Клаус Улрих Визнер
Призраци под виенското колело (13)

Злато или сняг

— Най-добре останете в стаята си — каза дядо Крьогер на внуците си, — там сте на сигурно място. Аз отивам в канцеларията и ще опитам да се свържа с Берлин. Господин Лампрехт твърди, че това понякога трае с часове. — Ах — той бръкна в джоба на жилетката си, — за малко да забравя. Баба ви е изпратила пощата от мама и татко.

Всички изведнъж се втурнаха към голямата цветна картичка, която показваше вълнолома, фара, новия квартал и интерхотел „Нептун“. Умбо стигна пръв и прочете на глас какво бе написала мама Крьогер.

Мили помощници на баба и дядо!

Пътувахме добре. Влакът закъсня само с половин час. Стаите ни са прекрасни. Гледат право към морето и ние виждаме многото кораби, които пристигат в пристанището от чужди страни. Всеки ден ходим на плаж и се къпем в морето. Татко за съжаление изгоря, защото не искаше да ме чуе. Малките са много послушни, надявам се, и вие. Умбо и Тами, сигурно се грижите за Кекс и не я ядосвате? Харесва ли ви още лунапаркът? Е, баба пак ще ви поглези. Още не сме получили писмо от вас, но сигурно ви занимават други работи. Между нас казано, най-хубаво е, когато и седмината сме заедно. Трябва да измислим нещо за другото лято, тъкмо се провиква татко.

Целуваме ви нежно за лека нощ

татко, мама, Никол и Руджеро

Поздрави също на баба, дядо и мечето Ервин

 

П.П. Умбо и Тами, обличайте всеки ден чисто бельо, дала съм ви достатъчно!

— Типично за мама — изръмжа Тами. — Да бяхме тръгнали с цял гардероб за замъка? Те са си добре. Къпят се всеки ден в Балтийско море. Фантастично. А ние тук си блъскаме главата как да върнем тъпите призраци в Берлин!

Той завистливо заразглежда цветните снимки.

— Кой ги пусна да избягат? — с укор каза Кекс. — Сега заедно ще напишем писмо до Варнемюнде. Мама и татко трябва да научат какво е станало.

Умбо почука с пръст по челото си.

— Ти си и ще си останеш глупава малка кукличка! Да развалим чудесната им почивка! Татко ще се качи на следващия влак и на бърза ръка ще дойде във Фалкенщайн. Мама ще остане на Балтийско море с двете хлапета и от грижи ще свали десет килограма и, бездруго е толкова слаба. Или смяташ, че татко ще донесе пълен куфар със сняг от плажа във Варнемюнде?

Кекс наведе глава и мълчаливо се съгласи с брат си.

— Я по-добре да помислим — върна се към темата Умбо — дали вълшебното заклинание ни върши работа или не. Ти си умно момиче, сигурно веднага си го научила наизуст!

Кекс поласкана се усмихна.

— Разбира се! Ако призраците се посипят със сняг и се заплюят.

— Тоя странен доктор май не е бил с всичкия си — ядоса се Тами. — През юли тук изобщо не вали сняг, антинаучно е!

Умбо се замисли.

— Може би става и сладолед?

— Ванилов или шоколадов? — изхихика Кекс. — Но тогава заклинанието щеше да звучи така:

Щом в Седмака слънце грее,

а се сипе сладолед,

значи, че за вас добре е —

яжте, призраци, наред!

Тами единствен се разсмя.

— Глупости! — ядоса се Умбо. — Веднъж в час по химия стана дума как се прави изкуствен сняг. Да бях внимавал повече!

— Ами второто заклинание? — не се сдържа Кекс. — Ако това за добрите дела е вярно, всичко ще завърши съвсем иначе.

— Да, да — раздразнено рече Умбо, — бедничката принцеса Ема. Но сега тя е вещица и мястото й е във влакчето на ужасите.

— Така ли? А Ото? — възрази Тами. — Ако не беше той, Кекс и дядо още да са долу в тайния проход. Само малко трябва да се префасонира. От него нашият треньор ще направи шампион тежка категория.

— Струва ми се, че тия гадове са ви завъртели главата. — Умбо се тръшна на леглото. — Хайде на бас, че ще ми хрумне нещо за снега?

 

 

В берлинското управление на народната полиция майор Булерян отново подръпваше крайчеца на ухото си.

— Най-странният случай в дългата ми кариера — каза той на лейтенант Мерценбехер. — Тъпчем на едно място. Днес сутринта дори трябваше да се явя пред генерала. Той беше… е, малко нетърпелив и заяви, че случаят трябва да приключи за три дни. Още веднъж погледнах във всички учебници по криминалистика. Както можеше да се очаква: нито дума за призраци и методите за тяхното залавяне. За какво досега можем да ги подведем под отговорност? За кражба на носени дрехи, също така за прахосмукачка и две кила месни изделия, евентуално и за застрашаване на транспорта при онази теснолинейка. А в замъка нямат ли провинения?

Лейтенант Мерценбехер поклати глава.

— Там е работата. Държат се като общественополезни граждани, но това може да е измама. Може би заклинанието ще ни помогне да ги превърнем отново в заявените изчезнали предмети. Разбира се, записах на магнетофон телефонния разговор с гражданина Крьогер и се посъветвах с професор Хаухехел, специалист по приказки от Академията на науките. Той ще проучи нещата и ще ми изпрати мнение след около четири седмици. Но тогава юли отдавна ще е минал.

Майор Булерян започна да дърпа ухото си много силно и лейтенантът се уплаши, че то ще се скъса точно в негово присъствие.

— Вашите предложения, другарю Мерценбехер — произнесе накрая майорът.

— Първо: влизане във връзка със завода за хладилна техника с цел производство на изкуствен сняг.

— Много сложно!

— Второ: изпращане на специален самолет във Високите Татри или в Кавказ с цел набавяне на истински сняг.

— Много скъпо!

— Трето: утре заминавам за Фалкенщайн и на място решавам какви мерки да се вземат.

— Съгласен, но първо приключете случая в Панко. И тоя път вземете влака. Трябва да пестим бензин.

 

 

Вечерта бе настъпила. В гостната стая, където бе настанена Вещицата, до масата седеше Ото. Режеше хляб и сланина на една дъска и забиваше зъби в глава лук.

— Тежък ден, братовчеди. От работа се огладнява. Вземайте си.

— Ще има буря — хвърли поглед навън Ема. — Чуйте само как вие вятърът около кулата.

Румпи нервно се разхождаше нагоре-надолу.

— Ако можех да разбера как са се освободили старият и детето от тайния проход.

Ото се вторачи в дъската и без да каже дума, захапа парче сланина.

— Досега — Ема подозрително изгледа Румпи — идеите ти не бяха съвсем благородни.

— Врели-некипели! Човеците са много тъпи и не могат да се страхуват като старите германци.

— Или много умни за оная маймунщина на кулата — възрази Ема.

— Във всеки случай изгорих листа с тайната — подигравателно изхихика Румпи. — За оня сняг през месец юли!

Ото се стресна, задави се и се разкашля.

— Да не говорим за това, мили братовчеди!

Ема пристъпи към Румпи и замислено го погледна.

— Трябва да има още една част от магията.

— Глупости!

— Врели-некипели — сряза го Вещицата. — Празни приказки! Глупости! Само това знаеш! Не ще съмнение, че не си бил княз, а по-скоро палячо, който се е премятал по панаирите!

— Млък! — изкрещя Румпи и тропна с крак. — Нали обеща да ми намериш слама, лъжлива жено?

— Само не се карайте — Ото подаде на двамата по една медна чаша. — Пийте, братовчеди, хубаво вино, що ни даде господарят.

— Слама — презрително произнесе Ема — не липсва. Има повече, отколкото в главата ти. — Тя отвори едно чекмедже и извади снопче пластмасови тръбички за пиене.

Румпи ги пое и недоверчиво ги огледа.

— Пъстра слама? От кое поле я събра?

— Поле? Отворете си очите, ваше сиятелство! С такива сламки нашите гости всеки ден пият лимонада в бюфета. В крайна сметка това е благородна слама.

— Е, добре — решително каза Румпи, — знам таванската стаичка, дето е чекръкът. Щом не можем да превземем замъка със сила, ще го купим. Последвайте ме!

Ото тъжно погледна хляба, сланината, лука и виното и се надигна. Свикнал беше да се подчинява. Колебливо се изви към Вещицата. Тя обаче махна с ръка.

— Вървете сами. Трябва да ставам рано. За утре има заявка за трийсет групи. Дори една достопочтена вещица не може толкова бързо да приготви кюфтета и кренвирши.

 

 

Вятърът в камината виеше все по-силно. Но Кекс бе решила да не се плаши повече за днес. Притисна мечето до себе си и погледна изпод завивката. Братята и седяха по анцузи на леглото на Умбо и си шушукаха. Тами повдигна рамене.

— Дори народната полиция не може да направи сняг.

— Затова моята идея е отлична — отвърна Умбо. — Ако стане, няма равни на нас.

— Защо не ми кажете какво сте намислили? — сънено промърмори Кекс. — Знаете, че не съм издайница.

— Спи, Кексилайн — бащински произнесе Умбо. — Днес имаше такива вълнения. Ние ще си побъбрим още малко.

На вратата се почука. Момчетата се стреснаха. Щом разпознаха дядовия глас, Тами се завтече и вдигна резето.

— Тъй си и мислех — момчетата добре познаваха тона на дядо Крьогер. — Отива полунощ, а вие още не сте легнали.

— Деде, мислехме… — запелтечи Умбо.

— Ако веднага не се съблечете и не се напъхате в леглата си, ще забравя принципите си и ще ви натупам.

На вратата той спря и заплашително добави:

— Ако след десет минути чуя някой да гъкне, утре сутринта ви качвам на влака за Берлин.

Тами побърза да спусне резето след него. Умбо извади книжката за Фалкенщайн изпод възглавницата си.

— Това е точният план на замъка. По тази стълба се стига до кухнята. Погледни часовника! Може би ще почука още веднъж.

— Кофите скрих на тавана — прошепна Тами.

Когато двете момчета отвориха тайната врата в ламперията, Кекс вече сънуваше прекрасен сън. Разхождаше се с принцеса Ема по плажа на Варнемюнде. Ема беше с готин дънков костюм и със съвсем къса руса коса. „Винаги съм си мечтала за такава сестричка — засмя се тя и позволи на Кекс да я хване под ръка. — Сега отиваме в млечния бар. Какво предпочиташ, Кекси, ванилов или шоколадов сладолед?“

„Можете да си поръчате ягодов сладолед със сметана, мили дами“ — учтиво каза продавачът. Беше само по бански и ужасно изгорял.

„Нямам пари — смутено промълви Ема и измъкна от деколтето си верижката с паячето от червени камъчета. — Не искате ли да вземете това, господин Крьогер?“

В този момент иззад тезгяха изскочи Румпи и бръкна с нажежения си пръст в кофите със сладолед — веднага замириса неприятно и се разнесоха облаци дим.

Кекс неспокойно се замята в леглото си и измърмори насън:

— Доброто дело е опора…

 

 

Румпи и Ото проникнаха в склада на музея. Тук имаше много предмети, които поради липса на място не можеха да бъдат изложени, но въпреки това бяха толкова ценни, че трябваше да се съхраняват: стари мебели, кани, оръжия, картини и сандъци, за които само господин Лампрехт можеше да каже какво съдържат.

Нощният вятър се усилваше и със свистене нахлуваше през счупения тавански прозорец. Едва не угаси свещите, които Румпи бе запалил с нажежения си пръст. Ото примъкна чекръка и едно столче.

— Златото на монети ли ще бъде или на късове? — полюбопитства той.

Румпи седна и бързо нагласи чекръка.

— Подавай ми сламата — заповяда той на Великана, — но само по няколко сламки.

Ото изпълни заповедта. Чекръкът се завъртя по-бързо. Румпи натисна педала и измърмори с неподвижен поглед:

Миракъл! Чудо става!

Напридам само плява.

Зърното се отвява.

Лирум-ларум-лаурум!

Злато значи аурум!

Вретеното сякаш искаше да изяде пластмасовите тръбички. Свистеше и бръмчеше. Изведнъж нещо силно избуча. От чекръка изхвръкнаха бели снежинки.

Ото изрева и се хвърли на пода.

— Сняг! Сняг! Дошъл е краят!

Румпи спря да върти и закри лицето си с ръце.

Чекръкът продължи да се върти сам. Снежинките се понесоха из стаята и паднаха на земята. Настъпи тишина. Чуваше се само воят на вятъра.

Румпи улови една от летящите снежинки, духна срещу нея и измърмори:

— Странен сняг! Струва ми се, че не ще да се топи. Бързо, Ото, доведи Вещицата.

Ото колебливо стана и с олюляваща се походка тръгна към вратата.

— Още има надежда — извика Румпи след него, — но побързай!

Малко по-късно Ото и Ема влязоха в стаята, където още летяха снежинки. Подът и всички предмети бяха покрити с бял плащ.

Ото изохка и се отпусна на един стол, като трепереше с цялото си тяло.

— Призракът на замъка… разхожда се… с оръженосеца си!

Румпи не му обърна внимание. Събра купчинка снежинки и заповяда на Вещицата:

— Веднага стопи този сняг.

Ема уморено се усмихна.

— Това не е сняг и ти можеш да ме помолиш, но не и да ми заповядаш.

Румпи тропна с крак.

— Наша милост не моли жени!

Ото се хвърли в краката й.

— Ах, любима братовчедке, умолявам те от все сърце, разтопи тоя сняг, иначе с нас е свършено.

Вещицата вдигна очилата на челото си.

— Усещам, че вълшебната ми сила е към края си. Така да бъде!

Още веднъж от очите й изскочиха синкави светкавици. Белите снежинки започнаха да пукат и да димят. Пластмасовият сняг се превърна в сажди.

Румпи подскочи във въздуха и самонадеяно потупа Ото по рамото.

— Спасени сме! — изграчи той. — Стига мрачни мисли, гламчо!

Великана обаче погледна двамата си побратими като тъжно псе.

— Граф Балтазар и неговият оръженосец са по-силни, отколкото ние заедно!

— Няма да търпим непознати в нашия замък — извика Румпи. — Директорът Лампрехт каза: „Бдителността е най-висш дълг“. Последвайте ме!

Ото послушно тръгна след него, Вещицата обаче се прозя:

— Оставете ме! Уморена съм като истински човек.

 

 

Каква обаче беше работата с тайнствения граф Балтазар и мнимия му оръженосец?

Щом забелязаха, че сестра им здраво е заспала, Умбо и Тами се измъкнаха на тавана, където вече ги чакаха две кофи. От плана на замъка знаеха разположението на таванските помещения. Не можеше да се каже, че не ги беше страх. Вятърът свистеше през всички пролуки. Като осветяваха с фенерчето гредите, забелязаха гнезда на кукумявки и гълъби, а освен това паяжини и само паяжини.

— Дали да не се върнем? — пошушна Умбо.

Тами го сграбчи за ръката.

— Чу ли? — Той закри с ръка фенерчето. Двамата се притиснаха до стената. Някой тътрузеше крака по гредите. Една огромна сянка затъмни лунния лъч, който нахлуваше през капандурата.

Тами решително насочи фенерчето нагоре. Светлината заля Великана Ото. Зъбите му затракаха. Той падна на колене и изхленчи с разперени ръце:

— Милост! Милост, благородни графе Балтазар! — После скочи и побягна.

— Все още нещо трака — измърмори Тами смутено.

Този път обаче тракането идваше от зъбите на Умбо. Тами сръга брат си.

— Оня го е шубе повече от нас. Хайде, Умбо, идеята беше твоя.

По най-близката стълба се озоваха в кухнята на бюфета. Бързо отвориха капака на хладилника за дълбоко замразяване и с лъжица изстъргаха снега, който се беше образувал по стените на отделните клетки. Напълнили бяха първата кофа до половина, когато Умбо внезапно се стресна и уплашено посочи прозореца.

— Угаси фенера! — изсъска той.

Двете момчета отстъпиха крачка назад.

— Какво беше това? — пошушна Тами в тъмното. Умбо замълча. Може би се беше излъгал, но му се стори, че вижда лицето на Румпи зад стъклото.

Вятърът, наврял се във всички ъгли на замъка, виеше сякаш по-силно отпреди. Тами събра кураж.

— Ти пък сега — извика така силно той, като че ли сам искаше да си внуши смелост. — Никога няма да намерим сняг толкова лесно.

В този момент отвън се раздаде добре познат глас.

— Удряй, Ото! Аз рекох!

Стената над хладилника изпука и с трясък се срути.

Момчетата навреме отскочиха.

После те самите не можеха да кажат как се бяха озовали през двора и кулата със стълбището в стаята си. Умбо се зави през глава и веднага заспа. Тами обаче дълго време лежа буден и проклинаше тъпите призраци. Жалко за хубавите пържоли и торти в хладилника, помисли той.

Момчетата все пак имаха доверие в дядо си, защото на другата сутрин му изповядаха нощното си приключение. Господин Лампрехт обаче стоеше пред срутената стена и говореше на Ото:

— Отдавна не е имало такава буря като през последната нощ. Е, срещу природните сили човек е безсилен. Стената тъй и тъй отдавна се рушеше. Първо да почистим развалините и после тя хубавичко трябва да се иззида.