Клаус Улрих Визнер
Призраци под виенското колело (4)

Плуващите призраци

Никой не забеляза в тоя час трите странни фигури, които с енергични движения плуваха по течението. Едва когато ги застигна една корабна вълна, Вещицата запръхтя и запуфтя.

— Не мога повече — изстена тя, — дрехата ми тежи и ме дърпа надолу.

— Дръж се, братовчедке — извика Великана и изостана малко. При неговата дължина краката му веднага намериха опора на дъното. Той сграбчи бедната старица, раз-два, и отряза полата й малко под коляното.

— Ножът ми! Хубавият ми нож! — завайка се той, но ножът вече беше потънал в тинестото дъно.

— Врели-некипели! — скастри го Румпелщилцхен.

— Какво е един нож? Скоро ще имаме мечове, коне и оръженосци.

И тримата заплуваха малко по-спокойно.

— Въздух, слънце и синьо небе! — блажено въздъхна Вещицата. — Колко е хубаво, че най-после се измъкнахме от оная тъмница! Внимавайте само да не ни хванат пак хората! Бързо, бързо! Усещам прилив на сили!

— Аз пък не — изпъшка Великана и се обърна по гръб. — Мъчи ме глад!

— Май само за корема си мислиш? — изсъска Румпелщилцхен. — Бързо, продължавай да плуваш, стари гладнико!

Но Великана повдигна глава и се ококори. Беше видял нещо.

 

 

Господин Пизике вече няколко часа седеше в рибарската си лодка. Него ден рибите нямаха особено желание да кълват. На няколкото дребосъка, които се мятаха в кошчето, щеше да се зарадва най-много котката на съседите. Изведнъж пръчката в ръката му се опъна. На куката се беше хванала огромна риба. „Има половин кило — зарадва се господин Пизике, — тая вечер ще я опържа в масло.“ Тъкмо се канеше внимателно да я свали от куката, когато от водата се показа огромна мъжка глава със сплъстени коси и диво святкащи очи.

— По дяволите! — изкрещя господин Пизике. — Ама че ме изплашихте!

— Дай ми рибката — избоботи странният мъж.

— Май ви хлопа дъската — отвърна щастливият рибар.

Мъжът обаче бързо пресегна през борда, дръпна рибата от куката и на четири-пет хапки я изяде до шушка заедно с главата, опашката и костите.

Господин Пизике бе наблюдавал всичко това, онемял от ярост. Едва сега мозъкът му проработи и даде съответни команди на мускулите. Той грабна едно весло и удари с него Великана по главата. Великана изчезна за секунда, но веднага се появи отново, изплю в лицето на рибаря цял фонтан и заплашително изрече:

— Ти ме удари! Удари ме ти!

Преди господин Пизике да си поеме дъх, огромният мъж сграбчи с грамадните си ръце рибарската лодка, вдигна я във въздуха и я обърна заедно със собственика й.

Когато господин Пизике отново се появи на повърхността, пръхтейки и плюейки вода, той не повярва на очите си. Зад лодката видя три страшни глави: крадеца на риба, една старица и едно човече със злобен поглед и дълга брада. Устните им зееха и те така ужасно се кикотеха, че се чуваше далеч по реката.

— Помощ! — изрева господин Пизике и бързо заплува към ресторанта „Ценер“. — Помощ!

Никой обаче не го чу, защото тъкмо в този момент в ресторантската градина свиреше духовият оркестър.

Най-сетне трите призрака се успокоиха и Вещицата рече:

— Май сбъркахме. Сега ще прати гонители подире ни.

— Врели-некипели! — обади се Румпелщилцхен. — Все ще се скрием някъде, братовчедке.

Мълчаливо продължиха да плуват. Изведнъж Великана повдигна глава и се взря в близкия бряг.

— Я вижте, братовчеди, остров от желязо!

— Струва ми се по-скоро — каза Румпелщилцхен, — че това е малък замък, има дори куличка.

Но това беше само добрият стар влекач „Вилибалд“. Бяха го завързали за брега след последното му пътуване, когато се появиха много по-мощните влекачи, и сега „Вилибалд“ чакаше тук да го претопят някой ден.

Пръв Великана прескочи счупения парапет. Протегна ръка на Вещицата и издърпа задъханата женица на борда. Хвана малкото човече за колана, разлюля го със смях и го пусна върху един стар сандък.

— Хей, тиквеник! — изруга дребосъкът. — Май не знаеш кой стои пред тебе!

— Ама наистина ти не си никой друг, а…

— Спри! — сряза го джуджето. — Ако назовеш името ми, трябва да се разкъсам на две!

— Не се карайте, братовчеди — зъбите на Вещицата потракваха от студ. — Нека първо изсъхнем, а после да се посъветваме.

— Да изсъхнем? Хо-хо! — разсмя се Великана, пое дълбоко въздух и така силно духна в косите и дрехите на другите двама, че се вдигна облак пара, която отнесе със себе си цялата влага.

— Ах, какъв благодат, мили братовчеде — въздъхна Вещицата. — Колко дълго ми липсваше мъничко любезност!

Великана се захили смутено.

— Аз изобщо съм добър, когато не ме дразнят. Можете да ми викате така, както ме наричаше майка преди стотици години.

Вещицата кимна.

— А как се казваш?

— Ото… — Великана наведе голямата си глава и промърмори: — В оная ужасна дупка с крещящи хора винаги ме беше малко страх от тебе, Вещице.

Тя се усмихна.

— Не ме наричай вещице. Не ми е приятно. Казвайте ми по-добре Ема, ти — също, джудже!

Малкото човече тупна с крак по земята и изграчи възмутено:

— Джудже! Знаете ли, че съм най-великият сред нас!

Великана сложи тежката си лапа върху рамото му.

— Много добре знаем кой си. — Той леко го разтърси. — Е, да кажем ли? Искаме да видим наистина ли ще го направиш.

Дребосъкът ядосано се отскубна.

— Не съм тоя, за когото ме смятате. Пошегувах се преди малко. Княз съм от род благороден, но… е, можете да ми казвате просто Румпи.

— Тихо, братовчеди — прошепна Ема и се сниши зад парапета. — Виждате ли корабчето? Движи се без весла и платна. Те са по дирите ни, искат да ни хванат.

— Мога да обърна и други кораби — изръмжа Ото, но също се скри.

Недалеч от влекача мина моторната лодка на речната полиция. От радиоприемника прозвуча глас:

— … заплашили един рибар и обърнали лодката му. Следва описание на лицата: първо, огромен мъж, висок около два метра и петдесет, с тъмна сплъстена коса; второ, дребно старо човече, най-много метър и двайсет, с дълга червеникава брада; трето, гърбава старица с телени очила и нос на кукумявка. Внимание, другари, от търсените може да се очаква всичко…

Моторната лодка обърна. Призраците колебливо подадоха глави и се спогледаха смутени. Ото трепереше целият.

— Ще ни хванат, а ако трябва, ще изпратят насреща ни цяла армия. Но аз не искам да се върна в онази ужасна дупка.

— Врели-некипели — обади се Румпелщилцхен, — те не знаят нашата тайна. Ще укрепим стария воден замък и ще се защитаваме. Кажи, Ема, не можеш ли да ни направиш невидими?

Ема поклати глава.

— Усещам нещо от старата си вълшебна сила, но трябва да я използваме мъдро. Няма нужда да ставаме невидими. Трябва само да заприличаме на хората.

— Хо-хо, нищо по-лесно от това! — извика Ото, сграбчи Джуджето и с един замах отскубна брадата му.

Румпи се разкрещя, заудря с крачета, бълвайки заплахи.

Изведнъж наоколо се разнесоха нежни звуци. Румпи и Ото изплашено погледнаха Вещицата, която беше вдигнала очилата на челото си. Очите й изпускаха синкави искри. Като ударени от гръм, двата призрака паднаха върху дъските на кораба. Румпи пръв се съвзе и помогна на пъшкащия Ото да се изправи на крака. За тяхна изненада вече нямаше джудже и великан. Сега те представляваха двама съвсем обикновени мъже, макар и доста различни. Ако вместо призраци бяха боксьори, единият щеше да се състезава в категория муха, а другият — в тежка. Както все още учудено се разглеждаха, погледите им се спряха върху Вещицата и двамата възкликнаха очаровани. Гърбицата и носът на кукумявка бяха изчезнали. Ема се беше превърнала в представителна млада дама — въпреки окъсаните си дрехи. Но и двамата господа не бяха облечени по последна мода.

— Да се държим един за друг, братовчеди — произнесе Ема тържествено. — Само обединени сме силни и могъщи. Нека дружно обсъдим какво ще правим занапред. Всеки да каже какво желае!

Ото не размишлява дълго.

— Хубаво ядене, хубаво пиене и весел живот. — И той силно потупа корема си.

Румпи само му хвърли презрителен поглед.

— Винаги съм имал по-висши помисли. Могъщество и слава! — това е моят девиз! И освен това достатъчно злато и пари, за да си купя онова, което не ми е съдено да извоювам.

Ема тъжно се усмихна.

— Ние сме свързани навеки, защото сме призраци, а не хора. Никога няма да се върна в оная боботеща дупка, която те наричат влакче на ужасите. Желанието ми е по-голямо от вашето, но затова пък неизпълнимо.

— Кажи ни го, мила Ема — помоли Ото.

— Искам — тихо рече Ема — да стана още веднъж истински човек.

— Хо-хо-хо! — прогърмя смехът на Ото.

— Хе-хе-хе! — врещеше Румпи като козел.

— Тихо! — изсъска Ема. — Разкрити сме.

Ото и Румпи боязливо погледнаха над парапета. Към влекача се приближаваше лодка с весла. В нея седяха Умбо и Тами.

— Малките дяволчета от железницата — изръмжа Румпи.

— Е, и какво — обади се Ото. — Как ще ни познаят?

— Ще ни познаят във всеки наш образ — замислено произнесе Ема.