Клаус Улрих Визнер
Призраци под виенското колело (5)

Преследването започва

Лейтенант Мерценбехер веднага потегли с радиокола Тони 17 към лунапарка и изслуша разказа на притежателя на влакчето на ужасите Роберт Крьогер. Не можеше обаче да се каже, че много неща му станаха ясни. Три дървени фигури паднали в Шпрее и се понесли по течението на реката. Да, ама това беше работа на другарите от речната полиция. Само внучката на господин Крьогер да не се беше обаждала непрекъснато. Тя твърдеше, че тъй наречените призраци оживели и сами отплували, но възрастните, така или иначе, никога не биха повярвали на децата.

Самият лейтенант Мерценбехер имаше малка дъщеря и затова знаеше, че на тая възраст децата обичат малко да се изфукат.

— Не се тревожи — успокои я той, — ще върнем вашите бегълци.

Сега обаче седеше в стаята на майор Булерян, своя началник, и развълнувано говореше:

— Тук нещо не е наред! Лично разговарях с онзи рибар. Човекът не беше нито пиян, нито луд, само страшно изплашен. Описанието абсолютно съвпада с това на изчезналите кукли. Нещо е станало с тях. Дървените фигури не ядат риба и не се смеят.

Майор Булерян подръпваше крайчеца на лявото си ухо. Така правеше винаги, когато напрегнато размишляваше. Сътрудниците му твърдяха, че то вече е малко по-дълго от дясното.

— Скъпи другарю Мерценбехер, живеем във века на компютрите, космическите сонди и бензиностанциите на самообслужване, а вие ми разказвате някакви детски приказки. Май е трябвало да станете писател, а не криминалист. Имам чувството, че някой иска да ви изиграе. — Но като забеляза смутеното лице на лейтенанта, добави: — Разбира се, основно трябва да проучим тази работа. Най-добре още веднъж да поговорите с трите деца. Предполагам, че плуващите… предмети скоро ще бъдат уловени някъде. Във всеки случай обявете издирване и поемете нещата в свои ръце.

 

 

На касата на Крьогеровата железница висеше голяма табела:

Затворено поради технически причини!

Собственикът

Деца и възрастни четяха написаното и разочаровани продължаваха пътя си. Дядо Крьогер седеше на един стол пред фургона и навъсен наблюдаваше как жена му простира прането. Пиеше бира, нещо, което никога не му се случваше посред бял ден.

— Повярвай ми — изръмжа той, — без трите ни звезди железницата вече нищо не струва. Кой знае след колко време някой ще ми направи нови призраци!

Кекс беше клекнала до него в тревата, притискаше плюшеното мече Ервин до себе си и примигваше към дядо си с разплакани очи.

— Може би ще се върнат сами — Гласът й беше слаб като на пиленце. Но не получи отговор.

Умбо и Тами се въртяха около телената ограда и с неприятно чувство поглеждаха към фургона.

— Положението е напечено — измърмори Тами и след малко добави: — Да донеса ли по един сандвич? Умирам от глад.

— Глупости — отвърна Умбо. — Трябва да намерим тия уроди.

— Как? — безпомощно попита Тами.

— Е, помисли логично. С мокрите си тежки парцали те няма да стигнат далече. Значи някъде трябва да излязат на брега.

— Но къде? — Тами недоумяваше.

Умбо се почука по челото.

— Разбира се, че на нашия бряг. Отсреща е електроцентралата, след нея затворът, а на тях сто на сто не им се ходи там. Ще вземем колелото на дядо. Аз ще седна отзад, а ти ще натискаш педалите, защото си по-як.

Двете момчета незабелязано се измъкнаха и потеглиха с колелото по крайбрежната улица. Тъй като постоянно се взираха в реката, Тами едва не се блъсна в трима възрастни пешеходци, една жена и двама мъже.

— Безсрамници! — разкрещя се жената. — Така да ни изплашат! Ама това е, защото хлапетиите се шляят през ваканцията без надзор!

— Остави, майко — добродушно се обади по-високият от двамата мъже. — На тия години и ние не бяхме ангели.

— Извинете, моля — учтиво се обърна към тях Умбо, — но търсим три странни фигури. Да сте ги виждали случайно: една вещица, един великан и едно джудже?

— Това вече е прекалено! — изрева дребният мъж и хвана Умбо за ръката. — Да се подигравате с възрастни хора! Ние сме постигнали в живота си повече от вас. Как се казваш, негоднико, и къде живееш?

— Той се казва Август Свинебуз и живее на Марс, Млечен път номер 7 — извика Тами и така силно натисна педалите, че Умбо едва не падна от багажника.

Отначало нямаха никакъв успех в новите си роли на детективи. Много възпитано попитаха още трима-четирима за изчезналите фигури, но в най-добрия случай отговорът беше, че им хлопа едната дъска.

— Безсмислено е — рече Умбо. — Онези вече кой знае къде са.

— Такива типове правят впечатление — каза Тами. — Или искаш да се върнеш при дядо с празни ръце?

Умбо поклати глава и се замисли.

— Може би са спрели отсреща в Щралау. Оттам най-лесно могат да изчезнат незабелязано. Ще се справиш ли? — В погледа му се четеше съмнение.

Тами се ухили.

— Разбира се. Хайде, качвай се.

Задминавани от коли, те преминаха дългия мост над Шпрее. Някои шофьори им се заканваха. Двама души на колело! Имаха късмет, че не ги срещна полицай.

Щралау е разположен на полуостров и някога е бил истинско рибарско село. По-късно тук се заселили много моряци и когато умирали, били погребвани на гробището с наклонената църквица. Щралау и днес изглежда така, както по времето на нашите прадядовци.

Умбо и Тами спряха пред градинска ограда, на нея вече липсваха няколко летви. Впериха поглед в малката лодка, която се полюшваше върху вълните.

— Да я отвържем и да претърсим брега — предложи Тами.

Умбо се поколеба, но Тами вече се беше промушил през дупката и той предпазливо го последва. Изведнъж Тами се сниши и пошушна:

— Ама че работа! Лодката сигурно е на оня там.

Сега и Умбо забеляза възрастния мъж с морска фуражка и лула, който седеше с въдица на брега.

— Внимавай — прошепна Умбо, — ще опитаме иначе. — И той извика на рибаря: — Хей, господине!

Изненадан, човекът се обърна.

— Тук обикновено никой не минава. Какво искате?

— Сигурно някога сте били капитан.

Мъжът се усмихна.

— Не съвсем, момчето ми. Бях машинист на един влекач. Той имаше висок комин и когато минавахме под някой мост, трябваше да го сваляме. Но вие не знаете какво е това…

Умбо и Тами обичаха да слушат стари истории, но сега си бяха наумили друго, особено Тами, който бе забелязал нещо на брега на отсрещния малък остров.

— Това там вашият стар влекач ли е? — изтърси той.

Човекът поклати глава.

— Моят беше много по-голям. Това са останките на „Вилибалд“. Отдавна трябваше да не е тук, в днешно време имат такава нужда от желязо.

От вълнение дишането на Умбо се учести. И той беше забелязал, че на стария кораб се движат три фигури. Докато обмисляше как да предума възрастния машинист, онзи неочаквано му се притече на помощ.

— Ако искате, идете с лодката дотам. Кога друг път ще видите истински влекач? — Той им подаде един катинар. — Завържете лодката със синджира, иначе ще я отнесе течението.

Колкото повече лодката приближаваше разрушения параход, толкова по-мълчалив ставаше Умбо.

— Няма жив човек. Кой знае какво сме видели.

— Шубе ли те е? — ухили се Тами. — Те са страхливци, иначе нямаше да офейкат.

С едно движение той се прехвърли на борда и с дългия синджир завърза лодката за парапета.

— Е-е-й!

Всички призраци добри лапат каша до зори!^[1] — извика дръзко.

Нищо не помръдна. Умбо събра смелост и последва брат си.

Трите призрака се бяха спотаили зад ръждясалия комин и наблюдаваха двете момчета, които предпазливо се приближаваха откъм предната палуба.

— Направи нещо! — изсъска Румпи на Великана. — Ти си най-силният.

Ото се размърда и мускулите му заиграха. Ема го сръга и му пошепна нещо в ухото. Приведен, Ото заобиколи рубката. Румпи не издържа. Последва Великана, като му шепнеше злобно:

— Трябва да се биеш, а не да бягаш!

Ото толкова силно блъсна дребосъка вътре в рубката, че той се препъна и едва успя да се хване за стария корабен звънец. Разнесе се продран звън.

— Ето ги! — изкрещя Тами и се спусна към рубката. Краката му се препънаха в стоманеното въже, което Вещицата беше опънала, и той се строполи и заохка. Умбо понечи да се притече на помощ на брат си, но Ема хвърли върху главите им някакъв вмирисан стар брезент. Преди двамата да се съвземат, Великана вече беше скъсал синджира. Трите призрака скочиха в лодката и Ото с мощни удари на веслата я подкара обратно към брега.

Умбо и Тами имаха щастие в нещастието. Една млада двойка се разхождаше на водно колело и отблизо бе наблюдавала събитието. Наистина двамата нищо не можаха да проумеят, но когато чуха момчетата да викат за помощ, светкавично се насочиха към разрушения кораб и взеха Умбо и Тами на колелото, въпреки че то всъщност бе предназначено за двама души.

Наистина младите хора не повярваха напълно на разказа на своите спътници, но независимо от това ги оставиха на полуостров Щралау.

— И не забравяйте да уведомите полицията! — извика Умбо след тях. — Търсете лейтенант Мерценбехер!

Призраците се бяха спотаили зад един храст. Засега се измъкнаха от преследвачите, но какво щеше да стане по-нататък? Зад тях се простираше реката, а пред тях — една поляна, на която не се виждаше жив човек.

— Тук е хубаво, братовчеди — обади се Вещицата. — Да изчакаме вечерта. Тогава всички хора си лягат и ние ще проучим какво има на сушата.

— Пак съм страшно гладен — изхленчи Ото. — Наблизо трябва да има село, където можем да поискаме от някоя добра жена чиния супа или парче хляб.

— Глупости! — обади се Румпи. — Не сме оживели, за да обикаляме като просяци. Щом са ме направили… е, такъв, какъвто съм, ще намеря слама и ще я изпреда на злато. С него във всички времена можем да купим онова, от което се нуждаем.

Изведнъж те уплашено се свиха още повече. Зададе се автобус и спря недалеч от тях. Всъщност тук беше последната спирка на линия 34. Шофьорът слезе и седна на една пейка.

— Жълта къща на колела — прошепна изненадано Ема. — Нещо като карета за цяла свита.

— А къде са конете? — осведоми се Румпи.

— Днес хората нямат нужда от коне. Каруците се движат по тяхна заповед. Спомни си за ужасните колички в оная гърмяща дупка. Не видяхте ли по реката огромните кораби без платна и бучащите железни птици на небето?

Ото обаче не откъсваше очи от шофьора, който ядеше сандвич и освен това пиеше кафе от един термос.

— Всъщност това е пътуваща гостилница. Попитайте господин гостилничаря, може да има и печени пилета.

— Само за това мислиш, тиквеник такъв! — скара му се Румпи.

Великана сви юмрук.

— Ако още веднъж кажеш тиквеник…!

Ема сложи ръка на рамото му.

— Тихо! Таз кола може да ни отведе далеч оттук.

— Всъщност това е капан — Румпи проследи с поглед мъжа, който се качи и включи мотора.

Изведнъж Ема се сви още повече.

— Вижте, идват с железен кон.

Умбо и Тами слязоха от колелото и минаха съвсем близо покрай храста.

— Тук са слезли — Умбо посочи лодката. — Значи по посока към града.

— Няма ли първо да върнем лодката? — възрази Тами.

Докато все още се чудеха какво да правят, автобусът бавно потегли. Призраците се измъкнаха от скривалището си и се изпречиха на пътя му. Вратата се отвори и те се качиха.

Напразно момчетата тичаха подир автобуса, размахваха ръце и викаха:

— Веднага спрете! Вътре има призраци!

 

 

Ема, Ото и Румпи мълчаливо се свиха на седалката и учудено гледаха огромните къщи и многобройните коли без коне, които преминаваха покрай прозорците. Скоро се качиха и други хора. Странните им възгласи съвсем объркаха призраците.

— Не се блъскай тъй, идиот такъв!

— Ей, извади си крака от чантата ми!

— Хайде, бутай се навътре!

— Ама че жега!

Неколцина ученици посочиха странните образи и се изкикотиха.

— Може би е някакво работно облекло — предположи едно момче.

— Приличат на някогашни просяци — обади се едно момиче.

Румпи подскочи и изсъска:

— Просяци ли!

Но Ема енергично го върна на мястото му. Положението стана сериозно, когато се качи контрольорка. Тя се насочи първо към призраците, защото бяха седнали непосредствено зад вратата.

— Моля, вашите билети!

Ема заби нос в прозореца. Ото тъпо гледаше пред себе си. Румпи обаче спокойно рече:

— Върви си по пътя, добра жено!

Контрольорката, която познаваше всички номера на пътниците без билет, повтори високо:

— Моля, вашите билети!

Другите пътници постепенно наостриха уши.

Ото леко се поклони.

— Нямаме котлети, добра жено. Не сме месари. Хората наоколо се разсмяха.

— Не си правете шеги! — Контрольорката загуби търпение. — Щом пътувате с автобус, трябва да си платите.

Румпи обърна джобовете си.

— Ние сме бедни хора. Но дайте ми слама. Ще я изпреда на злато.

— Тоя още чете приказки — изсмя се едно момче.

— И си мисли, че е Румпелщилцхен.

Контрольорката се помъчи да остане сериозна.

— Стига глупости! У нас няма толкова бедни хора.

— Тя извади тефтера си. — Значи по десет марки от всеки.

От страх Ото зарони едри сълзи.

— Да не се бяхме качвали в тая дяволска кола! — изхленчи той.

Контрольорката изобщо не се трогна.

— Ще платите ли или не?

Ема се помъчи да запази достойнство.

— На кого е този… автобус?

Нахалното момче отново се изсмя.

— На всички нас, това е народна собственост, лелче.

Вещицата подигравателно изгледа пътниците.

— Ако е на всички ви, защо тогава пуснахте пари в кутийката?

Сега се разсмяха почти всички пътници, а едно момиче се провикна:

— Тия май са от времето на Хензел и Гретел!

Някаква възрастна жена се надигна и започна да рови в чантата си.

— Мога да ви дам пари за билети — съчувствено се обърна тя към Ема, — и аз съм си забравяла портмонето.

— Никаква милост към пътници без билет — строго каза контрольорката и три пъти натисна бутона за спиране.

Автобусът спря тъй рязко, че Ото падна на колене точно пред контрольорката.

— Смилете се! — умолително произнесе той.

Такова нещо не се беше случвало на жената през нейните седемнайсет години служба.

— Вие май не сте с всичкия си. Няма да ви искам документите! — каза тя после спокойно. — Веднага слизайте!

Ема и Ото побързаха да изпълнят това нареждане, но Румпи злобно изръмжа:

— Не се подчинявам на жени!

Вълна от смях заля автобуса, а шофьорът сграбчи ритащия дребосък, грубо го свали на тротоара и отново седна зад кормилото.

— Спокойно, братовчеде! — прошепна Вещицата на Румпи. — Скоро ще научим техните нрави и обичаи.

 

 

Междувременно лейтенант Мерценбехер се беше върнал в лунапарка. Но нито старите Крьогерови, нито Кекс можаха да му кажат нещо ново — освен че на всичко отгоре Умбо и Тами бяха изчезнали. А тъкмо с тях двамата искаше да разговаря лейтенантът. Докато размишляваше дали да не разгледа влакчето на ужасите, обадиха се по радиотелефона. Ставаше дума за някакво водно колело, един стар влекач, една открадната лодка и три изчезнали призрака. Звучеше доста неправдоподобно, но лейтенантът искаше да провери всичко.

— Карай към Щралау! — заповяда той на старшина Данапел, шофьора, и се обърна към Кекс. — Идваш с нас. Заедно ще намерим братята ти. Ако ме пращат за зелен хайвер, ще им се случи случка!

Колата се понесе със съскане по завоите. Синята лампа и сирената караха другите превозни средства страхливо да се отдръпват. Кекс щеше да се пръсне от гордост и не откъсваше поглед от смелчагата на волана. Внезапно той така рязко спря, че Кекс за малко не падна от седалката. Данапел блъсна вратата и се затича към две момчета, които седяха на едно колело.

— На вашите години трябва да знаете, че това превозно средство не е за двама души.

— Искахме само…

— Млък! Сега говоря аз.

— Само че не много дълго! — обади се Тами. — Иначе духовете ще офейкат.

Лейтенантът свали стъклото на прозореца и се провикна:

— Всички, които се наричат Крьогер, да се качват! И не забравяйте колелото!

След като изслуша момчетата, лейтенантът заповяда на Данапел да се движи точно по линията на автобус 34 и извика още две радиоколи на помощ. Но вече бе минало много време.

Междувременно автобусът беше стигнал другата крайна спирка. Шофьорът седеше на една пейка, развиваше втория си сандвич и се изненада, когато три полицейски коли заобиколиха автобуса му.

Той с готовност разказа на лейтенанта какво се беше случило по време на последния му рейс. В състояние бе и да опише съвсем точно трите лица, за които ставаше дума.

Лейтенант Мерценбехер замислено се вторачи в децата. В този момент той реши да гледа по-сериозно на тях и на цялата история.

— Сега отиваме в управлението и ще издействаме заповед за издирването им.

— Може ли да дойдем и ние? — колебливо попита Умбо.

— Може — лейтенантът се засмя: — Дори трябва. Вие сте най-важните ми свидетели.

 

 

Призраците вървяха по улицата като замаяни и се стряскаха всеки път, когато покрай тях профучаваше някоя кола. Пред един магазин за плодове и зеленчуци съзряха щайги със сочни жълто-зелени ябълки и тогава Ото не можа да се сдържи. Протегна ръка и напъха пет ябълки под жилетката си. Но управителят забеляза кражбата и изхвръкна навън, като ругаеше. Тримата побягнаха напосоки, а пазителят на ябълките се отказа от преследването още на другия ъгъл, точно пред входа на метрото. Там Вещицата бе отвела двамата си спътници.

— Бързо в подземието! По-сигурно е!

Сега стояха на препълнения перон, в часа на най-голямото движение, наблюдаваха как хората слизат и се качват по стълбите на двата изхода и страхливо се притискаха към стената на будката за вестници. В тази блъсканица дори три толкова странни фигури не правеха впечатление.

— Трябва да се държим точно като тях — прошепна Вещицата на двамата си спътници.

— Какво искат всички тия хора? — попита Ото учудено. — Дали тук скоро ще поднесат ядене?

Румпи обаче се вълнуваше от съвсем други мисли.

— Ако можем да ги прогоним на слънчева светлина, хубавият дворец ще остане само за нас.

В този момент се зададе влак и с двата си фара, които горяха като дяволски очи, и с мощното си боботене изплаши призраците почти до смърт.

Ото закри с ръце лицето си и измърмори, треперейки от страх:

— Милост! Милост, господарю на всички духове!

Ема го сръга в ребрата.

— Я погледни по-добре, гламчо! Това е просто един пораснал автобус.

Пътниците се блъскаха на тълпи пред вратите, пречеха на слизащите и всички наведнъж нахлуха в почти празния вагон.

Румпи злорадо тупна с краче и се изкиска:

— Ей сега ще се сбият.

В този момент обаче го стресна гласът на началник-гарата от високоговорителя:

— Посока Зоологическата градина — отдръпни се от вратите!

Ото с уважение погледна нагоре.

— Господарят на този дворец се обърна към нас, но какво искаше?

Вещицата се почеса зад ухото.

— Внимавайте! Може би още веднъж ще дойде някой такъв автобус. Тогава напред, братовчеди!

— Но ако навеки ни отвлече в мрачния рудник? — възрази Румпи.

Ото се бе поотдалечил и наблюдаваше хората, които на самообслужване купуваха „Берлинер цайтунг ам абенд“. На третия път сам посегна, седна на една пейка и несръчно отвори вестника, като се опитваше да подражава на мъжа до себе си. Непознатият изненадано го загледа, защото му направи впечатление, че чудакът държи вестника наопаки. На страницата имаше снимка на голям кораб с платна.

— Какво ново, съседе? — ухили се мъжът.

Ото развълнувано посочи вестника.

— Един кораб се е обърнал.

Мъжът почука с пръст по челото си и стана.

Ото ядосано смачка вестника и го хвърли на земята. Тогава другият заплашително рече:

— Ей! И вкъщи ли правите така? — И заповеднически посочи кошчето, в което имаше и други вестници.

Ото изръмжа, наведе се и напъха вечерния вестник в кошчето за боклук. Някой го дръпна за ръкава и той стреснато подскочи. Но беше Вещицата.

— Внимавай! — изсъска тя. — Идва пак. И не прави път на другите, иначе ще бием на очи.

И Ото направи каквото можа. Щом се появи влакът по посока на Александерплац, Великана бързо пое въздух, разпери ръце и като валяк намете хората във вагона, така че те се запремятаха един през друг. Изобщо не се изненадаха, бяха свикнали с това.

Когато след няколко спирки един призрачен глас отново заповяда: „Александерплац!“, тримата послушно последваха останалите пътници, но скоро се объркаха в лабиринта от стълби и коридори.

Румпи дръпна вещицата за ръкава и ядосано измърмори:

— Вървите ли вървите, но всъщност къде отиваме?

Ото спря.

— Искам да изляза от това подземие. Няма слънце, няма небе, задушавам се, мили боже.

Ема му намигна.

— Където има рудник, има и планини.

А от планинския масив

светът е още по-красив!

Хайларипи — хайлариф! — весело изпищя тя.

Някакъв мъж с дипломатическо куфарче изгледа Ема, поклати угрижено глава и попита:

— Не се ли чувствате добре, млада госпожо?

За щастие бързаше.

Румпи с любопитство загледа картинките, кошничките и чантичките във витрината на един магазин за художествени занаяти. Протегна ръка и се блъсна в стъклото.

— Сатанинско дело — измърмори той и продължи с отмерена крачка.

Изведнъж Ото спря и лицето му засия. Най-после и на него му беше хрумнала добра идея.

— Какво ще кажете, братовчеди, ако поискаме да ни отведат при царя на тая страна и му предложим услугите си?

Румпи подигравателно се захили:

— Врели-некипели! Още малко и сам ще стана цар, и тогава трябва да ми служите.

— Добре го рече — сграбчи го Ема за ръката, — но първо трябва да се измъкнем от тоя рудник. Иначе да си бяхме останали в оная боботеща дупка.

— Вижте! — Ото посочи ескалатора в края на коридора. — Там има истинска стълба. Сигурно води към светлината.

Но това беше ескалатор, който се задвижва едва тогава, когато пътникът пресече светлинната бариера пред първото стъпало. Тъй като призраците, разбира се, имат още по-малко понятие от фотоклетки и електроника, отколкото един тукашен ученик в четвърти клас, Румпи не предположи нищо лошо, когато сложи крак на първото стъпало.

Металната гъсенична верига се задвижи и понесе левия крак на Румпи, десният остана на твърда земя. Туп! — дребосъкът лежеше по лице, а Ема и Ото се запревиваха от смях.

— Помощ! Помощ! — изпищя Румпи. — Това не е стълба! Това е жива змейова опашка!

Ото се втурна натам, спъна се и той, отскочи назад и направи отчаян опит да слезе по стълбата.

— Какво се правите на идиоти! — изруга Вещицата. Скочи решително след другите двама и мигновено се приземи на задните си части.

Призраците викаха и се вайкаха един през друг. Всеки път, когато някой от тях успяваше да се изправи, другият го събаряше отново, търсейки опора, но въпреки всички „ах“ и „ох“ ескалаторът, каквато му е работата, изведе странните пътници на дневна светлина.

Една възрастна дама неодобрително поклати глава след тях и измърмори:

— Как може човек да е толкова пиян посред бял ден!