Клаус Улрих Визнер
Призраци под виенското колело (7)

Призраците пазаруват

Лейтенант Мерценбехер стоеше пред бюрото на майор Булерян и с удоволствие би си свалил шапката, тъй като бе плувнал в пот. Но беше на работа. Майорът не само пощипваше, той дърпаше ухото си. „Утре пак ще бъде с два сантиметра по-дълго“ — помисли лейтенантът, но високо каза:

— Заградени са всички изходи на универсалния магазин. На всеки етаж съм поставил по трима цивилни. Разбира се, трябва да внимаваме да не настъпи паника. През ваканцията там цари голямо оживление.

— Благодаря за информацията. Но все още не сте направили никакво предложение как да хванем тъй наречените призраци.

— Другарю майор, разрешете да попитам: вярвате ли в приказки?

Майор Булерян сбърчи чело.

— В детската градина ли се намирам или в полицейското управление?

Лейтенант Мерценбехер повдигна рамене.

— За съжаление трябва да установя, че ние, възрастните, не можем да хванем тия, тримата, защото вече не вярваме в приказки.

Майорът се надигна.

— Разбирам. Извънредните ситуации изискват извънредни действия. Повикайте децата!

Така Умбо, Тами и Кекс получиха много отговорна задача. Те бяха изпуснали призраците, значи те трябваше отново да ги хванат или поне да ги накарат доброволно да се върнат във влакчето на ужасите. Разбира се, полицията щеше да помогне на децата. Всички мерки щяха да се обсъдят с лейтенант Мерценбехер, който отговаряше за акцията.

За завист на другите двама Умбо пое радиотелефона, след като лейтенантът му обясни точно как да борави с него.

Умбо натисна бутона.

— Тук централа! Първи пост, обадете се!

После мина на приемане. От уреда прозвуча глас:

— Тук първи пост! Към централата: произшествия няма. Досега призраците не са забелязани.

— Това беше нашият цивилен другар, който се намира в партера при левия ескалатор — поясни лейтенантът. — А сега бързо към универсалния магазин.

 

 

Между многото купувачи трите наши призрака незабелязано се промъкваха покрай рафтовете на отдела за кожени изделия. Ема и Ото като всички останали носеха кошница. Ото постоянно се оглеждаше смаяно наоколо.

— Къде сме попаднали?

— Струва ми се — промълви Румпи, — че се намираме в съкровищницата на цар Питиплач.

— И тук могат да влизат толкова много хора? — недоумяваше Ото.

— Може би я отваря в определени дни за народа си — предположи Ема.

— Врели-некипели! — изсъска Румпи, нетърпящ възражение. — Всички тук са придворни съветници, графове и благороднички.

Той се стресна, когато една продавачка го побутна.

— Господине, вземете си кошница.

Ема и Ото отминаха, сякаш нямаха нищо общо с него, а Румпи попита продавачката:

— Защо, уважаема госпожице?

Тя ниско се поклони и отвърна:

— За да слага в нея господин графът всичко, което му хареса.

Румпи сграбчи една кошница и измърмори:

— Личи си, че съм от благородно потекло.

Той свали от рафта скъпа кожена чанта и на нейно място остави кошницата.

— Все пак — такава кошница е за селянки.

Внезапно усети удар в ребрата. Беше Ема.

— Още са по петите ни тия дяволчета — прошепна тя и посочи към ескалатора, където стояха Умбо, Тами и Кекс и нерешително се оглеждаха.

— Разбирате ли, братовчеди — сериозно каза Вещицата, — те търсят трима. Значи трябва да се разделим за малко. Внимание! Всеки от нас, колкото се може по-скоро, ще потърси в съкровищницата онова, което е нужно за из път. Щом намеря метла, ще ви дам знак и ще отлетим оттука.

И те бързо се пръснаха.

 

 

Умбо тъкмо се канеше да се качи с ескалатора на първия етаж, когато Кекс го дръпна за ръката.

— Не сме огледали всичко, както трябва.

— Стига приказки, кукло — рече Умбо, — те са при радиоапаратите и грамофоните. Какво по-просто — най-хубавите и скъпи вещи най-силно ще привлекат вниманието на призраците!

— Не се карайте — намеси се Тами. — Сега всеки от нас тръгва да ги търси и който ги намери, е най-великият. Аз съвсем точно знам къде ще заваря тия гадини.

При тия думи той изчезна.

— Ще видите какво ще стане! — обиди се Кекс. — Лейтенант Мерценбехер нареди да не се разделяме.

— Стига си пискала, Мики маус такъв! — И Умбо се качи на ескалатора.

Кекс остана сама. Имаше желание да се разреве. Родителите й бяха на почивка и се печаха на плажа, без да подозират нищо. Влакчето на ужасите беше затворено. Баба и дядо седяха тъжни пред своя фургон. А Умбо и Тами се държаха така, сякаш бяха забравили кои са всъщност главните виновници за цялата бъркотия. Кекс преглътна сълзите си и помисли: „А сега на работа, пък ако трябва, и сама ще хвана тия гадини!“

Вещицата стигна до рафтовете на отдел „Домашни потреби“. Измъкна една метла без дръжка, огледа я неодобрително и я върна обратно. На пътя й се изпречи продавачката и Ема попита вежливо:

— Търся метла, голяма и много яка!

Него ден продавачката не беше в особено добро настроение. Тъкмо мислеше за двамата си сина, които постоянно носеха двойки и забележки заради лошо поведение. Затова измърмори:

— Тук продаваме само нормални неща. Ако имате толкова много боклук вкъщи, купете си прахосмукачка!

— Благодаря за съвета, добра жено — отвърна Ема, — а къде се дават тия прахометли?

Продавачката изгледа клиентката и поклати глава:

— Ама на мен не ми дават, за да ви търпя. На третия етаж, електроуреди.

Ема сложи ръка върху рамото й и съчувствено попита:

— Защо си толкова нелюбезна, добра жено? Грижи ли имаш? Или пък дечицата ти са гладни?

Продавачката отблъсна ръката й и изджафка:

— Да не ви хлопа дъската? Да не ви е изпила чавка акъла? Деца и глад? От небето ли сте паднали?

Ема предпочете да се отдалечи с гордо изправена глава, а продавачката се развика след нея:

— И после клиентите се чудят защо имаме лошо настроение!

На третия етаж Вещицата бързо намери щанда за прахосмукачки и внимателно се заслуша в обясненията, които продавачката даваше на една клиентка. Запитана за желанията й, Ема направи усилие и с безразличие отговори:

— И аз искам една… е, как се казва… прахоядачка.

Жената леко се усмихна.

— Добре казано. С колелца или ръчна?

Ема се поколеба.

— Всъщност въздушна. С нея трябва да стигнем много нависоко.

Изведнъж я обзе неприятно чувство, чувство за приближаваща се опасност. Дори хората знаят какво е това. Ема бързо се обърна. Зад нея стоеше момиченцето от боботещата дупка. „Какво може да ми направи — сама се успокои тя. — Никой не знае тайната ни.“ После пак се изви към продавачката.

— С тази ръчна прахосмукачка — тъкмо обясняваше тя — можете да чистите дори паяжини от тавана.

Вещицата с наслада облиза устните си.

— С хубави тлъсти паячета? М-м-м! Вземам я.

Кекс разтреперана наблюдаваше как продавачката настръхна, докато пишеше бележка. „Ама че беля — помисли Кекс, — съвсем сама съм. Ако поне Умбо с радиотелефона беше тук! Какво да правя?“ Вещицата сякаш отгатна мислите на момичето и се обърна. Кекс издържа подигравателния й поглед, макар че я заля гореща вълна.

— Струва точно сто и шейсет марки — каза продавачката.

Ема поклати глава.

— Парите, мила жено — за нас са една такава работа. — Тя извади от деколтето си верижка с амулет. Той представляваше паяк, обсипан с червени камъчета. Кекс изненадано се вгледа. За пръв път виждаше верижката.

— Дай ми прахогълтачката — помоли Ема жената, — и ще получиш това. Носи щастие.

Продавачката никога не бе получавала подобно предложение. Не го намери за много остроумно, но учтиво рече:

— Ако сте си забравили портмонето, ще ви запазя прахосмукачката. На чие име, моля?

Тук Кекс не издържа.

— Не й давайте нищо! — извика тя, а сърцето й лудо заби. — Това е Вещицата!

— Не се ли срамуваш — строго каза продавачката — да говориш така на възрастни хора?

В този момент Вещицата грабна прахосмукачката от щанда и хукна. Тичайки, изкрещя тъй пронизително, че се чу на всички етажи:

— Във висините, братовчеди, във висините, хайларипи!

Малко след това в универсалния магазин настъпи невероятна бъркотия. Запищяха свирки и се разнесоха викове:

— Дръжте ги! Да не избягат!

Не само Кекс бе предизвикала тази акция. След като се раздели с другите двама, Тами се насочи право към отдела за хранителни стоки. Тук той бързо забеляза Великана, който се въртеше пред щанда за месо и не откъсваше алчен поглед от него. Тами опря юмрук в гърба на нищо неподозиращия Ото и избоботи:

— Елате с мен! Арестуван сте!

Ото рязко се обърна, забеляза малчугана и така гръмко се разсмя, че останалите купувачи го загледаха. После набързо сложи Тами в една количка и я ритна толкова силно, че тя като ракета се понесе към касата, а той се пресегна към щанда. За секунди натъпка джобовете си с лебервурст, салам и филе и накрая окачи на врата си гирлянда от наденички.

Продавачът, едър мъж, като че ли си беше глътнал езика. Но после сграбчи брадвичката, с която разсичаше пържолите, и бавно излезе иззад тезгяха. Ото я дръпна от ръката му и така силно я заби в дъската за рязане, че разцепи дървото на две.

Но Тами вече тичаше към тях.

— Дръжте го! — изкрещя той. — Това е призрак!

Великана хукна с плячката си, а Тами, месарят и всички клиенти, свидетели на странния инцидент, се понесоха по петите му.

 

 

А какво направи Румпи междувременно? Напълнил пътническата чанта с всевъзможни боклуци, накрая той откри на третия етаж щанда за модна бижутерия. С кикот се нахвърли върху лъскавите дрънкулки и си окачи наведнъж няколко гердана от мъниста.

— Накитите на цар Питиплач ми принадлежат — измърмори той.

Когато забеляза, че две млади момичета го наблюдават и се подхилкват, той ги подкани:

— Вземете си, хубавици! Щом вярно ми служите, и вие трябва да получите своето.

— Върви си вкъщи, чичо — без никакво уважение рече едното на дребосъка, — иначе някой ще те прибере в чантата си.

Румпи им хвърли гневен поглед.

— Вие май не знаете кой стои пред вас?

Изведнъж до него изникна Умбо, сграбчи го за ръкава и дръзко се провикна:

— Аз знам и ако кажа, трябва да се разкъсаш по средата!

— Почакай, човеко! — изсъска заплашително Румпи и приближи десния си показалец до носа на момчето. Върхът на пръста му се нажежи. Издигна се тънка струйка бял дим и влезе в носа на Умбо. Той се закашля.

Момичетата изпищяха. Продавачката се спусна към тях и Румпи изтърси съдържанието на чантата в нозете й. Какво ли само не падна от нея — топка, тиган, три обувки, лопата за въглища, три бъркалки, два кухненски ножа, шапка с пискюл, две топчета тоалетна хартия…

Преди другите да се опомнят, Румпи напъха в чантата толкова гердани, пръстени и гривни, колкото успя да сграбчи, и понечи да избяга. Но Умбо се изпречи на пътя му. Бързо натисна копчето на радиотелефона и възбудено изрече:

— Ало, централа! Ало, централа! Хванах Румпелщилцхен. Задържам го на щанда за бижутерия. Моля…

Повече не можа да каже. Със злобен кикот Румпи измъкна уреда от ръката му, блъсна го и хукна да бяга. Като от високоговорител в магазина се разнесе гласът на Вещицата:

— Във висините, братовчеди! Във висините! Хайларипи!

Трудно може да се опише каква бъркотия настана в следващите минути по всички стълби и коридори на магазина. Отвсякъде се чуваха викове:

— Дръжте крадеца!

Но трудно можеше да се разбере кой кого преследва, защото имаше трима крадци, които отчаяно се промъкваха между търкалящите се наоколо купувачи, продавачи и полицаи към последния етаж. Румпи загуби при преследването чантата си. Великана спаси само няколко салама от плячката си. Единствена Вещицата стискаше здраво прахосмукачката, въпреки че Кекс беше по петите й.

Лейтенант Мерценбехер стигна последния етаж. Искаше да пресече пътя на призраците. С него беше един полицай, който водеше едно от най-добрите полицейски кучета на Берлин.

Ема, Ото и Румпи вече имаха малка преднина.

— Цезар, дръж! — извика полицаят.

Едрото овчарско куче изфуча напред. Но на три крачки от призраците спря, сви опашка и с жалостиво скимтене се върна при господаря си.

Лейтенант Мерценбехер извади служебния си пистолет и се изправи сам срещу бегълците. Другарите му междувременно бяха затворили етажа. Само Умбо, Тами и Кекс бяха успели да се промъкнат.

— Които и да сте — спокойно се обърна лейтенантът към призраците, — предайте се! Не можете да се измъкнете оттук.

И той сякаш имаше право. От едната страна полицаите, от другата желязна решетъчна врата, зад която една стълба водеше към покрива на магазина. Напразно Ото блъскаше по вратата. Тя бе заключена и не се поддаваше дори на великанската му сила.

— Още не са ни хванали — пошушна Румпи на Вещицата, — хайде, направи магията си и аз ще ви покажа на какво съм способен!

Ема вдигна очилата на челото си. В очите й проблеснаха синкавите светкавици. Чу се слаб пукот и гъста мъгла изпълни помещението.

Призраците се закашляха и заподсмърчаха. Някой изкрещя:

— Отворете прозорците!

Лесно беше да се каже. Модерният универсален магазин нямаше нито един прозорец. Лейтенант Мерценбехер се докопа до пожарогасителя и насочи бялата струя в мъглата, обаче нямаше никакъв ефект и той скоро се отказа. Тогава, разбира се, не предполагаше, че е на крачка от тайната на призраците.

Румпи доближи десния си показалец до решетката, така че се разнесоха искри. Бялата жар на върха на пръста му разтопи железните пръчки, сякаш бяха от масло.

Най-после облакът изчезна, но с него и тройката призраци. Не можеше да се каже, че на полицаите под ръководството на лейтенант Мерценбехер им бе много приятно, когато видяха разбитата, все още димяща врата. По радиотелефона докладваха на майор Булерян за изхода на акцията и лейтенант Мерценбехер помоли за нови указания.

— Какво значи призраци! — изкрещя майорът. — С електрожен могат да си служат много хора и димният патрон не е нищо особено. Тия тримата няма да се измъкнат втори път. От покрива има само един изход — капакът за долу! Опънете под него здрава мрежа! Идеята ви с децата май не беше много добра, другарю лейтенант. Как се чувстват тримата млади герои?

Едва сега лейтенантът се сети за децата, но откри само Умбо и Тами. Бяха се сврели в един ъгъл и гък не казваха. Умбо бе страшно разстроен, понеже бе позволил да му отмъкнат радиотелефона.

— А къде е сестра ви? — осведоми се лейтенантът.

— Тя ли — пренебрежително отвърна Тами, — сигурно се е изпарила надолу. Щом стане опасно, подмокря гащите.

 

 

На плоския покрив на универсалния магазин седяха трите призрака и учудено разглеждаха градския център от висините.

Вещицата протегна ръце и блажено въздъхна:

— Какъв странен град! Но успяхме да се измъкнем от клопката на гонителите. Сега вече никой не може да ни спре.

— Жалко, че изпуснах златното съкровище! — изхленчи Румпи.

— По-добре свободен, отколкото богат — Ото изпразни джобовете си от наденичките. — Да се подкрепим за из път. Хайде, братовчеди!

Ема плахо отхапа от една наденичка и се зарадва:

— Вижте, още мога да ям като истински човек и как ми се услажда!

Румпи я сръга в ребрата.

— Това ли е най-важното? По-добре покажи метлата си!

Ема със задоволство поглади прахосмукачката и гордо заяви:

— Модерните вещици пътуват с такива прахоревачки.

Румпи, който не обичаше да го правят на глупак, подигравателно се усмихна.

— Как лети това нещо?

Ема несигурно опипа прахосмукачката.

— Винаги съм се издигала от равно поле. Тук наоколо има толкова много кули.

— Врели-некипели! Страхуваш се, че вълшебната метла няма да полети.

— Къде изобщо отиваме? — намеси се Ото. — Нали не на сборището на вещиците?

Ема поклати глава.

— Какво ще търсим на оная гола, негостоприемна скала, където обикалят само гарвани? Не много далеч оттам, пак в планината Харц, има огромен замък. Смелият сокол е неговият герб. Този замък ще ни бъде сигурно убежище.

По изключение Румпи веднага се съгласи с нея.

— Замък! Ще го превземем и оттам ще завладеем страната.

През цялото време той си играеше с радиотелефона. Изведнъж на покрива ясно прозвуча гласът на лейтенант Мерценбехер.

— Мрежата е опъната. Не могат да се върнат обратно. След малко нападаме отвън. На път са три пожарни коли с високи стълби.

Румпи ужасен захвърли отвратителната кутийка и скочи.

— Чухте ли? — изкрещя той. — Какво чакате? Ще се спасим само ако излетим бързо. Как можеш да ядеш сега, глупако? — И той измъкна наядения салам от устата на Великана и го запрати надолу.

Ема възбудено крачеше насам-натам, като държеше в ръката си шнура с щепсела.

— Някъде го пъхаше жената — промърмори тя. Изведнъж видя съвсем близо пред себе си лицето на Румпи и нещо й хрумна. Набърже пъхна щепсела в носа на дребосъка.

Той нададе страшен вой и яростно затупка с краче. В същия миг прахосмукачката силно изрева. Румпи млъкна от ужас. Утихна и прахосмукачката.

Лицето на Вещицата просветна. Тя сграбчи Румпи за слабичките раменца и го разтърси.

— Продължавай да ревеш, малки злосторнико! Гневът ти дава сила на моята метла!

Румпи отново заудря бясно с крачета и отново прахосмукачката изрева като звяр. На покрива стана толкова шумно, че призраците не забелязаха как Кекс се появи иззад една въздушна шахта и протегна ръка към радиотелефона. През цялото време тя ги бе наблюдавала с туптящо сърце. Сега натисна бутона и извика срещу шума:

— Другарю лейтенант! Другарю лейтенант! Бързо елате на покрива! Призраците отлитат!

— Качвайте се! — изкомандва Вещицата и възседна прахосмукачката, която вече се бе издигнала на половин метър от покрива. Румпи, все още с щепсела в носа, и Ото се наместиха зад нея.

Когато лейтенант Мерценбехер заедно с четирима полицаи, Умбо и Тами се втурнаха на покрива, пред очите им се разкри невероятна картина: високо над „Александерплац“ се носеше прахосмукачката с трите призрака.

Тами пръв се обади:

— Тия просто са бомба!

Като наруши устава, лейтенант Мерценбехер свали фуражката си и избърса потта от челото си.

— Тоя път загубихме. Кой знае къде ще отлетят.

Кекс се промъкна напред и гордо заяви:

— Аз знам.