Клаус Улрих Визнер
Призраци под виенското колело (10)

Легендата за магьосника Витенбарт

Децата заедно с дядо Крьогер тръгнаха по коридора.

— Защо ни намигна? — попита Кекс.

Дядо Крьогер хитро се засмя.

— Помислете си само — приятелят ми Лампрехт е учен. Затова по принцип не вярва в духове. Не може и да си го позволи, иначе би умрял от ужас в такъв стар замък. Нека смята нашите бегълци за безобидни граждани. Така поне няма да пречи на разследванията ни.

— Да — каза Тами, — но как ще развалим магията?

Дядо Крьогер се почеса зад ухото.

— Трябва да посолиш опашката на заека, за да го хванеш по-лесно.

— Ама че глупост! — обади се Умбо.

След като дядо Крьогер се убеди, че стаята е приготвена изрядно, каза:

— Хайде, оправяйте се. Сигурно страшно ви се спи след този уморителен ден. Лека нощ.

— Все пак малко ме е страх — Кекс огледа високата мрачна стая и погледът й се спря на две старинни легла със завеси. — Там ще спите вие — нареди тя и остави сака си върху малката кушетка. — Това е най-доброто за мен и Ервин.

Съблече пуловера си и пристъпи към масичката, на която бяха сложени леген и кана с вода.

Умбо огледа почернялата от сажди камина, върху която беше поставен висок свещник, и попита брат си:

— Имаш ли кибрит?

Както обикновено Тами бе помислил за всичко. Изтърси раницата си на едното легло и запали свещите. На трептящата им светлина картините по стените добиха тайнствен вид. Рицарите и благородните дами сякаш намигнаха на децата.

— Братле — възкликна Тами, — ама как са си живели! Само са яздели и са се дуелирали, от време на време са ходели на лов и са убивали по някой тлъст глиган. Ах, сега да можех да си похапна, и то червено зеле с кнедли, както го прави баба.

Кекс се намъкна под одеялото и притисна мечето до себе си.

— Страх ме е! — прошепна тя.

Тами седна на ръба на леглото й и бащински рече:

— Няма от какво, Кексилайн, ние ще те пазим!

— Значи тук ни е сервирано — Умбо пристъпи към една масичка. — Бутилка сок и три чаши, букет цветя, джобно фенерче и дори нещо за четене — „Историята на замъка Фалкенщайн“ и „Легенди от Харц“.

Кекс на секундата скочи от леглото.

— Това е за мен!

Скоро всичко утихна. Тами блажено поглъщаше последния сандвич с бял хляб. Умбо се информираше, че замъкът Фалкенщайн е на повече от 800 години, кладенецът е дълбок 20 метра, а отбранителната кула е висока 36 метра.

Изведнъж Кекс възбудено извика:

— Слушайте! Невероятна история! — И тя зачете: — Легенда за магьосника Витенбарт. — Четеше много добре. — В Дидиановата пещера над долината на Зелке от незапомнени времена живеел магьосникът Витенбарт. Садял в градинката си зеле и магданоз, една опитомена сърна му давала мляко и масло, а за зимата си печал въглища като истински въглищар. Ако му се доядяло месо, хващал тлъст лалугер или убивал със стрела, която винаги достигала целта си, тлъст глиган. Бута обаче опушвал на огъня и го окачвал на вратата на някой беден дървар. Поправял покривите, които разрушавал есенният вятър, варял билкови отвари срещу най-различни болести и казвал на всеки, който пожелаел, добра дума и още по-добър съвет. Навред го обичали и почитали.

— И защо — нетърпеливо попита Умбо — да е бил магьосник?

— Не знам — отвърна Кекс, — чета по-нататък: „Преди стотици години война опустошила земите наоколо както никога дотогава. Много от хората, които се спасили, станали коравосърдечни, защото войната изпепелява не само земята, но и човешките сърца. При Витенбарт в пещерата идвали един след друг нещастниците и изплаквали мъката си, и веднъж той сам тръгнал да раздава справедливост по тия места.

Тъкмо тогава била починала графинята на замъка Фалкенщайн. Горчиво я оплаквали надлъж и шир, защото добрата жена винаги откликвала на чуждите страдания. Изпращала в селото по някой чувал брашно и бъчва солено месо. Сега обаче във Фалкенщайн се разпореждала дъщеря й Ема. Тънка и стройна като ела, със златисти коси и ангелско лице, но със сърце на сатана. За нея селяните и прислугата стрували по-малко от добитъка в оборите, а един просяк бил по-нищожен от бръмбара, който можеш да смажеш с крак.

Витенбарт не искал да повярва в това и решил да изпита хубавата графиня Ема. В образа на гърбава старица застанал пред портата на Фалкенщайн и помолил благородната девица за малко хляб и вода. Ема тъкмо се канела да отиде на лов с оръженосеца си и изкрещяла на лъжливата бабичка: «Махай се от очите ми, гадна вещице, закриваш ми слънцето!» Старицата не помръднала и разплакана прегърнала краката на Ема. Тя обаче заповядала на оръженосеца си да хвърли жената от една стръмна скала в рова и извикала подигравателно подире й: «Като си счупиш врата, няма да имаш нужда от хляб и вода!»

Тогава Витенбарт приел истинския си образ и проклел графиня Ема. Красивата девица се превърнала в неподвижна дървена вещица, стара, грозна, с гърбица и нос на кукумявка.“

Момчетата бяха затаили дъх.

— Да пукна, ако това не е нашата лелка — възбудено произнесе Тами.

— Това е само легенда — с пренебрежение каза Умбо, но сърцето му лекичко се сви. Затова снизходително добави: — Чети по-нататък, Кекс.

„Веднъж Витенбарт научил за орда наемни войници, които още не искали да разберат, че войната е свършила. Вилнеели в местността около Харцгероде, нападали и плячкосвали. Тогава Витенбарт излязъл насреща им като мършав селянин и водел за въже крава, толкова дръглива, че можел да окачи дрехите си на кокалите й. «Хей, другари — извикал водачът, едър фелдфебел на име Ото, — обедът ни идва на четири крака. По-добре мършаво печено, отколкото нищо.»

Селянинът умолявал наемните войници да му оставят животното. Единствено му било и той се нуждаел от него, за да възстанови разореното си стопанство. Можел да им предложи в колибата си глътка мляко и хубава овесена каша. Дожаляло им на коравосърдечните войници за селянина и те въпросително погледнали своя фелдфебел. Но той алчно изревал: «По дяволите, овесена каша и птичи тор! Месото си е месо!» И с дълъг нож пробол бедната крава.

Тогава Витенбарт приел истинския си образ и проклел фелдфебела. Тоя се превърнал в страшен дървен великан с опулени очи и дебели бърни на голямото си глупаво лице.“

— Почакай — намеси се Умбо, — сега Витенбарт е трябвало да омагьоса Ото също като хубавицата Ема, значи да го превърне в мършав селянин.

— Да, да — забележката ядоса Тами, — или в тъпо говедо. Мислиш ли, че магьосниците спазват някакви указания? Нататък, Кекси!

— „Витенбарт научил, че голям глад гонел бедните хора от града Баленщет, защото на всичкото зло се случила и неплодородна година. Княз Румполд фон Стоп обаче се разполагал в замъка си над града и хамбарите му пращели от зърно, алчно събирано през по-добри години. Тогава Витенбарт в образа на градски писар отишъл в замъка и почтително помолил княза да отвори хамбарите си, за да се снабдят хората с жито. Който нямал пари, щял да се отплати на княза с вярна служба. Най-важно било хората да не замесват повече тесто с трици и кора от дърво. Княз Румполд погледнал мнимия писар с коварните си очички и рекъл: «Ела с мене, драскачо!» И двамата се отправили към хамбарите в двора. Князът заповядал на един слуга да отвори вратите и пред тях се открили цели планини от ръж, жито, овес и ечемик.

— Една четвърт от това ще нахрани и задоволи за през зимата целия град, ваше сиятелство.

— Врели-некипели — изврещял Румполд. — Ще продам зърното чак напролет. Тогава така ще се търси, че за кило зърно ще искам кило злато.

Писарят се приближил до княза и произнесъл твърдо:

— Щом е така, господарю, трябва да знаете, че долу в града чакат готови повече от сто занаятчии. Ако им занеса лоша вест, още тази нощ със сила ще отворят хамбарите.

Гняв обзел княз Румполд. Измъкнал факлата от ръцете на слугата и я хвърлил в хамбара. Докато пламъците алчно поглъщали зърното, Румполд изкрещял: «Нека дойдат! Мене глад никога няма да ме мъчи.» Заскачал и затанцувал като луд около горящите хамбари — и тогава проклятието на Витенбарт веднага го превърнало в дървена фигура на злобното джудже от приказките Румпелщилцхен.

На тримата злосторници, госпожица Ема, фелдфебела Ото и алчния Румполд, Витенбарт извикал: «Едва когато дървените ви тела се потопят в повече вода от сълзите, пролени някога заради вас, ще оживеете пак, но в образа, който съм ви дал!»

Тук свършва легендата и никой не знае какво е станало с трите дървени фигури.“

Кекс затвори книгата и тържествуващо рече:

— Но ние знаем!

Умбо я измъкна от ръката й и я запрелиства.

— Тук някъде трябва да е написано как могат да се омагьосат отново.

Внезапно се разнесе злобно хихикане. Децата стреснато се обърнаха. Румпи се беше свил на един стол в средата на стаята и произнесе със скърцащ глас:

— Никога няма да научите.

Кекс изпищя и се напъха под завивките. Умбо закри с ръце лицето си. Тами обаче набра смелост и направи крачка напред към гадното човече.

— Не си въобразявай, че ще ни уплашиш с твоите трикове. Хайде да поприказваме разумно!

Румпи се захили.

— Погледни в камината, нахално момченце, там ще зърнеш една тайна!

— Недей, Тами! — предупредително извика Умбо, но Тами взе фенерчето и освети почернелия отвор.

— Нищо не виждам — обърна се той.

От Румпи нямаше и следа. Някъде далеч се разнесе ужасният му кикот.

Лека-полека и Кекс, и Умбо се опомниха.

— Вече разбраха — обади се Кекс, — че знаем всичко за тях. Сега ще ни преследват.

Умбо повдигна рамене.

— Първо трябва да говорим с дядо. Сигурно ще измисли нещо. — Той скочи. — Може би просто ще се върнем в Берлин?

Тами се почука с пръст по челото си.

— Да оставим тия гадини без наблюдение? Дрънкаш глупости!

— Може би ще тръгнат след нас. Ще ги примамим във влакчето на ужасите и ще ги затворим — несигурно каза Умбо. Не беше много убеден в предложението си.

— Защо ви е така страх от тия дървени комедианти? — Тами беше изпълнен с презрение. — Те са герои от някаква стара приказка, не могат да сторят нищо на днешните хора. Иначе отдавна да са се опитали.

— А какво стана преди малко в бюфета, умнико? — обади се Кекс. — Вещицата не ни ли омагьоса?

— Това беше само трик — отвърна Умбо. В никакъв случай не искаше да мине за страхливец пред по-малкия си брат. — Чел съм, че му викат хипноза. Някои лекари така могат да приспят пациентите си.

— Не е хипноза — възрази Кекс, — а наркоза и за нея бият инжекция. Нали така ме оперираха от сливици.

— Знаят някои нещица — отстъпи Тами. — Как онова човече е влязло тук? Във всеки случай не през камината.

— В такива стари замъци — каза Умбо — понякога има тайни врати.

Момчетата внимателно заоглеждаха стените. На едно място при почукване на ламперията действително се разнесе глух звук.

— Тук има нещо — Тами замислено се облегна на стената. В този момент тя се отвори назад. Той отскочи встрани. Откри се мрачен отвор с множество паяжини.

— Ама че работа! — измърмори Тами възхитено.

— Ела да видиш, Кекс!

Но тя не помръдна от мястото си.

— Да почакаме, докато дойде дядо.

Тами взе фенерчето.

— Сега ще разберем всичко. Идваш ли, Умбо?

Умбо поклати глава.

— Знаеш ли, по-добре да пазя тук. Една такава врата може да се затвори…

Тами вече бе изчезнал в тъмната дупка. Чуваше се как изкачва някаква стълба.

— И после не можеш я отвори! — провикна се след него Умбо и смутено погледна Кекс. Тя седеше със свити колене на леглото и гледаше към тавана. Над тях се чуваха стъпки, скърцаха дъски.

Изведнъж ясно прозвуча гласът на Тами.

— Хора, елате при камината!

Умбо колебливо последва поканата.

— Стълбата води към тавана — извика Тами през тясната шахта. — Ако имах въже, можех да се спусна чак в мазето.

Кекс бързо изтича до камината:

— Тами, веднага се връщай! Ще се закълнем, че тук, в замъка, винаги ще бъдем заедно.

След четвърт час дядо Крьогер влезе в стаята, за да пожелае лека нощ на децата. Тами лежеше в леглото по гръб и хъркаше с отворена уста. И Кекс спеше със спокойна усмивка, притиснала до себе си мечето Ервин.

Само Умбо беше още буден и се ровеше в книгата с преданията.

— Дядо — прошепна той, — ще ти разкажа нещо невероятно.

След като момчето завърши разказа си, дядо Крьогер известно време поклащаше глава. После каза:

— Да помислим логично. Водата е съживила фигурите, може би не за пръв път, това обаче никога няма да разберем. Но как да ги заловим?

— Може би с огън?

— Много е опасно, на всичко отгоре тук, в замъка.

— Или отново да ги примамим във водата?

— Но, Умбо, ти сам каза, че тук се чувстват много добре. Хайде, спи сега, момчето ми! Ако има нещо — стаята ми е точно до вашата.

Дядо Крьогер внимателно затвори вратата след себе си и слезе по витата стълба на двора, за да подиша малко чист въздух. Когато погледна към Рицарската зала, стори му се, че три светлинки се движат зад прозорците.

— Деца, деца — измърмори той на себе си, — с какво само се захванах! Да ми беше казал някой, че в тоя замък още има призраци, никога нямаше да му повярвам.

Не можеше да предположи обаче какво огромно желание бе обзело красивата някога Ема още веднъж сама да обходи стаите, където беше израсла. Наистина много неща се бяха променили с течение на времето, но тази зала, чиито стени бяха отрупани с ловни оръжия и препарирани животни, трябва да беше женската стая, в която преди векове висеше люлката на малката благородна девица. Ема духна пламъчетата на свещника. В стаята нахлу мека лунна светлина. Каква беше оная песен, която някога й пееше бавачката? Ема се усмихна и тихичко затананика:

В леса мъгли пълзят

към лунни висоти.

Навън щурци цвъртят.

Принцесо, спи ми ти!

 

Над Фалкенщайн в нощта

фъртуна зла пищи

и стене в крепостта.

Принцесо, спи ми ти.

 

Спокойно и без страх

сърцето ти тупти.

Аз нежно те приспах.

Принцесо, спи ми ти!

 

Вечерница-звезда

над тебе да блести,

да пази от беда!

Принцесо, спи ми ти!

Вещицата се разхълца и се отпусна на един стол.

— Защо ме напусна добрата ми звезда? — прошепна тя. — Не ми остава нищо друго, освен да бъда лоша до края на дните си.

Тя избърса сълзите от лицето си.

— Но аз искам да живея и да мисля, че съм човек като всички други!

Ото и Румпи също не спяха. Стояха високо горе, на площадката на отбранителната кула и погледите им се рееха над планините и долината на Зелке и стигаха чак равнината, където тук-там все още блещукаха светлинки.

Румпи разпери ръце и с достойнство рече:

— Погледни тая земя, смели Великане! Някога беше моя — със замъци, градове и села, с гори, поля и воденици — и отново ще бъде моя, тъй като съм бил и ще си остана княз Румполд.

Ото се наведе над дървения парапет.

— Преди да стана наемен войник, бях каменоделец, зидар, разбираш ли? Там долу стената има такива пукнатини и дупки, че боже опази. Но аз ще я поправя.

Румпи ядосано го погледна отстрани.

— Най-напред трябва да завладеем замъка Фалкенщайн, но това може да стане само със сила.

— Зидарството — рече Ото замечтано — е изкуство. Първо трябва да забъркам вар и пясък в дървеното корито, та чак мехури да се появят. Да се получи не много рядка, но не и много гъста смес.

— Врели-некипели! — изсъска злобно Румпи. — Как можеш да говориш за такава низка работа, тиквенико, когато е нужно да превземем замъка? Трябва да направим нещо. Бързо, ти казвам!

Ото повдигна рамене.

— Но не сами. Първо да попитаме Ема. Тя е умна като никоя друга и ще каже: само заедно сме силни.

— Ема! Ема! — презрително рече Румпи. — Струва ми се, че не е никаква вещица. Щеше ли иначе да остави живи лошите деца? — Той хвърли дебнещ поглед към Великана.

— Бил си наемен войник, убивал си. Не искаш ли…

Ото ужасен отстъпи.

— Господарю! Бих се честно, гърди срещу гърди, с оръжие в ръка, но само защото трябваше. Никога не знаех за кого и за какво. И днес ще се бия, но нивга срещу дечица. За добър господар и добро дело още веднъж ще си продам кожата!

Румпи му подаде ръка.

— Готово! От днес си мой придворен и ще се подчиняваш на моите заповеди. Скоро отново ще бъда княз фон Стоп.

Ото се поколеба.

— Как ще го направиш?

Румпи недоверчиво се огледа, преди да отговори.

— Тук, в замъка, пазят прочутия саксонски меч. Който се сдобие с него, притежава чудотворна сила.

Ото въздъхна.

— За какво ми е меч? Бих предпочел добра мистрия.

Румпи го подръпна за ръкава.

— Мога — лукаво рече той — да те направя управител на конюшнята.

Тъй като Ото мълчеше, бившият княз величествено добави:

— И ще заповядам да ти доведат готвач и сладкар от Ориента.

— Господарката на замъка обеща — засия Ото, — че ако поправя стената, ще получа две дебели наденици със салата и освен това една силна ракия от горски малини.

Румпи ядосано тупна с крак и изрева:

— Проклети гладнико! Ще те наредя аз тебе! Накрая сам ще се върнеш в боботещата дупка. — Вдигна глава, ухили се лукаво и заклинателно произнесе: „Щом в Седмака слънце грее, а отгоре пада…“

— Недей, недей по-нататък! — изохка Великана с изкривено от страх лице. — Дай ми време, добри господарю, искам хубаво да обмисля всичко.