Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story Princess, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
asayva (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Ребека Уинтърс. Телевизионна принцеса

ИК „Арлекин-България“, София, 1992

Американска. Първо издание

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954-110-018-Х

История

  1. — Добавяне

Десета глава

— Госпожица Лоринг? Обажда ви се госпожа Моън.

— Да, госпожо Моън, какво има?

Домини се прибираше от работа и едва бе прекрачила прага на вратата, когато телефонът иззвъня. Дори не бе свалила палтото си. Стисна здраво слушалката — икономката едва ли щеше да я безпокои, ако не се бе случило нещо с децата!

— Преди да обясня, искам да ви кажа, че всичко е наред, така че можете да се успокоите.

— Слава богу. — Домини въздъхна с облекчение. — От неделя сутрин непрекъснато мисля за трима ви.

— А ето и причината за моето обаждане. Близнаците на дъщеря ми са настинали много лошо и ушите им са възпалени. От няколко дни дъщеря ми почти не е спала и вече не знае какво да прави. Досега не съм изпадала в подобна ситуация, а и доктор Улф отсъства…

— Искате да дойда и да остана при момчетата ли?

— Ако можете! Те ви обичат! Ще съм неспокойна, ако ги оставя с някой друг. Бих могла да се обадя и на доктор Улф, но…

— Не! — прекъсна я Домини. — Не е необходимо. Най-сетне имам възможност да ви се отблагодаря за безупречните ви грижи докато бях болна. Кога ще се прибере Джеръд?

— След не по-малко от три седмици. В Лос Анджелис има медицински симпозиум и той реши да го съчетае с отпуската си — първата от години насам. Работеше безспирно, откакто жена му почина и мисля, че почивката му е необходима. Затова не искам да му се обадя.

— Недейте! Трябва веднага да отидете при дъщеря си, всичко останало сега е без значение. А за мен няма нищо по-приятно от това, да бъда с момчетата.

— А ще можете ли да отсъствате от работа?

— Не се притеснявайте. Щом трябва, ще отсъствам. Идвам още тази вечер. Може би ще бъде към полунощ, но ще дойда.

— Има още нещо. Не знам за колко време ще отсъствам.

— Ще остана при децата докато се върнете. Не се тревожете. Знам как се чувства човек, когато някой близък е болен.

— Вярвах, че мога да разчитам на вас. Тогава ще се видим довечера. Ще оставя запалени лампите отвън.

— Добре. А сега се обадете на дъщеря си и й кажете, че всичко е наред. Това ще я успокои.

— Вие сте ангел, госпожице Лоринг… Домини. Никога няма да забравя това!

Домини окачи слушалката. Изведнъж всичко друго изгуби значение — трябваше да бъде с децата! Опита да се свърже с Картър, докато си стягаше багажа, но безрезултатно. Накрая остави съобщение на телефонния секретар, като обясни, че е повикана по спешност и ще се обади веднага, щом има възможност. Помоли съседката да наглежда цветята и потегли.

Към девет и половина бе на път към ферибота. Много нощи Джеръд бе изминавал съшия път и това я накара да се почувства по-близко до него. Дали понякога в самотата си мислеше за нея? Дойде й наум, че от време на време той ще се обажда. Трябваше винаги да включва телефонния секретар, когато са на училище. Надяваше се госпожа Моън да му обясни всичко, ако Джеръд разбереше, че тя се грижи за децата му.

Както и предполагаше, беше дванадесет и половина, когато пристигна пред дома на доктор Улф. Още не бе угасила фаровете и децата изтичаха от къщата и повлякоха куфарите й, като настояха да спи при тях. Питър видя мандолината й и я помоли да го научи да свири на нея.

— Може би утре. А сега е време за лягане. Госпожа Моън трябва да тръгва, а преди това искам да ми даде някои напътствия.

След като ги целуна за лека нощ, Домини забърза към кухнята, за да поговори с икономката.

— Госпожо Моън? Ще дойде ли някой да ви вземе или сте повикали такси?

— Зет ми ще бъде тук след малко. Написала съм и на бележника телефона на дъщеря ми, а също така и номера, на който можете да намерите доктор Улф, ако се наложи. Той се обажда на момчетата всяка вечер, с изключение на тази, неизвестно защо. Мисля, че това е всичко. Оставям ключовете на колата край бележника, за да можете да карате децата на училище и да излизате до града.

— Предполагам, знаете, че на Джеръд няма да му хареса, ако разбере, че съм тук и се грижа за децата му.

— Нося пълна отговорност за тези момчета вече пет години. Аз решавам кого ще оставя да ме замества и знам, че вие сте най-подходящия човек. С това въпросът е изчерпан! Той никога не би поставил под съмнение избора ми.

Икономката и Домини разговаряха, когато чуха шум от пристигаща кола.

— Това вероятно е зет ми. Довиждане засега, Домини. Надявам се някой ден да разберете колко съм ви благодарна.

— Това е най-малкото, което мога да направя, като имам предвид как се грижехте за мен!

Домини я прегърна и отвори вратата с намерение да й помогне. И тогава ахна. Човекът, който идваше с куфар в ръка и чанта, преметната през рамо, бе Джеръд! Той приближи и тя усети, как кръвта се дръпна от лицето й. Щом ги видя, застанали на входа, Джеръд замръзна на мястото си. Първо стрелна очи към нея, после към госпожа Моън. На Домини й се искаше да потъне вдън земя.

— Така-а-а… — проговори първа икономката. — Май бягството не е помогнало.

Госпожа Моън се бе отнасяла към Джеръд винаги с най-голямо уважение и сега Домини бе шокирана от присмеха в гласа на възрастната жена.

— Ще ми каже ли някой какво става в собствения ми дом? Или искам прекалено много? — Той пусна бавно багажа на земята.

Госпожа Моън вдигна предизвикателно брадичка.

— Нямаше да е прекалено, ако не бяхте толкова сляп.

— Нищо не разбирам! Хайде, госпожо Моън, слушам ви.

— Въпреки че сте много добър лекар, вие определено сте глупак, когато става въпрос за личния ви живот!

— И затова решихте да хвърлите малко светлина върху положението, така ли? — Джеръд стисна устни.

— Джеръд… — Домини се видя принудена да се намеси. — Близнаците са болни и трябваше някой да се грижи за момчетата, за да може тя да отиде при дъщеря си. Зет й ще пристигне всеки момент.

— Май ще й се наложи доста да почака, като се има предвид, че този месец Пам, Денис и близнаците са на почивка в Аризона.

Напълно объркана, Домини тръсна глава и погледна госпожа Моън за обяснение. Чу се топуркане на детски крачета по коридора и радостният вик на Майкъл, разбрал, че баща им се е прибрал. Питър бе по-сдържан.

— Тате, защо се връщаш толкова скоро?

Джеръд се наведе, вдигна Майкъл на ръце и разроши косата на Питър.

— Липсвахте ми много и си дойдох. Донесъл съм ви подаръци. Вземете багажа ми и ги потърсете, докато поговоря с госпожа Моън и Домини.

Доволният глас на Майкъл огласи къщата и двамата с Питър изчезнаха навътре.

— Преди да започнете да си правите каквито и да било изводи, Джеръд Улф, искам да знаете, че аз помолих госпожица Лоринг да дойде и да се грижи за децата — започна икономката с тон, който би накарал някой слаб човек да потръпне. — А ако съм излъгала за причината, то това си е моя работа!

— Нищо не разбирам — промълви Домини, като гледаше ту към госпожа Моън, ту към Джеръд. Не можеше да прочете нищо на безизразното му лице.

— Домини, би ли ме почакала вътре? Искам да поговоря с госпожа Моън насаме.

— Разбира се. — Преди да влезе, тя погледна икономката, и остана озадачена от странния блясък в очите й. Тя изглеждаше доволна от ситуацията!

— Хайде да играем на болница — настоя Майкъл, щом Домини влезе във всекидневната. Държеше детския лекарски комплект, който Джеръд току-що му бе донесъл.

— Трябваше и двамата да сте в леглото — възрази тя, като наблюдаваше с крайчеца на окото си Питър. На масата лежеше неразопакован модел на кораб, който трябваше да се сглоби.

— Домини, може ли да посвиря малко на мандолината? — попита тихо Питър.

— Само няколко минути и след това трябва да лягаш.

— Благодаря!

Той изтича горе.

— Представи си, че си катастрофирала с мотор — заобяснява й Майкъл и я помоли да легне на пода.

— Много ли съм зле? — Беше й трудно да влезе в настроението на детето, защото искаше да разбере за какво говорят Джеръд и госпожа Моън.

— Почти си умряла — промърмори сериозно Майкъл. Сложи на врата си слушалки и извади чифт гумени ръкавици.

Домини опъна морския си пуловер над джинсите и легна на земята. Изстена високо няколко пъти и сложи ръка на челото си с дланта нагоре. Той свали едната й маратонка и я потупа по ходилото.

— Кракът ти е счупен. Ще го гипсирам. — Момченцето превърза с поразителна сръчност прасеца й с еластичен бинт. — Трябва да ти сложа и болкоуспокояваща инжекция. — Взе от лекарската чанта една огромна пластмасова спринцовка и боцна рамото й няколко пъти. — Имаш подутина на челото. Ето мехур с лед. — Цопна го на лицето й. — А сега ще преслушам сърцето ти.

— Мисля, че е по-добре аз да направя това.

— Татко! — Майкъл скочи на крака и се хвърли в прегръдките на баща си.

Сърцето на Домини прескочи един удар и тя наистина се почувства болна. Мехурът за лед бе върху едното й око и й се искаше да бе покрил и другото. Не смееше да погледне Джеръд — страхуваше се от това, което щеше да прочете в погледа му.

— Време е да лягате с Питър. Качвай се горе, а след като поговоря с Домини, ще дойда да ви завия.

Майкъл послушно каза „лека нощ“ и преди да изтича нагоре, благодари на татко си за подаръка.

Най-сетне останаха сами. Домини очакваше той да я помоли да си тръгне незабавно. Извърна бавно глава и го погледна.

— Знам, че не искаш да ме видиш никога, но моля те, не прави сцени, преди момчетата да заспят. Вече си тук и аз ще си тръгна веднага.

— Нямам намерение да натъжавам децата. — Джеръд приседна до нея и нежно я притисна към пода. — Питам се, дали сърцето ти те издава, когато си изненадана? Сега ще проверя.

Домини изстена, когато постави слушалката отляво под гърдите й и се заслуша. Очите му потъмняха.

— Бие неритмично, което означава, че нивото на адреналина ти е повишено. — Отдръпна ръката си, ала остана зашеметяващото усещане от допира на пръстите му. — Искам обяснение от теб, но след като децата заспят.

— Къде е госпожа Моън?

— В стаята си. Отказах таксито, което бе повикала.

— Разбирам…

— Съмнявам се.

Домини не можеше да търпи повече и скочи на крака. Чувствеността на погледа му я смущаваше и едновременно с това я възбуждаше.

— Каквито и да са били причините на госпожа Моън да ме повика, вероятно и аз имам вина за това — започна колебливо Домини. — Случи се така, че момчетата ме видяха, когато бяха с нея на представлението на „Спасителят“. Дойдоха зад кулисите и аз ги поканих да останат при мен през почивните дни. Прекарахме толкова хубаво, че ни беше трудно да се разделим. Питър не искаше да си тръгне.

— Питър те обича — заяви Джеръд. — За него няма покой от деня, в който реши да участва в онзи конкурс! Госпожа Моън е можела да го успокои само ако измисли някакъв претекст, за да стъпиш отново в този дом. Това, което ме учудва, е, че си дошла! — Гласът му потрепери.

— Защо говориш така? Обичам децата ти като свои! Знам, че не го приемаш, ала е истина. Зарадвах се толкова много, когато госпожа Моън ме помоли да ги гледам, че напуснах Сиатъл, без дори да говоря с Картър!

— Нима мислиш, че ще ти повярвам? — запита я дрезгаво.

— Какво има, Джеръд? И досега не мога да разбера какво ти пречи да ми вярваш?

— Аманда казваше, че обича Питър и мен, но винаги се намираше някакъв важен случай за проучване или нова задача за изпълнение. — Лицето му беше безизразно. — Малко след сватбата ни започнах да проумявам, че е кариеристка в буквалния смисъл на думата. Плановете ни като семейство нямаха значение за нея, както и това, дали трябваше да отидем на почивка, или пък имахме някакъв специален повод — винаги работата й бе на първо място. Заради нея тя пропусна най-важните моменти в живота на Питър. Карахме се непрекъснато. Промених работния си график така, че да можем да бъдем колкото може повече заедно. Но това беше грешка — нещата станаха още по-зле. Винаги, когато бях свободен, тя прекарваше времето си в телевизията или с нейни приятели. После дойде Майк — грешка, случайно. Отказа да се грижи за Майкъл. Цяло чудо е, че се намери нощ, през която бе вкъщи, за да забременее! — Джеръд крачеше назад-напред и потриваше врата си, докато изливаше натрупалата се в нея горчилка. — Един ден се събудих и разбрах, че вече не я обичам. Всичко, което бях изпитвал към нея, бе умряло. Вероятно затова се чувствах виновен, че нещата помежду ни не вървят. Когато се запознахме, тя беше млад репортер и подготвяше статия за живота в Пролива. Появи се един ден на пристана и зададе множество въпроси. Наскоро бе починал брат ми и вероятно това ме правеше уязвим. Привлече ме, тъй като внесе нещо ново в живота ми. Бях студент и не исках да се женя, ала тя настоя. Съгласих се като последния глупак, защото идеята за стабилен семеен живот ми се стори привлекателна. Чак след церемонията Аманда ми заяви, че за неопределено време не желае да имаме деца. Спорехме непрекъснато по този въпрос, но все пак Питър се появи…

Безброй мисли се блъскаха в главата на Домини. През цялото време бе мислила, че той не може да обича друга… Всичко започна да идва на мястото си — най-сетне разбра защо не й вярваше и се отнасяше с такава враждебност към работата и.

— Бяхме се скарали в деня, когато умря. Молех я да се върне на работа на половин ден, тъй като Майкъл бе само на четири месеца. Тя не отстъпи и ми даде да разбера, че не е създадена да бъде майка. Заплаших я с развод, ако продължи да изчезва всеки ден — понякога за цяла седмица, и да оставя грижите за децата изцяло на мен и бавачката им. Питър жадуваше да бъде с нея и изживяваше тежко отсъствията й. Разбрах, че ще е по-добре, ако се разделим. Не можех да понасям повече децата да слушат как се караме.

Нищо чудно, че винаги я беше гледал с подозрение. Толкова много недоразумения можеше да бъдат избегнати, ако още в началото бе научила истината за Аманда! Тока обясняваше нуждата, която имаше от нея Питър. А Майкъл искаше единствено да бъде обичан!

— Може би Господ няма да ми прости, но след погребението не почувствувах нищо. Никаква мъка, никакво съжаление — призна Джеръд. — Просто реших, че ще трябва да стана най-добрият самотен баща. Наскоро госпожа Моън бе загубила съпруга си и я помолих да дойде при нас. Винаги се бях възхищавал от нейния характер и топлота. Прие предложението ми, за което ще й бъда вечно признателен. Питър я хареса веднага и оттогава тя винаги е с нас. Всичко вървеше много добре и допреди няколко месеца мислех, че семейството ми е изцелено. — Очите му, изпълнени с болка, я гледаха красноречиво. — Това, че децата спечелиха конкурса, ми показа едно. Аз никога няма да мога да дам на Питър всичко, от което той има нужда. Винаги бе копнял за майчина обич и никога не я получи от Аманда. Децата се влюбиха в теб от пръв поглед, когато дойдоха в студиото. Всичко беше ясно — ти се раздаваше, бе там заради тях. И завинаги спечели обичта им. — Джеръд млъкна за малко, а после продължи: — Вечерта след операта, когато ми каза, че не можем да дойдем при теб в Сиатъл, тъй като заминаваш на турне, ме убеди, че си само още една Аманда. Беше дори по-лошо, тъй като децата боготворяха земята, на която стъпваш. Не можех да си представя как ще кажа на Питър, че няма да те има и че може би никога няма да те види отново. Не исках живота му пак да се превърне в едно болезнено очакване. Бе прекарал толкова много години с надеждата за нещо, което не можеше да се случи никога и исках да го предпазя.

— Само ако знаех!

Домини тръсна глава.

— Пак щеше да заминеш! — настоя той.

— Така е, по преди това щях да му позвъня, за да се уговорим и да има за какво да мислим и двамата.

— И двамата? — попита Джеръд.

— Прекарах с децата ти един чудесен ден. Те ми липсваха страшно и щях да приема предложението ти веднага, ако турнето не бе вече планирано. Защо мислиш, че дойдох в Бремертън? Помолих Бил да ме закара веднага, щом Картър ми даде почивка, въпреки че се чувствах ужасно зле.

— Само ако беше видяла очичките им, когато чуха, че си в града! — Чувствата, с които бе изпълнен гласа му, говореха много. — Не знаех какво да мисля. Идването ти в Бремертън убеди децата, че те имат особено място в живота ти. Властта ти над тях ме ужаси.

— Но нима не виждаш — каза меко тя, — че те наистина имат особено значение за мен! И винаги ще имат, защото ги обичам!

— Вярвам ти. Не би могла да се преструваш толкова дълго. Когато влязох преди малко и те видях да лежиш на пода, само за да доставиш удоволствие на Майкъл, нещо в мене се преобърна. Разбрах, че беше грешка да държа децата далече от теб. Питър направи своя избор отдавна. Домини… — В очите и гласа му тя долови гореща молба. — Живях достатъчно дълго с Аманда, за да разбера, че не мога да ти влияя, когато става дума за кариерата ти. Но, моля те — позволи на децата да бъдат част от твоя живот. Те имат нужда от теб!

Тя едва сдържаше сълзите си. Обичаше момчетата, обаче не би могла да бъде край тях, без да има обичта и на Джеръд. Той искаше от нея невъзможното.

— Въпреки че ги обожавам, мисля, че идеята не е добра. Разделите ще бъдат непоносимо тежки.

— Права си, разбира се. Нямах право да искам това от теб. Извинявай.

Домини се страхуваше, че ще се разплаче пред него, затова каза тихо, че отива горе да събере багажа си и изтича от всекидневната.

— Домини! — извика Джеръд, когато тя изчезна по стълбата към спалнята му. Затича се след нея и я хвана за раменете точно, когато бе прекрачила прага на стаята. — Домини… — Придърпа я към себе си, застанал зад нея. — Не си отивай! Не ме оставяй! Толкова те обичам, че вече не мога и да мисля! — Покри с целувки всеки милиметър от кожата й и накрая достигна устните й. Обърна я и я притисна толкова силно, че телата им се сляха в едно. — Ти си най-красивото, вълнуващо и божествено нещо в моя живот! Омъжи се мене! Може би някой ден ще отвърнеш на любовта ми. Само ми дай възможност!

Тя се наклони назад, за да може да го погледне.

— Госпожа Моън е права. Сляп си като къртица, Джеръд. Тя знаеше колко много те обичам и… По-добре да ти покажа. — Ръцете й погалиха лицето му.

Видя как в очите му избухна синя светлина и устните му се спуснаха върху нейните. Като че ли мина цяла вечност, докато стояха така, слети в един силует на лунната светлина, лееща се през прозореца.

— Ще пееш ли на вашата сватба? — изписука Майкъл, като ги гледаше невъзмутимо.

Джеръд се съвзе пръв. Домини го чу как изпъшка, сетне почувства, че раменете му се затресоха и накрая той се разсмя от цяло сърце. Притисна я към себе си, за да й даде възможност да се съвземе.

— Мисля, че точно на тази сватба няма да й се наложи да пее, Майкъл. — Целуна я спокойно и силно и тогава Питър светна лампите на спалнята, все още с мандолината в ръка. — Нашата Принцеса от приказките ще бъде булката. Предполагам, в бяло — прошепна чувствено той, — и то колкото може по-скоро. Иначе младоженецът не отговаря за последствията.

— Какви последствия? — попита Майкъл.

— Хайде деца, връщайте се в леглата! — нареди им госпожа Моън, която се появи в спалнята по пеньоар и нощница. — Оставете горките си родители да обсъдят на спокойствие плановете си. А татко ти имаше предвид нещо, свързано е хормоните.

— С хормоните? — Силният смях на Джеръд изпълни стаята. — Госпожо Моън, вие сте чудесна! Но едва ли сте предполагали, че планът ви да привлечете госпожица Лоринг вкъщи, е напълно излишен. — Той притисна Домини силно към себе си. — Още щом заминах, разбрах, че всичко, което ми е скъпо, е тук. И се зарекох веднага, щом свърши симпозиума, да се върна и да помоля Домини да се омъжи за мен. Благодарение на вас, госпожо Моън, дори не се наложи да изляза от къщи, за да го направя!

— Крайно време беше, тате. — Питър потърка уморените си очи. — Вече бях намислил да избягам при Домини, така че щеше да ти се наложи да дойдеш при нея, за да ме прибереш. Разбра най-сетне, че не беше прав, нали?

— Да-а-а. — Майкъл вирна малката си брадичка.

— Ти ни каза, че тя сигурно не обича децата и че е съвсем различна и про… про-а-за-ична, когато е вкъщи.

— Изненадана съм, че Питър не беше написал и това в писмото си. — Домини не можа да се сдържи и целуна Джеръд по бузата.

— Мисля, че отсега нататък ще ми се наложи да държа устата си затворена винаги, когато момчетата са тук — отвърна й тихо. — Може би ще е най-добре до края на живота си да останем в спалнята и да се любим. Тогава няма да имам никакви неприятности.

Децата като че ли разбраха, че присъствието им вече не е необходимо, нито приемливо, и тръгнаха с госпожа Моън.

— Обещаваш ли? — Домини се усмихна съблазнително. — Искам по-скоро да усетя в утробата си нашето дете. Питър и Майкъл ме накараха да закопнея за неща, неизпитвани от мен досега.

— Все още не знаеш какво е истинско желание, но скоро ще разбереш. Кълна се, че през живота си не бях виждал толкова красива жена като теб! Ти ме омагьоса, Принцесо!

Домини покри лицето му с целувки и спря на устните му.

— Щом се изповядваме, трябва да ти кажа, че ти съвсем не беше онова, което си представях. Мислех, че си възрастен, финансово съсипан, напълно обезумял от мъка човек.

— И вместо това се сблъска с един непознат, напълно обезумял от желание. — Той я целуна силно и продължително.

— Всъщност бях толкова лудо влюбена в теб, че пренебрегнах цялата горчивина и се възхищавах на прекрасния човек, скрит в тебе. Ти си мъжът, когото съм търсила цял живот. Можеш да не се съмняваш в това, доктор Улф. Обичам те! — Гласът й, изпълнен с желание, потрепери.

Той въздъхна със задоволство, но след това каза съвсем сериозно:

— Домини, искам да знаеш, че въпреки желанието ми Принцесата от приказките да бъде завинаги само моя, не бих и помислил да те накарам да изоставиш кариерата си, за да се омъжиш за мен. Бих искал да сме много щастливи!

— Аз също го желая. Толкова много, че след като се върнах от Хаваите, разговарях с Картър. Оттогава съм на четиридневна работна седмица.

— Нямах представа! — извика радостно Джеръд.

— Има и още нещо. Той подготвя Хелън да поеме част от работата ми. Какво ще кажеш, ако през седмица във всекидневната ни се появява Приказната фея?

— Ще бъде чудесно — прошепна й той. — Извинявай, но съм замаян!

— Казах на Картър, че имам нужда от време за себе си. — Тя се сгуши в него. — Сигурна съм, че той ще одобри всичко, което ние с теб решим относно кариерата ми. В живота ми ти си на първо място. Джеръд!

— Домини, има толкова много неща, които искам да ти покажа, да ти разкажа, да споделя с теб! Мислиш ли, че ще можеш някога отново да стъпиш на лодка? — Целуна я нежно по шията. — Имам толкова мечти и планове, за които не вярвах, че ще се сбъднат.

— Никога не забравяй, че притежавам вълшебна сила. Всичко е възможно, любов моя!

Но Джеръд също бе вълшебник и вече я омагьосваше с ръце и устни… С любовта си…

А през това време госпожа Моън се усмихваше и мислеше, че с помощта и на нейното чародейство току-що бе започнала една нова приказка…

Край
Читателите на „Телевизионната принцеса“ са прочели и: