Клаус Улрих Визнер
Призраци под виенското колело (14)

Румпи напада

Тами изяви силно желание да помогне на Ото при изграждането на кухненската стена. Великана зидаше с такова темпо, че Тами едва смогваше да му подава камъни. Дълго време те се трудеха мълчаливо. Накрая Тами седна на една греда и избърса потта от челото си.

— Почини малко — изстена той.

Ото не отговори. Продължи да работи сам.

— Признай си — каза Тами. — Ти натисна стената. Видях лицето ти през прозореца.

Ото предпазливо се огледа, заглади хоросана и слезе от стълбата. Бавно тръгна към момчето. То скочи и сви юмруци за двойна защита.

— Не се тревожи — Великана имаше вид на тъжна мечка. — Никога няма да ти направя зло, мили Тами.

— Колебливо му протегна огромната си лапа. — Трябваше да разруша стената миналата нощ по заповед на Румпи. Знай, той е могъщ княз и казва, че вие, децата, искате пак да ни вдървите с лошия сняг.

Той се отпусна на гредата, покри с ръце лицето си и изхълца:

— А аз тъй обичам да работя и да ям, и да слушам песента на птичките.

Тами седна до него.

— И с мен е така, смешни Великане. Защо се подчиняваш на тъпото джудже? То си измисля. В нашата страна вече няма князе. Историята със стената не беше хубава. И аз понякога върша глупости. Татко винаги казва, че човекът е разумно същество и по това се различава от животното. Ето защо сам трябва да поправя сторената глупост. А сега ще ти помогна да довършим стената. — Той плю на ръцете си. — Хайде на стълбата!

 

 

Румпи стоеше в рицарската зала и не откъсваше очи от прочутия саксонски меч, който лежеше на червена кадифена възглавничка във витрината.

— Май много ти харесва? — Умбо изневиделица изникна до него.

Румпи трепна и подозрително изгледа момчето. Щом бившият княз фон Стоп забеляза, че наоколо няма никой, изшептя:

— Мечът дава на притежателя си вълшебна сила!

Умбо отстъпи крачка назад и високо каза:

— Никой не вярва на тия работи. Това е само една стара легенда.

Румпи злобно се ухили.

— Но на заклинанието за снега през юли вярваш, нали? Не са врели-некипели?

Умбо за всеки случай отвори вратата зад себе си.

— Защо тогава толкова се страхувате?

Румпи повдигна рамене.

— А ти защо се страхуваш от мен? Защо не си поговорим като разумни хора, въпреки че си още пале? Гледай, ние сами нищо не можем да си направим. Ти не можеш да докараш сняг през лятото и да ме върнеш в боботещата дупка. Аз обаче нямам сила да завладея хубавия Фалкенщайн.

Умбо отново се приближи колебливо.

— Звучи съвсем разумно, но не ти вярвам. Ако просто отмъкнеш саксонския меч…

Румпи поклати глава.

— Господин директорът каза, че той се охранява от електронна светкавица.

Умбо се разсмя.

— Вярваш на всички глупости. — Той се доближи до витрината. — Да го извадя ли?

Румпи уплашено разпери ръце и строго каза:

— Забранявам ти! Аз единствен отговарям за сигурността в залите.

— Сигурност… — обърка се Умбо. — Значи мислиш за добри дела и искаш да станеш истински човек.

— Млък! — изкрещя Румпи и тропна с крак. — Не искам да стана човек, искам отново да стана княз и ти няма да ми пречиш.

Щом Умбо видя, че страшният пръст на Румпи се нажежи, за всеки случай си плю на петите. От витата стълба се провикна:

— Врели-некипели, ще видим кой ще се смее последен.

 

 

Слънцето вече хвърляше дълги, ко̀си лъчи над върховете на Харц, когато Ема с престилка седна на терасата и замислено помириса странното виещо се растение, наречено орлови нокти. Вещицата целия ден здравата бе работила, беше пържила кюфтета, варила кренвирши, приготвяла бе картофена салата и бе поднасяла всички ястия и напитки на многобройните посетители на бюфета с най-любезна усмивка и повечето пъти с едно „да ви е сладко“!

„Да ме види отнякъде блажената ми майчица — помисли тя. — Най-ужасното е, че тази низка слугинска работа ми доставя радост.“

Когато Кекс изведнъж застана до нея и попита: „Каква слугинска работа?“, Вещицата разбра, че несъзнателно е изразила мислите си на глас.

— Седни тук, дете — помоли тя. — Чувствам се толкова добре, когато си до мен.

— Защо си така тъжна? — съчувствено погали ръката й Кекс. — Видях портрета ти. Виси в залата с наклонения покрив. Ти си в синя рокля и с островърха шапчица на главата. Познах те по верижката на врата… Принцеса Ема.

Ема наведе глава.

— Бях някога. Но сега съм само една вещица. Няма нужда от сняг. Студеният дъх на сърдечната болка много скоро ще смрази кръвта ми. — Тя свали верижката с паячето, обсипано с рубини, и внимателно го окачи на шията на Кекс. — На мене вече не ми трябва. Само в началото е лесно да си лош, но каква мъка е да останеш такъв. Погледни тоя паяк! Той прави само добро, улавя досадните мухи, но всеки иска да го стъпче, защото се гнуси от него. Каква красота и благородство обаче се крият зад онова, което е грозно за очите ни.

Кекс с мъка сдържа сълзите си. Смело ги преглътна и рече:

— Много искам да ти помогна, мила Ема.

Тя поклати глава.

— Твърде късно е. Знам заклинанието също като тебе. Днешните хора са изобретателни. Ще направят тъй, че и през лятото да завали сняг.

— Но, Ема — удиви се Кекс, — не знаеш ли втората част на заклинанието? Сама я прочетох: „Доброто дело е опора, то прави призраците хора“.

— Толкова съм уморена — тихо отвърна Вещицата. — Какви добри дела бих могла да извърша?

— Добри дела — значи при нас те са такива: да се учим прилежно, да събираме вторични суровини, да качваме въглищата на пенсионерите и изобщо винаги да помагаме.

Госпожа Лампрехт се приближи към тях.

— Каква хубава вечер! — приветливо рече тя. — Вижте само залеза. Жалко, получихме извънредно две бъчви херинга. Трябва да я мариновам за нашите гости.

Кекс скочи, хвана Ема за ръката и я накара да стане.

— Да ви помогнем ли, госпожа Лампрехт?

— С удоволствие, тъй и тъй съм сама — кимна усмихнато тя. — Мъжът ми отиде на ловджийско събрание в механата „При сокола“.

Дядо Крьогер тръгна заедно с приятеля си Лампрехт. Искаше да посрещне лейтенант Мерценбехер на автобусната спирка и да направи една разходка през любимата си долина.

— Чий е този мотор, Готхолд? — посочи той един мотоциклет с кош, оставен зад храста малко встрани от пътя.

Директорът Лампрехт повдигна рамене.

— Нямам представа, Роберт. Имали сме посетители, които си позволяват по няколко ракии в бюфета и тогава за щастие навреме се сещат, че с алкохол в кръвта не бива да карат превозно средство. Да се хванем на бас, че утре по обед моторът вече няма да е тук?

 

 

— Ами ако това не е никаква щуротия? — прошепна Умбо на брат си. Наблюдаваха от външната порта как Румпи с котешки стъпки изкачва стълбата към касата.

— След него! — пошушна Тами. — Или още те е страх от този комедиант?

Последваха Румпи през вратата, той не я беше затворил. В замъка вече беше доста тъмно, но светлината от фенерчето на Румпи им сочеше пътя. На пръсти се промъкнаха през двора и влязоха в кулата, където беше стълбището. Тогава ги заслепи ярка светлина.

— А, вие ли сте? — облекчено въздъхна Румпи. Докато Тами още размишляваше дали да му удари едно ляво кроше или един прав десен, Румпи, с шапка на музеен пазач, прошепна:

— Пст! Мисля, че ми трябва помощ. Видях да пробягват сенки. Крадци в замъка. Струва ми се, че нарочно са останали вътре. Последвайте ме, без да вдигате много шум.

Умбо и Тами не бяха съвсем наясно какво точно е замислил дребосъкът този път, но решиха да не го изпускат от очи. С котешки стъпки те се запромъкваха през коридора. Изведнъж Румпи спря и предупредително сложи пръст на устните си.

 

 

Тримата мъже от седмици бяха подготвяли кражбата в музея. Интересуваха се от ловни пушки, рогове за барут, ножове и копия, които господин Лампрехт бе събирал от всички краища на страната, за да направи оригинална изложба на ловно оръжие.

Крадците бяха професионалисти. Щом сметнаха, че е настъпил часът и в замъка вече няма пазач, на спокойствие събраха най-ценните предмети в един голям чувал. И тъкмо го спускаха с въже по стената, когато Румпи извика с глас, какъвто никой не бе подозирал у дребосъка:

— Стой!

Първият крадец успя да се измъкне навън с помощта на въжето, но после Тами го преряза с джобното си ножче и го издърпа. Огледа се, беше сам в отбранителния коридор, а отдалеч се чуваше яростен рев. Запали осветлението и изтича на двора. Там видя брат си, който трепереше като лист и едва успя да каже:

— Избягаха. Какво да правим?

— Бързо при госпожа Лампрехт! — изкрещя Тами, хукна към портата и оттам навън.

Господарката на замъка седеше в дневната си и тъкмо когато обясняваше на Ема и Кекс как се плете ластик, в стаята задъхан се втурна Умбо.

— Помощ! Крадци! Ловните оръжия!

В същия миг забеляза Ото, той седеше пред телевизора на Лампрехтови и с отворена уста следеше един филм от серията „Полицията се обажда на телефон 110“.

Госпожа Лампрехт изфуча към служебния телефон и набра истинския номер 110 в Баленщет. Добре знаеше какво да направи, защото във всеки музей има план при тревога. Защо, помисли отчаяно тя, точно тази вечер Готхолд има ловджийско събрание?! Бързо избра номера на механата „При сокола“.

Тримата крадци наистина бяха изненадани, но все още не мислеха, че са загубили. Не си бяха направили сметката, че Тами толкова бързо ще открие мотора пред замъка.

— Железен кон — с уважение произнесе Румпи, — срещу него е безсилен един нещастен призрак.

За изненада на Тами той беше препасал саксонския меч, но момчето нямаше намерение да обсъжда сега този въпрос.

— Нападай! — прошепна то.

Крадците предпазливо се промъкваха насам, последният носеше чувала с плячката на гърба си.

Изведнъж отекна гръмък глас:

— О-хо! Напред!

Ото, следван от Ема и Кекс, излезе от портата. За миг разбойниците прогониха двете слаби женски създания, от което стана ясно, че Вещицата наистина бе загубила вълшебната си сила. След храбра съпротива и Ото се намери на земята; Тами беше прав: при боксирането краката на Великана му изневеряваха.

Умбо изостана, но силно крещеше:

— Дръжте ги!

Румпи, когото до този момент всички смятаха само за един фукльо, показа на какво е способен. Като княз той знаеше да се бие с шпага. Беше истинско удоволствие да се наблюдава как върти саксонския меч. Така хубаво жулеше с него гърбовете на разбойниците, че виковете им ечаха в цялата гора. Единият обаче се измъкна заедно с чувала и понечи да се метне на мотора. Тами го застигна с едно ниско кроше, но типът бе поне пет категории над него.

Изпаднал в беда, Тами изкрещя:

— Румпи, огненият пръст! Тук, на железния кон!

Румпи се хвърли натам и изведнъж от резервоара на мотора изскочи огромен огнен език.

Ужасени, всички се хвърлиха на земята и Ото, Ема и Тами без особени усилия омотаха с въжето крадците и те заприличаха на навита шунка. Пламъците от бензиновия резервоар обаче се устремиха нагоре, обхванаха близките борове и запращяха.

Кекс уплашено се притисна към Ема. Но и тя беше безпомощна.

— Вълшебната сила ме напусна — прошепна.

— Трябва да го угасим! — изкрещя Кекс. — Иначе ще изгори замъкът!

Със светкавична бързина всички присъстващи, разбира се, с изключение на завързаните крадци, образуваха верига от езерцето до мястото на пожара и заизливаха в пламъците кофа след кофа.

 

 

Дядо Крьогер навреме бе посрещнал лейтенант Мерценбехер на автобусната спирка и го беше информирал за събитията във Фалкенщайн.

— Във влака имах достатъчно време за размисъл — каза лейтенантът. — Вашите призраци ще се върнат във влакчето на ужасите по-скоро, отколкото предполагате. Има едно съвсем просто средство. Как не сме се сетили по-рано?

По пътя за замъка ги задмина радиокола на Народната полиция, но спря веднага щом униформеният лейтенант вдигна ръка. За двамата се намери място, въпреки че останалите се сгъстиха противно на правилника.

Моторът и боровете още горяха, когато радиоколата спря пред портала. Полицаите заобиколиха пожара, а дядо Крьогер заедно с лейтенанта се втурнаха в замъка. Малко след това изскочиха с два пожарогасителя. От дюзите им се разнесе истинска снежна виелица и начаса угаси огъня.

— Сняг! Сняг! — изкрещяха Ото и Румпи и ужасени се хвърлиха на земята.

Ема прегърна Кекс и спокойно рече:

— Дойде часът, сбогом, моя малка.

— Така! — зарадва се дядо Крьогер. — Скоро влакчето ми отново ще бъде комплект. Започвам с Великана.

Искаше да насочи пожарогасителя към Ото, но Тами се втурна помежду им и първата струя сняг попадна точно в лицето му.

— Спри, дядо! — изкрещя с последни сили. — Той вече не е призрак! Сега те са хора като теб и мен!

Кекс и Умбо също застанаха пред своите питомци.

— Вече нищо не разбирам — обади се лейтенант Мерценбехер.

Когато пристигна втората кола, за да откара тримата крадци, се появи и директорът Лампрехт. Жена му се опита да обясни какво се беше случило.

— Даа — той бе самото спокойствие. — Винаги съм казвал, че всички приказки за духове не са нищо друго освен буйна фантазия. Госпожице Ема, вижте, моля, дали има още шампанско в бюфета. Първата чаша ще пия с вас, колега Румполд — и кимна на някогашния Румпелщилцхен.

Настъпи още една дълга нощ в замъка Фалкенщайн. Единственият, който не можа да се нарадва както трябва на тържествата, бе лейтенант Мерценбехер. Той прекара часове в канцеларията и се ядосваше, че телефонната връзка отново е прекъсната.

Междувременно дядо Крьогер пиеше брудершафт с Ема, Ото и Румпи и непрекъснато повтаряше:

— Де ще диря сега нови призраци за железничката си?

След известно време децата, разбира се, несправедливо, както винаги, бяха изпратени да спят.

Тами направи най-разумното. Зави се с одеялото до брадичката и захърка.

— Спиш ли? — попита Умбо сестра си.

— Нее, Ема обеща да ми каже лека нощ. Какво има?

— Попитах тайно Румпи дали е запазил поне огнения си пръст.

— И?

— Нищичко! Ама съвсем! — ядосано се обърна Умбо настрани. — Най-после човек да преживее щуро приключение и като почне училище и иска хубавичко да се изфука — какви доказателства има тогава?

— Всъщност никакви — промърмори Кекс сънено и стисна верижката с червеното паяче. — Най-много това тук! — И хвърли мечето Ервин в леглото на Умбо.

— Е-е, какво е това? — изръмжа Умбо и огледа протритото плюшено мече. На гърдите си то носеше значка с надпис: „Замък Фалкенщайн в Харц“.

— Глупава малка кукличка — промърмори Умбо, преди да заспи.