени. Просто ги нае отново на служба, със същата заплата, която бяха получавали преди. Неговите собствени войници бяха много по-добре платени. Не успях да се сбогувам с Дорискос.

Скоро след това Александър замина да се бие с мардийците.

Те живееха в гъстите гори на запад от планините и бяха известни с жестокостта си. Но тъй като не притежаваха нищо, което да си струва да бъде обложено с данъци, поколения персийски царе ги бяха оставяли да си живеят, като че не съществуваха. Мардийците бяха и много прочути с грабежите си. Александър нямаше намерение да ги оставя зад гърба си въоръжени, или да тръгне мълва, че са се оказали трудна задача, от която се е отказал.

Той тръгна почти без никакъв багаж, като за тежка военна акция. Останах в лагера и се опитах да дойда на себе си — помагаше ми и това, че Александър беше взел със себе си и телохранителите. Тези момчета изглежда си мислеха, че сам съм избрал съдбата си и изпитваха към мен презрение, примесено със завист, която не искаха да си признаят. Те вършеха задълженията си по своя недодялан и прост начин, но не знаеха нищо за онези обноски и неща, в които аз бях обучен. Страшно се дразнеха, че Александър не се подиграва на поведението ми, което те наричаха раболепно и варварско. И зад гърба му винаги ме тормозеха и ми вадеха душата.

Шар, който се отнасяше добре с мен, често ме питаше за тънкостите на персийския етикет, тъй като аз бях единственият човек от двора. Имах много време за езда. Често излизах сам и препусках като луд из равнината. Това, че имах собствен чистокръвен кон, предизвикваше огромна завист сред телохранителите, които си мислеха, че той трябва да ми бъде отнет. Те самите имаха планински мулета, с които ги беше снабдил главният коняр.

Александър се върна след половин месец. Беше преследвал мардийците нагоре из планините, където те си мислели, че няма да ги последва. Но като видели, че той продължил да се катери след тях, те се предали и го признали за Цар.

Същата нощ на вечеря го чух да казва на Птолемей^[1], който беше извънбрачен син на баща му:

— Утре той ще бъде тук! — Гласът му издаваше такава радост, че си помислих, че става дума за Хефестион. Но той също седеше на масата.

На следната сутрин целият лагер бе в очакване. Присъединих се към множеството, събрало се пред царската шатра, въпреки че се бях събудил с ужасно главоболие. Забелязах, че старият македонец до мен имаше любезна физиономия и го попитах кой пристига. Той каза усмихнато:

— Буцефал. Мардийците го връщат обратно.

— Буцефал? Със сигурност това означаваше „Волска глава“ — много странно име.

— Извинявайте, но кой е той?

— Нима никога не си чувал за Буцефал? Но това е Конят на Александър!

Спомних си как сатрапите му подаряваха цели стада от коне, нямащи равни на себе си и попитах защо мардийците водят точно този.

— Защото го откраднаха — отговори ми той.

— В тази страна на конекрадци — рекох, — Царят е извадил голям късмет, че си го получава толкова скоро.

— Та как иначе — отвърна старецът спокойно. — Александър им изпрати съобщение, че ако не го върнат веднага, ще подпали горите и ще ги изколи всичките.

— Заради един кон? — извиках аз, като си спомних добротата му към Артабаз и великодушието му към гърците. — Не, той не би могъл да направи това.

Ветеранът се замисли.

— За Буцефал? О, грешиш. Мисля, че щеше да го направи.

Царят излезе пред шатрата — както когато посрещаше Артабаз. До него застанаха Хефестион и Птолемей. Птолемей беше истински воин, със скулесто лице и счупен нос, около десетина години по-голям от Александър. Повечето персийски царе биха се отървали от такъв човек, веднага щом заемеха трона, но те двамата изглеждаха като първи приятели. При звука на приближаващи се рогове и тримата се усмихнаха щастливо.

Най-отпред яздеше някакъв мардийски вожд, облечен в древна роба, толкова вехта, сякаш бе открадната още по времето на Ксеркс. Зад него водеха стадо коне. Веднага забелязах, че между тях нямаше нисайски, но големината все пак не е всичко.

Повдигнах се на пръсти, за да мога да хвърля поглед на тази перла, нямаща равна на себе си, на тази огнена стрела, която струваше колкото цяла една провинция и населението й. Сигурно наистина беше такъв, щом липсваше на един Цар, който можеше да притежава конете на половината свят. Дарий винаги имаше великолепни коне и би забелязал, ако броят им намалееше. Но единствено Управителят на царските конюшни знаеше имената им.

Шествието приближи. В знак на разкаяние мардийците бяха окичили всички коне с варварските си труфила — пера върху главите, а на челата им аленееха вълнени плетки, които блестяха от мъниста и пайети. Не знам защо, но най-накичен беше един стар черен кон, който тежко се движеше отпред и изглеждаше капнал от умора. Царят пристъпи към него.

Старият кон отметна глава и зацвили високо. Отблизо можеше да се види, че някога е бил хубав кон. Изведнъж Птолемей се втурна като момченце, взе юздата му от мардиеца и я разхлаби. Конят препусна в малко скован галоп и всичките глупави дрънкулки и труфила се раздрънкаха. Той се насочи право към Александър и разтърка муцуната си в рамото му.

Царят го погали по главата. Едва тогава видях, че през цялото време беше държал в ръката си ябълка, която сега даде на коня. След това се обърна и притисна лицето си към врата на животното. Видях, че плачеше.

Помислих си, че след всичко това вече няма нищо, с което Александър би могъл да ме изненада. Огледах войниците наоколо, за да видя как приемат всичко това. До мен двама македонци със загрубели лица подсмърчаха и бършеха носовете си.

Конят навираше муцуната си в ухото на Царя, сякаш искаше да му каже нещо. След това легна бавно на бедрата си и остана на седи така, сякаш бе постигнал победа и сега очакваше награда.

Царят, с все още мокро лице, каза:

— Уморен е от всичко това. Но ще издържи. Никога няма да се откажа от него. — След това го възседна. Конят скочи на крака доста енергично. Насочиха се към конюшните. Събралата си войска нададе радостни викове. Александър се обърна и им махна — беше щастлив като дете.

Старият войник ме погледна с усмивка. Казах му:

— Нещо не разбирам. Та този кон изглежда на повече от двадесет години!

— О, да. Той е на двадесет и пет — една година е по-млад от Александър. Когато Царят бил на тринадесет години, искали да го продадат на баща му. Но по пътя се отнасяли лошо с него и той не допускал никого до себе си. Цар Филип отказал да го купи, но Александър извикал, че захвърлят един прекрасен кон. Тогава баща му решил, да го накаже за дързостта и му позволил да се опита да го обязди, като решил, че конят ще го хвърли. Но конят го приел, веднага щом Александър го погалил с ръка. Да, това беше първото нещо, в което баща му не успя, а Александър направи… Той застана начело на войска, когато беше на шестнадесет, но и преди това вече беше воювал. И през цялото време яздеше само Буцефал. Атакува с него дори при Гавгамела, макар че скоро след това смени конете. Е, Буцефал участва в последното си сражение. Но, както виждаш, още го обичат.

— Това се среща рядко при царете. — казах.

— Не зная…Но аз съм сигурен, че Александър би направил същото и за мен. Веднъж той рискува живота си, за да ме спаси, макар че сега ползата от мен не е по-голяма, отколкото от този стар кон. Едно време му разказвах приказки за герои, а сега самият той ги създава, дори по-добри. При хълмовете над Тир замръкнахме заедно. Бяхме съвсем сами, защото бях надценил силите си, а той не би ме оставил в ръцете на никой друг. Вината беше моя. Лежахме горе сред скалите, беше зима, вятърът ни пронизваше, а сигналните огньове на врага бяха твърде близо. Тогава той ме докосна и каза: „Финикс, ти замръзваш. Чакай тук.“ И изчезна като светкавица. Дочух викове и крясъци от някакъв лагерен огън наблизо. След малко се върна с една горяща главня. Сам, единствено с меча си, и отново ги беше накарал да се уплашат до смърт. Ние си запалихме огън, а те се втурнаха да бягат, без дори да се опитат да разберат колко войници има с него.

Исках да остана да слушам още истории, но изведнъж се почувствах зле и трябваше да побягна и да повърна. Главата ми гореше, целият треперех. Казах на Шар, че имам треска и той ме изпрати в палатките на лазарета.

Те бяха препълнени с ранени от войната с мардийците. Лекарят ме остави в един ъгъл и ми каза да не ходя при другите, защото можело да се окаже заразно.

Няколко дни бях безпомощен като бебе и не можех да поемам нищо освен вода. Слушах как войниците се хвалят с подвизите си, и с броя на жените, които са изнасилили. Слушах ги и как говорят за Александър. „Те ни замеряха от скалите, а камъните бяха такива, че можеха да ти счупят ръката дори и през щита. И ето го — той идва и си върви невъзмутимо през този дъжд. «Е, момчета, какво чакаме? Достатъчно камъни, за да си построим обор за овце ли?» И тръгна да се катери нагоре по клисурата като котка по дърво. Ние задрапахме след него. А мардийците не можеха да ни целят там и ги нападнахме откъм фланга. Някои успяха да скочат от скалата, но останалите ги хванахме.“

Имаше някои, на които болката не позволяваше да говорят. Войникът, който лежеше на съседното легло, имаше връх от стрела, останал в рамото му. Бяха го срязали още на бойното поле, за да я извадят, но не бяха успели. Раната гноясваше и същия ден трябваше да изрежат месото около нея. Той стоеше мълчалив като мъртвец преди да дойде хирургът с инструментите и прислужникът му. Останалите промърмориха някакви странни думи на кураж и също замълчаха.

В началото той понасяше болката добре, но скоро започна да стене, а след това и да вика. Не след дълго се опита да се отскубне и прислужникът трябваше да го притисне надолу. Точно в този момент през вратата премина сянка. Някой влезе и коленичи до леглото. Войникът веднага млъкна и се чуваше само свистенето на дъха му през зъбите.

— Дръж се, Стратон, още малко — каза някой. Познах този глас. Беше на Александър.

Той отиде до леглото и зае мястото на прислужника. Войникът не извика повече, макар че дълбаеха в раната му. Най-сетне изкараха стрелата. Той въздъхна дълбоко — нещо средно между облекчение и ликуване. Царят се обади:

— Погледни само какво си имал в себе си. Досега не съм виждал човек, който да го е понесъл по-добре от теб.

Раненият отвърна:

— Виждали сме един — Александър. Из цялата палатка се разнесе шепот на одобрение. Царят постави ръка на здравото рамо и се изправи, а бялата му туника беше цялата изцапана с кръв и гной от раната. Реших, че сигурно ще отиде да се почисти и преоблече, но той само се обърна към хирурга, който превързваше раната, и каза:

— Не се притеснявай от мен.

Едно голямо ловно куче, което беше седяло тихо до входа, се вдигна на крака и отиде с тихи стъпки до Александър. Царят се огледа наоколо и тръгна към моя ъгъл. Върху горната част на ръката му видях големи червеникави белези от пръсти. Раненият сигурно го беше стискал здраво, — него, свещената царска особа!

Отсреща имаше един обикновен дървен стол, който използваха санитарите. Той го вдигна сам, със собствената си ръка, и дойде да седне до мен. Кучето започна да ме души.

— Долу, Перитас. Седни — сгълча го Александър. — Надявам се, че кучетата не са скверно нещо във вашата част на света, както са при евреите?

— Не, господарю — опитвах се да повярвам, че всичко това не е сън. — Ние ги почитаме. Кучето никога няма да те предаде, нито ще те излъже, казват персийците.

— Хубава поговорка. Чуваш ли това, Перитас? Но как си ти, момче? Изглеждаш изтощен. Да не би да си пил лоша вода?

— Не зная, господарю.

— Винаги питай за водата. Всъщност, тук в равнината е по-добре да пиеш вино. Колкото по-лоша е водата, толкова повече вино. И аз се бях разболял от същото. Бях по-зле и от куче, а после имах разстройство. И ти също имаш. Мога да го разбера по начина, по който са хлътнали очите ти. Колко пъти днес?

Възвърнах си говора и му казах. Той бързо успяваше да ме накара да пренебрегна всякакво стъписване.

— Не е шега работа — рече той. — Пий колкото можеш повече вода, тук поне имаме добра. И нищо не трябва да ядеш — само течности. Знам една хубава отвара, но тези билки не растат по тукашните места. Но ще разбера какво използват местните жители. И не се предавай, момче. Липсваш ми на вечеря. — Александър стана и кучето направи същото. — Ще постоя тук още малко. Няма нужда да искаш разрешение, ако трябва да тичаш навън. И не спазвай разните ваши правила. — Александър се засмя. — Знам какво е да те задържат, когато имаш разстройство.

Той се приближи до друго легло заедно с дървеното си столче. Толкова бях смаян, че почти веднага ми се наложи да изляза навън.

Когато Александър си замина, измъкнах малкото си огледало от кесията, която беше под възглавницата, и се огледах внимателно, прикрит от одеалото. Изглеждам ужасно, помислих си, а и той самият го каза. Дали беше искрен, когато ми каза, че му липсвам на вечеря? Не, той намираше добра дума за всекиго. „Изглеждаш изтощен“, бе казал.

Усетих, че един по-млад войник, як и с едър кокал, ми изръмжа нещо. Беше ли видял огледалото?

— Моля, говорете на гръцки — казах. — Не разбирам македонски.

— Сега, може би, разбираш как се е чувствал той в лазарета при Иса.

— Иса? Не знам нищо за никакъв лазарет.

— В такъв случай сега ще ти кажа. Твоите хора се врязаха при Иса, когато Царят се беше отдалечил и се биеше на другия фланг. Междувременно той беше оставил ранените в една палатка като тази. И твоят царствен развратник, който бягаше като козичка пред копието на Александър, се показал толкова смел с хора, които дори не можеха да се държат на краката си, че наредил всички да бъдат заклани живи в леглата. Те… Е, предполагам, че ти знаеш всичко за тези неща. Бях там, когато ги намерихме. Дори и да бяха само варвари, пак щеше да ми се доповръща. Един или двама бяха оставени живи; китките и на двете им ръце бяха отрязани, а останалата част от тях беше обгорена. Видях лицето на Александър. Всички си помислихме, че той ще направи същото при първия случай, който му се отдаде. Но не, в него има твърде много гордост. Сега, когато гневът ми се поохлади, се радвам, че не го направи. Така че, можеш да си лежиш тук в безопасност, приятно сгушен с порцията си каша.

— Не знаех — казах. — Съжалявам. — След това продължих да лежа и се завих през глава с одеалото. „Твоят царствен развратник“! Всеки път, когато той побегнеше от бойното поле, си бях казвал: „Кой съм аз, че да го съдя?“. Но сега аз го осъждах. Дали това е било жестокостта на страхливеца или пък хладнокръвно е дал воля на чувствата си? Кой знае? Не ми стигаше болестта, ами сега и този срам. Аз, който се мислех за човек с положение, защото един цар ме беше избрал. Но той не беше направил дори това. Някакъв сводник го беше направил вместо него. Завих се през глава и се отдадох на мъката.

През одеалото и сподавения си плач чух някой да казва:

— Ей ти, виж какво направи. И без това момчето беше полуживо, а сега го накара да изпадне в конвулсии. Те не са като нас, глупако. Ако той умре от това, горчиво ще съжаляваш. Царят харесва това момче. И с половин око се вижда.

В следващия миг една тежка ръка хвана рамото ми и първият войник (който не трябваше въобще да става от леглото) ми каза да не приемам нещата толкова лично. Вината не била моя. Той ми натика една смокиня в ръката, но имах достатъчно благоразумие да не я ям, макар да се престорих, че го правя. Треската ми се засили и пресуши сълзите ми.

Пристъпът беше остър, но кратък. Когато след два дни започнаха да ни извозват с каруци до следващия лагер, аз вече се възстановявах, макар че състоянието на повечето от ранените се влоши. Войникът с раната от стрелата умря по пътя. Рамото му гангреняса. В бълнуването си той призоваваше Царя. Човекът, който лежеше до мен, промърмори, че дори и Александър още не беше победил смъртта.

Младите бързо оздравяват. При следващото преместване на лагера вече бях в състояние да яздя.

През това време бяха настъпили някои промени. Минавах покрай една група от Почетната конница, която се състоеше от каймака на македонците с благороден произход, когато един глас ми извика на персийски:

— Ей, Багоас! Кажи ми нещо на гръцки. — Не можах да повярвам на очите си — беше принц Оксатрес, братът на Дарий.

Той беше русоляв, нещо рядко срещано при персийците, и почти не се отличаваше от останалите македонци, макар че беше по-висок и по-красив от който и да било от тях. Не беше попаднал случайно в Почетната конница — с тази чест го беше удостоил самият Александър.

При Иса те се бяха били един срещу друг пред царската колесница. Срещали се бяха и когато Тир падна и Оксатрес отиде при него начело на пратеничеството на Дарий. Като че ли всеки един от тях бе почувствал способностите на другия. А сега, когато Бес заграби короната, Оксатрес беше предпочел Александър, който щеше да му помогне в кръвното отмъщение, пред това да види убиеца на брат си върху трона.

Оксатрес имаше достатъчно основания да бъде бесен от това отвратително убийство. Едва сега разбрах цялата истина. Набарзан ми беше казал само онова, което знаеше. Убийците бяха проболи Дарий с копията си, бяха заклали двамата му роби, осакатили конете му и го бяха оставили, като решили, че е мъртъв. Но тъй като Александър бил по петите им, те бързали и го наръгали несръчно. Търсейки вода, ранените коне завлачили каруцата, заедно с умиращия Дарий. Докато лежал, покрит с кръв и мухи, той ги чувал как пият, а устата му пресъхвала от жажда. Най-сетне дошъл някакъв македонски войник, който се учудил, че конете са осакатени, а не откраднати. Докато ги оглеждал, той чул стенание. Бил благороден човек — дал на Царя студена вода преди да издъхне.

Александър, който пристигнал твърде късно, хвърлил върху тялото собственото си наметало. Изпратил трупа в Персеполис, за да бъде погребан с царски почести, като първо го предал на Царицата-майка, за да се погрижи за него.

Сега трябваше да мисля за собственото си бъдеще. След като Царят нямаше нужда от мен с моя занаят, трябваше да потърся благоразположението му по друг начин, ако не исках да изпадна до положението на най-обикновен лагерен слуга. Можех да се досетя докъде може да ме доведе това. Така че се огледах за някаква възможност.

Откакто плениха стария му кон Буцефал, Александър беше много недоволен от телохранителите си. Те отговаряха за царските коне. Когато мардийците ги нападнали в горите, телохранителите се бяха оправдали пред Царя, че разбойниците ги превъзхождали многократно по брой. Но той попитал конярите-тракийци и те му казали истината.

Той все още гледаше Буцефал като любимо дете и го извеждаше навън всеки ден, за да не би да се разболее, като стои затворен. Сигурен съм, че си го беше представял как завършва дните си при мардийците като товарно добиче, полуумряло от глад, бито и осеяно с рани от хамута.

Оръженосците, макар и от благородно потекло, бяха новаци, дошли на мястото на техните добре обучени предшественици. Така че Александър вече беше вдигнал ръце от тях. Сега проявяваше много по-малко търпение, отколкото в началото. Те пък, поради невежеството си, не знаеха как да се държат и предизвикваха недоволството и гнева му. Някои бяха намусени, други изнервени и непохватни.

Често за различни поръчки трябваше да ходя до шатрата му. Там свършвах някоя и друга дреболия, от която имаше нужда — желанията му бяха повече от прости — и го правех без да се суетя. Скоро той започна да ми възлага различни задачи, а не след дълго започна да ме държи при себе си, за да съм му постоянно под ръка. Случваше се да го чувам как казва на оръженосците си:

— О, остави това. Багоас ще се погрижи.

Понякога на аудиенция идваха персийци. Отнасях се към тях според ранга им, със съответната степен на уважение, и забелязах, че Александър си вземаше бележка от мен.

Беше рязък и груб с оръженосците си, както офицер се отнася с новобранци, но с мен винаги беше любезен, дори и когато показвах невежество. Всъщност, мислех си аз, той просто е имал нещастието да се роди между варвари. Такъв човек заслужаваше да се роди персиец.

Струваше ми се дори, че бях доста по-добре на мястото, което заемах, отколкото щях да бъда на това, за което Набарзан ме гласеше. Та кой може да каже колко време ще издържи желанието на един цар? Докато един полезен слуга не се захвърля толкова лесно.

Въпреки това, Александър никога не ме викаше да прислужвам, когато се къпеше или когато се приготвяше за сън. Не се съмнявах, че това се дължеше на онази първа нощ и винаги излизах преди Хефестион да дойде. Предупреждаваше ме Перитас, кучето на Александър, което познаваше походката му и започваше да удря с опашката си по пода.

Предпочитанието на Царя към мен толкова дразнеше телохранителите му, че само неговото присъствие ме спасяваше от обидите им. Бях подготвен за възможна завист, но не и за толкова много грубост. Но си мълчах — не бях закрепил достатъчно собственото си положение, та да мога да кажа на Царя. Освен това, той можеше да си помисли, че съм слаб и изнежен.

При следващия поход тръгнахме към град Задракарта, близо до морето. В града имаше царски дворец. Нямам представа кога за последен път там е ходил персийски цар. Дарий бе имал намерение да се отправи натам. Дворецът беше почистен и украсен, и имаше чара, който притежават старинните неща, макар че изглеждаше грубо направен, а проядените от молци килими бяха заменени с примитивни черги от Скития. Няколко стари евнуси веднага се струпаха около мен с въпроси как Царят харесва да се прави това или онова. Макар че те плесенясваха тук от четиридесет години, все пак беше приятно да чуеш родния си език от устата на хора с твоето положение. Те поискаха да разберат дали трябва да съберат харема, но им казах, че ще е по-добре да изчакат заповедите на Царя. Те ме погледнаха многозначително и не продумаха нищо повече.

В Задракарта Александър искаше да даде половин месец почивка на войската, да организира игри и представления и да извърши жертвоприношения на своите богове за победа. Междувременно войниците си направиха празник и за предпочитане беше да си се прибрал преди здрач.

Телохранителите също имаха много свободно време.

На втория, или третия ден реших да разгледам двореца. Спомням си, че бях попаднал в някакъв стар вътрешен двор, когато чух тъпия звук на копия, удрящи се в дърво. Те ме бяха видели и бяха излезли навън след мен.

— Хайде, ела, нежно момченце. Сега ще те направим войник — каза един от тях.

Бяха около десетина и наоколо не се виждаше никой друг. Мишената им беше една голяма дървена облицовка с нарисуван в средата скит. Те измъкнаха копията си и ме накараха да хвърля едно. Не бях хващал копие от детството си и не можах дори да уцеля. Те избухнаха в смях. За да се изперчи с храбростта си, един от тях застана пред рисунката на скита, а друг заби по едно копие от двете му страни.

— Ей ти, без топките, твой ред е! — извика някой. — Застани там и гледай да не си подмокриш хубавите панталони.

Застанах пред дъската. Едно копие се заби от лявата ми страна, а друго — от дясната. Помислих си, че са свършили, но те се развикаха, че едва сега започват.

Точно тогава един млад войник от конницата, от бившите телохранители, се появи на двора и ги попита какво правят. Но те извикаха, че нямат нужда от бавачки и той се отдалечи.

След като и тази последна надежда изчезна, се предадох в ръцете на смъртта. Бях сигурен, че искат да ме убият и после да кажат, че е било нещастен случай. Но те най-вече искаха да видят как слабият персийски евнух пълзи в краката им и се моли за милост. Няма да стане, си казах. Точно това те няма да получат. Ще умра такъв, какъвто съм роден — като Багоас, син на Артембарес, и потомък на Араксис. И никой няма да посмее после да каже, че съм умрял като момчето на Дарий.

Така че се изправих и запазих самообладание, докато най-добрият стрелец сред тях се заклатушка като пиян и заби копието си толкова близо, та чак усетих свистенето му. Те бяха обърнати с гръб към портата, водеща към двора. Най-неочаквано видях как тя се отвори. Някакъв човек излезе на двора. Беше Царят.

Той отвори уста да каже нещо, но в този момент забеляза, че един от тях се готви да хвърля и със затаен дъх изчака, докато копието се заби благополучно. След това се развика.

Никога преди не го бях чувал да говори на непознатия за мен македонски език. И все още никой не ми беше казал, че това е знак за опасност.

Не знам какво каза, но то ги накара да изтърват копията си и да застанат пред него с почервенели лица. След това Александър продължи на гръцки.

— Доста бързо избягахте от мардийците. А се правите на войници срещу едно момче, необучено да борави с оръжие. И още нещо ще ви кажа — като го гледам сега, той ми прилича много повече на истински мъж от който и да било от вас. Веднъж завинаги искам да разберете — очаквам от хората, които ми служат, да бъдат благородни и порядъчни. Забранявам ви да обиждате членове на моето домакинство. Всеки, който не се подчини на тази заповед, ще върне коня си и ще се присъедини към колоната с пешаците. При второ нарушение — двадесет камшика. Разбрахте ли ме? Тогава изчезвайте!

Те отдадоха поздрав, наредиха на куп оръжията си и излязоха. Царят тръгна към мен.

Щях да се просна ничком, но най-близкото копие беше пробило ръкава ми и ме бе приковало към мишената. Той се приближи, погледна, за да се увери, че не съм наранен, извади копието от дървото и го хвърли. Измъкнах се измежду другите копия и понечих да направя прострацията.

— Не — каза той. — Няма нужда да продължаваш да правиш това — при нас то не е прието. Жалко за хубавото ти палто. Ще ти дам пари да си купиш ново. — Той докосна съдраното място с пръстите си. — Срамувам се от това, което видях. Те са новаци и нямахме време да ги обучим. Но аз се срамувам, че са македонци. Обещавам ти, това няма да се повтори. — Той ме прегърна, погали ме леко, и с усмивка в очите каза:

— Държа се много добре.

Не зная какво бях чувствал до този момент. Може би страхопочитание пред неговия гняв.

Живото пиленце в черупката не познава друг свят. През черупката влиза нещо бяло, но то не знае, че това е светлина. И въпреки това, то пробива бялата черупка, без да знае защо. Светкавица поразява сърчицето му — черупката се счупва.

Ето го моят господар, когото съм роден да следвам, си помислих в този момент аз.

Бях намерил своя цар.

И ще го имам, си казах, гледайки след него, докато се отдалечаваше. Ще го имам дори с цената на живота си.