Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spuk unterm Riesenrad, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2013 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2013 г.)

Издание:

Клаус Улрих Визнер. Призраци под виенското колело

Повест

Немска, първо издание

Превод от немски: Елена Иванова

Редактор: Валерия Еленкова

Художник: Станимир Стоилов

Художествен редактор: Елена Пъдарева

Технически редактор: Божидар Петров

Коректор: Албена Любенова

Формат: 84 x 108/32

Печатни коли: 9,50

Издателски коли: 7,98

Издателска къща „Младеж“, 1992 г.

ДФ „Балканпрес“

История

  1. — Добавяне

Проваленият концерт

violonchelist_sviri.png

— Дано тази вечер времето не ни изиграе някой номер. — Директорът Лампрехт стоеше заедно с дядо Крьогер в двора и загрижено поглеждаше към отбранителната кула, зад която се трупаха големи сиви облаци. — Концертът е изкупен до последното място. В краен случай може да се състои в Рицарската зала, но там няма да съберем всички хора.

— Ако вали като из ведро, повечето тъй и тъй ще си останат вкъщи — за момента дядо Крьогер имаше съвсем други грижи от концерта във Фалкенщайн.

— Кажи, Готхолд — предпазливо започна той. — Ти наистина отлично познаваш замъка, но въпреки това може ли в мазето да има таен изход?

— В почти всеки замък от векове се говори за тайни стаи и коридори. Изследователите са направили точна схема на Фалкенщайн. Възможно е преди столетия при някое преустройство да е била построена стаичка, чието местоположение не ни е известно. Възможно е също така да съществува таен изход, през който обитателите на замъка са се измъквали при обсада. Но малко вероятно е. Можеш да разгледаш нашата библиотека. Не съм забелязал там да има вълшебни книги.

— Готхолд, Готхолд! — дядо Крьогер смръщи чело. — Май ще видиш дявол по пладне.

Господин Лампрехт звънко се разсмя.

— За десети път ли ще ми сервираш историята с духовете. Аз не искам да ви лиша от приключението, но засега се извинявам. Ето ключа от библиотеката! — Той се усмихна. — Ако наистина откриеш някоя вълшебна книга, кажи ми.

 

 

Ото, с бяла престилка, се бе качил на ниско скеле пред крепостната стена. Зъбецът наново бе издигнат. Ото внимателно заглаждаше с шпакла хоросана между тухлите.

— Добро утро, майсторе — чу се глас отдолу.

Той плахо се обърна. Зад него стоеше широкоплещестият хлапак от боботещата дупка.

— Какво искаш от мен? — попита Ото.

— Хубавичко си го поправил. — Тами посочи новата стена. — На това му се вика връх.

— Не е връх — избоботи Ото, — зъбец се нарича. Вече иззидах три такива. Трудя се и не получавам даром хляба си.

— Жалко, че си само един нещастен призрак — със съжаление каза Тами, — такива като теб се търсят навсякъде.

От уплаха Ото изпусна камъка, който държеше в ръка. Тами отскочи встрани и извика:

— Внимавай какво правиш!

Ото разтревожен се спусна долу и погали Тами по главата.

— Извинявай, добро момче. Не го направих нарочно, по-скоро от страх. Знам, че ме търсят навсякъде и пак искат да ме затворят в оная тъмна дупка.

Тами направи крачка назад и се опита да си придаде важност.

— Друг път ще говорим за това. Исках само да кажа, че навсякъде у нас имат нужда от добри строители. И аз искам да стана такъв.

Ото изпита доверие към момчето.

— Някога дори помагах при строежа на един замък. Никой не можеше да прави по-добри кладенци от мене.

— А защо после си станал наемен войник и си убил кравата на мършавия селянин? — бързо попита Тами.

Ото ококори очи и запреглъща.

— Защото съм глупак. Зимно време нашего брата не можеше да зида. Надница отникъде, ядене също.

— При нас и през зимата се строят къщи, дори когато е студено и вали сняг.

Великана потрепери.

— Сняг — запелтечи той и сви юмруци.

Тук Тами се почувства в свои води.

— Не се боя от теб — извика той и се приготви да се бие. Издаде напред лявата си ръка и прикри брадичката си с дясната. — Колкото си огромен, толкова си тромав. — Умело заподскача около Ото. — Хайде, хайде — подразни го той, — който бъде победен, трябва да се върне във влакчето на ужасите.

Ото се ядоса. Бавно вдигна юмрук. Тами чевръсто отскочи назад и му нанесе един ляв прав удар в корема. Великана изохка и застрашително наведе глава като бик. В същия момент десният юмрук на Тами попадна точно в брадата му. Ото изстена и се просна на земята.

oto_i_tami_se_bijat.png

— Понятие си нямаш от защита — съчувствено рече Тами, — първо трябва да започнем от краката.

Директорът Лампрехт се появи на портата.

— Господин Ото — гласът му прозвуча учтиво, — ако сте свършили тук, можете ли да изнесете столовете на двора за концерта?

Великана кимна с готовност и посочи Тами.

— Той е силен, много по-силен от мене.

— Тогава може да ви помогне. — Директорът намигна на момчето. — Поне няма да му минават глупави мисли през главата.

Тами зяпна от изненада, когато видя как Ото без никакви усилия пренесе пет стола на рамо, докато той едвам донесе два.

— Първо трябва да почнеш от ръцете — гордо каза Великана.

Румпи стоеше в единия край на двора и наблюдаваше как двамата приятелски си приказват. Щом Тами се скри в кулата, където беше стълбището, Румпи се приближи до Великана и изсъска:

— Така значи! Уж си мой придворен, а се съюзяваш с нашите врагове. Не виждаш ли, предателю, че малчуганът иска да те преметне?

Ото с едно движение смъкна столовете и се удари по челото.

— Ама че съм глупак! Само някой да ми каже добра думичка, и веднага давам душа и сърце за него. Почакай само!

Тами отново се появи на двора и Ото повика момчето при кладенеца. С едно движение вдигна дървения капак.

— Погледни вътре, ако имаш смелост!

Без да подозира нищо, Тами погледна в дълбоката дупка — на дъното й проблясваше вода. Ото сграбчи момчето за колана и го разклати над отвора.

— Сега ще видим кой е по-силен! Закълни се, че ще ни оставиш на мира и няма да ни пречиш, щом решим да превземем замъка!

Тами риташе силно с ръце и крака и се оглеждаше наоколо. На двора не се виждаше жив човек. Само Румпелщилцхен стоеше в един ъгъл и се хилеше подигравателно. Какво му оставаше на Тами? Той бързо вдигна дясната си ръка и прегракнало прошепна:

— Кълна се!

Великана с облекчение го пусна на земята и Тами хукна, та се не видя. Не можем да му се сърдим, че вече нямаше никакво желание да пренася столове.

На терасата видя Кекс и Умбо. Терасата представляваше някогашно укрепление над крепостната стена, приятно местенце с ниски дървета, около които се виеха розови храсти и странното растение орлови нокти със силно и сладостно ухаещи цветове.

— Защо тичаш така? — провикна се Умбо. — Виж, оттук се вижда дори връх Брокен. Някога там са се събирали вещиците. Добре, че нашите призраци не успяха да се доберат до него.

— Оставете ме на мира с тия призраци! — изръмжа Тами и се тръшна на една пейка.

След като той разказа какво му се беше случило, Кекс угрижено рече:

— Ти наистина ли тържествено се закле?

— Какво да правя? Не съм водолаз. — Тами се ухили. — Но тайно кръстосах двата пръста на лявата си ръка. Значи клетвата не важи.

— Може би по природа Великана съвсем не е лош — замислено произнесе Кекс. — Страхува се от Румпи, а той насъсква другите двама.

Умбо се разсмя.

— Днес той си го получи. Нали се бяхме уговорили да го следя. Отначало си седеше съвсем мирно на касата и продаваше билети и пощенски картички. За дух от едно време много добре се справя с нашите пари, смята като компютър. А ако знаете как крещи на хората, когато някой реши да си поиграе с едно от тия стари копия или да пипне шлема! После дойде госпожа Лампрехт и каза: „Ще ви сменя, колега Румполд. А вие поемете следващата група. Няколко пъти ме придружавахте и внимателно следяхте разказа ми.“ Наред беше някаква група от предприятие. Просто се присъединих към нея. Добре, че хората вече се бяха развеселили като татко на Нова година. Някои дори си бяха сложили шарени картонени шапки и носове. Те изобщо не разбраха какви глупости дърдореше това злобно джудже. За скрипеца, с който някога са прибирали чувалите с брашно в хамбара, твърдеше, че е бесилка. На нея преди неколкостотин години били обесили писаря на Баленщет. Най-голямата идиотщина бе обяснението за саксонския меч — знаете, че се намира в една стъклена витрина и там пише: „Парадно оръжие от XV век, вероятно собственост на саксонските херцози“. И тук той май превъртя: „Който притежава този меч, ще владее земята на Харц от връх Брокен до стария епископски град Халберщат!“

Добре, че витрината е затворена. Иначе щеше да размахва меча и да отреже картонените носове на хората.

— Ама че шегобийци. — Кекс беше съвсем сериозна. — Баба седи тъжна в Берлин, влакчето на ужасите още е затворено по технически причини. Ние тук си почиваме, намираме призраците за много тъпи, но какво от това?

— По-полека, Пипи — бащински произнесе Тами. — Дядо изучава тухлите в библиотеката. Все ще открие нещо. Ами ти какво направи? Изплете на тъпия сламен Ервин ново елече или следи Вещицата, както се бяхме разбрали?

— Моят Ервин не е сламен — обиди се Кекс. — А какво да става с Вещицата? Страшно се е сприятелила с госпожа Лампрехт. С мен почти не разговарят. Дават ми само да бърша чиниите. А двете постоянно дърдорят за рецепти. Лека-полека почвам да мисля, че Ема не е била истинска графиня. Май повечето време е седяла в скута на готвачката си.

Кекс намести несъществуващите очила на носа си и каза с гласа на Вещицата:

— Вземат се два и половина килограма малко зелени круши, обелват се и се почистват от семките, сварява се сироп от винен оцет, мед, сол и карамфил, оставя се да изстине, крушите се заливат с него и се оставят да узреят в пръстено гърне.

— Ако жените само дрънкат — намеси се Тами, — е втасахме я тогава, тежко им на гостите в бюфета.

— Ама не е така! — отвърна Кекс. — Госпожица Ема тича ли, тича. Госпожа Лампрехт казва, че никога няма да изпусне такава прилежна работничка. А най-странното е, че Ема не взема стотинка бакшиш. Тогава направо я попитах: „Защо сте толкова глупава? Чичо ми също е келнер и винаги казва: Заплата получаваме между другото. Прахът — тоест бакшишът — е каймакът на занаята.“ А знаете ли какво ми отговори графинята? „Когато отново стана господарка на Фалкенщайн, няма да имам нужда от милостиня. А на прах всички ще се превърнем.“

Умбо стана и се приближи до парапета.

— Облаците се разнасят. Мисля, че директорът Лампрехт няма защо да се бои за своя концерт. Но какво ще стане по-нататък? Призраците така са влезли под кожата на Лампрехтови, че правят в замъка каквото си искат. А ние сме капо. Нищо не можем да направим. Когато почнем училище, можем да напишем съчинение: „Най-хубавото ми преживяване през ваканцията: В замъка Фалкенщайн срещнахме три избягали призрака. Бяха тъй мили и добри като Снежанка и седемте джуджета заедно.“

 

 

Но Умбо, Тами и Кекс здравата се бяха излъгали. В същия час призраците седяха в гостната стая, предоставена на Вещицата, и се съвещаваха.

Румпи удари с мършавото си юмруче по масата.

— По дяволите! Аз, единствен аз, имам страшен план как да завладеем замъка, а вас, нехранимайковци, не ви бива за нищо друго, освен да се пулите от учудване!

Ото напъха няколко бисквити в устата си и поднесе кутията на Вещицата.

— Яж, братовчедке. Не съм ги откраднал, честно съм ги заработил. Бих останал тук до края на дните си. Винаги работа и никаква скука. После меко легло за през нощта, а господарката на замъка разбира от гозби повече от блажената ми майка. Мили боже, такова свинско печено като днешното не съм ял. Кажете, защо трябва да превземем замъка?

Румпи първо почервеня, после посиня.

Вещицата обаче се обърна към Ото.

— Не можеш да ни разбереш, защото винаги си бил слуга. Ние обаче с княз Румполд сме от по-висше съсловие. Румпи, ти си истински благородник и аз щедро ще ти се отплатя и богато ще те гостя, щом отново стана господарка на замъка Фалкенщайн.

— Най-напред — отвърна Румпи с достойнство — замъкът е мой, защото един княз е повече от една графиня. Но щом земята наоколо стане моя, един замък повече или по-малко е без значение.

Вещицата поклати глава.

— Това ще видим, като изгоним хората оттук. Не знам дали планът ти е най-добрият, Румпи. Но трябва да рискуваме.

Ото направи физиономия и посочи с пръст Румпи.

— Защо не извадиш от стъклената кутия саксонския меч, щом дава сила и власт на притежателя си?

— Глупости! — Румпи презрително рече на Ема: — Види се, че тоя тиквеник не е схванал нищо от новите времена. Саксонският меч, както ми откри господин директорът, е охраняван еленлектронно. Ако някой поиска да го открадне, изскача светкавица и убива крадеца на място.

— О, какъв ужас! — прошепна Ото.

— И с пълно право — продължи Румпи. — Мечът е народна свойственост и ценно култивирано наследство. Така ще бъде и когато замъкът ни принадлежи.

— Добре ли те разбрах? — учудено попита Ема. — И тогава ли чужди хора ще се разхождат безпрепятствено из моите стаи?

— Глупава госпожице! Истински горд си едва тогава, когато другите завиждат на богатството ти. Но сега да пристъпим към приготовленията. Хитро, братовчеди, и тихо! Не се дръж като слон в стъкларски магазин, Ото, иначе всичко предварително е загубено.

Великана с уважение се поклони.

— Господарю, мога да се промъквам като дива котка нощем.

Над планината Харц се беше спуснала приказна вечер. Вече блещукаха първите звезди. Публиката смаяна влизаше в двора на замъка. Наоколо по стените в железни пръстени горяха факли и дебели борини. Пращяха и димяха, и разпръскваха червеникава светлина. Ема палеше крайните, а Ото за последен път оправи редиците от столове и пейки.

Директорът Лампрехт беше неузнаваем. Вместо обичайните зелени ловджийски дрехи носеше черен костюм с папийонка и имаше същия изискан вид като жена си, която беше с дълга кадифена рокля. Той се доближи до Ото и го потупа по рамото.

— Браво, отлично!

Великана, който не беше свикнал да го хвалят, се усмихна смутено и дълбоко се поклони.

— Ако яденето ми се услажда все тъй, можете да ми възлагате още по-трудна работа. Тази нощ ще прибера столовете и пейките и прилежно ще помета двора.

Директорът приятелски му кимна и отиде да поздрави някои гости.

— Не дрънкай толкова! — изсъска Вещицата на Великана. — Дребосъкът заповяда да побързаме!

Ото се усмихна и потри ръце.

— Още утре ще ме направи управител на конюшнята и ще ми доведе готвач от Орнамента.

Ема повдигна рамене.

— Може би и двамата сме глупави, че му помагаме. Какво ще стане, ако трябва да му служим като крепостни?

Докато се промъкваха към входа на кулата, Великана объркано измърмори:

— Ти каза: само заедно тримата сме силни.

Те не забелязаха, че госпожа Лампрехт поклати глава след тях.

— Не знам дали не постъпихме лекомислено, Готхолд. Вземаме трима съвсем непознати в замъка, без дори да сме видели документите им.

— Намери ми по-добри помощници! — малко невъздържано отговори господин Лампрехт. — Сама казваш, че Ема работи за трима.

— С удоволствие бих я задържала, но понякога говори също тъй странно като двамата господа.

— Имаш право, Марихен. Като си помисля… Тая сутрин дребосъкът надрънка такива глупости за саксонския меч. Май не е с ума си.

— Слушай, Готхолд — тя хвана мъжа си за ръката. — Може би нашият приятел Роберт не е измислил тая история с призраците само за удоволствие на внуците си. Но къде е той всъщност?

— Изпълнява портиерската длъжност, защото колегата Румполд пак е изчезнал.

Когато редиците се запълниха до последния стол, музикантите също заеха местата си зад нотните пултове. Директорът Лампрехт стана и произнесе тържествено:

— Уважаеми гости! Мили дами! За мен е голяма радост, че в този вечерен час стръмният път към нашия замък не ви е изплашил. Нека десетият летен концерт във Фалкенщайн се превърне за вас в незабравимо изживяване!

Цигуларите нагласиха лъковете си и по знак на диригента над двора се понесоха празничните звуци на Моцартовата „Малка нощна музика“.

Кекс на секундата забрави всичките си грижи. Притисна се със затворени очи до дядо си и си представи как някога изисканите придворни дами с напудрени перуки и копринени рокли са танцували с елегантните си кавалери под звуците на тази прекрасна музика.

Умбо обаче сръга брат си и възбудено прошепна:

— Я погледни нагоре!

Тами погледна към отбранителната кула, осветявана от два прожектора.

— Сигурно са от вестника — измърмори той при вида на трите фигури на площадката. — Снимат концерта отгоре.

Умбо поклати глава.

— Журналистите не изглеждат така.

И беше прав. Трите фигури отново бяха изчезнали зад покрива на кулата, но който ги видеше отблизо, щеше да се разтрепери от ужас. Румпи носеше шлем и твърде голяма броня. Вещицата бе разпуснала косите си и те се развяваха на вятъра. На призрачно бялото й лице зловещо се открояваха очертаните с черен молив очи. Ема се беше поровила в козметичната чантичка на госпожа Лампрехт. С дълга бяла нощница, тя сякаш току-що бе излязла от гроба. Ото, който беше нарисувал с тебешир скелет на тъмната си престилка, с пъшкане окачи на кука една камбана.

— Извинявайте — избоботи той, — малко закъснях. Не е лесно да мъкнеш от кула на кула това бронзово чудовище.

Румпи извади сабя и произнесе с мрачен глас:

— Призраци! Дойде нашият час. Само след секунди тая сбирщина в див ужас ще напусне замъка. Аз рекох!

Ото заблъска камбаната. Ударите й страховито отекнаха и се смесиха с нежните звуци на цигулките, които някога бе измислил господин Моцарт.

Вещицата разпери ръце и се изсмя зловещо.

Румпи обаче тичаше като побъркан между всевъзможни котли, тигани и тенджери и така силно ги налагаше със сабята си, че би му завидял не един джазбандист.

Освен това трите фигури бяха обгърнати с облак дим, който постоянно променяше цвета си от червеникав на зеленикав и от него изскачаха сини светкавици. Тримата с всички сили се стараеха да приличат на истински призраци. Пъшкаха и се потяха и накрая изтощени се свлякоха на пода.

prizratsi_na_krepostta.png

Разбира се, музикантите много бързо излязоха от такт, когато тежките камбанни звуци нахлуха в техния любим Моцарт.

— Защо не ни предупредиха? — оплака се концертмайсторът на диригента и свали цигулката си. Неговите колеги обаче станаха на крака като зрителите и се вторачиха в отбранителната кула. Почти всички въодушевено ръкопляскаха. Някои се провикваха:

— Браво! Продължавайте!

Един мъж се обърна към жена си:

— И всичко това за марка и половина!

Госпожа Лампрехт остана очарована:

— Не знаех, че още имаш такива щури идеи, Готхолд!

Той обаче не отговори, а бързо се запъти към кулата.

— Така! — ядосано произнесе Тами. — Най-сетне ще разбере какво му се готви. Ха на бас?

Щеше да загуби баса. Докато в двора на замъка господин Моцарт отново встъпваше в правата си, господин Лампрехт със сияещо лице се изправи пред тримата призраци — разочаровани и съкрушени, те клечаха върху площадката на отбранителната кула.

Директорът поред им стисна ръката:

— Най-сърдечно ви благодаря за сполучливата изненада. Но следващия път, моля, кажете ми навреме — заради противопожарните мерки, нали разбирате?

Румпи ядосано гледаше надолу. Вещицата обаче изненадано попита:

— Следващия път? Няма ли да ни изгоните сега?

— Шегувате се! — засмя се господин Лампрехт. — Няма да ви изпусна така лесно. А концерта с чудесния номер ще повторим след четиринайсет дни. Разбира се, за вас ще има прилично възнаграждение.