Клаус Улрих Визнер
Призраци под виенското колело (9)

Замъкът и седемте гости

Директорът Лампрехт седеше в касата, едно много старо помещение, служило през рицарското време за кухня. Тъкмо се готвеше да преброи картичките, диапозитивите и брошурите, които трябваше да продаде, когато телефонът иззвъня.

Той вдигна слушалката.

— Държавен музей „Замък Фалкенщайн“, Лампрехт. Кой? А, ти ли си, Херберт… — Закри с ръка мембраната и прошепна на жена си: — Лейтенант Хинце от Гернроде, от моята ловджийска група. — И високо продължи: — Какво казваш? Да ме предупредиш? Да, да, слушам. Но какво говориш? Истински призраци! Това действително е за страх. — Със свободната си ръка се почука по челото и продължи мило и търпеливо: — Разбира се, че знам как да се държа с тях. По-рано имахме един призрак. Добре, добре, ще взема съответните мерки. А защо сами не дойдете и не ги хванете? Имате съображения? Така си и мислех. Е, тогава ще почистим камината, за да безчинстват както трябва. Дано се оправиш до следващото ловджийско събрание.

Той затвори телефона.

— Истински шегаджия.

— Готхолд — рече сериозно госпожа Лампрехт. — Не може повече така. Госпожа Майер и господин Байер са болни от грип. Господин Шпехт е в санаториум, а госпожа Хехт напусна. Сега аз съм касиерка, секретарка, екскурзоводка, чистачка, продавачка в бюфета и освен това трябва да ти кърпя чорапите!

Директорът Лампрехт отчаяно разпери ръце.

— Вчера качих горе бисквитите и лимонадата и разведох из замъка петнайсет групи, от които една от Сибир и една от Канарските острови. Днес сутринта закърпих улука на Рицарската зала, написах доклад до министерството и поправих казанчето в тоалетната за посетители. Какво още да правя?

— Да потърсиш помощен персонал! — Госпожа Лампрехт застана на входната врата и възторжено плесна с ръце. — О-о, мисля, че идват десет класа ученици наведнъж!

След като директорът Лампрехт продаде около сто билета, да не говорим за картичките и сувенирите, телефонът отново иззвъня.

— Роберт, старо куче — изрева той в слушалката. — Не сме се виждали близо десет години. Все още ли имаш влакче на ужасите? Какво, тук си съвсем наблизо? Това се казва изненада. Разбира се, че можеш да останеш няколко дни при нас, тъкмо навреме идваш. Трите ти внучета? — Лицето му леко се удължи. — Доведи ги! Не, съвсем не ме притесняваш. Предпочитам трима помощници. Сервитьорка, зидар и касиер. Извинявай, малка шега, ха-ха-ха! А, първо искаш да се подкрепиш. После ще ми разкажеш всичко. Нямам време, тук сега е такъв ужас.

 

 

Беше необичайно горещ ден. Трите призрака все по-мъчително изкачваха в обедната жега каменистия горски път. Ото залитна и се стовари върху един пън.

— Не мога повече — изохка той и избърса потта от челото си.

Ема откъсна един клон и го размаха пред лицето на Великана.

— Винаги съм мислела, че си най-силният от нас.

Ото се хвана за корема и простена:

— Гладен съм!

Румпи откъсна няколко мухоморки и му ги поднесе.

— Яж, братовчеде!

Ото захапа, изкриви лице и ги изплю.

— Ама че гадост!

Румпи изяде една гъба до шушка.

— А на мен ми се услажда.

— Бих предпочела нещо по-добро — рече Вещицата и отвратена сбърчи нос.

Ото изкриви очи.

— Свинско печено, салам, кисело зеле!

Ема го хвана за яката.

— Хайде, ставай! Едва в замъка сме на сигурно място.

Олюлявайки се, Великана се изправи на крака.

— По мое време беше тъй: Хващаш се на някоя работа. Получаваш пари и срещу тях можеш да си купиш нещо за ядене.

— Личи си, че си бил от простолюдието — изръмжа Румпи. — Един княз не работи, той заповядва да му поднасят блюдата.

Мълчаливо продължиха пътя си. След време Румпи спря и подозрително изгледа Ема.

— Струва ми се, че ни въвеждаш в заблуждение!

Вещицата прошепна:

— Замъкът не е далеч, чувствам го!

Преди Румпи да произнесе своето „Врели-некипели!“, „Празни приказки!“ или „Глупости“, Ото радостно извика:

— Един занаятчия! Накрая той ще ни покаже вярната пътека.

При тия думи се спусна към някакъв мъж с раница и ботуши, който тъкмо се беше появил иззад завоя.

Румпи замръзна.

— Триста дяволи! — изруга тихо. — Това не е никой друг, а майсторът от боботещата дупка!

Искаше да избяга, но Ема го хвана за ръката.

— Страхливец! Ще видиш, че няма да ни познае в новия ни образ.

Ото весело им махна.

— Елате, приятели! И този братовчед отива към Фалкенщайн. С него сто на сто ще стигнем.

Дядо Крьогер кимна приветливо на новите си спътници и застана начело на колоната.

— Заедно по-леко се върви. От тая нощ съм на път. Влакът, на който трябваше да се прекача, тръгна под носа ми — бърбореше той весело. — Тогава не ти остава нищо друго, освен да седиш и да чакаш на пейката, та чак задните части те заболяват.

— Сигурно — отвърна Ема и скришом се почеса по задника. — Седиш и чакаш, и чакаш. Колко е хубаво да вървиш.

— Нали и аз това казвам — дядо Крьогер се обърна. — Не сме ли се срещали някъде?

Трите призрака категорично поклатиха глава. Дядо Крьогер се засмя.

— Извинявайте. Аз имам влакче на ужасите, на панаира, сега е в берлинския лунапарк. Човек всеки ден вижда толкова много лица. В отпуск ли сте?

Тъй като не получи отговор, весело продължи:

— Човек трябва и да си почине. Знаете ли колко време не съм бил в замъка Фалкенщайн?

— И аз дълго не съм го виждала — обади се Вещицата. — Сякаш е било преди стотици години.

— Вие пък, млада госпожо! — дядо Крьогер се усмихна и я заплаши с пръст. — После къде отивате?

— Ще ми се, о, боже — намеси се Ото, — да пренощуваме в замъка.

— Толкова ли време имате? — изненада се дядо Крьогер.

— Време! Време! — презрително каза Румпи. — Празни приказки! Време не ни липсва.

Вещицата предупредително го сръга в ребрата и учтиво рече:

— Взехме си отпуск от нашия майстор и господар.

Дядо Крьогер се обърна.

— Така като ви гледам, мисля, че с вас мога да мина през огън и вода. Имам една щура идея.

— През огън и вода, през ниви и блата! С меча все напред вървете, манастира подпалете! — извика Ото въодушевено.

Дядо Крьогер се разсмя.

— Е, няма да я докараме чак дотам. Но песента е хубава. От селската война. Пеехме я на млади години.

Изведнъж всички се заковаха на място. Гората сякаш се разтвори. Като от приказките пред тях изникна замъкът Фалкенщайн с високата си отбранителна кула и яка защитна стена. Ема наведе глава и избърса сълзите си, но никой не забеляза.

— Все така прекрасен — въодушеви се дядо Крьогер. — Струва си нощното пътуване, висенето в чакалнята и дори последната отсечка на стоп.

Румпи се сепна.

— Как? Познаваш и княз фон Стоп?

Дядо Крьогер изгледа дребния кльощав мъж, поклати глава и се запита дали идеята му да вземе със себе си тия хора наистина е добра. Но обикновено изпълняваше това, което беше намислил.

— Значи така — решително каза той, — сега ще се представим на господаря на замъка. Аз ще говоря, а вие ще казвате само „да“.

 

 

Тъй стана, че децата пристигнаха в замъка Фалкенщайн малко след дядо Крьогер и призраците и сега стояха прехласнати пред огромната крепост. Замъци бяха виждали само в книгите и по телевизията.

— Ама че грамада — възхити се Тами. — Хайде да се качим на кулата!

— Това е отбранителна кула — поучително произнесе Умбо.

— Какво ще правим, ако дядо още го няма? — изхленчи Кекс.

— Глупости! — обади се Тами. — Дядо е сигурен човек. Да не искаш да седи горе на отбранителната кула и с тромпет да възвестява пристигането ни?

През каменен свод стигнаха до външната стълба, която водеше към входа. Обкованата с желязо врата се отвори със скърцане. В помещението цареше сумрак. На стената висяха мечове и шлемове. Момчетата ги заразглеждаха въодушевени.

— Няма грешка — пошушна Тами. — Искам да се сражаваме с тях.

Кекс хвърли бегъл поглед към касата.

— Сигурно трябва да си купим билети.

— Ние сме служебно тук — отвърна Умбо.

Той отвори вратата, водеща към двора на замъка. Веднага в стаята стана по-светло. Изведнъж зад гърба им нечий глас изсъска:

— Стой! Искам данък!

Децата сепнато се обърнаха. На касата стоеше самият Румпелщилцхен. Носеше излъскан рицарски шлем и меч в ръката си.

— Пет гроша от всеки!

Умбо и Тами уплашено отстъпиха. Кекс се скри зад гърбовете им.

Тогава от една трета врата излезе директорът Лампрехт. Запали електрическото осветление, свали шлема от главата на Румпи и издърпа меча от ръката му. Окачи ги обратно на стената и ядосано рече:

— Ако искате да работите при мен, откажете се за в бъдеще от тия щуротии! — Нахлупи на Румпи една твърде голяма служебна шапка и отново изчезна.

Тами избухна в смях. И Кекс захихика, въпреки че бе притеснена. Умбо обаче измъкна двамата на двора.

Тами се хвана за корема и изквича:

— Ще пукна!

— Съвсем не е смешно. — Умбо прокара ръка по челото си. — Не виждате ли какво става? Гадовете са се вмъкнали тук като истински хора.

— Хайде първо да потърсим дядо! — предложи Кекс.

 

 

В една от най-хубавите зали на музея, обзаведена с прекрасни старинни мебели, усърдно се трудеше един мъж. Беше обул пантофи и вързал престилка. За трети път духаше срещу една витрина и я лъскаше с парцал. Внимателно отвори стъклената вратичка и извади изящна порцеланова дамичка. Огледа я любовно и внимателно започна да я чисти с метличка от пера.

Влязоха две дами на средна възраст и мъжът ги посрещна с дълбок поклон. Те разгледаха хубавите мебели и другите експонати, като от възхищение лекичко изпищяваха. Когато двете жени влязоха в съседната зала, мъжът трепна и се изпоти от страх. Беше чул детски глас да казва:

— Умбо, братле, къде е рицарската зала с оръжията?

Мъжът предпазливо подаде глава през вратата и отскочи назад. В коридора видя трите добре познати му деца. След като те се опомниха от ужаса, Тами смело пристъпи напред:

— Знаем кой си. Най-добре да не го усукваш и да се върнеш с нас в дядовото влакче на ужасите.

Ото сви юмруци, така че кокалчетата му изпукаха. Силно разтърси глава.

— Да се върна в гадната боботеща дупка? Никога. Вие ме освободихте, оставете ме сега да си върша работата. Тук съм помагач през лятото.

Тами решително го хвана за ръкава. Умбо извика от разстояние:

— Ти не си сезонен работник, ти си призрак!

— Така ли? — закани се Великана, пое дълбоко въздух и така силно духна децата, че те се понесоха по коридора като брулени есенни листа и не изпитаха повече желание да се заяждат с грубияна призрак.

Ото изтощен се отпусна на един стол с извити крака. Разтвори юмрука си и по пода се посипа прах. Във възбудата си Ото бе смачкал фината порцеланова дамичка.

— Горко ми — простена той, — за какво ми е тая сила, като си оставам един тиквеник! — От очите му се търкулнаха няколко едри сълзи. Той развърза престилката си и тръгна към стълбата.

Малко след това тримата нови помощници си шушукаха в един ъгъл на отбранителната кула.

Румпи, чиято фуражка всеки момент заплашваше да се смъкне, рече с омраза:

— Ще ни следват навсякъде, малките дяволчета, докато надушат ужасната ни тайна.

— Можем така да ги изплашим — предложи Вещицата, — че да побегнат.

— Врели-некипели! — изсъска Румпи и посочи кладенеца в двора на замъка. — Там им е мястото и тогава за всички времена ще бъдем освободени от тях.

Ото отстъпи крачка назад.

— Да ги удавим? Като котенца? Това е недостойно за един призрак.

— Предложи нещо по-добро.

— Ти можеш да изпредеш от сламата злато. Изпреди цял чувал за дечицата и ще ни оставят на мира.

Румпи се почувства настъпен на слабото си място. Пое дълбоко въздух.

— Как да изпреда злато, като… — той оправи шапката си — постоянно имам работа?

Ема се захили.

— Искаш да превземеш замъка, а трепериш пред някакви малки човечета. Откъде ще научат тайната ни, ако не им я издадем?!

Румпи тропна с крак и хвърли на Вещицата омразен поглед.

— Искам си замъка. Скоро отново ще стана могъщ господар като по мое време. Заповядвам ти веднага да отведеш децата в страната на сенките!

— Слушам, господарю — отвърна Ема със странна усмивка и отвори задната врата на бюфета на замъка.

Вътре седяха само трите деца. Ема се скри зад една завеса. „Защо им се сърдя? — помисли тя. — Ако животът ми бе тръгнал по-иначе, и аз щях да имам такива мили дечица. Искам да прегърна и целуна малката Кекс, но ми е забранено. Грозният Румпелщилц за съжаление има право: малките дяволчета няма да си отдъхнат, докато не ни натикат обратно във влакчето на ужасите, където ще кимаме тъпо и безропотно с вдървените си глави“.

— По дяволите! — изръмжа Тами. — Никой ли няма тук? Същото като у нас в Беренклау. И това се нарича бюфет на замък!

Умбо го сръга.

— В тиквата ти няма нищо друго освен ядене и пиене. Сега трябва да направим бойния план, разбираш ли?

Кекс се нацупи.

— Искам да ида при дядо. Мъжът на касата сигурно беше директорът. Трябваше да го попитаме.

— Слушайте сега — каза Умбо. — Чупим се оттук и намираме тоя директор Лампрехт. Той трябва да знае дали дядо е тук или не. И тогава ще се погрижим тъпите духове да бъдат затворени в нещо като тъмница.

Ема се появи от скривалището си. Носеше кокетна шапчица и бяла престилка.

— Какво обичате, моля? — попита с меден глас.

— Три лимонади и три пъти кренвирши — поръча Тами, без да погледне дамата.

— Може би дори нямат легла за нас — Кекс безпомощно погали старото си мече Ервин, което подаваше изтърканата си глава от сака.

— Е, зареви сега — презрително рече Тами. — Тогава ще спим горе на отбранителната кула. Отдавна си мечтая за това.

— Заповядайте! — Вещицата постави на масата табла с три чаши лимонада и три порции кренвирши. — Ще изпълня всичките ви желания.

Кекс се стресна и уплашено се вторачи в Ема.

Тя се усмихна и се обърна към Тами, който вече бе взел чашата си.

— Наздраве, мило момче!

— Недей! — изкрещя Кекс така силно, че Тами изпусна чашата си. — Нито глътка! Тя иска да ни превърне в мечки или дори в прасета!

Тами вдигна чашата и несигурно погледна Вещицата.

— Аз съм сер… ви… тьорка. Назначи ме управителят на замъка. Защо да ви сторя зло?

След това Кекс не би могла да каже какво надделя у нея в този момент — страхът или гневът.

— Защото си Вещицата! Вещиците са лоши. Но почакай, скоро пак ще се озовеш в…

Не успя да продължи. Вещицата вдигна очилата на челото си и разпери ръце. Прозвуча старинна музика. Флейти и цигулки сякаш подканяха на танц. Заставени от някаква необяснима сила, децата се надигнаха, хванаха се за ръце и се завъртяха в такт с музиката. Щом очите на Ема заизпускаха синкави искри, Умбо, Тами и Кекс паднаха като мъртви на пода.

С тиха въздишка Ема се измъкна на двора през задната врата. Ото и Румпи бяха забили нос в стъклото.

Ото направи крачка назад и разстроено промърмори:

— Бедните дечица!

— Врели-некипели — Румпи бе изпълнен с подозрение. — Струва ми се, че проклетата жена ни измами.

Те не забелязаха кога зад гърба им се появи дядо Крьогер.

— Е, така не може! — развика се той. — Намирам ви подслон и работа, а вие стоите тук в работно време и зяпате. Дори на касата няма никой. Марш, господа, и ако обичате, малко по-бързичко!

Ото и Румпи се стреснаха като заловени ученици, завъртяха се на пети и побягнаха.

Дядо Крьогер погледна през стъклото и уплашено се втурна в бюфета. Разтърси силно децата, изля в лицето им останалата лимонада и те бързо дойдоха на себе си. Зарадваха се много, че дядо им е отново при тях, и възбудено заговориха един през друг.

Дядо Крьогер бързо разбра каква е работата. Удари с юмрук по масата.

— А аз, старото магаре, сам доведох тия бандити в замъка. Веднага ми се сториха някак познати.

— Тоя директор Лампрехт наистина ли не знае каква беля си е взел на главата? — недоверчиво попита Умбо.

— Още не — ядосано отвърна дядо Крьогер и се надигна, — но сега ще научи. Хайде, елате с мен!

 

 

Готхолд Лампрехт близо двайсет години бе директор на Държавния музей „Замък Фалкенщайн“. Когато му предложиха този пост, той каза:

— Най-много за две години, докато оправя тамошната бъркотия.

Но после старият замък му хареса и той, така да се каже, заседна тук, въпреки че от време на време жена му повтаряше:

— Все още си мечтая да отидем в някой музей в Дрезден, Лайпциг или Берлин. Защо бяха толкова години следване?

— Но, Марихен — отвръщаше той, — къде ще ходя в Берлин на лов?

Госпожа Лампрехт се смееше.

— Кога застреля последния елен в Харц? Твърде много обичаш животните.

Нищо не помагаше. Господин Лампрехт обичаше своите планини, сърните и муфлоните, стария замък и двете си деца, на които от всичко най-много желаеше да израснат на чист планински въздух.

Междувременно Лампрехтови вече бяха станали баба и дядо. Тъй като господин директорът рядко виждаше внучетата си, всъщност би трябвало да се зарадва на веселото тризвездие, което старият му приятел доведе в замъка, но в момента не му беше до тях.

Трите деца на Крьогер възбудено говореха едно през друго.

— Но това не може да ви бъде безразлично — възмути се Умбо, — в края на краищата отговаряте за замъка.

— От пръв поглед се вижда — намеси се Кекс, — че не са истински хора.

Господин Лампрехт едва взе думата.

— Слушайте добре! Нямам нищо против, че искате да поживеете няколко дни в истински замък. Но всичко може да стане по-просто. Няма защо да измисляте такива глупави истории.

Децата понечиха да възразят, но дядо Крьогер им намигна.

— Хубаво е — продължи господин Лампрехт — човек да има дядо с такова въображение… Моят например нямаше никакво. — Той се обърна към стария си приятел Крьогер. — Макар че не разбирам как можеш да поддържаш тия измишльотини…

Стана и отиде до таблото с ключовете.

— Жена ми ви е оправила леглата. Ще получите най-хубавата ни стая за гости. Но за едно ви моля — оставете новите ми помощници на мира! Нямате представа колко е трудно да се намерят хора за такава пуста местност. Колегата Ото дори може да зида.

Умбо, малко объркан, пое огромния ключ.